Нора Робъртс
Нежно откритие (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нямаше да успее да се приготви навреме. Винаги придирчива към дрехите си, Сидни два пъти преподреди багажа си. Какво би могъл да облече човек на уикенд в Западна Вирджиния? Нямаше никакви проблеми да подбере дрехи за няколко дни на Мартиника. За кратко пътуване до Рим също щеше да е лесно. Но за уикенд, за семеен уикенд в Западна Вирджиния трябваше трескаво да претърси гардероба си няколко пъти.

Когато за трети път затвори куфара, Сидни си обеща, че повече няма да го отваря. За да устои на изкушението, тя отнесе багажа си в дневната, сетне бързо се върна в спалнята, за да съблече строгия делови костюм.

Навлече тънък памучен панталон и зелена блуза без ръкави и тъкмо се приготвяше отново да се преоблече, когато на вратата се почука.

Щеше да остане с тези дрехи. Ще свършат работа, увери се тя и отиде да отвори. Щяха да пристигнат в дома на сестра му толкова късно, че едва ли щеше да има значение с какво е облечена. Тя припряно оправи косата си, като се чудеше дали да я пристегне с шалче, сетне отвори вратата.

На прага стоеше Маргьорит, облечена елегантно както винаги.

— Сидни, скъпа. — Тя влезе и целуна дъщеря си по бузата.

— Мамо. Не знаех, че днес ще идваш в града.

— Знаеш, разбира се. — Тя се настани на близкия стол и кръстоса крака. — Чанинг ти е казал, че ще ходим на театър.

— Да, каза ми. Забравих.

— Сидни — въздъхна Маргьорит. — Започвам да се тревожа за теб.

Сидни машинално приближи до барчето и наля на майка си от любимото й шери.

— Няма причина да се тревожиш. Аз съм добре.

— Така ли? — Маргьорит размаха ръка, маникюрът й беше безупречен. — Отказа толкова много покани, миналата седмица не намери време дори да обиколиш магазините с мен, направо си се погребала в този твой кабинет. И ми казваш, че нямам основание за тревога. — Тя се усмихна и пое чашата. — Е, сега ще поправим всичко това. Искам да се облечеш в нещо ослепително. Ще се срещнем с Чанинг да пийнем по нещо преди представлението.

Най-странното е, осъзна Сидни, че едва не се съгласи. Дотолкова силен бе навикът й да прави онова, което се очакваше от нея. Наместо това тя приседна на страничната облегалка на канапето с надеждата, че ще успее да откаже, без да нарани чувствата на Маргьорит.

— Мамо, съжалявам. Отказвам поканите, защото работата в „Хейуърд“ отнема голяма част от времето и енергията ми.

— Скъпа. — Маргьорит бавно отпи от шерито. — Точно това имах предвид и аз.

Но Сидни само поклати глава.

— И освен това вече не изпитвам нужда да запълвам всяка своя вечер със светски събития. Що се отнася до днес, много съм ти благодарна наистина, че искаш да се присъединя към вас. Но както обясних и на Чанинг, имам други планове.

В очите на Маргьорит проблесна раздразнение, но тя само почука с нокът облегалката на стола.

— Ако мислиш, че ще те оставя тук да прекараш вечерта с някакви гадни папки и документи…

— През този уикенд няма да работя — прекъсна я Сидни. — Всъщност заминавам извън града… — Прекъсна я почукване на вратата. — Извинявай за момент. — В мига, в който отвори, Сидни протегна ръка към мъжа. — Михаил…

Очевидно той не желаеше да разговарят, преди да я целуне. И го стори още на прага. Маргьорит пребледня и мигновено се изправи, осъзнала, че целувката, на която бе станала свидетел, бе целувка между влюбени.

— Михаил. — Сидни успя да се отдръпне на няколко сантиметра.

— Още не съм свършил.

Притиснала длан към гърдите му, тя безпомощно махна с другата ръка към стаята.

— Майка ми…

Той вдигна поглед, забеляза пребледнялата от гняв жена и спокойно дръпна Сидни до себе си, сякаш да я защити.

— Маргьорит.

— Няма ли правило — рязко рече тя, — че не трябва да се смесва работата с удоволствието? — Повдигна вежди и го огледа от глава до пети. — Но пък ти не си от хората, които спазват правилата, нали, Михаил?

