Нора Робъртс
Нежно откритие (7)

СЕДМА ГЛАВА

Сидни прецени, че няма почти никакви шансове да успее да затвори вратата, докато мъжът се е облегнал на нея с цялата си тежест, и хладно се отдръпна.

— Малко е рано за питие преди лягане и твърде късно за кафе.

— Не искам питие. — Михаил тръшна вратата с такава сила, че огледалото в антрето издрънча.

Макар че си наложи да не отстъпи, Сидни усети как мускулите на стомаха й се свиват болезнено.

— Някои хора биха сметнали, че на един мъж му липсват обноски, след като нахлува насилствено в апартамента на жена.

— Аз нямам обноски — рече той, пъхна ръце в джобовете си и влезе в дневната.

— Сигурно е голямо мъчение за родителите ти. Очевидно доста са се постарали, за да възпитат децата си. При теб не се е получило.

Той рязко се завъртя и й напомни красив тигър, дебнещ плячката си. При това човекоядец.

— Ти харесваш ли ги?

Смаяна, тя прокара пръсти през разрошената си коса.

— Разбира се, че ги харесвам. Вече ти казах.

Докато юмруците му се свиваха и отпускаха в джобовете, той вдигна вежда.

— Помислих си, че единствено идеалните ти обноски са те накарали да го кажеш.

Ударът попадна право в целта. Пламъци обхванаха леда.

— Е, сгрешил си. Сега след като изяснихме всичко, можеш да си вървиш.

— Нищо не сме изяснили. Кажи ми защо преди по-малко от час се държеше съвсем различно.

Тя се улови навреме и стисна устни, за да не се нацупи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Със семейството ми беше мила и сърдечна. Усмихваше се съвсем лесно. Сега, с мен си студена и далечна. Изобщо не се усмихваш.

— Това е абсурд. — Тя се насили да се усмихне, ала гримасата приличаше повече на озъбване. — Ето, усмихнах ти се. Доволен ли си?

Очите му гневно проблеснаха и той отново закрачи из стаята.

— Не съм доволен, откакто влязох в кабинета ти. Караш ме да страдам и това не ми харесва.

— Чувала съм, че е добре художниците да страдат — отвърна тя. — Но не виждам какво общо имам аз с това. Изпълних всичките ти изисквания. Смяна на прозорците, нов водопровод, нова електроинсталация. Имаш ли представа какви количества дървен материал съм доставила?

— Известно ми е. Не това е съществено.

Тя примига насреща му.

— Знаеш ли, че като си ядосан изпускаш граматическите членове?

Михаил присви очи.

— Нищо не изпускам.

— А и объркваш времената.

Той се почувства обиден.

— Бих искал да те чуя как ще говориш на моя език.

Сидни гневно стовари чантата си на масата.

— Баришников, гласност.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е руски. Аз съм украинец.

— Вероятно са доста близки. — Той пристъпи напред, тя направи крачка назад. — Сигурна съм, че можем да проведем интересна дискусия за тънкостите в различните езици, но ще трябва да я отложим. — Мъжът приближи и тя, надявайки се, че го прави съвсем небрежно, се отдръпна. — Както вече споменах, прекарах много приятна вечер. Сега обаче… — Той я пресрещна зад стола. — Престани да ме преследваш.

— Въобразяваш си. Ти не си заек, а жена.

Истината бе, че се чувстваше като заек, като нещастно малко същество, застинало в светлината на фаровете.

— Не зная от какво е предизвикано това твое настроение…

— Аз имам много настроения. Но ти предизвикваш едно определено всеки път, когато те видя или си помисля за теб.

Сидни се отдръпна, така че масата остана помежду им. Тъй като добре знаеше, че ако продължи да отстъпва, гърбът й ще опре в стената, тя спря.

— Добре, по дяволите. Какво искаш?

— Теб. Знаеш, че те желая.

Сърцето се качи в гърлото й, сетне сякаш слезе в стомаха.

