Вероника Хол
Девицата и звярът (11)

Глава десета

Кам чу пистолетния изстрел, рязко спря белия жребец и се заслуша. Звукът бе дошъл изотзад, откъм каретата.

Момчето, което яздеше с него направи същото.

— Какво е това, милорд?

— Неприятност — кратко отвърна Кам и се пресегна за пистолета, скрит в гънките на черния му вълнен плащ. Единственото друго оръжие, което носеше, бе камата, мушната в левия му ботуш.

По дяволите гордостта му! Трябваше да пътува в каретата. Знаеше, че пътищата невинаги са спокойни, но си мислеше, че е по-добре да стои по-далеч от изкушението, което представляваше за него жена му. Бе решил, че като язди напред, ще се избави от излишъка енергия и същевременно ще проверява пътя за разбойници. Може би все пак трябваше да настои да наемат ескорт. Но вече бе твърде късно. Той обърна коня назад. Единствената му грижа сега бе да стигне навреме, за да предотврати евентуалното нещастие, което можеше да сполети дамите.

Пришпори коня. Едрият жребец реагира мигновено и препусна в галон. „Мили Боже — помоли се Кам, — нека стигна навреме.“

Мариса чу изстрела и захвърли ръкоделието. Прислужницата се стресна и се събуди.

— Не викай! — нареди й Мариса.

— Разбойници? — попита шепнешком Браяна.

Мариса кимна.

— Опасявам се, че е така.

Чарити се озърташе страхливо.

— Какво ще правим, миледи?

Ех, да знаеше! В каретата нямаха никакви оръжия. В багажа си Мариса носеше чифт пистолети. Биха й свършили добра работа сега. Каретата спря рязко. До нея лежеше само ножичката, която бе използвала преди малко.

Вратата се отвори. Появи се някакъв мъж с пистолет в ръка. Беше мръсен — мърляво парче тъмен плат скриваше долната половина на лицето му.

— Излизайте — нареди той.

Браяна и Чарити погледнаха Мариса.

— Както желаете — отговори, тя, решила, че е най-добре да не го предизвиква.

Жените слязоха от каретата. Чарити се бе вкопчила в лейди Браяна. Мариса погледна нагоре и видя кочияша, отпуснат на капрата. Момчето до него трепереше. Забеляза още един мъж, възседнал разпенения си кон. Животното бе препускало много. Защо? Не беше ли принципно правило разбойниците да причакват жертвите си? Очевидно ги бяха преследвали, наблизо имаше още един запотен кон.

— Къде е мъжът с вас? — попита мършавият разбойник, който бе отворил вратата и насочи пистолета си срещу Мариса.

— Какъв мъж? — отвърна с въпрос тя.

— Кучка! — изсъска той и я зашлеви през лицето с опакото на костеливата си ръка.

Мариса залитна. Обзе я ярост от дързостта на крадеца. Тя вдигна ръка и докосна подутата си страна. Никой никога не я бе удрял. Първата й реакция бе да намери камшик и да го нашиба. Втората й, по-логична мисъл бе, че тази гадина временно командва положението.

— Мариса, наранена ли сте? — попита Браяна и понечи да се приближи към братовчедка си.

— Не мърдай! — кресна мъжът. — А сега, мила ми госпожо, ще ви попитам още един път — къде е мъжът, който беше с вас? Къде е граф Деран?

Значи не ставаше дума за обикновен грабеж. Те преследваха Бюканън. Защо ли?

— Не знам — отвърна тя.

— Лъжкиня! — рече гневно мъжът.

— Как смеете да ме разпитвате? — Мариса се опитваше с въпроси да спечели време, призовавайки на помощ цялата си гордост на Фицджералд.

Брадатият мъж на коня се приближи. Мариса забеляза похотта в очите му, когато погледна братовчедка й и прислужницата. Той слезе от коня, свали мръсната кърпа от лицето си и облиза месестите си устни с похотлива усмивка.

— По-добре ми кажи каквото искам да науча — нареди първият мъж, който очевидно бе главния, — или приятелят ми ще си достави удоволствието да убеди тях.

Мариса хвърли бърз поглед към Браяна и Чарити. Прислужницата се тресеше от страх, а лицето на братовчедка й бе съвсем пребледняло — очите й, като на пленена кошута, гледаха втренчено. Тя наблюдаваше как мъжът се приближава към тях, видя как Чарити се сви… Браяна не помръдна, дори когато той протегна мръсната си ръка и хвана златното кръстче на шията й. Разбойникът се разкикоти и скъса верижката.