— Някои правила са важни, някои — не. — Гласът му бе спокоен, но в него не се долавяше нито разкаяние, нито извинение. — Честността е важна, Маргьорит. Аз бях честен с теб.

Жената се извърна, отказвайки да признае истината в твърдението му.

— Бих предпочела да останем за малко насаме, Сидни.

Втренчена в изправения гръб на майка си, Сидни усети, че започва да я мъчи главоболие.

— Би ли отнесъл куфара ми в колата, Михаил? Слизам след няколко минути.

Той повдигна с пръст брадичката й, разтревожен от това, което бе прочел в очите й.

— Ще остана с теб.

— Не. — Тя обхвана китката му. — Ще бъде по-добре да ни оставиш насаме. Само няколко минути. — Пръстите й стегнаха хватката си. — Моля те.

Тя не му остави избор. Мърморейки, той вдигна куфара й. В мига, в който вратата се затвори зад него, Маргьорит рязко се извърна. Сидни вече се бе подпряла на стената. Случваше се рядко, много рядко, Маргьорит да подеме гневна тирада. Но всеки път това представляваше грозна сцена със злобни нападки.

— Глупачка. Ти спиш с него.

— Не смятам, че това е твоя работа. Но, да, така е.

— Смяташ ли, че имаш достатъчно здрав разум, пък и опит, за да се справиш с такъв мъж? — Чашата й издрънча върху плота на масата. — Тази гадна малка афера може да те съсипе, да съсипе всичко, за което съм се борила. Господ е свидетел, че нанесе достатъчно позор, като се разведе с Питър, но аз успях да оправя нещата. А сега това. Измъкваш се тайно, за да прекараш уикенда в някой хотел.

Сидни сви юмруци.

— Няма нищо гадно в отношенията ми с Михаил и никъде не се измъквам тайно. Що се отнася до Питър, нямам намерение да обсъждаме този въпрос.

Маргьорит я стрелна с хладен поглед и пристъпи напред.

— Откакто си се родила, правя всичко, което е по силите ми, за да получиш това, което заслужаваш като член на фамилията Хейуърд. Най-добрите училища, най-подходящите приятели, дори най-достойният съпруг. А сега захвърляш всичко, плановете ми, жертвите, които съм направила за теб. И за какво? — Тя гневно закрачи из стаята, а Сидни не помръдна от мястото си. — О, повярвай ми, аз също не съм безразлична към чара на този мъж. За кратко дори се поблазних от идеята сама да подхвана тайна връзка с него. — Наранената й суета само засилваше гнева й. — Една жена има право от време на време на малък флирт с великолепно диво животно. Талантът му на скулптор и репутацията му също са в негова полза. Не може да се каже същото за произхода му обаче. Цигани, фермери и селяни. Аз имам опит и бих могла да се справя с него — ако имах желание. Освен това в момента съм необвързана и подобна афера нямаше да ме постави в неловко положение. Ти, от друга страна, всеки момент ще се обвържеш с Чанинг. Смяташ ли, че той ще се съгласи да се ожени за теб, ако научи, че си приела в леглото си този великолепен животински екземпляр?

— Спри. — Сидни пристъпи напред, за да хване ръката на майка си. — Това минава всички граници. Човек, който претендира, че се гордее с рода Хейуърд, не захвърля името с тъй лека ръка. Не ми е било леко да постъпвам както се очаква от една Хейуърд, да премислям всяка стъпка, за да не го опетня. Е, досега бях достойна за бащиното си име, а в момента работя ден и нощ, за да го запазя неопетнено. Що се отнася до свободното ми време и това с кого ще го прекарвам, то си е лично моя работа.

Пребледняла от шока, Маргьорит отблъсна ръката й. Нито веднъж, откакто се бе родила, Сидни не бе дръзвала да й говори по този начин.

— Не смей да ми говориш с този тон. Толкова ли те е заслепила страстта, че си забравила какво дължиш на рода си?

