Хедър Греъм
Удоволствието на краля (25)

Глава 24

Студената вода го съживи заедно с изгарящото дробовете усещане за море.

Къде беше? Дойде на себе си сред черна бездна, в която потъваше…

Потъваше! Дяволите да го вземат, наистина потъваше! Ритна яростно и изплува. Ритна отново, като си налагаше да не си поема въздух, да не се поддава на изкушението…

Да умре.

Главата му се показа на повърхността. Беше се стъмнило. Някакъв фламандски кораб се отдалечаваше. Явно бяха го захвърлили в буйните води на Ламанша.

Първоначално се почувства напълно объркан и не успя да види брега. На всичкото отгоре имаше чувството, че удрят с чукове в главата му.

Щом откри брега, заплува към него. От сушата го деляха вероятно мили. Нямаше представа точно колко. Вълните го заливаха, издигаха, подхвърляха.

Тогава видя огньовете. Заплува с подновена сила. Възвръщаше си самоконтрола. Придвижваше се с бавни и плавни движения. Сигурни. Ритмични. С минимално усилие. Главата спря да го боли, но затова пък ръцете му горяха от умора. Бореше се с вълните, които шибаха лицето му, със соления им вкус, с естествения страх от черната бездна. Трябваше непременно да се добере до брега. На всяка цена.

Продължаваше да плува…

Но дори цялата му решимост вероятно нямаше да стигне, ако не беше зърнал лодките.

Затвори очи и се замоли. Трябваше да остане жив. За да убие Симон. За да върне Даниел у дома. Да й каже, че й вярва. Че я обича. Симон искаше той да умре с мисълта, че съпругата му го е предала. Той обаче отказваше да умре и да повярва, че Даниел е способна на подобно нещо. Запита се какво ли е станало със сина му и рязко отвори очи. Внезапният прилив на отчаяние възвърна донякъде силите му.

На светлината на огньовете видя скалите. Белееха като ангелски криле. Заплува отново, като проклинаше, тъй като му се струваше, че всеки път, когато наближеше брега, се надигаше вълна и го отдалечаваше.

— Ейдриън!

В началото помисли, че си въобразява или от дълбините го зове някоя сирена.

— Маклаклън, дяволите да те вземат, човече, не може да си мъртъв!

Познаваше този глас. Беше го чувал да бумти безкрайно много пъти в битките, за да се превърне в част от живота му. Едуард! Черния принц! Той беше в малката лодка, която се насочваше към него.

Малко по-късно към изтощения плувец се протегнаха ръце, които го издърпаха на борда, гол и треперещ. Увиха го с одеяло и пъхнаха между дланите му пълен с топъл ейл мях.

— Пий, приятелю, сгрей се. Мили Боже, колко време престоя в тази вода?

Ейдриън откри изумен, че одеялото и гъстата бира сложиха край на неконтролируемото треперене. Пое си дълбоко въздух, облегна се назад и погледна към принца.

— Не знам. Едуард, за Бога, кажи ми ти какво знаеш.

— Компаньонката на твоята жена изтичала в истерия при мъжете, които подготвяли корабите за отплаване, и им обяснила, че теб ще те изхвърлят в морето, а Даниел е отвлечена. Междувременно онова френско момиче, което ти спаси, когато Арманяк нападна с хората си селото му, отишло и се проснало в краката на майка ми, молейки за милост. То разправило някаква несвързана история за това как граф Ланглоа заплашил да я убие, ако не му осигури коне да избяга със… Симон дьо Валоа. Не се притеснявай, нищо лошо не се е случило с французойчето. Тя всъщност иска да се омъжи за твоя оръженосец, който пък се застъпва за нея дори с риск за живота си. Така или иначе, аз се втурнах на минутата насам, за да открия как твоите хора палят огньове по бреговата линия заради теб. Ако не те бяхме намерили до час-два, щях да отплавам. Граф Ланглоа е пристигнал очевидно от Франция, за да помогне на Симон дьо Валоа да избяга. Предполагам, че ще се насочат към френския бряг и ще потърсят закрилата на своя съюзник граф Жермен дьо Кардино, с когото ще се бием.