— Искам чернокосата — каза той на съучастника си и постави ръка върху гърдите на Браяна.

— Оставете я! — извика Мариса.

Мъжът с пистолета се приближи до нея.

— Аз давам заповедите тук, миледи — рече той, наслаждавайки се на чувството за власт.

Гласът на Мариса бе презрително леден.

— Тогава кажете на онази свиня да свали ръцете си от братовчедка ми.

— Чуваш ли, Дракс? — попита мъжът с пистолета. — Графинята иска да ти каже нещо.

Дракс кимна, извърна глава към Мариса и се изсмя пренебрежително. После хвана корсажа на Браяна. Очите му блеснаха похотливо.

Мариса се опита да се приближи, но другият мъж я сграбчи за ръката и впи мръсните си нокти в нея. Тя пренебрегна болката.

Внезапно зелените й очи се разшириха от удивление: Дракс се свлече на земята със зейнала уста и се просна по очи в мръсотията. От гърба му стърчеше кама.

Чарити изпищя от ужас.

Браяна ахна.

И Мариса, и мъжът, който я държеше се извърнаха, за да видят кой е хвърлил ножа.

И видяха Камерън Бюканън с пистолет в лявата ръка.

— Пусни жена ми — заповяда той. Разбойникът се изсмя грубо, допря пистолета си до главата на Мариса и викна:

— Няма!

Но усети, че по гърба му потече пот. Пое дълбоко въздух и обгърна здраво Мариса през кръста. Проклятие, не беше очаквал това от сакатия. Какво да стори? В пистолета му имаше само един куршум, както и в този, който бе затъкнат на пояса му. Той погледна отново противника си. Графът нямаше други оръжия. Под широкополата шапка можеше да се види черната превръзка, която скриваше дясното му око. Устата на разбойника се изкриви в презрителна гримаса. Един полусляп, сакат мъж не можеше да му излезе насреща.

Кам стоеше неподвижно, окото му се бе впило в разбойника, който бе опрял пистолета в слепоочието на Мариса. Трябваше да поеме риска, в противен случай всичко щеше да бъде загубено. Така че той сви широките си рамене и каза:

— Както искаш.

Хладнокръвието на думите му вледени Мариса. Тя премигна от изненада, очите й се опитаха да прочетат истината от лицето на съпруга й. Между тях се осъществи някаква връзка — сякаш можеше да чуе мислите му: Довери ми се. Мариса се остави на инстинкта си и се усмихна едва доловимо на съпруга си.

Разбойникът потрепери леко — самоувереността му бе намаляла. Не откъсваше очи от мъжа, застанал само на няколко крачки от него. Не бе очаквал това. Бяха му обещали много пари, за да убие графа, а сега в ума му пропълзя страх за собствения му живот.

— Ще я убия — заплаши той.

Кам пое дълбоко въздух и се опита гласът му да звучи безучастно.

— Ами хайде — каза той, като се надяваше да обърка мъжа дотолкова, че да забрави за Мариса и да насочи пистолета си към него. — Имаш само един куршум. Аз също. — Той се усмихна. — И в двата случая ще те победя.

— Ще ме победиш? — попита крадецът и гласът му потрепери. — Ами това? — Той потупа по-малкото оръжие на пояса си.

— Да — отвърна Кам. — Ако убиеш жена ми, ще съжалявам, че съм загубил толкова добра партньорка за леглото, но пък ще бъда много богат вдовец. С пари мога да си купя друга жена — заяви твърдо той. — А ти, глупако, ще бъдеш мъртъв.

— Мислиш си, че стреляш толкова добре? — засмя се разбойникът. Очевидно смяташе, че човек само с едно око не може да бъде точен стрелец.

Кам се усмихна студено и безчувствено.

— Да.

Мариса използва представилата й се възможност, щом усети, че разбойникът разхлабва хватката и насочва вниманието си към съпруга й. Дясната й ръка се придвижи бавно към ножичката, която бе пуснала в джоба на полата си, пръстите й я измъкнаха. „Сега!“ — изкрещя тя в ума си.

Крадецът извика от болка, пусна Мариса и изтърва пистолета, изпаднал в паника при вида на окървавеното си бедро. Тази кучка го бе промушила с нещо!

Това бе последната му мисъл — куршумът го прониза в челото.

Чарити изпищя.

Браяна, почти изгубила свяст, падна на колене и задиша накъсано.

