Вероника Хол
Девицата и звярът (10)

Глава девета

— Заминали са си — изкрещя жената. — Заминали са си!

— Мила, няма смисъл да крещиш като продавачка на риба. Знам. — За бога, имаше моменти, когато му се искаше тази глупава кучка да е мъртва, макар все още да му бе полезна. Бе алчна и му осигуряваше информация по нейния си курвенски начин; той на свой ред й осигуряваше пари — нещо като пенсия — за да пази почтеността й ненакърнена.

Тя си пое дъх, за да се успокои и започна да си вее с ветрилото. За хората те бяха обикновена двойка, излязла на разходка в парка. Жената бе с перука, за да скрие истинската си коса, и главата я сърбеше. Лицето й, без грима и пудрата, които обикновено си слагаше, свидетелстваше за крайностите в живота й. Роклята й бе проста, със скромна кройка, но поне бе копринена.

— Мислех, че ще ме освободиш от проблема ми. Изглежда, той сам ме е освободил от себе си — промърмори тя гневно. — Това вече не мога да понеса.

— Не те ли уверих, че ще реша общия ни проблем по свой собствен начин и в удобно за мен време? — Той повдигна шапката си, за да поздрави някакъв познат, и се усмихна леко.

— Но аз исках да му дам да разбере, да го видя как страда!

— Успокой се. Скоро той вече няма да представлява заплаха за теб.

— Или за теб — добави тя.

Той й отправи медена усмивка.

— Разбира се, и за мен. — Разбираше скрития й намек за доказателствата, които тя имаше срещу него. Нейният адвокат, онзи разгонен стар козел, когото тя обслужваше, вместо да му плаща, пазеше копия на едно изобличаващо го писмо. Ако тези документи бяха попаднали в други ръце, положението му в двора щеше да бъде подложено на опасност. Земите, богатствата, а и животът му щяха да му бъдат отнети. Не можеше да разчита на прословутото милосърдие на Чарлз към хора, работили за правителството на Кромуел. Даже да запазеше живота си, какво щеше да му остане? Нито положение, нито титла, нито пари. А той бе човек, който зависеше от тези неща, за да подхранва страстта си към удоволствията в живота.

Бяха в задънена улица и двамата го знаеха. Тя не би го предала, защото алчността й за пари бе всепоглъщаща; той не би я убил, защото тя имаше информация, която можеше да унищожи разкошния му живот из основи.

— Очите му ме преследват — каза тя почти шепнешком. — Нощем понякога сънувам, че е там с мен и че гледа с онези сини, сини очи, пълни с омраза. Виждам как големите му ръце се протягат към шията ми и копнеят да сложат край на живота ми. — Тя потръпна въпреки слънчевата топлина.

— Можеш ли да го обвиняваш, мила? Нали ти извади едното му око и обезобрази ангелското му лице. Но трябва да прибавя, че да оставиш лявата му страна толкова съвършена, колкото беше преди, скъпа, бе прекрасна идея. Така тя постоянно ще му напомня за онова, което е загубил. — Той се разсмя весело. — Жребец, който никоя женска не би приела доброволно, принуден да обслужва онази студена кобила Деран.

— Създание, което ти не би имал нищо против да обслужва самия тебе, особено ако имаш на разположение и богатството й? — каза тя с престорено мил глас.

Самата мисъл да притежава наследницата на рода Фицджералд, да сложи ръка върху огромното й богатство, да бъде господар на сочното й тяло, го възбуждаше, но само умствено. Той почака членът му да реагира, но както обикновено, това не стана.

— Няма да отрека, че това е прекрасна идея — заяви той.

„И това е всичко, миличък — помисли си тя, — само забавна идея.“ Знаеше какъв е проблема му. Лицето й се развесели. Изобщо не се съмняваше, че дори осакатен и обезобразен, Бюканън все пак си е останал жребец, докато това създание, което си въобразяваше, че е мъж, не ставаше за нищо.

— Къде са заминали? — попита тя, връщайки се към наистина важния въпрос.