— Никога не съм го забравяла — тутакси отвърна Сидни. — И в момента това е единствено възможният тон за мен. — Тя също бе изненадана от резките си думи, но просто не бе в състояние да се овладее. — Чуй какво ще ти кажа, мамо. Що се отнася до Чанинг, никога не съм имала дори бегло намерение да се обвързвам, нито пък го планирам за в бъдеще. Това бяха твои кроежи. Никога, никога повече няма да допусна да бъда въвлечена насила в подобен заговор. Ако това ще помогне на Чанинг да преглътне обидата, с радост ще ангажирам цяла страница в „Таймс“, за да разглася връзката си с Михаил. Що се отнася до него, не знаеш нищо нито за семейството му, нито за него като човек. В преценката си за него ти така и не отиде по-далеч от външността.

Маргьорит вирна брадичка.

— А ти си проникнала надълбоко, така ли?

— Да, наистина. И открих, че той е добър и отзивчив човек. Честен мъж, който знае какво иска от живота и сам преследва целите си. Ти би разбрала това, но за разлика от теб, той никога не би използвал друг човек, а и не би наранил никого, за да постигне желанията си. Той ме обича. А аз… — Мисълта проблесна като светкавица, ясна, сгряваща и съвсем простичка. — И аз го обичам.

— Любов ли? — Зашеметена, Маргьорит отстъпи назад. — Сега вече зная, че си изгубила разсъдък. За Бога, Сидни, нима вярваш на всичко, което един мъж ще ти каже в леглото?

— Вярвам в онова, което ми казва Михаил. А сега вече го принудих да ме чака твърде дълго, пък й ни предстои пътуване.

С високо вдигната глава, щръкнала напред волева брадичка, Маргьорит забърза към вратата, сетне хвърли последен поглед през рамо.

— Той ще разбие сърцето ти и в крайна сметка ще се подиграе с теб. Но може би тъкмо това ти е нужно, за да осъзнаеш каква е твоята отговорност пред семейството.

Когато вратата се хлопна, Сидни се отпусна отстрани на канапето. Налагаше се Михаил да почака още малко.

 

 

Той обаче не я чакаше спокойно; крачеше напред-назад като звяр в клетка. За пореден път измерваше разстоянието пред асансьора в гаража, ядно пъхнал ръце в джобовете си, неспособен да изхвърли от главата си мрачните мисли. Когато вратите се плъзнаха встрани, той тутакси се озова до нея.

— Добре ли си? — И преди да дочака отговора, обхвана нежно лицето й. — Не, виждам, че нещо не е наред.

— Напротив, оцелях. Макар че беше твърде неприятно. Семейните скандали винаги оставят горчив вкус.

За него семейните скандали бяха буйни яростни битки, които неизменно носеха някакво прозрение. Оставяха го беснеещ от гняв или прихнал в неудържим смях, ала никога изцеден като нея в момента.

— Хайде, нека се качим горе, а пътуването ще отложим за сутринта, когато ще се почувстваш по-добре.

— Не, искам да тръгнем още сега.

— Съжалявам. — Той нежно целуна ръцете й. — Не бих искал да ставам причина за враждебни чувства между теб и майка ти.

— Не си ти причината. Наистина. — Поддаде се на желанието да склони глава на гърдите му, да усети заливащото я спокойствие, когато ръцете му я обгърнаха. — Това недоразумение датира много отдавна, Михаил. Твърде дълго се правехме, че не съществува. Но сега предпочитам да не говорим за това.

— Твърде много криеш от мен, Сидни.

— Зная. Съжалявам. — Тя притвори очи, усещайки как коремът й болезнено се свива, гърлото и пресъхва. Не би трябвало да е толкова трудно да изрече думите. — Обичам те, Михаил.

Той застина за миг, сетне зароби пръсти в косите й. Очите му напрегнато се взираха в нея, същински тъмни слънца, които искаха да срещнат нейните. Зърна онова, което от толкова време жадуваше да усети.

— Значи най-сетне го прие. — Гласът му издаваше собственото му вълнение. Когато покриха нейните, устните му казаха всичко останало. — По-късно пак ще искам да го чуя. Винаги ще ми е приятно да те слушам.

Сидни се засмя, пъхна ръка в неговата и двамата заедно се отправиха към колата.

— А докато шофираш, ще чуеш какво имам да ти кажа аз.

Сидни тутакси спря и ококори очи.

— Аз ли ще шофирам?

— Да. — Михаил й отвори вратата откъм мястото до шофьора. — Първо ще карам аз, после ще се сменим.

Нали имаш книжка?