Ейдриън се усмихна бавно.

— Как човек да не ти служи с радост. Ти ми спаси живота, а сега си готов да се биеш заради моята съпруга.

Едуард сви рамене.

— Е, приятелю, ти също си ми спасявал кожата неведнъж. Колкото до твоята съпруга, ами…

— Да?

Младият мъж поклати глава и се приближи, за да не го чуят гребците.

— Какво умно шотландско момче си! Трябва да вървя. Баща ми иска граф Жермен да бъде изхвърлен от крепостта, а аз да намеря Даниел. Тя ми е сестра.

— Като повереница на краля.

Принцът въздъхна и очите му блеснаха.

— Още ли не си разбрал за какво става дума? Тя наистина ми е сестра. — Облегна се назад и изрева на моряците: — Гребете, момчета! Трябва да стигнем колкото се може по-скоро, за да преплаваме Ламанша. Бързо!

Все така увит в одеялото, Ейдриън успя да се види с Монтейн за малко, преди корабът да вдигне платна. Посрещнаха го приветствени възгласи, когато стъпи на брега. Хората му твърдяха, че това е истинско чудо и че е благословен от небето.

— Светците ви пазят, владетелю Маклаклън! — Миг по-късно Монтейн се спусна отгоре му. — Владетелю Маклаклън, кълна ви се, Даниел няма нищо общо! Онзи мръсник я удари, тя изгуби съзнание…

— Всичко е наред, Монтейн, отиваме за нея!

Тогава се появи и Дейлин. Стисна раменете на Маклаклън и го прегърна.

— Слава на Бога…

— Синът ми… — започна графът.

— Бебето е в добри ръце — увери го принцът и го тупна толкова силно в гърба, че той политна напред. — При майка ми.

 

 

Морето кипеше и се пенеше. На Даниел й се струваше, че корабът се мята вече безкрайно дълго. Тя лежеше в някаква тясна кабина, болна от отчаяние и мъка и почти гола. Ейдриън беше мъртъв. Искаше й се тя също да умре.

Симон влезе. Макар да бе красиво облечен, младата жена се учуди, че някога й се е струвал очарователен. Тази вечер чертите му не й изглеждаха така класически съвършени. Бяха прекалено остри. Той сведе поглед към нея.

— В началото може би ще ти бъде трудно. Но ние сме французи. Ти ще го забравиш…

— Ще забравя, че ти го уби?

— Ланглоа го удари.

— А ти му нареди да го изхвърли през борда.

— Той беше като забит в слабините на Франция нож. Даниел…

Понечи да седне до нея.

— Само да си ме докоснал и ще повърна.

— О, хайде, ще свикнеш отново с мен. Ще си спомниш колко близки бяхме, как се смеехме…

— Ще повърна!

Тогава я докосна. Тя изпълни обещанието си. Симон скокна на крака, като псуваше вбесен, и изхвръкна от кабината?

Графинята пристигна във Франция все още увита в чаршафи. Замъкът Кардино я порази. Стените бяха високи и дебели, защитниците — многобройни. Не знаеше дали някой ще дойде за нея, дали изобщо някой ще се поинтересува от съдбата й. А ако по някакво чудо Ейдриън бе оцелял и опиташе да я освободи, щеше да се стигне до дълга обсада.

Заведоха я в най-високата кула в североизточната част. Нямаше балкон. Единствената връзка със земята бе спираловидното стълбище.

В стаята й вече я чакаха вана с топла вода, пълен с дрехи скрин, парфюми, вино, хляб и голямо дървено легло. Даниел седна на пода и се сви в чаршафите, с които бе дошла. Отказваше дори да погледне Симон.

— Даниел, или сама ще се погрижиш за себе си, или ще го направя аз.