— Само ти се струва. — Трепването на гласа й я ядоса дотолкова, че тя си наложи да добави хладно: — Не ми харесва играта, която играеш.

— Игра ли? Какво трябва да си мисли един мъж, когато една жена в един момент го гледа страстно, а в следващия — с пълно безразличие? — Той раздразнено вдигна ръце и ги стовари върху масата. — Казах ти съвсем ясно, когато беше разстроена, че не желая майка ти, а теб. Ти ме нарече лъжец.

— Не… — Тя едва дишаше. Умишлено се отдръпна, мина зад стола и здраво се вкопчи в облегалката. Грешка бе, че срещна очите му. Прочете в тях безпощадност, която накара кръвта й да кипне. — Преди не ме желаеше.

— Преди? Струва ми се, че те желая още отпреди да те срещна. Какво значи преди?

— В колата. — Унижението я накара да се изчерви. — Когато аз… когато се връщахме от Лонг Айлънд. Бяхме… — Пръстите й се забиха в облегалката. — Няма значение.

С две крачки той застана пред стола и сграбчи ръцете й.

— Кажи ми какво имаш предвид.

Гордост, рече си тя. По дяволите, щеше да запази гордостта си.

— Добре тогава, за да изясним нещата и за да бъдем сигурни, че този разговор няма да се повтори. Онази вечер в колата ти започна нещо. Не съм молила за това, нито съм те окуражавала, но ти го започна. — Тя пое дълбоко въздух, за да се увери, че гласът й ще остане спокоен. — И просто спря, защото… Е, защото в крайна сметка се оказа, че не ме желаеш.

За момент той просто се втренчи в нея, прекалено смаян, за да успее да проговори. Сетне изражението му се промени толкова бързо, че Сидни пребледня, зърнала гнева му. Ахна от изненада, когато мъжът рязко дръпна стола помежду им и го захвърли настрани.

Наруга я. Не бе нужно да разбира думите, за да проумее вложените в тях чувства. Преди да успее достойно да се отдръпне, ръцете му се вкопчиха в раменете й. За миг й мина през ум, че ще последва стола. Михаил бе достатъчно силен, а и достатъчно ядосан. Но той само продължи да крещи.

Трябваше й почти цяла минута да осъзнае, че краката й са на няколко сантиметра от земята и че той отново говори на английски.

— Глупачка. Как е възможно такава умна жена да няма капчица мозък?

— Не желая да стоя и да слушам обиди. — Разбира се, тя изобщо не стоеше, помисли си, обзета от паника. Тя висеше.

— Не е обидно да се говори истината. Седмици наред се опитвам да бъда джентълмен.

— Джентълмен! — яростно повтори тя. — И позорно се провали.

— Смятах, че имаш нужда от време, че искаш да ти покажа какво изпитвам към теб. И съжалявах, че те изплаших в колата онази вечер. Това ме караше да се чувствам… — Той замълча, неспособен да намери подходяща дума. — Че ще ме помислиш…

— За дивак — довърши тя. — Варварин.

— Не, това не е толкова лошо. За мъж, който използва жената само за свое удоволствие. Принудително и като й причинява болка.

— Не беше принудително — хладно отвърна Сидни. — А сега ме пусни.

Той я вдигна още няколко сантиметра.

— Да не смяташ, че спрях, защото не те желаех?

— Добре ми е известно, че моята сексуалност е под нормалната.

Той нямаше никаква представа за какво говори тя и продължи:

— Бяхме в кола в центъра на града, шофьорът ти бе отпред. А аз бях готов да разкъсам дрехите ти и да те любя. Ядосах се и на себе си, а и на теб, задето ме накара да се самозабравя.

Тя се опита да измисли отговор. Но той вече я бе пуснал да стъпи и ръцете му я галеха. Гневът в очите му се бе превърнал в нещо друго, което накара дъхът й да секне.