— Да — отвърна Сидни, като боязливо погледна контролното табло.

— И не се страхуваш?

Когато го погледна, той дяволито се хилеше насреща й.

— Не, тази вечер не се страхувам.

 

 

Минаваше полунощ, когато Михаил спря пред голяма тухлена къща в Шепърдстаун. Вече беше по-хладно. В обсипаното със звезди небе нямаше нито едно облаче, което да задържа топлината. До него спеше Сидни, склонила глава в сгъвката на ръката си. Тя с готовност бе седнала на волана на разклона от Ню Джързи към Делауеър. А когато пресякоха щатската граница и навлязоха в Мериленд, отново се смениха и тя се унесе в сън.

Винаги бе знаел, че такава ще е неговата любов. Че някой ден ще открие единствената жена, която ще промени лъкатушния път на живота му. А сега тя бе до него, потънала в сън.

Погледнеше ли я, той си представяше живота им в бъдеще. Съвършенство едва ли щяха да постигнат, защото съвършенството означава липсата на каквато и да било изненада. Ала той си представяше как се събужда до нея в голямата спалня на старата къща, която щяха да си купят и превърнат в свой дом. Представяше си я как се прибира вечер вкъщи, облечена в неизменно елегантен костюм, а лицето й отразява раздразнението или радостта от свършеното през деня. Щяха да седнат и да поговорят за нейната работа и за неговата.

Някой ден тялото й щеше да се налее в очакването на тяхното дете. Той щеше да усети първото движение на техния син или дъщеря. После щяха да се наредят и други деца, които да растат пред очите им.

И все пак той твърде много избързваше. Бяха изминали не малък път, а той искаше да се наслади на всеки скъпоценен миг.

Михаил се наклони и лекичко я целуна по шията.

— Заедно прекосихме щатите, мила.

Тя се размърда и промърмори нещо в съня си.

— Много реки и планини. Целуни ме.

Когато се събуди, устните му докосваха нейните, а ръката й галеше бузата му. Сидни почувства нощния бриз, вдъхна уханието на рози и орлови нокти. Пробудилото се желание бе също тъй топло и сладко.

— Къде сме?

— Надписът гласеше „Дивата и прекрасна Западна Вирджиния“. А ти ще ми кажеш дали отговаря на истината.

Всяко място е диво и прекрасно, стига той да е до мен, помисли си тя и го прегърна. Михаил тихичко извика, когато лостът за скоростите болезнено се впи в бедрото му.

— Сигурно остарявам — рече той. — Вече не ми е тъй лесно да съблазнявам момичета в кола.

— Аз пък мисля, че добре се справяш.

Михаил почувства вълнението да сгорещява кръвта му, безброй фантастични видения го връхлетяха, ала той се овладя и поклати глава.

— Смущавам се, защото мама може да надникне през прозореца всеки миг. Хайде да вървим. Ще ти намерим легло, пък после и аз ще се пъхна при теб.

Сидни се засмя и го проследи как протяга дългите си крака в отворената врата.

— Сега пък аз се смутих. — Тя отметна косите си назад и се обърна към къщата. С любопитство заразглежда голямата тухлена постройка със светещи на първия етаж прозорци. Големите листа на дървета я засенчваха отпред, красиво нареден жив плет отделяше двора от улицата.

Михаил я настигна, понесъл багажа им, и двамата заедно изкачиха каменните стъпала на стръмната пътека към къщата. Ето къде бяха цветята, уханните рози, дъхавите загадъчни храсти. Нищо претенциозно нямаше в тази градина. Тя по-скоро представляваше удивително приятна за окото гледка, полудиви растения, подпомагани от човешка ръка само в най-трудни моменти. Сидни мерна детски велосипед с три колелета на верандата отпред. На струящата от прозорците светлина тя забеляза, че цяла леха петунии наскоро е била безмилостно разкопана.

— Както изглежда, Иван пак се е проявил — отвърна Михаил на въпросителния й поглед. — Ако беше умно куче, щеше да се скрие някъде, додето стане време да се връща у дома.

Още преди да се качат на верандата, до тях достигна музика, примесена с буен смях.

— По всичко личи, че още са будни — рече Сидни. — Аз пък мислех, че отдавна са си легнали.

— Разполагаме само с два дни, за да бъдем заедно. Не си струва да ги пропиляваме в сън.