Тъй като тя не помръдна, той пристъпи към нея. Младата жена обаче се надигна и рече:

— Махни се, Симон! Аз ще стана и ще се облека.

— Направи го тогава!

Графинята стана и се приближи, залитайки, до елегантната медна вана. Симон не я изпускаше от очи.

— Симон — промълви тя, без да се обръща, — ако някога съм те накарала да повярваш, че те обичам, съжалявам. Аз съм омъжена за Ейдриън Маклаклън. Него обичам, така че не можеш да ме накараш насила…

— Маклаклън е мъртъв!

— Няма да го повярвам, докато не го видя с очите си!

— Той е в Ламанша. Храна за рибите, Даниел.

В очите й запариха сълзи.

— В такъв случай никога няма да повярвам, че съм вдовица.

— Може би останките му ще бъдат изхвърлени някога на английския бряг! Но това е без значение, Даниел. Животът ти с англичаните приключи.

Тя се обърна към него.

— Аз съм французойка, Симон, но те мразя. Вече те виждам такъв, какъвто си в действителност. Един от хората на граф Арманяк, които грабеха, изнасилваха и колеха в опитите си да изтръгнат властта от Едуард. Никога не бих живяла с теб. За проявеното милосърдие ти заплати единствено с жестокост.

— Влизай във ваната, Даниел, и измий мръсотията му от тялото си!

Графинята опита водата. Чудеше се дали ще има сила да го убие. След това щяха и нея да убият, разбира се, но не беше сигурна, че това вече е от значение. Симон твърдеше, че съпругът й е мъртъв. Не знаеше дали и детето й е оцеляло. Предпочиташе да умре, но не и да бъде докосната от убиеца на своя съпруг и на своя син.

Водата вече бе изстинала, но от големия чайник в огнището се вдигаше пара. Даниел заобиколи ваната, приближи се до огъня и посегна към чайника.

— Симон, ти си се побъркал! Нима не разбираш? Та ти уби мъжа, когото обичам.

— Любовта е невярна, Даниел!

Тя ахна и се завъртя на пети, тъй като Симон се бе приближил и протягаше ръце с намерението да я разсъблече.

Не беше планирала атаката си, просто я осъществи. Вдигна ръка, за да го отблъсне, и при този жест врящата вода се разля по гърдите и слабините му.

Той изкрещя от болка. Осъзнала какво е сторила, Даниел отстъпи назад ужасена. Симон започна да къса дрехите си и да вика за помощ. Нахлуха пазачи.

Графинята отстъпваше заднишком. Не й обръщаха внимание, тъй като виковете на изгорения бяха потресаващи. Изнесоха го, някой изтича да доведе лекар. После заключиха вратата. Графинята се плъзна бавно по стената, докато се озова на пода. Изведнъж се разрида, а след това, също така внезапно — спря. Отказваше да повярва, че съпругът й е мъртъв. Изправи се, приближи се до ваната, изми се в хладката вода, намери някакви дрехи и се облече. И след това зачака. И се замоли.

Никой не се появи.

На сутринта вратата се отвори с трясък и Симон нахлу разярен. Движеше се бавно и вдървено. Беше целият превързан и очевидно все още го болеше много.

Макар че се ядоса от безцеремонното му влизане, Даниел си наложи да не помръдне. Изгледа го и зачака, без да показва страха си.

— Англичаните, миледи, винаги са били по-добри в изкуството на мъчението, но ние, французите, също знаем някои неща.

— Ако сега те боли, то сам си си виновен. Казах ти да не ме докосваш.