— Всеки ден оттогава — промърмори мъжът. — Всяка нощ си спомням как изглеждаше, какво изпитвах като те докосвах. И исках още. И чаках да видя в очите ти поканата, която бях зърнал онази вечер. Но ти не го стори. Не мога да чакам повече.

Пръстите му се плъзнаха в косата й, стегнаха се около кичурите и отметнаха главата й назад. Устните му се впиха в нейните. Топлината проникна през кожата й, в кръвта, в костите. Стонът й не бе израз на болка, а на сладостно мъчително удоволствие. Изпълнена с отчаяно желание, устните й се разтвориха под неговите, подканиха го, приеха го. Този път, когато сърцето й се качи в гърлото, бе изпълнено с радост и задоволство.

Мъжът изруга, откъсна устни от нейните и ги плъзна по шията й. Тя не го бе молила, не го бе окуражавала. Това бяха нейните думи и той не можеше да отрече истината в тях. С мъка се опитваше да си поеме въздух и да запази здравия си разум.

— Прокълни ме в ада или ме отведи в рая — прошепна той. — Но го направи веднага.

Тя обви ръце около врата му. Щеше да я изостави, сигурна бе, както първия път. И ако го стори, сигурно вече никога няма да усети това неописуемо вълнение.

— Желая те. — Страх ме е, страх ме е. — Да, желая те. Люби ме.

И устните му отново се впиха в нейните — твърди, горещи, алчни, докато ръцете му се плъзгаха като разтопена стомана по тялото й. Но вече не галеха, а жигосваха. С една дълга милувка на собственик той бе изразил претенциите си. И сега бе твърде късно за избор.

Страх и удоволствие водеха борба вътре в нея, връхлитащите я чувства я караха да тръпне, дори когато изпитваше наслада. Пръстите й се впиха в раменете му, алчно се заровиха в косата му. Под тънките памучни дрехи тя долавяше трескавите удари на сърцето му и съзнаваше, че бие за нея.

Още. Единствената му мисъл бе, че иска още, докато ароматът на жената проникваше в съзнанието му, вкусът й изпълваше устата му. Тя отново се притисна в него — това крехко стройно тяло, неспокойно и нетърпеливо. Когато я докосна, когато ръцете му на скулптор изваяха тялото й, откривайки, че извивките и очертанията са идеални, тихите й гърлени стонове прозвучаха като гръмотевици в ушите му.

Още!

Михаил дръпна презрамките от раменете й и в бързината да премахне и най-малкото препятствие скъса едната. Докато устните му се плъзгаха по голото рамо, той свали ципа на роклята и тя се свлече в краката на младата жена.

Късата шемизета без презрамки обхващаше гърдите и се спускаше до стройните дълги бедра. Сидни вдигна трепереща ръка, за да се прикрие, но той я хвана и я задържа. Не забеляза притеснението в погледа й, докато я наблюдаваше, заобиколена от последните пламъци на залеза, които стопляха стаята.

— Михаил. — Тъй като не се чувстваше готов да заговори, той само кимна. — Аз… спалнята.

Той се изкушаваше да я люби тук на пода. Ала я грабна на ръце и я понесе.

— Дано е наблизо.

С леко нервен смях, тя му показа накъде да върви. Никой мъж досега не я бе носил до леглото и това й се стори замайващо романтично. Сидни колебливо притисна устни към шията му. Той потръпна. Окуражена, тя продължи към ухото му. Мъжът изстена. С въздишка на удоволствие тя леко го захапа и плъзна пръсти под ризата да погали рамото му.

Михаил я притисна в обятията си. Когато тя извърна глава, устните му жадно посрещнаха нейните, докато я поваляше на леглото.

— Не трябва ли да спуснем пердетата? — Въпросът завърши с въздишка, защото ръцете му отново се плъзнаха по тялото й, по пламналата й кожа. Нямаше място за стеснение в този шеметно въртящ се, лишен от въздух, свят.