Мариса бързо се приближи към нея.

— Опасността отмина, Браяна — каза успокоително тя, като забеляза ужаса в златистокафявите очи на братовчедка си и усети леките потръпвания, разтърсващи тялото й.

Браяна кимна, проклинайки страха, който според нея я посрамваше.

— Извинете ме за слабостта ми — каза почти шепнешком тя.

Мариса я прегърна.

— Не е проява на слабост да се страхуваш от истинска опасност. И аз бях много уплашена.

Браяна се усмихна на успокоителните й думи.

— Благодаря ти за тази мила лъжа.

— Не е лъжа, уверявам те — рече Мариса и й помогна да се изправи. После потърси с жаден поглед съпруга си. Кам спокойно издърпа камата от гърба на другия разбойник, после изтри кръвта с дантелена кърпичка и я пусна на земята. Мариса го гледаше как бавно се приближава към човека, когото бе застрелял.

— Чарити, помогни на лейди Браяна да се прибере в каретата — каза тя, оставяйки братовчедка си в ръцете на прислужницата, и се насочи към предната част на екипажа. Момчето, което бе яздило с Кам се бе качило отгоре и превързваше ръката на кочияша.

— Можете ли да се справите с екипажа? — попита меко тя.

— Мисля, че да, миледи. Раната е съвсем лека — увери я той. — Благодаря на небесата, че онзи подлец се оказа лош стрелец.

Мариса го погледна и забеляза бледността на обикновено червендалестото му лице.

— Мисля, че е по-добре Дикън да кара. Искам да запазите силата си за утре, Палмър.

— Както наредите, Ваше Благородие — отвърна Палмър.

— Значи нареждам — каза тя, обърна се и се върна при вратата на каретата. Забеляза, че съпругът й е отново на седлото. Другият жребец бе завързан зад колата заедно с още един по-малък кон. Тя вдигна очи към него. Думите заседнаха в гърлото й. Бюканън бе спасил живота им, рискувайки своя. Струваше й се недостатъчно да му каже просто „Благодаря“. Освен признателност я изпълваше и някакво странно чувство, което караше кръвта да пулсира по-силно във вените й.

— Какво ще правим с тях? — попита тя.

— Ще ги оставим тук, в мръсотията, където им е мястото — отвърна той. — Имате ли някакви възражения?

Мариса сведе очи към двете фигури. От една страна, християнското милосърдие изискваше да се погрижи за погребването на двамата разбойници. От друга, те се бяха опитали да наранят нея и спътниците й. Очите й се присвиха презрително.

— Да останат тук, докато изгният и лешоядите се нахранят с мършата им — заяви тя.

— В такъв случай предлагам да не си губим повече времето с тях — рече той. — Можете ли да боравите с пистолет? — Кам насочи коня така, че да застане почти до нея.

— Да, макар и не толкова умело, колкото вас, милорд — отвърна тя.

— Няма значение, щом можете да уцелите това, което трябва. — Той се наведе и й подаде оръжието на разбойника. — Дръжте го подръка, в случай че ни се наложи да спрем отново. — Той се наведе, докосна подутата й страна и я погали нежно. — Трябваше да загине от бавна смърт заради това — промълви той, после се изправи и сложи ръкавиците си. — Храбро момиче сте — заяви той. — Малцина биха действали по-бързо от вас пред лицето на смъртта.

Гордост ли бе доловила в гласа му? Усети как страните й се изчервяват.

— Не смятам, че съм по-храбра от вас, милорд — каза тя меко и се върна в каретата.

 

 

— Според мен това не беше обикновен опит за грабеж — заяви Браяна.

Мариса се настани удобно.

— Права си. — Тя остави пистолета в кошничката с ръкоделието си. — Той търсеше точно граф Деран. Изглежда, някой желае смъртта на съпруга ми, на всяка цена.

Мариса бе решена да разпита мъжа си по-късно тази вечер, когато щяха да отседнат в хана за през нощта. Тя стисна ръце в скута си, сведе очи и насочи мислите си към него. Дали бе доловила правилно нежността, която според нея се бе изписала на лицето му?

Ами лекото му докосване? Широката му длан бе толкова нежна. Милувка на любовник — тя бе почти убедена в това.

Колко глупаво да оставя фантазията си да се развихря. Той не й бе любовник и изобщо бе твърде далеч от всичко, което означаваше тази дума. Тя знаеше, че в края на краищата трябва да спят заедно, дори и само заради брачния си обет, заради наследниците, необходими на графството. Това бяха дълг и отговорност, които двамата споделяха.