— Менгемето за мачкане на пръсти може да причини ужасна болка. Или да те оковат в някоя килия дълбоко под земята и да те увесят от тавана, докато раменете ти се измъкнат от ставите. Очите ти могат да бъдат избодени с нажежен шиш, толкова врял, че да се пръснат в главата ти… и въпреки всичко да останеш жива. А може би си мислиш, че тук няма тъмница? Има, миледи, има! Под замъка е цял лабиринт, който води до морето и, уверявам те, по време на двувековното му съществуване много врагове са били осакатявани, измъчвани, изгаряни… и отстранявани без никой да разбере. Не мога да ти опиша какви ужаси очакват долу невнимателните. Аз ще оздравея. Може би за по-малко от седмица. Но размишлявах сериозно дали да не наредя да те шибат с камшик до прималяване. Но, Даниел, тъй като съпругът ти е мъртъв, ще бъдеш свързана с мен в свещен брак. А аз не искам обезобразена от белези съпруга. Следователно ще изчакаш справедливото си наказание. Зависи кога аз ще бъда готов. А щом това време дойде, ще си платиш, тъй като ще те подлагам на всички възможни унижения и ще те принуждавам да задоволяваш всичките ми нужди.

Графинята се обърна с гръб. Погледна към прозореца. Щеше да се хвърли от него, ако Симон оздравееше.

— Даниел! Та това е бойница и дори твоята слаба фигура не би могла да мине през нея!

„Но пък мога да не ям нищо, докато умра“ — помисли си тя, обзета от решимостта на отчаяния.

В този момент в стаята се втурнаха граф Ланглоа и някакъв висок посивял мъж, когото виждаше за първи път. Той спря, впери поглед в нея, поклони се дълбоко и заговори с горчивина:

— Графиньо! Значи вие сте тази, която кара мъжете да действат така неразумно! Голямата награда, която хвърля воин срещу воин! Е, мадам, аз, граф Жермен, господар на този замък, не ви приемам с добре дошла! — След това се обърна към Симон и го изгледа ядосано. — Та Маклаклън бил мъртъв?

— Мъртъв е. Хвърлихме го в морето.

— Е, англичаните пристигнаха и…

— Предвождани от принц Едуард — побърза да се намеси граф Ланглоа.

— Погледнете през прозореца! Зад портата ще видите един мъж върху гигантски дорест жребец.

Даниел извика и се втурна към прозореца.

Англичаните бяха наистина тук, и то внушителна сила. Виждаше ги да заемат позиции отвъд дебелите стени на крепостта. Имаше и конници, и пехотинци. Вече инсталираха около крепостните стени нужното за една обсада бойно снаряжение.

Най-отпред видя ездач. На гърба на Матю, големия боен кон на Ейдриън. В доспехите на Ейдриън, с туника с герба на Ейдриън.

Симон я дръпна грубо от прозореца и я блъсна навътре, за да заеме нейното място.

— Това е номер. Някой самозванец е сложил бронята му и язди коня му. Я виж, ето го и Черния принц…

— Точно така — обади се Жермен. — Черния принц, който обсъжда нещо с конника с доспехите на Маклаклън! Това е самият той, казвам ви. Бил съм се рамо до рамо с него и знам как язди. Знам всяко негово движение. Вие двамата съсипахте замъка ми!

Гневът му не трогна ни най-малко Симон.

— Сам признахте, графе, че познавате Маклаклън, защото сте яздили заедно, но сте предпочели да обсебите неговия замък. Маклаклън бе повел армия срещу вас, преди да се появим ние. Сега просто е дошъл Черния принц. Бъдете благодарен за хората и оръжието, които ви докарах, за да удържите крепостта!

Докато тримата се караха, Даниел усети как в нея се надига безумно сладка надежда, граничеща с екстаз. Изгаряше от желание да се спусне към прозореца и да огледа добре човека, яхнал коня на съпруга й, но не можеше да го направи, докато не остане сама.

— Към портите се приближава пратеник! — съобщи Ланглоа.

— Чувате ли какво вика? — попита Симон.

— Да, чувам! — възкликна Жермен. — Казва, че крал Едуард ми обещава благородна смърт чрез обезглавяване, ако върна графинята невредима! По дяволите, Симон, трябва да предадеш тази жена!

Симон погледна Даниел и очевидно видя възбудата в очите й.