Не би трябвало да бъде така. Винаги бе смятала, че любовният акт или е напълно машинален, или носещ спокойствие и утеха. Не би трябвало да бъде толкова настойчив, тъй бурен. Толкова невероятен. Тези груби ръце трескаво се плъзгаха по плътта й, по коприната, сетне отново по плътта, дарявайки й невъобразими усещания. Устните му бяха също тъй припрени, също тъй опитни и подемаха същото еротично пътешествие.

Той се бе изгубил в нея. Напълно и безвъзвратно. Дори въздухът бе изпълнен с нея, този спокоен, сдържан, невероятно чувствен аромат. Кожата й сякаш се топеше под ръцете му, под устните му. Всяка нейна тръпка разтърсваше и него, докато му се стори, че ще полудее.

Желанието набъбваше, пронизваше я, вибрираше в нея, тя ставаше все по-нежна и по-гъвкава.

Мъжът нетърпеливо засмука зърното й през коприната, докато ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

Когато я докосна, цялото й тяло потръпна от шока. Ръката й се протегна назад, докато пръстите се заключиха около един от месинговите пръстени на таблата. Тя поклати глава, когато удоволствието я прониза. Изведнъж страхът и желанието се сляха в едно и тя нямаше представа дали да го умолява да спре или да го моли да продължава все повече и повече.

Безпомощна, изгубила контрол, тя се задъхваше. Чувстваше се стегната в малка гореща топка. Когато простена и извика името му, топката сякаш избухна и я остави тръпнеща.

Младата жена изстена отново и тялото й се отпусна.

Непоносимо възбуден, той я наблюдаваше. Изумителното удоволствие бе заляло с гъста руменина страните й, шеметното желание бе превърнало очите й в син дим. Заради нея, заради себе си, той отново я поведе все по-нависоко и по-нависоко, докато дъхът й секна, пламъци обгърнаха тялото й.

— Моля те — прошепна тя, когато той отметна коприната.

— Ще бъде прекрасно! — Той докосна с език зърното й.

Не можеше да има нищо повече. Но той й показа, че има. Дори когато тя трескаво задърпа дрехите му, той продължи да й дава, да дава повече, отколкото смяташе, че може да издържи. Ръцете му не спряха нито за миг, докато той се претърколи на леглото и помогна на Сидни да го отърве от всякакво препятствие помежду им.

Искаше тя да го желае безумно, така както я желаеше той. Усещаше дивата нужда в начина, по който тя се движеше под него, по начина, по който ръцете й търсеха. Да, и по начина, по който тя простенваше, щом той откриеше тайна, която бе пазила само за него.

Когато усети, че не може да издържа повече, той проникна в нея.

Бе достигнала отвъд границата на всякакво удоволствие. Не можеше да намери думи за измерението, в което бе попаднала. Тялото й се извиваше, посрещаше неговото. Бяха се слели в съвършен интимен ритъм, естествен като дишането. Чуваше, че й говори, отчаяни думи на два езика. Разбираше, че той я следва навсякъде, пленник също както и тя беше пленница.

И когато силата на удоволствието я блъсна отвъд тази тясна граница, остана само той. И единствено той й бе нужен.

Стаята тънеше в сенки. Чудейки се дали умът й някога ще се проясни, Сидни се втренчи в тавана и се заслуша в дишането на Михаил. Глупаво е, помисли си, но пък звукът й стори толкова успокояващ и интимен. Би могла да слуша с часове.

А може би вече бе слушала с часове. Нямаше престава колко време е минало, откакто той стовари длан върху вратата й и нахлу в жилището след нея. Може да бяха минути, часове, но това едва ли имаше значение. Животът й се беше променил. Усмихвайки се на себе си, тя прокара пръсти през косата на мъжа. Той извърна глава и я целуна по шията.

— Мислех, че спиш — промълви тя.

— Не. Не бих заспал върху теб. — Михаил вдигна глава. Сидни зърна блясъка в очите му, леката усмивка. — Върху теб могат да се правят толкова други по-интересни неща.