Мислите на Мариса се съсредоточиха върху въпроса, който присъстваше неотменно, независимо от това колко пъти се опитваше да го отмине и пренебрегне: щеше ли той да изпълни задачата си по същия хладнокръвен, ефикасен начин, по който бе премахнал разбойниците?

 

 

Мислите на Кам бяха мрачни и тревожни. Искаше му се да бе имал възможността да накара двамата бандити да платят скъпо за всичко, което бяха причинили. Единственият начин бе да ги премахне незабавно, знаеше го, но това не можеше да заглуши яростния му гняв. Видът на жена му в ръцете на разбойника бе смразил кръвта в жилите му. Той се бе насилил да преодолее надигналата се в него паника и да се съсредоточи върху най-добрия начин да я освободи. През живота си, по време на службата си при краля, се бе сблъсквал със смъртта безброй пъти. Тя неизменно съпътстваше неговия свят на интриги и измами. Колко различна и трудна бе ситуацията, когато бе видял как жената, която той… Какво? Обичаше? Уважаваше? Да, точно така. Той уважаваше жената, за която се бе венчал. Мариса Фицджералд бе проявила днес забележителна смелост. Когато бе изрекъл онези проклети думи, когато се бе преструвал, че не го е грижа, той знаеше, че по някакъв начин й бе дал да разбере, че всичко това е игра, част от опасен маскарад, който трябваше да играе, за да победи. Не бе сигурен, че го е разбрала, докато съблазнителните й зелени очи не потърсиха отговора в неговите.

Тя му се бе доверила. Той откри това в очите й, в леката усмивка на сладките й устни. В този въпрос на живот и смърт тя с желание му се бе доверила докрай.

Кам наля остатъка от бутилката в чашата си. Бе вечерял в стаята си, като остави жените да се хранят сами в голямата стая, предназначени за тях. Поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. Виното бе добро, но всъщност ханджията и жена му правеха всичко, заради почитта си към дома на графиня Деран. Дори и да бяха намерили за странно, че графът и графинята не споделят една стая, те не бяха казали нищо. Нейната каса в каретата и богатите й запаси от злато говореха най-красноречиво, той бе разбрал това.

Кам се приближи до прозореца, който бе оставил отворен. Нощта се бе спуснала, заключвайки го отново в затвора на нарастващото му отчаяние. Зад една врата спеше жената, за която се бе венчал. Той си я представи заедно с братовчедка й, сгушени удобно в леглото, изтощени от събитията през деня. С истинско усилие на волята той се бе извърнал от нея следобед и бе яхнал отново жребеца, макар че единственото, което му се искаше да направи, бе да я грабне в прегръдките си и да я притисне силно, да изпълни тялото й с трепети, но от по-друг вид. Да потвърди живота отново, след като се бяха сблъскали със смъртта. Да замени желанието за кръв, с желание за живот.

Кам взе запалената свещ, вдигна я високо, приближи се до малката масичка, на която бяха поставени леген за миене и чаша и погледна в малкото огледало на стената. Топлите отблясъци на свещта осветяваха меко лицето му и скриваха някои от белезите. Лицето, което дори една майка не можеше да обича. Единствената жена, на която смяташе, че може да се довери безрезервно, бе разпръснала глупавите му илюзии, като избяга с писък от големия салон в замъка на баща му. Красивата му руса майка, от която бе наследил чертите си, бе зърнала обезобразеното му лице и бе избягала от ужас, без да се интересува как ще се почувства любимият й син.

Кам проумя иронията във факта, че е принуден да накара жена си да му вярва.

Да, Мариса му бе доверила живота си, но нямаше друг избор.

Той също нямаше друг избор за това, което трябваше да направи.

 

 

Тя пристъпваше из стаята колкото може по-тихо, за да не събуди заспалата си братовчедка или Чарити, която се бе свила на сламеника до леглото. Погледна двете жени и със задоволство отбеляза, че спят дълбоко. Тя обаче бе неспокойна. Бе лежала в леглото и бе слушала тихото дишане на Браяна и лекото похъркване на прислужницата. Не можеше да издържи просто да лежи будна, така че стана и запали отлично излъскания месингов свещник.