— Ами, сър…

След това пристъпи към граф Кардино и постави длан върху рамото му. Той отвори уста да каже нещо, но издаде само тих стон. По туниката му бликна кръв. Симон бе забил пъргаво и безшумно малка кама в гърдите му. Кардино се строполи.

— Ами неговите хора? — разбесня се Ланглоа.

— Неговите хора… нали са все французи. Те ще се бият за нас. Трябва да престанем да подсмърчаме и да отвърнем на пратеника с дъжд от стрели.

— А Жермен?

Симон погледна към Даниел.

— Засега ще оставим трупа при нея. Нека вонята достигне до ноздрите й.

Щом тръгнаха към вратата, графинята се втурна към прозореца. Наблюдаваше конника, който стоеше с принц Едуард пред английската войска. Изучаваше го, изследваше всяко негово движение, всеки жест. После той вдигна забралото на шлема си. Сърцето й спря да бие за момент. Беше Ейдриън!

Обърна се. Радостта й беше прекалено голяма, за да бъде предпазлива.

— Ейдриън е. И този път ще те убие, Симон. Предай се — ти може и да не знаеш какво е милост, но той знае.

— Остави я! Имаме по-важна работа! — озъби се Ланглоа.

Но Симон се спусна срещу Даниел, сграбчи я за косите и я дръпна към себе си.

— Аз ще остана жив и ти ще бъдеш моя. И тогава ще се наслаждавам на всеки агонизиращ вик на устните ти…

Блъсна я, но тя успя да запази равновесие, изправи рамене и рече предизвикателно:

— Не, Симон, аз ще остана жива! Ейдриън също ще остане жив!

Младият мъж пристъпи заплашително към нея.

— Крепостта трябва да се защитава! — изрева Ланглоа и най-сетне Симон отклони яростния си поглед от графинята и напусна стаята.

Вратата се затръшна, резето падна. Даниел се взираше след мъжете, изпълнена с безумно щастие… и ужас. Стените тук бяха високи и дебели. Замъкът беше във великолепно състояние. Обсадата можеше да продължи седмици…

 

 

Ейдриън не бе имал причина да изучава замъка Кардино досега, тъй като не му се бе налагало да потушава бунтове тук. Без съмнение наваксваше този пропуск със стиснати челюсти, защото в строителството не се забелязваха никакви слабости. Освен това бе обграден от високи девет метра стени, а подвижният мост бе вдигнат.

Глашатаят от другата стена преди малко бе предал отговора на французите. Според него граф Жермен бил мъртъв, а крепостта била завзета в името на краля на Франция. Графиня д’Авил пък планирала да избяга от Англия и да се върне в родината си.

Ейдриън помнеше онези ужасни няколко секунди, през които се бе усъмнил в съпругата си. Но сега вече й вярваше, каквито и лъжи да говореха Симон и Ланглоа. Сърцето го болеше. Молеше се тя да не се съпротивлява прекалено, за да не пострада. А той щеше да намери начин да убие мръсното копеле. Дори с риск за собствения си живот.

— Не се притеснявай, приятелю — обади се Едуард. — Атакуваме веднага!

— Стрелите не могат да проникнат през камъка — отвърна Маклаклън и свали забралото. — Не виждам никакви пукнатини.

— В замъка има верни на баща ми слуги, които са успели да се измъкнат. С тях ще начертаем плана.

— И все ще намерим някое слабо място! — съгласи се графът.

— Стрелци! — изрева принцът.

Това даде началото на атаката.

Ейдриън се беше бил години наред с принца и с мнозина от неговите хора. Заедно се бяха справяли винаги много добре. Сега над стените запрелитаха пламтящи стрели. От време на време чуваха виковете на улучени защитници. След първоначалния залп пехотинците закараха стенобойна машина до подвижния мост. Тъй като видя, че враговете се готвят да залеят хората му с врящо олио, Ейдриън ги призова да се оттеглят. В мига, в който англичаните се дръпнаха на безопасно разстояние, стрелците заеха отново местата си и заляха крепостта с нов дъжд от стрели.