Тя усети как руменина залива страните й и се зарадва, че е тъмно.

— Бях… — Как би могла да попита? — Значи беше добре?

— Не. — Макар да я бе притиснал с тяло, той усети отдръпването й. — Сидни, може да не ме бива в приказките като теб, но мисля, че добре е твърде слабо. Разходката в парка е добра.

— Исках само да кажа… — Тя се размърда. Макар да се повдигна на лакти, за да я освободи от тежестта си, той се постара да не й позволи да се измъкне.

— Мисля, че вече можем да запалим лампа.

— Не, не е… — Лампата на нощното шкафче светна. — Не е необходимо — довърши тя.

— Искам да те видя, защото смятам да те любя отново само след минута. А ми харесва да те гледам. — Мъжът леко притисна устни към нейните. — Недей.

— Какво?

— Не стягай рамене. Иска ми се да мисля, че с мен можеш да се отпуснеш.

— Отпусната съм — рече тя и изпусна дълбоко въздишка. Не, не беше. — Просто когато ти задам въпрос, ти избягваш прекия отговор. Исках само да разбера дали си бил, е, задоволен.

Досега тя бе сигурна, но когато горещината премина в топлина, вече се питаше дали не си е въобразила.

— Аха. — Притиснал я в обятията си, той се претърколи, докато тя се оказа върху него. — Това е като тест. Изберете подходящият отговор. Бяха любимите ми в училище. Значи искаш да знаеш дали е било: А — добре, Б — много добре и В — прекрасно.

— Остави.

Михаил я притисна към гърдите си, когато тя понечи да се отдръпне.

— Още не съм свършил с теб, Хейуърд. Все още трябва да отговоря на въпроса, но според мен няма достатъчно варианти. — Той я привлече към себе си, докато устните им се срещнаха. Целувката бе дълга и сладка. — Разбра ли сега?

Очите му бяха потъмнели, все още натежали от удоволствието, което бяха споделили. Те й казваха повече отколкото всички нежни думи на света.

— Да.

— Добре. — Той притисна главата й към рамото си и бавно започна да масажира врата й. — Така хубаво ли е?

— Да. — Тя се усмихна отново. — Прекрасно! — Няколко минути изминаха в пълна тишина. — Михаил?

— Да?

— И за мен няма достатъчно варианти.

 

 

Беше толкова красива като спеше, че той не можеше да откъсне поглед. Косата й, преплитащи се пламъци от златен огън, закриваше част от лицето. Едната й ръка, малка и изящна, бе сгъната на възглавницата до главата. Завивката, вдигната малко над гърдите, очертаваше тялото й.

Тя беше по-прекрасна от фантазия: щедра, открита, поразително сексапилна и в същото време стеснителна. Беше все едно едновременно да учиш девствена жена и да бъдеш прелъстен от сирена. И след това лекото смущение, озадачаващото съмнение. От какво бе предизвикано?

Трябваше да измъкне отговора от нея. И ако убеждението не свършеше работа, щеше да бъде груб. Но сега, докато я наблюдаваше на утринната светлина, изпитваше болезнена нежност.

Не му се искаше да я буди, ала познаваше жените достатъчно, за да знае, че тя ще се обиди, ако я остави заспала.

Нежно отметна косата от бузата й, наведе се и я целуна.

Тя се размърда и желанието отново го изпълни. Целуна я пак и леко захапа ухото й.

— Сидни. — Съненото й мъркане накара кръвта му да кипне. — Събуди се и ме целуни за довиждане.

— За добро утро? — Клепачите й потрепнаха и разкриха тъмни, сънени очи. Тя се взря в него за миг, опитвайки да се отърси от съня. Лицето му бе съвсем близо, леко потъмняло от наболата брада. За да задоволи стар копнеж, Сидни вдигна ръка към страната му. — Имаш опасно лице. — Мъжът се ухили и тя се повдигна на лакът. — Облечен си — осъзна тя.

— Мислех, че това е най-добрият начин за пътуване до центъра.