Той отвори мрежестата врата и влезе, без да почука. Остави чантите близо до стълбите, хвана ръката на Сидни и я поведе по коридора, откъдето идеше глъчката.

Сидни усети да я обзема задължителната за подобни случаи сдържаност. Тя просто не можеше да я преодолее. Толкова дълги години строго възпитание бяха успели да й втълпят как благовъзпитаните хора се поздравяват с непознати. Любезен и хладен поздравът задължително се свеждаше до леко ръкостискане и едно тихо изречено „Приятно ми е“. И все пак не бе успяла напълно да си възвърне тази нагласа, когато Михаил връхлетя в стаята.

— Ха! — възкликна той и се втурна към една дребничка изящна жена в лилава лятна рокля. Тутакси я грабна, завъртя я в кръг, а тя прихна да се смее, развяла буйни черни коси.

— Винаги закъсняваш — рече Наташа. И целуна брат си по двете бузи, сетне по устните. — Какво ми носиш?

— Може и да има нещо в чантата ми за теб. — Той я пусна, сетне се обърна към мъжа, седнал пред пианото. — Грижиш ли се добре за нея?

— Само в случаите, когато допусне подобно вмешателство. — Спенс Кимбъл се изправи и сърдечно стисна ръката на Михаил. — Вече цял час опява, че те няма.

— Не съм опявала — упрекна го Наташа, обърна се към Сидни и се усмихна — с естествено присъща топлина, — макар че нещо в непознатата я накара да застане нащрек. Нима Михаил бе влюбен в това хладно сдържано създание? — Не си ме запознал с приятелката си.

— Сидни Хейуърд. — Леко обезпокоен от неохотата на Сидни сама да направи първата крачка, той я побутна напред. — Сестра ми Наташа.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Сидни. — Съжалявам, че толкова много закъсняхме. Всъщност вината е изцяло моя.

— Не ми обръщайте внимание, аз се заяждам по навик. Тук винаги сте добре дошли. Вече познавате семейството. — Другите се тълпяха около Михаил, сякаш не бяха се виждали от години. — А това е съпругът ми Спенс.

Мъжът й вече пристъпваше напред, в очите му се четеше недоумение, но и искрено удоволствие.

— Сидни? Сидни Хейуърд?

Сидни се обърна, със запечатана на лицето заучена усмивка, която от изненада премина в неподправена радост.

— Спенс! Нямах представа, че това си ти. — И тя импулсивно протегна ръце. — Мама ми каза, че си се преселил на юг и си се оженил повторно.

— Вие се познавате — отбеляза Наташа, като размени погледи с майка си, която тъкмо внасяше поднос с пълни с вино чаши.

— Познавам Сидни откакто бе на възрастта на Фреди — отвърна Спенс, неволно направил сравнението с най-голямата си дъщеря. — А не сме се виждали от… — Замълча насред думата, защото си припомни, че последната им среща се състоя в деня на сватбата й. През последните години той бе позагубил връзка с нюйоркското висше общество, ала знаеше, че този брак не бе излязъл сполучлив.

— Доста време оттогава — промърмори Сидни, която единствена знаеше причината за смущението му.

— Колко е малък светът — намеси се Юри, като приятелски шляпна Спенс по гърба. — Сидни е собственик на сградата, в която живее Михаил. И когато тя не му обръща внимание, той има навика да се цупи.

— Няма такова нещо. — Леко подразнен, Михаил взе чашата на баща си и изля в гърлото си остатъка от водката. — Предпочитам метода на убеждението. А сега тя е луда по мен.

— Всички да се отдръпнат! — долетя гласът на Рейчъл. — Самочувствието му отново се раздува.

Михаил протегна ръка и щипна сестра си по носа.

— Кажи им, че си луда по мен — подхвърли той към Сидни, — и нека тази, малката, си вземе думите назад.

Сидни леко сбърчи чело.

— Вече го разгласи, защо да повтарям?

Алекс подсвирна и се тръшна на канапето.

— Научила ти е номерата, Михаил. Ела, Сидни, седни до мен. Аз не съм толкова надут.

— Стига сте се заяждали — намеси се Надя и хвърли укорителен поглед към Алекс. — Умори ли се от пътуването? — обърна се тя към Сидни.