Това продължи през целия ден. Атака, оттегляне, атака, оттегляне. Изгубиха съвсем малко хора.

Но бяха далеч от пробив в защитата.

През нощта Ейдриън крачеше край стените и се взираше в замъка. Мускулите му бяха сплетени на възли от напрежение, умът му препускаше тревожно. Къде ли беше Даниел сега? Гневът и страхът му ставаха неконтролируеми. Как щеше да изтърпи времето, необходимо за осъществяване на пробив в стените, след като всеки миг щеше да се пита какво ли прави в тоя миг с нея Симон.

— Владетелю Маклаклън! — Насреща му бързаше Сър Джордж.

— Да, сър Джордж, някаква вест ли носиш?

Той се усмихна.

— Не за пробив в стените, Ейдриън, но пак е хубава. Твоята съпруга е добре.

— Слава на Бога! — промълви с облекчение младият мъж. — Как разбра?

— Едно от момчетата в кухнята, което носело водата за къпане, се измъкнало от замъка преди спускането на подвижния мост. И това не е всичко.

— Да?

Сър Джордж се усмихна още по-широко.

— Тя е добре, и ъъъ… сексуално защитена… поне засега.

Маклаклън се намръщи, сърцето му се сви мъчително.

— Откъде знаеш? Първата работа на Симон вероятно е била да я изнасили.

— Да, но очевидно решил да го направи точно когато наблизо имало вряща вода и… Ами, засега функциите му в тази област са прекратени.

— Ами Ланглоа? Той нямаше търпение да анулира брака ни, за да се ожени за Даниел.

— Симон е от рода Валоа и очевидно има по-висок ранг от неговия.

Въпреки страха и мъката си, графът погледна към замъка, изпълнен със задоволство.

— Значи му е обгорила…

— Да, казано без заобикалки, Ейдриън, случаят е точно такъв.

Младият мъж понечи да се разсмее, но се сепна и се извъртя рязко.

— А Симон не й ли е направил нещо за отмъщение?

— Възнамерява да го направи, когато му дойде времето.

Маклаклън настръхна, макар че си повтаряше непрекъснато да запази самообладание и да не се хвърли да разбива с глава каменната стена.

— Трябва да съборим тези стени!

— Да, владетелю Маклаклън, трябва!

 

 

Оставиха трупа на граф Жермен при нея през цялата нощ. Даниел го покри с ленения чаршаф от леглото, но въпреки това не можеше да откъсне поглед от него.

Мухите прииждаха. Бръмченето им започваше да я подлудява.

Призори чу викове. Англичаните бяха започнали да обстрелват крепостта с катапулт и навън се носеха агонизиращите крясъци на ранените. Загледа се, и това погълна вниманието й до такава степен, че не чу отварянето на вратата. Разбра, че Симон е зад нея едва когато я дръпна грубо, за да я завърти с лице към себе си.

— Ела, миледи, отиваме на крепостната стена. Да видим какво ще направи принц Едуард, като те види там, и дали ще продължи да обстрелва! Ако ти е останала капка здрав разум, ще кажеш, че си тук по собствена воля и възнамеряваш да се омъжиш за мен.

— Никога няма да кажа подобно нещо!

— Вече се убеди колко съм сръчен с ножа. Или ще говориш каквото ти наредих, или ще умреш.

Вплете пръсти в косите й и я помъкна със себе си. Даниел смяташе, че ще може да се съпротивлява, но болката беше ужасна. Задърпа я надолу по стълбите, след това през двора към бойниците. Чу викове сред англичаните и пороят от стрели изведнъж секна. От мястото си виждаше строената английска войска и застаналите отпред принц Едуард и Ейдриън.

Симон я стисна болезнено за ръката и я придърпа още напред.