— Пътуване?

Развеселен, той седна на крайчеца на леглото.

— За да отида на работа. Вече е почти седем. Направих кафе с твоята машина и използвах душа ти.

Тя кимна. Усещаше както аромата на кафето, така и уханието на сапуна си по кожата му.

— Трябваше да ме събудиш.

Той уви около пръста си кичур от косата й, наслаждавайки се как пламъкът ближе плътта му.

— През изминалата нощ не те оставих да спиш много. Ще дойдеш ли след работа у дома? Ще ти приготвя вечеря.

Тя се усмихна.

— Да.

— И ще прекараш нощта с мен? В моето легло?

Тя седна и го погледна в очите.

— Да.

— Добре. — Той леко подръпна кичура. — А сега ме целуни за довиждане.

Тя обви ръце около врата му. Завивката се плъзна до кръста й. Доволна, тя проследи погледа му, последвал плата, усети как мускулите му се стегнаха, почувства нарастващата топлина. Бавно, изчаквайки очите му отново да срещнат погледа й, тя се наведе напред. Устните й докоснаха неговите и се отдръпнаха. Докосваха и се отдръпваха, докато тя долови тихия му стон. Доволна, че е обсебила напълно вниманието, тя разтвори копчетата на ризата му.

— Сидни — разсмя се той и хвана ръцете й. — Ще закъснея.

— Това е идеята — усмихна се тя и плъзна ризата по раменете му. — Не се тревожи, ще се застъпя за теб пред шефа.

 

 

Два часа по-късно Сидни влезе в стаята на Жанин, понесла букет цветя, който бе купила от улицата. Бе разпуснала свободно косата си и бе избрала слънчевожълт костюм в съответствие с настроението си. И весело си тананикаше.

Жанин вдигна глава от бюрото си, готова да поднесе сутрешните си поздрави. Ала баналните думи заседнаха в гърлото й.

— Еха! Госпожице Хейуърд, изглеждате страхотно!

— Благодаря ти. Така се и чувствам. Това е за теб.

Объркана, Жанин пое букета красиви летни цветя.

— Благодаря ви. Аз… Благодаря.

— Кога е първата ми среща?

— В девет и половина. С господин Бринкман, господин Лоу и господин Келер, за да уточните последните подробности за покупката на жилищна сграда в Ню Джързи.

— Значи разполагам с около двайсет минути. Би ли дошла в кабинета ми, ако обичаш.

— Разбира се. — Жанин вече посягаше към бележника си.

— Няма да ти трябва — рече Сидни и се отправи към двойните врати. Настани се, сетне подкани и Жанин да седне.

— От колко време работиш за „Хейуърд“?

— През март станаха пет години.

Сидни се облегна назад и се взря в секретарката си. Жанин бе привлекателна, спретната, имаше прями сиви очи, в които в момента се четеше недоумение. Тъмно-русата й коса бе лъскава и късо подстригана. Държи се добре, отбеляза наум Сидни. Външността беше от значение, не — решаващо, но определено играеше важна роля в това, което си бе наумила.

— Трябва да си била съвсем млада, когато си започнала работа тук.

— Бях на двайсет и една — отвърна Жанин с усмивка. — Току-що бях завършила бизнес колеж.

— Доволна ли си от работата си?

— Моля?

— Имаш ли други амбиции, или секретарската работа те удовлетворява?

Жанин едва потисна желанието да се сгърчи в стола си.

— Надявах се да стана директор на отдел. Но ми е приятно да работя за вас, госпожице Хейуърд.

— Имаш пет години опит в компанията, почти с пет повече от мен и въпреки това ти е приятно да работиш за мен. Защо?

— Защо? — Нервността на Жанин се стопи и бе заместена от пълно изумление. — Работата на секретарката на президента на „Хейуърд“ е от изключителна важност и смятам, че добре се справям.