Масата бе почистена от остатъците от вечерята, беше останало само едно блюдо със сладки. Мариса взе една захаросана фурма и я лапна, наслаждавайки се на вкуса й. Но сладостта не можеше да облекчи горчивите спомени за случилото се този следобед. Двама мъже бяха мъртви. Те не бяха обикновени разбойници, чиято цел е да ограбят каквото могат и да избягат. Тези мъже преследваха точно определен човек — нейния съпруг. С каква цел?

Мариса седна на един стол и мислите й се върнаха към събитията от деня. Благодарността, която бе изказала на Бюканън за навременното си избавление не бе достатъчна — тя знаеше, че ако той се бе поколебал да рискува живота си заради техния, щяха да бъдат мъртви. Смелостта му заслужаваше награда. Но какво можеше да му подари?

На устните й се появи нежна усмивка. Да, имаше един подарък, който единствено тя можеше да му даде. Той щеше да му покаже колко високо цени услугата му и че потомците на Фицджералдови винаги плащат дълговете си.

Мариса стана и пристъпи към високия гардероб, където бяха окачени дрехите й. Отвори внимателно вратата, за да не събуди другите и извади кесията си от малкото чекмедже. Бръкна в нея и извади малка сребърна халка, на която висяха няколко ключа. Усмихната се наведе и издърпа малкото ковчеже, скрито в дъното на гардероба. Занесе го на масата, отключи го и извади малък подпечатан лист хартия. Беше подарък от баща й за един рожден ден. Мариса остави свития на руло лист на масата, взе перо и малко шишенце мастило, взе и печата си и восък. Потопи перото и започна да пише.

Използвайки възможността, че съпругът й е все още буден, Мариса реши да не чака до сутринта, за да му засвидетелства признателността си, а наметна робата си и завърза стегнато коланчето на стройния си кръст. После взе свещника, отвори вратата и надникна в коридора. Не видя никого и си помисли, че може спокойно да излезе.

Застана пред вратата на стаята му. Сърцето й се разтупка. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои и почука.

Никой не отвърна и Мариса реши, че е постъпила твърде глупаво. Той, разбира се, бе заспал. Стиснала документите в ръка, тя се обърна, за да си тръгне.

В този момент вратата се отвори рязко.

— Да? — чу се гърленият му глас.

— Дойдох да поговоря с вас, милорд. Може ли да вляза?

Вратата се разтвори по-широко и Мариса пристъпи вътре. В огнището не гореше огън и бе доста студено.

— Защо не извикахте някой прислужник да разпали огъня? — попита тя, докато поставяше свещника върху малката кръгла масичка. Забеляза празната бутилка вино.

— Не ми е студено — отвърна той и се приближи до леглото, пъхайки камата обратно в ножницата. После бутна възглавниците настрани и легна на одеялото с ботушите, без да сваля камата от кръста си.

Поставяше я в неудобно положение — лицето му бе изцяло скрито в сянката, докато тя бе окъпана от светлината на ароматичната свещ.

— Защо сте дошли? — попита той.

— За да изразя благодарността си за това, което направихте днес.

— Можехте да го направите и сутринта. — Проклятие, имаше ли тя някаква представа какво му причиняваше, като беше дошла в стаята му и стоеше тук, обкръжена в ореол от светлина? Кестенявата й коса хвърляше топли отблясъци, както и зелените дълбини на очите й. Той стисна лявата си ръка в юмрук. Усещаше мощното въздействие на съблазнителното й присъствие.

Мариса внезапно почувства срам и неудобство, не беше сигурна какво да направи. Не й харесваше, че не може да го вижда ясно, за да прецени реакцията му към подаръка й.

— Знам, че можех да ви кажа по всяко време — започна тя с нисък, мек глас — колко се възхищавам от дръзката ви смелост да се справите с разбойниците. Но реших да го направя сега.

— Виждам.

— Не — отвърна Мариса и се приближи. — Не смятам, че виждате. — Тъмнината я обгърна. Тя протегна напред ръка и видя слабото му движение, сякаш той се отдръпваше леко назад. — Вземете това — рече тя и му подаде документите.

Той ги пое и хвана здраво ръката й.

— Какво е това?

Мариса усещаше как топлината на ръката му се влива в нея.

— Акт — промълви тя.

— За какво?

— За едно имение.

— Кое имение? — попита той, галейки китката й; усещаше гладката й кожа под пръстите си като топъл, оживял мрамор.

— Фиц Хол в долината на река Ус — обясни тя и от устните й се изплъзна въздишка. Въпреки ледения въздух Мариса усещаше как топлината се разлива по цялото й тяло.