— Гледайте, англичани! Лейди Даниел д’Авил! Стои тук по собствен избор! А аз твърдя, че ти, който си в доспехите на Маклаклън, си само едно чучело. Ако съпругът на дамата беше жив, той трябваше да се приближи, за да му каже тя, че е дошла тук по своя воля, че е моя любовница и ще ми стане съпруга. — После вече тихо, рече на стрелците по стената: — Бъдете готови!

Графинята видя как Ейдриън подкарва коня си към стената. След това вдигна забралото. Чу как Симон си пое рязко въздух, тъй като се убеди, че Ейдриън наистина е оцелял.

— Говори му! — прошепна яростно той. — Накарай го да се приближи още повече, кажи му, че си го предала и искаш да бъдеш с мен… Отдалечи ли се, ще умреш!

— Ейдриън! Не се приближавай…

— Кучка! — изрева Симон и тя усети как острието на ножа се приближава към хълбока й.

Сега вече искаше да живее, защото Ейдриън беше жив. И може би имаше начин…

— Ейдриън! Остави този замък! Как можа да забравиш? Мислиш ли, че аз мога да забравя?

Гледаше очите му и видя в тях, че той й вярва.

— Ейдриън Маклаклън! Не си ли спомняш? Ти си отговорен за падането на Авил! Ти!

— Сега! — извика Симон.

Блъсна Даниел назад и стрелците се прицелиха в Маклаклън.

Но Матю беше достатъчно бърз.

Симон я помъкна обратно към стаята в кулата, като псуваше вбесено.

— Казах му каквото искаше! — заяви тя.

Той я изгледа, а след това я зашлеви през лицето така, че я запрати върху леглото. После се изправи над нея.

— Моли се да си тръгне. Твоето време идва.

Вратата се затръшна. Резето падна.

 

 

Ейдриън се изправи пред принца.

— Тунели!

— Какво? — не разбра Едуард.

— Прокопахме тунели под Авил. Тя се опита да ми каже, че към крепостта водят някакви подземни проходи и за да я превземем, трябва да минем през тях. Доведете момчето от кухнята!

Момчето дойде.

Докато стрелите продължаваха да летят и в двете посоки, а стенобойната машина — да атакува подвижния мост, започнаха да чертаят план. Момчето беше чувало нещичко за лабиринта под замъка.

— Там са мъчили много нещастници. Говори се, че са изнасяли трупове — понякога на благородници — право към морето, за да се отърват от тях без никакви доказателства. Така просто са изчезвали.

— Ще намеря входа. Ще взема двайсетина човека без оръжие. Ще се вмъкнем вътре и ще свалим моста — обяви Маклаклън.

— Може би не трябва да го правиш. Прекалено прибързано е, Ейдриън! Прекалено си заслепен…

— Правил съм го и преди! В Авил. Поддържай впечатлението, че атаката ни е фронтална.

— Да, бъди спокоен в това отношение. Завземи замъка в името на баща ми, Ейдриън.

— Слушам!

— И изведи съпругата си жива и здрава!

Младият мъж кимна, обърна се и каза на сър Джордж да събере мъжете, които щяха да го придружават. Дейлин и Майкъл се озоваха почти веднага до него. Скоро към тях се присъединиха и други.

Тръгнаха по права линия от замъка към морето. Там се разделиха и започнаха да изследват скалите и пещерите. Входа откри Дейлин.

— Насам, Ейдриън, насам!

Графът се втурна нататък. След като огледа отвора, каза на хората си:

— При прилив сигурно отива под водата. Ще трябва да се движим колкото се може по-бързо.

Влязоха и тръгнаха по тъмния каменен тунел. Осветяваха пътя си с факли.

Водата започна да се покачва.

Все по-високо и по-високо.

Вече стигаше до кръста им…

До гърдите…

Нито един от мъжете обаче не даде израз на страха си. И тогава, след един остър завой, започнаха да се изкачват. В нещо като пещера видяха десетина скелета, оковани с вериги за стените. Явно бяха оставени да умрат от глад или да се удавят.