— Съгласна съм и с двете. — Сидни стана, заобиколи бюрото и приседна на плота. — Нека бъдем честни, Жанин. Никой в „Хейуърд“ не очакваше да остана повече от месец-два и съм сигурна, всеобщото мнение е било, че ще прекарам времето в лакиране на ноктите си и в разговори с приятели по телефона. — Тя забеляза лекото изчервяване на Жанин и усети, че е улучила твърде близо до целта. — Дали са ми експедитивна секретарка, не помощник, нито управител или изпълнителен директор, или каквото там го наричат в „Хейуърд“, защото са решили, че няма да имам нужда от такъв. Вярно ли е?

— Такива са клюките из фирмата. — Жанин се изправи в стола си и спокойно срещна очите на Сидни. Ако смятаха да я уволняват, щеше да го приеме с достойнство. — Приех работата, защото беше добро предложение — по-висок пост, по-висока заплата.

— Смятам, че си много умна. Вратата се отвори и ти влезе. Откакто работиш за мен, си безупречна. Не мога да твърдя, че имам голям опит със секретарките, но знам, че ти си зад бюрото си, когато идвам сутрин и често оставаш след като си тръгна вечер. Когато исках сведения, ти ми ги даваше или пък ми ги осигуряваше. Когато те питах, ти обясняваше, а когато нареждах, ти изпълняваше.

— Не обичам половинчати неща, госпожице Хейуърд.

Сидни се усмихна, точно това искаше да чуе.

— И искаш да се развиваш. А когато миналата седмица положението ми беше най-нестабилно, ти застана зад мен. Прекъсването на заседанието беше риск, а като демонстрира подкрепата си, ти със сигурност намали шансовете си за издигане, ако ме бяха помолили да изоставя поста си. И със сигурност си спечели един твърде силен враг.

— Аз работя за вас, а не за господин Бингам. И дори да не ставаше въпрос за лоялност, вие постъпихте както трябва.

— Много държа на лоялността, Жанин. Също така вярвам, че на човек, който иска да постигне нещо, трябва да бъде предоставен шанс. Цветята бяха знак на благодарност за лоялността, лична благодарност.

— Благодаря, госпожице Хейуърд. — На лицето на Жанин грейна усмивка.

— Няма защо. Реших да те повиша в мой помощник с подходяща заплата и привилегии.

— Моля? — зяпна насреща й Жанин.

— Надявам се да приемеш. Имам нужда от някого, на когото да се доверя, някой, когото да уважавам и който знае как се ръководи отдел. Съгласна ли си? — Сидни протегна ръка. Жанин се втренчи в нея, преди да успее да стане и силно да я стисне.

— Госпожице Хейуърд…

— Сидни. Отсега нататък ще бъдем заедно.

Жанин тихо се засмя.

— Сидни. Надявам се, че не сънувам.

— Съвсем будна си и преди края на деня тук ще се стреля с тежка артилерия. Първата ти задача на новия пост е да ми уредиш среща с Лойд. Нека бъде като официална молба да дойде в кабинета ми преди края на работното време.

 

 

Той я накара да чака до четири и петнайсет, но Сидни беше търпелива. Ако не друго, чакането й даде възможност да анализира чувствата си и да се увери, че решението й не е продиктувано от емоциите.

Когато Жанин го покани, Сидни беше готова.

— Избра доста натоварен ден за тази среща — започна мъжът.

— Седни, Лойд.

Той се подчини и тя зачака отново, докато мъжът си извади цигара.

— Няма да отнема много от времето ти — рече. — Смятам, че е най-добре да обсъдим този въпрос колкото е възможно по-бързо.

Лойд вдигна поглед и се усмихна през дима.

— Имаш проблеми по някой от проектите?

— Не. — Устните й се извиха в студена усмивка. — Засега се справям с проблемите. Безпокои ме вътрешната борба в „Хейуърд“ и съм решила да я прекратя.

— Реорганизацията на една фирма е деликатна и сложна задача. — Той кръстоса крака и се облегна назад. — Наистина ли смяташ, че имаш достатъчно опит, за да започнеш подобно нещо?