— Чух, че отишли в Дорсет. Тръгнали рано тази сутрин. — Той поглади перуката си. Оредяващата коса под нея бе напоена с пот. — Спокойно, скъпа. Пътищата на Негово Величество невинаги са безопасни. Пътуването е огромен риск в днешно време. А сега, да свършваме нашата работа. Този разговор за реванш предизвиква у мен чудовищна жажда.

 

 

— Какво ще кажете да спрем за обяд в „Червеното перо“? Доста време мина, откакто закусвахме — предложи Мариса.

Браяна, осъзнала настъпилото в каретата мълчание, се съгласи:

— Би било чудесно поне за няколко минути да поседим някъде, където няма да се клатушкаме непрестанно — каза тя и очите й проблеснаха весело.

— По-скоро бих пояздила новия си жребец — въздъхна замислено Мариса.

— Моля, мила братовчедке, не мисли, че трябва да ми правиш компания тук. Чувствай се свободна да се присъединиш към съпруга си — предложи й Браяна.

— Защо изобщо искате да яздите тези огромни животни, миледи? — възкликна Чарити. — Толкова се страхувам, че могат да ме наранят. Прекалено големи са.

— Мисля да пояздя, след като се наобядваме — каза Мариса и приведе глава, за да погледне през прозореца на каретата. Малко по-напред яздеше съпругът й. Можеше да види изправения му гръб и полите на кадифената му пелерина, падащи върху красивото седло. Той се справяше отлично с енергичния кон, ръцете му държаха здраво юздите на едрото животно, чиято сребристобяла опашка се спускаше почти до земята.

Забелязала удоволствието, изписало се по лицето на братовчедка й, Браяна също хвърли поглед през прозореца. Изглежда, Бюканън се справяше с коня отлично, което бе точка в негова полза в очите на Мариса. Докато на Браяна й стигаше спокойно да се разхожда на кон, братовчедка й предпочиташе лудешкия галон. Мариса се бе надбягвала със собствените си братя, които се смятаха за едни от най-добрите ездачи в цяла Ирландия, и дори ги бе изпреварвала — единствената жена, способна на това.

— Съпруже! — извика Мариса.

Кам дръпна юздите и усети мощта на коня под себе си. Копнееше да види на какво е способно животното на открито поле. Би се обзаложил, че никой друг кон не може да се сравнява с него, с изключение на близнака му, разбира се.

— Да, миледи? — попита той.

— Бих искала да спрем за обяд в хана „Червеното перо“. Моля, съобщете на кочияша. Трябва да е само на няколко мили оттук.

Кам кимна.

— С удоволствие, миледи. Щом е толкова близо, ще избързам напред и ще се погрижа да осигуря самостоятелни стаи за вас, дамите.

— Почакайте — каза внезапно Мариса. — Спрете каретата.

Озадачен, Кам все пак удовлетвори молбата й. Кочияшът спря екипажа.

Един от лакеите скочи от капрата, застана до вратата и я задържа отворена, за да може Мариса да слезе.

— Ще ви придружа — рече тя и нареди на лакея: — Доведете ми другия кон.

Той свали шапката си, изтича да изпълни заповедта и само след миг се върна с вече оседлания жребец. Мариса се обърна към братовчедка си.

— Имаш ли нещо против?

Браяна се усмихна.

— Не. Няма да преча на желанията ти, братовчедке. Само ще те помоля да внимаваш, докато си на това чудесно животно.

Червенината на лицето на Мариса бе достатъчна, за да предизвика усмивката на Браяна.

— Ще се срещнем в хана — допълни тя, гледайки как лакеят помага на Мариса да яхне коня. Братовчедка й пъхна краката си в стремената, после кимна в знак, че екипажът може да продължи пътя си.

— До скоро виждане — извика Мариса и пришпори коня в галоп.

Животното нямаше нужда от друга покана, за да освободи невероятната си мощ и се понесе стремглаво напред.

Кам се засмя изненадан, дръпна юздите така, че едрият жребец се изправи във въздуха и последва Мариса.

Екотът на чаткащите копита цепеше земята. Смехът на Мариса и Кам сякаш подканваше с веселието си конете да препускат по-бързо.