— Малко. Аз…

— Как не се досетих. — В следващия миг Наташа се озова до нея. — Естествено, че си уморена. Веднага ще те заведа в стаята ти. — Тя поведе Сидни навън. — Ако искаш, можеш да си отпочинеш, ако предпочиташ, върни се при нас. Всички ние държим да се чувстваш като у дома си.

— Благодаря — отвърна Сидни. Преди още да се е навела, Наташа вдигна чантата й. — Много мило, че ме поканихте.

Наташа хвърли само бегъл поглед през рамо.

— Ти си приятелка на брат ми, следователно и моя. — И все пак Наташа определено възнамеряваше да опече Спенс на шиш още преди края на вечерта.

В дъното на коридора тя отвори вратата на малка стая, мебелирана с тясно легло с дървени табли. Върху лъснатия до блясък дъбов паркет бяха нахвърляни по-избелели килимчета. Кученца стърчаха от стара бутилка от мляко, сложена на масата до прозореца, където нежни ружи превиваха стъбла под напорите на вятъра.

— Надявам се тук ще ти бъде удобно — рече Наташа, като остави чантата върху ракла от черешово дърво.

— Чудесно е. — Въздухът бе наситен с уханието на кедър, от който бе изработен гардеробът до стената, и от розовите листа, хвърлени в купата до нощното шкафче. — Много се радвам, че успях да се запозная със сестрата на Михаил, съпруга на един стар приятел. Разбрах, че Спенс преподава музика в Университета.

— Преподава в Шепърдс Колидж и започна отново да композира.

— Това е чудесно. Той е невероятно талантлив. — Внезапно изпаднала в още по-голямо смущение, тя прокара пръсти по завивката, чийто шарки изобразяваха венчални халки. — Спомням си малката му дъщеричка Фреди.

— Сега е на десет — рече Наташа с топла усмивка. — Държеше да изчака Михаил, но заспа на канапето. — Челюстта й леко се стегна. — Взе и Иван със себе си, защото си въобразяваше, че му осигурява надеждно прикритие. А той ми изрови петуниите. Утре, струва ми се… — Наташа внезапно прекъсна мисълта си.

— Какво има?

— Сетих се за Кейти, най-мъничката. — Наташа неволно сложи ръка на гърдата си, налята с мляко. — Сигурно се е събудила за среднощната дажба. Извини ме, ако обичаш.

— Разбира се.

На вратата Наташа се поколеба. В случая можеше да се довери на инстинктивните си усещания или на обективното наблюдение. А тя открай време се доверяваше на инстинкта си.

— Искаш ли да я видиш?

Само след миг колебание устните на Сидни се извиха в усмивка.

— Да, много.

В другия край на коридора, през три врати от нейната, детският плач постепенно се усилваше. Мракът в стаята се разсейваше от нощна лампа с формата на розово морско конче.

— Ето ме, бебчо — рече Наташа и вдигна детето. — Мама е тук. — Плачът премина в тихо скимтене и Наташа се обърна. На прага стоеше Спенс. — Всичко е наред. Само дето е мокра и гладна.

Той обаче не се сдържа. Никога не му омръзваше да съзерцава своето най-малко дете, това прекрасно съвършено копие на жената, в която се бе влюбил. Той се приведе, лекичко целуна съпругата си, погали с пръст бузката на бебето. Скимтенето внезапно престана и Кейти загука.

— Искаш да се изфукаш пред Сидни — засмя се Наташа.

Погледът, който си размениха над мъничката тъмна главичка, излъчваше тъй силна любов, че сълзи заседнаха в гърлото на Сидни. Трогната до дъното на душата си, тя тихичко се измъкна и ги остави сами.

 

 

Някъде след седем тя внезапно се събуди от буен лай, писклив смях и викове току под прозореца й. Неохотно се обърна и осъзна, че е сама в леглото.

Михаил бе изпълнил обещанието си, беше се промъкнал в стаята й, ала никой от двамата не намери покой преди първите лъчи на зората. Сега обаче го нямаше.

Сидни се претърколи, захлупи главата си с възглавницата, за да заглуши шумовете, долитащи от двора. Сега пък се уплаши, че ще се задуши, затова се отказа от опитите да заспи отново. Стана от леглото и наметна халата си. Тъкмо отваряше вратата, когато отсреща се показа Рейчъл.