Мъжете се спогледаха безмълвно.

— Там има тунел — обади се Маклаклън и всички тръгнаха към него.

Вървяха още трийсетина минути, преди да се озоват пред няколко разклонения.

— Разпръснете се — нареди шепнешком графът и те се подчиниха.

Той самият действаше пъргаво, тръгваше ту по един, ту по друг коридор, които все се оказваха без изход. Натъкнаха се на различни уреди за мъчение… и на още трупове. Воините гледаха мрачно, но без да трепнат. После се връщаха отново в централната точка, за да докладват какво са открили.

— Мисля, че намерих верния път — каза Майкъл.

— И защо си така сигурен?

Мокър до кости и покрит с кал, той се усмихна и зъбите му се бялнаха на мръсното лице.

— Усетих мириса на храна. Ако намерим кухните…

— Добре, Майкъл, води ни!

 

 

Даниел стоеше край прозореца и наблюдаваше битката с нарастващо отчаяние. Крал Едуард беше упорит, синът му — още повече. Но крепостта беше здрава. Обсадата можеше да се проточи дни, седмици, месеци…

Вратата се отвори внезапно с трясък. На прага застана Симон, пребледнял като платно, и застина неподвижно.

Тогава чу откъм двора звънтене на оръжие. Погледна надолу и видя, че мъже се биеха срещу мъже с мечове, боздугани, чукове, с всичко, до което успееха да се доберат.

Портата към замъка се отвори. Мостът беше спуснат. Сърцето й подскочи — Ейдриън бе разбрал посланието й.

— Би трябвало да слезеш долу и да поведеш хората си в битка, Симон!

Той поклати глава.

— Ти няма да се върнеш при него.

— Може би е най-добре да избягаш. Тичай, по-бързо и по-далеч.

Симон поклати отново глава, без да сваля погледа си от нея.

— Съжалявам, Даниел. А всичко можеше да бъде съвсем различно. Ако се беше омъжила за мен…

Не довърши мисълта си. Само я съзерцаваше безмълвно. И тогава видя, че държи в ръцете си нож. Палецът му се плъзгаше по дръжката.

Тръгна към нея.

— Не! — Осъзна, че има намерение да я прониже в сърцето.

Симон се приближаваше все повече. Графинята скочи на леглото, грабна легена за миене и го запрати по главата му, но не улучи. Симон заобиколи леглото. Тя извика отново, тъй като се спъна в трупа на Жермен. Хвърли чаршафа върху Симон, после една възглавница, после — обувка. Даваше си сметка, че „снарядите“ й са на привършване и оставаше напълно беззащитна. А той беше много, много добър с ножа.

Опита да се плъзне покрай него, но Симон я хвана за ръката. Даниел се дърпаше, плюеше, дереше.

Симон я просна върху леглото. Затисна я под тежестта си. Вдигна ножа.

— Даниел… — прошепна той.

Младата жена протегна длани и изпищя.

Но точно когато ножът трябваше да се забие, внезапно някой издърпа Симон и го запрати към другия край на стаята. Той се блъсна в стената и се строполи.

Насреща й стоеше Ейдриън — кален, разчорлен, с разкъсана туника. Очите му мятаха мълнии. Протегна ръце към нея, помогна й да стане.

— Ейдриън… — промълви тя и изпищя отново, тъй като в последния момент зърна спусналия се зад гърба му Симон, насочил ножа си право към сърцето на съпруга й.

Бърз като светкавица, Маклаклън извади меча.

И Симон сам се набоде на него.

Свлече се бавно. Очите му се оцъклиха.

Графинята се хвърли към съпруга си, ридаейки от облекчение. Той я притисна в обятията си.

— Ела, любов моя, нека те отведа от това място. У дома… А, миледи, исках да кажа…

— У дома, владетелю Маклаклън — във Франция, Англия или Шотландия — там, където си ти! — Вкопчи се още по-здраво в него. — В твоите обятия, сър! Там съм у дома.