Мариса не бе изпитвала такава лекота от времето, когато свободно бе препускала из земите на братовчед си Килрун в Ирландия. Вятърът шибаше лицето й, но тя не му обръщаше внимание. Усети как оковите на дълга й се разпадат, макар и само за минутите, което щеше да прекара на гърба на коня. Забрави отговорностите си и се отдаде с наслада на удоволствието, което й доставяше лудешката езда.

Извърна глава и видя, че съпругът й не изостава от нея. Преви се над шията на жребеца и му прошепна нежно, подканвайки го да полети по-бързо.

Кам видя действията на жена си и направи същото, като заговори на коня на родния си език. Бе решен да победи, но не за да се наложи над нея, защото се възхищаваше на умението и решителността й, не, по-скоро, за да й покаже собствената си сръчност и способности. Да я убеди, че дори и такъв, какъвто е сега, все още може да вдъхва респект. Не си задаваше въпроса, защо това е толкова важно за него, просто реши, че трябва да го стори и това беше достатъчно.

Конят му леко изпревари нейния и го задмина точно в мига, в който на хоризонта се показа ханът. Кам отби от пътя и се насочи към конюшнята.

Мариса го последва само няколко секунди по-късно с широка усмивка. Лицето й бе зачервено. Тя дръпна силно юздите, за да спре коня точно до неговия.

— Добре направено, милорд — каза тя, пое дълбоко дъх и изчака коняря от хана да й помогне да слезе от коня.

Кам вече бе на земята. Подаде юздите на коняря и вдигна ръце, за да я поеме. Погледът му срещна нейния, после се спусна надолу към гръдта й. Белите й гърди се надигаха и спускаха от възбуда. Кам копнееше да ги докосне с устни, да прокара между тях езика си, да свали роклята й и да ги разголи, да ги гали и милва, да смуче зърната й така, че тя да стене от желание да прави същото и с него.

Мариса застана до него, спокойна в прегръдката му. Ръцете му я държаха здраво през кръста. Тя вдигна глава и зелените й очи срещнаха неговите. Сърцето й биеше силно, прекалено силно. Сигурно се дължеше на препускането. Тя сведе очи и промълви:

— Благодаря ви, милорд.

Ръцете му я пуснаха.

— Хайде да видим какви стаи можем да намерим, преди да пристигне каретата — рече той и сви лявата си ръка, за да може тя да се облегне на нея.

На вратата ги очакваше слаба жена.

— Добре дошли в моето заведение — каза тя. Острите й очи се присвиха при вида на приближаващата двойка.

Мариса видя бързо прикритата изненада на жената. Наистина бе странно, че лицето на Камерън, което шокираше другите, не предизвикваше ужас у нея. Бе разбрала това още когато го бе погледнала, там, пред олтара. Това бе просто мъжът, когото се бе заклела да почита като съпруг пред Бога и краля. Ни повече, ни по-малко.

— Съпругата ми и аз търсим подслон за нас и спътниците ни. Имаме нужда от стая, където да можем да обядваме сами — властно прозвуча дълбокият глас на Кам.

— Има ли и други? — попита ханджийката.

— Каретата ми е само на миля оттук — рече Мариса, — с братовчедка ми и моята прислужница. — Тя хвърли поглед през рамо. — Бих искала също храна за конете и нещо за слугите.

— Може да се уреди, миледи — побърза да я увери жената, разбрала какви са клиентите й и по кройката на роклята, и по прекрасните коне, които яздеха и двамата. — Заповядайте, влезте. — Тя отстъпи назад, за да ги пропусне да минат и повика едно пълничко, розовобузо селско момиче.

— Джийн, придружи гостите до задния салон, а после кажи на Тоби да очаква каретата и слугите им. — После се представи със сърдечна усмивка; — Аз съм госпожа Бенет. Много се радвам, че избрахте моя хан, за да си отдъхнете.

Мариса също й се усмихна.

— Баща ми веднъж намерил подслон тук, госпожо Бенет и ми е разказвал за любезността ви към него и братята ми.

— Баща ви?

— Да — отговори Мариса. — Граф Деран.

Очите на жената се разшириха от изненада.

— Вие сте дъщеря на господин графа?

Мариса кимна гордо.

— Да, имам честта да съм негова дъщеря.

— Той беше прекрасен човек, миледи. Със скръб научих за кончината му.

— Благодаря ви за добрите думи, госпожо Бенет.