Двете млади жени се изгледаха една друга с леко подпухнали очи. Рейчъл първа се прозина.

— Когато имам свои деца — рече тя, — ще им забраня да стават от леглата си преди десет в събота сутринта. А в неделя няма да мърдат до обяд. И то само ако ми донесат закуската в леглото.

Сидни облиза пресъхналите си устни и се подпря в рамката на вратата.

— Пожелавам ти да го постигнеш.

— Лошото е само, че децата са моя слабост. — Рейчъл отново се прозина. — Да ти се намира монета?

Все още сънена, Сидни бръкна в джобовете на халата си.

— Не, съжалявам.

— Почакай минутка. — Рейчъл се скри в стаята си и след миг отново се появи с монета в ръка. — Казвай.

— Моля?

— Ези или тура. Който спечели, пръв ще ползва банята. Който загуби, ще иде да донесе кафе.

— А, това ли било. — Отначало си помисли, че любезността изисква да предложи да донесе кафето, но в следващия миг надви желанието да се пъхне под душа. — Тура.

Рейчъл подхвърли монетата, шляпна я върху отворената си длан и протегна ръка.

— По дяволите. Сметана и захар?

— Черно.

— Десет минути — обеща Рейчъл и пое по коридора. Сетне спря и се озърна, за да се увери, че са сами. — След като никой друг няма да ни чуе, ще ми кажеш ли истината: ти наистина ли си луда по Михаил?

— След като само ти ще го чуеш, да.

Рейчъл се ухили и продължи надолу по стълбите.

— Разни хора, разни вкусове.

 

 

Трийсет минути по-късно, освежена от душа и кафето, Сидни се престраши да слезе на долния етаж. Водена от характерните сутрешни шумове, тя откри повечето от членовете на семейството в кухнята.

По шорти и памучна фланелка, Наташа стоеше пред печката. Юри седеше на масата и загъваше палачинки, като се кокореше на смеещото се бебе, пристегнато с колан в люлеещо се столче, което при всяко движение свиреше приятна мелодия. Алекс бе заровил лице в дланите си и успя да издаде само някакъв нечленоразделен звук, когато майка му тикна чаша кафе току под носа му.

— А, Сидни.

Гръмкият поздрав на баща му накара Алекс да присвие очи.

— Имай малко милост към умиращите, татко.

Старецът само шляпна сина си по ръката.

— Ела да седнеш до мен — подкани той Сидни. — И опитай палачинките на Наташа.

— Добро утро — рече Наташа и проследи как майка й повторно налива кафе на Сидни. — Ще те помоля да извиниш моите варварчета, а и онзи жалък помияр, дето разбуди цялата къща толкова рано.

— Където има деца, винаги е шумно — отбеляза Юри, а Кейти, сякаш да изрази своето съгласие, взе да тропа по малката масичка, закрепена отпред.

— Всички ли са станали? — попита Сидни и седна на посоченото й място.

— Спенс показва на Михаил къде е избрал място за барбекюто — отвърна Наташа и постави в центъра на масата купа, пълна с палачинки. — Ще има да обикалят и да обсъждат, сякаш Бог знае какво са измислили. Добре ли спа?

Припомнила си тайната среща с Михаил, Сидни положи неимоверни усилия, за да не се изчерви.

— Да, благодаря. О, моля те — възпротиви се тя, съзряла, че Юри пълни чинията й с палачинки.

— Нужни са ти сили — рече старецът и намигна.

Преди Сидни да измисли какво да отговори, през задната врата се втурна малко къдрокосо дяволче. Юри успя да го грабне и полетът на детето завърши в ръцете му.

— Това е внук ми Брандън. Истинско чудовище. А аз чудовищата ги ям на закуска.

Тригодишното момченце беше жилаво и силно за възрастта си, ала не успя да се изтръгне от хватката на Юри.

— Ела да ме видиш как се научих да карам велосипед, дядо. Само за малко!

— Имаме гостенка — меко се намеси Надя, — а ти не се държиш както трябва.

Опрял главичка на гърдите на дядо си, Брандън зяпна Сидни с широко ококорени очи.

— И ти можеш да дойдеш — покани я той. — Имаш хубава коса. Също като на Луси.