— Къщата, която наредихте да възстановят? — Той се спомняше плановете, които му беше показала, гордостта и решителността в гласа й, когато му разказваше какво е направила.

— Да — рече тя. — Беше моя, завещана ми от баща ми. — Страните й се изчервиха. — Казаха ми, че съм била зачената там. Сега я дарявам изцяло на вас, като знак за признателността ми за това, че спасихте живота ми.

— Едно просто „благодаря“ би било напълно достатъчно, момиче.

Беше озадачен от щедростта й и не знаеше какво повече би могъл да каже. Изобщо не бе очаквал подарък, така чудесен, като този. Всъщност не бе очаквал нищо в замяна за това, което бе длъжен да направи.

Мариса облиза внезапно изсъхналите си устни.

— Позволете ми аз да реша какво трябва да е възнаграждението за подобна постъпка. Поверих живота на всички ни във ваши ръце и вие не ме разочаровахте. А сега — рече тя след кратка пауза — ви поверявам това, което ми принадлежи.

Кам я притегли върху себе си.

— В такъв случай нека го запечатаме с целувка — прошепна той дрезгаво. Устните му намериха нейните и той забрави предпазливостта си. Бавно разпалваше огньовете на желанието си за живот. Свежите й устни, така невинни и привлекателни, го зовяха. Езикът му проследи извивката им и опита вкуса им. Кам се извърна така, че Мариса се оказа под него, а единият му крак бе преметнат върху бедрата й, за да я държи неподвижно. Развърза робата й и я съблече. Хладното докосване на финия лен, когато прокара ръка по едрите й гърди го накара да потрепери. Кам наведе глава и облиза плата, гледаше как мократа тъкан прилепва към зърното й.

Мъжеството му се втвърди и той свлече нощницата й и разголи красотата на гърдите й. Устните му си играеха с плътта й, смучеха и облизваха, а лявата му ръка се насочи надолу, към заоблеността на корема й и стигна до къдрите между бедрата й. Пръстите му дразнеха и опипваха, прилепваха плата към тялото й и го триеха бавно. Кам чу тихия стон, изплъзнал се от устните й. Целуна шията й и усети препускащия й пулс, после отново потърси устните й и използва езика си, за да влезе навътре, като прекрачи бариерата на опита й за съпротива със съвършено умение.

Мариса бе погълната от прелъстителното майсторство на устните му. Всяка целувка бе по-дълбока и по-дълга от предишната и предизвикваше силно чувствено удоволствие. Тялото й сякаш плуваше и единственото, което го държеше на едно място, бе тежестта на мъжките му форми. Усещаше с бедрата си твърдостта на плътта му. Пръстите му не спираха да я галят и дълбоко в нея се зароди болка, която молеше да бъде облекчена. Тя простена и измести бедрата си към ръката му.

Ръцете й се плъзгаха по гърба му и усещаха мускулите под дрехата. Мариса инстинктивно впи нокти във фината ленена риза, после лявата й ръка се измести и пръстите й докоснаха обезобразената плът на шията му. Кам рязко се отдръпна, сграбчи ръката й и каза:

— Излезте.

Студенината на гласа му смрази топлината, разляла се из тялото й. Мариса премигна объркано, питайки се какво е направила, за да разпръсне насладата, която изпитваха и двамата.

— Какво ви безпокои, милорд?

— Искам да си тръгнете веднага — каза спокойно Кам.

— Но защо? — запита отново тя, оправяйки нощницата си. Изведнъж в нея се надигна срам от начина, по който бе реагирала на умелите му докосвания. Майко Божия, сигурно я бе помислил за уличница, щом се бе държала така разпуснато.

Сълзи потекоха от очите й. Мариса ги избърса с опакото на ръката си и стана от леглото.

— Простете ми — каза тя и изскочи от стаята.

Кам се насили да диша по-спокойно и закри очите си с ръка, после промълви нежно:

— Не, мила, вие трябва да ми простите. — Почти я бе взел преди момент. Само още няколко мига и щеше да подпечата окончателно брачния им обет. Само още няколко мига и щеше да чуе ужасеното й ахване, а тръпките на страстта щяха да се превърнат в отвращение, когато забележеше всичките му белези.

Не, не можеше да поеме този риск. Не можеше да й се довери.

За пореден път почти бе загубил контрол, а много добре знаеше, че никога не бива да допуска това. То означаваше да се подложи на болка по-силна, отколкото можеше да понесе.