Джийн ги чакаше търпеливо, за да им покаже пътя.

— Ще ви пратя нещо за пиене, докато се приготвя храната ви. Бутилка от най-доброто ми вино — рече госпожа Бенет. — Влезте да си починете.

— Предпочитам бира — обади се Кам. — Вино можете да донесете за графинята.

— В такъв случай и аз ще пия бира, госпожо Бенет — каза Мариса, обърна се към съпруга си и го погледна усмихнато.

Кам й отвърна с леко кимване.

— Добре, значи бира — отговори госпожа Бенет.

Кам и Мариса последваха полюшващите се бедра на Джийн, която ги поведе към голяма слънчева стая. Поставените в купички цветя изпълваха помещението с приятен аромат. В едната част на стаята имаше маса и столове. В огнището гореше слаб огън.

Джийн направи реверанс и съобщи:

— Ей сега ще се върна с напитките.

Мариса свали кожените си ръкавици и ги пусна върху малката масичка до прозореца. В стаята надвисна тежко мълчание. Какво да му каже сега, когато са сами? Тя прерови ума си за подходяща тема за разговор.

— Очаква ли Негово Величество да се върнете в Лондон за сватбата му?

Седнал в едно голямо удобно кресло, Кам гледаше как жена му се разхожда нервно из стаята.

— Не — отговори той. — Негово Величество знае отлично, че не желая да участвам в публичния цирк около сватбата му. Животът в двора не представлява интерес за мен. — После прибави с нисък, отпаднал глас: — Някога, когато бях млад, търсех такъв живот. Сега той не ми носи нищо друго, освен пустота.

Мариса се извърна, за да го погледне, но това, което възнамеряваше да каже, бе прекъснато от пристигането на Джийн, която носеше две халби бира.

— Госпожа Бенет поръча да ви предам, че храната ще бъде готова скоро. Ако имате нужда от нещо друго, дръпнете онзи звънец, ей там. — Джийн посочи дългия шнур до по-малкия прозорец.

— Братовчедка ми ще пристигне всеки момент. Доведете я при нас — нареди Мариса и преди прислужницата да излезе, попита: — Имате ли медовина?

— Да, миледи.

— Добре. Донесете я, когато придружавате братовчедка ми.

— Да, миледи — рече Джийн и отново ги остави сами.

Отпиха от студената бира. Мариса наруши настъпилата тишина.

— Чудя се какъв сватбен подарък да направим на Негово Величество — каза тя. — Какво бихте предложили вие, милорд, нали сте добре запознат с вкуса на краля?

— Много трудно е да се спра на едно нещо, тъй като интересите му са твърде променливи — призна Кам. — Той харесва редки и необикновени неща — интересува го всичко, свързано с науката.

— Ами за португалската принцеса Катерина?

— Казаха ми, че е много религиозна — отвърна Кам.

— Казвате го, сякаш е нещо нередно — забеляза Мариса.

— Това, което е добродетел в Португалия, може да се окаже проблем в Англия — каза иронично Кам и отправи проницателен поглед към жена си. — Боя се, че в леглото ще се окаже прекалено благочестива и благоразумна за вкуса на Чарлз.

— Какво значи това?

— Че мъж, енергичен като Чарлз, ще потърси компания другаде.

— Барбара Касълмейн?

— Освен всички останали — отбеляза Кам. — Чарлз винаги е използвал предоставените му възможности.

— А като крал, възможностите му са неограничени — рече Мариса.

— Точно така — съгласи се съпругът й.

Шумът на пристигащата карета прекъсна дискусията им. Мариса се изправи и се приближи до прозореца.

— Пристигнаха — каза тя, усещайки, че разговорът им е навлязъл в опасни води. Дали съпругът й навремето не е бил като краля и не е трупал опит в безброй чужди спални? Мъж с такъв апетит, че леглото само на една жена никога да не му е достатъчно?

Джийн донесе бутилка медовина и чаша върху набързо излъскан орехов поднос. След нея влезе Браяна.

— Госпожа Бенет пита дали вече може да сервира храната, миледи.

Мариса хвърли поглед към братовчедка си.

— Ти как мислиш?

— Гладна съм — отвърна Браяна.