— Това е голям комплимент — обясни Наташа. — Луси е котка. Госпожица Хейуърд може да дойде по-късно. Тя още не е закусила.

— Тогава ти, мамо.

Неспособна да се сдържи, Наташа разроши къдриците на сина си.

— Почакай малко. Иди кажи на татко си, че трябва да отиде до магазина.

— И дядо трябва да дойде с мен.

Усетил, че го подканят да се включи в играта, Юри изпухтя и качи Брандън на раменете си. Детето извика през смях, здраво се вкопчи в косата на Юри, когато дядо му се изправи.

— Татко виж, виж, колко съм висок — провикна се Брандън, щом мрежестата врата се хлопна зад тях.

— Това дете изобщо може ли да говори спокойно — поиска да знае Алекс.

— И ти крещеше по същия начин чак докато навърши дванайсет — отбеляза Надя.

Изпълнена с искрено съчувствие, Сидни се изправи, за да му налее кафе. Той тутакси грабна ръката й и залепи звучна целувка.

— Ти си кралица сред обикновените жени, Сидни. Хайде да избягаме заедно.

— Не ти ли е мил животът? — попита Михаил, който тъкмо влизаше.

Алекс само се ухили.

— Можем да се бием на канадска борба за нея.

— Господи, тия мъже са истински прасета — отбеляза Рейчъл, която също се присъедини към тях.

— Защо? — Въпросът бе зададен от красиво момиченце със златисти коси, последвало Михаил.

— Защото, Фреди, си въобразяват, че всичко се решава с мускули и пот, вместо да впрегнат на работа мъничките си мозъчета.

Без да обръща внимание на сестра си, Михаил отмести чиниите встрани, седна и подпря лакът на масата. Алекс се ухили и измърмори нещо на украински. Дланите им се удариха една в друга.

— Какво правят те? — поиска да знае Фреди.

— На глупаци се правят. — Наташа въздъхна и обгърна с ръка раменете на момиченцето. — Сидни, това е най-голямото ми дете, Фреди. Фреди, това е госпожица Хейуърд, приятелката на Михаил.

Смутена, Сидни се усмихна на момиченцето над главата на Михаил.

— Радвам се да те видя отново, Фреди. Познаваме се много отдавна, когато ти беше още бебе.

— Наистина ли? — Заинтригувана, Фреди се поколеба дали да разгледа по-отблизо Сидни, или да проследи борбата между Михаил и Алекс. Мъжете бяха опрели колене един в друг, мускулите на ръцете им ясно се очертаваха.

— О, да, аз… — Затруднението на Сидни бе не по-малко. Михаил бегло я погледна, преди отново да се втренчи в очите на брат си. — Познавах баща ти, когато все още живеехте в Ню Йорк.

Мъжете около масата изръмжаха. Рейчъл седна в другия край и придърпа купата с палачинки.

— Подай ми сиропа.

Със свободната си ръка Михаил плъзна бутилката към сестра си.

Потиснала усмивката си, Рейчъл обилно поля палачинките със сладък сироп.

— Искаш ли да се поразходим из града, след като закуся, мамо?

— Би било много приятно. — Без да обръща внимание на синовете си, Надя взе да зарежда миялната машина. Тя дори предпочиташе канадската борба пред онзи твърде примитивен двубой, който помнеше от детството им. — Можем да вземем Кейти с количката, Наташа.

— И аз ще дойда с вас, да нагледам магазина. — Наташа пъхна ръце под струята. — Имам магазин за играчки в града — обясни тя на Сидни.

— О, така ли. — Сидни не можеше да откъсне очи от двамата мъже. Със същия успех Наташа можеше да й каже, че притежава космическа площадка. — Това е много хубаво.

Трите жени от семейство Станисласки размениха многозначителни погледи. Надя, най-голямата романтичка, взе да мечтае за сватба през есента.

— Искаш ли още кафе? — обърна се тя към Сидни.

— О, аз…

Михаил изръмжа победоносно и удари ръката на брат си в масата. Чиниите подскочиха. Фреди запляска с ръце, малката й сестричка направи безуспешен опит да й подражава.

Алекс раздвижи схванатите си пръсти.

— Резултатът става две на три.

— Сам си намери жена. — И преди Сидни да се усети, Михаил я грабна на ръце, целуна я по устните и я понесе към вратата.