— Джийн, предай на госпожа Бенет, че ще обядваме веднага.

 

 

Заситени след обикновените, но отлично приготвени ястия на госпожа Бенет, граф и графиня Деран заедно със спътниците си продължиха пътуването.

Мариса погледна с обич прислужницата си, заспала свита в ъгъла на каретата. Пътуваха вече час и копнееха да стигнат до следващата си спирка. Тя бе решила да остане в каретата през тази част от пътуването, тъй като искаше да поговори с братовчедка си, макар и да не бе сигурна как да подхване разговора. Браяна би могла да хвърли известна светлина върху тайните на брачното ложе. Мариса знаеше, че братовчедка й е благочестива жена, много по-благочестива от самата нея. Дали това благочестие се пренасяше и в спалнята? Не й беше удобно да я пита, защото отлично знаеше за неприятните спомени на братовчедка си, когато говореха за брака й, но смяташе, че това е така, защото Браяна страда от загубата. Тя уважаваше траура на братовчедка си и се опасяваше, че въпросите й могат да възкресят болезнени за нея спомени.

Мариса погледна спокойните, строги черти на Браяна и реши да не я разпитва. По-добре щеше да бъде да пита баба си, тя щеше да й каже всичко.

— Мариса? — обади се Браяна. — Какво има?

— Нищо — усмихна се Мариса.

— Бих се радвала да ти помогна, ако мога.

Мариса се протегна и хвана ръката на Браяна.

— Знам това, братовчедке. Наистина става дума за нещо дребно, нещо, което ми каза моят съпруг.

— Какво е то?

— Няма значение.

Браяна поклати глава.

— Не ти вярвам. Хайде, моля те, сподели с мен.

Очите на Мариса се извърнаха бързо към Чарити — прислужницата все още спеше дълбоко.

— Беше забележка за чуждоземната принцеса, за която ще се жени кралят.

— И какво каза той?

— Чудеше се дали религиозното благочестие на принцесата няма да я направи неспособна да… — Мариса млъкна и се изчерви. — Да доставя наслада в брачното ложе. Негово Величество бил много мъжествен и съпругът ми твърди, че имал нужда от жена, която да му приляга.

Изпъстрените с лунички страни на Браяна също се изчервиха.

— Дали е така с всички мъже? — запита се на глас Мариса. — Мама веднъж каза, че с мъжа, когото обичаш, правенето на любов може да бъде много приятно. — Мариса сведе очи. — Тя обичаше баща ми и той я обичаше. Бяха толкова щастливи заедно, макар и баща ми да не бе от този тип мъже, от които е кралят. Тя ми показа последното писмо, което татко й бе изпратил… винаги го носеше със себе си. Той й пишеше, че е останал верен на нея и на клетвите им.

Браяна не бе особено сигурна какво да отговори. Това бе чудесна възможност да разкаже на братовчедка си за собствения си брак, да й обясни какво бе изтърпяла — за болката, унижението, безконечния страх, че съпругът й за пореден път може да потърси леглото й. Всеки ден Браяна се бе молила да се избави от него и се бе надявала, че прищявката му ще се насочи към друга жена. Тя би си затворила очите, ако съпругът й си бе намерил любовница. Но това не стана. Дори веднъж той й каза, че е решен да запази семето си за законния си наследник.

Браяна въздъхна. Колко по-щастлива би се чувствала, ако можеше да излее мъката си и ред Мариса. О, Майко Божия, колко й се искаше да може да го направи!

— Страхуваш ли се, че мъжът ти ще потърси удоволствие в чуждо легло?

Мариса вдигна очи.

— Не знам. — Тя стисна ръце и усети тежестта на пръстените си: на отговорностите, които олицетворяваха те. — Тъй като все още не е идвал в леглото ми, не знам какво ще направи, след като изпълним брачния си обет. Наистина съм озадачена. Чудя се какво ли ще последва, след като наистина станем мъж и жена.

— Може би се бои, че ще го отблъснеш? — предположи Браяна.

— Да го отблъсна! — възкликна иронично Мариса. — Аз имам причина да се оплаквам от отблъскване. Знаеш, че точно той ми отказа! Какво би направила, ако съпругът ти бе напуснал леглото, преди да е легнал в него?

Браяна копнееше да каже: бих построила параклис в знак на благодарност.

Мариса се прокле заради думите си, щом забеляза тъжния израз на Браяна.

— Съжалявам за безразсъдните си думи, братовчедке — рече тя. — Моля те, прости ми, че възкресих ненужно спомени, които вероятно са все още болезнени за теб. Не исках да те нараня.

— Знам, Мариса. — На Браяна й се щеше да може да обясни характера на болката си, но чувството за вина все още бе прекалено силно, за да го сподели.

Мариса се наведе към кошничката за шиене, поставена в краката й. Отвори я и извади ръкоделието, което бе започнала преди няколко дни. Разгледа плата, опънат на дървената рамка. Оградена с рози, централната сцена представяше двойка лебеди, които плуваха спокойно по река, следвани от няколко лебедчета.

— Мога ли да погледна? — попита Браяна.

Мариса подаде ръкоделието и това, че братовчедка й го разгледа подробно й достави удоволствие.

— Красиво е — рече Браяна, като прокара пръсти по тъканта.

Поласкана от похвалата й, Мариса се изчерви и каза:

— Това е спомен от детството ми. Баба ми подари чифт лебеди за деветия ми рожден ден. Бяха толкова прелестни. — Тя се усмихна. — Спомням си, казах на баща си, че искам на герба ми да бъдат изобразени лебеди. — Мариса се засмя. — Представяш ли си каква дързост съм проявила — да заявя, че ще имам герб с лебеди и че скоро ще трябва да си направя свой собствен печат, тъй че всички да разпознават знака на дъщерята на Деран. След две седмици татко ми подари златен печат с лебед. А мама ми подари шест емблеми с лебеди — за личните ми васали, каза тя, с латинското мото: Audentes fortuna juvat.

— Съдбата помага на смелите — преведе Браяна.

— Да — потвърди Мариса и пое ръкоделието от ръката на братовчедка си. — Женският лебед умря след две години. Скоро го последва и мъжкият.

— Казват, че не можели един без друг — рече Браяна.

Мариса използва малките си златни ножички, за да отреже парче блестящ, син конец, сетне го вдяна в иглата.

— И аз така съм чувала — каза тя и присви очи, съсредоточавайки се върху работата си. — Питам се дали е истина?

 

 

— Сигурен ли си, че са те? — попита един груб глас.

— Виж им каретата бе, глупак такъв — отвърна друг глас. — Това е гербът, който ни описаха.

— Смяташ ли, че жените ще носят много бижута?

— Разбира се — поясни мъжът. — Нали е графиня!

— Тези жени са свикнали да се перчат с богатствата си.

Първият мъж облиза дебелите си устни, по сплъстената му брада се процеди слюнка.

— Мислиш ли, че ще можем да опитаме и тях, след като си свършим работата? Никога не съм имал подобна жена.

Другият се почеса по чатала. Бяха му платили добре, за да се погрижи сакатият мъж, пътуващ в каретата да умре. А после да се освободи от съучастника си. Бяха му наредили да остави дамите живи и да се върне в Лондон с доказателство, че граф Деран наистина е мъртъв. Не му бяха казали обаче да не се позабавлява. Онази глупава прислужница в хана прояви прекалена готовност да им помогне, след като той й обясни, че носят много важно съобщение за графинята и съпруга й и дори го насочи по рядко използваната пряка пътечка. Той се изкикоти и отново провери пистолетите си. Прислужницата беше потвърдила онова, което му бяха казали: графът бил негоден, грозно осакатен. Чакаха го лесно спечелени пари.

Мъжът доволно се оригна.

— Защо не, щом свършим другата работа. — Той погледна спътника си. Нямаше да изпрати другаря си по кражби в ада, без да му позволи да изпита за последен път удоволствието от женската плът. По дяволите, и самият той щеше да намаже, нали дори и уличниците го отбягваха, откакто изкара сипаницата.

Завърза мръсна кърпа над носа си, спътникът му направи същото.

— Ти се заеми с кочияша — рече сипаничавият, яхна кафявия си кон и извади единия от пистолетите, които носеше в широкия си колан. — Графът е мой.