— Просто ще го направя. Искам оставката ти на бюрото си утре до пет часа следобед.

Мъжът подскочи.

— За какво говориш, по дяволите?

— За оставката ти, Лойд. Ако е необходимо, уволнението ти от „Хейуърд“. Изборът е твой.

Мъжът загаси цигарата си в пепелника.

— Смяташ, че можеш да ме уволниш? Дойде едва преди три месеца и възнамеряваш да уволниш служител, който работи в „Хейуърд“ дванайсет години?

— Ето какво е същественото — безизразно рече тя. — Без значение дали съм била тук три месеца или три дни, аз съм Хейуърд. Няма да търпя един от главните изпълнителни директори да подкопава положението ми. Очевидно ти не си доволен от сегашния си пост в „Хейуърд“, а мога да ти гарантирам, че ще остана на тази ръководна длъжност дълго време. Затова смятам, че е в твой интерес, а и в мой също, да си подадеш оставката.

— Как не!

— Ти избираш, разбира се. Аз обаче ще поставя въпроса пред управителния съвет и ще използвам цялото влияние, с което разполагам, за да огранича твоето. — Следвайки инстинкта си, тя натисна следващото копче. — Шумното отразяване в пресата на злополуката с госпожа Уолбърг поставиха в трудно положение не само мен, а и „Хейуърд“. Като изпълнителен вицепрезидент, на първо място стоят задълженията ти към компанията, а не някакви отмъстителни заговори, защото не ти харесва да работиш с мен.

Той се скова, ала Сидни бе сигурна, че е отгатнала правилно.

— Няма начин да докажеш, че изтичането на информация е станало от моята кантора.

— Ще останеш изненадан от това, което мога да докажа — блъфира тя. — Преди заседанието на управителния съвет по въпроса за проекта в Сохо, ти казах, че искам лоялността ти или оставката ти. Вече и на двамата ни е ясно, че не може да става и дума за лоялност.

— Ще ти кажа какво ще получиш. — В гласа му се долавяше подигравка, но под спретнатия сив костюм, мъжът се потеше. — Аз ще седна зад това бюро, когато ти се върнеш в Европа, за да обикаляш магазините.

— Не, Лойд. Ти никога няма да седнеш зад това бюро. Като притежател на контролния пакет акции на „Хейуърд“ ще се погрижа за това. А сега — тихо продължи тя — искам да те уведомя, че не е нужно да документирам за управителния съвет множеството случаи, когато не си обърнал внимание на нарежданията ми, пренебрегнал си оплакванията на клиентите, наемателите и други колеги на заседанието в петък. За следващото съвещание обаче ще го сторя. В сегашната ситуация смятам, че желанието ми ще бъде удовлетворено.

Пръстите му се сгърчиха. Той си представи с какво удоволствие би ги впил в шията й и би я удушил.

— Смятам, че като си се оправила с една бъркотия и след като оглупелият ти дядо те е поставил за това бюро, ще можеш да ме изриташ навън? Сидни, ще те унищожа.

Тя бавно наклони глава.

— Можеш да опиташ. Ако не успееш обаче, вероятно ще се окаже трудно да си намериш подобна длъжност в друга компания. — Очите й се превърнаха в късчета лед. — Ако смяташ, че нямам никакво влияние, нито пък смелост, за да се справя, правиш голяма грешка. Имаш двайсет и четири часа, за да обмислиш избора си. Тази среща приключи.

— Ти, хладнокръвна кучко!

Сидни се изправи и този път тя се наведе през бюрото.

— Предизвикай ме — рече тихо. — Направи го.

— Това не е краят. — Мъжът се извърна на пети, приближи до вратата и рязко я отвори, блъскайки я в стената.

След като три пъти пое дълбоко въздух, Сидни се отпусна в стола си. Добре де, трепереше — но съвсем слабо. Това бе заради демонстрацията на сила на характера, рече си и притисна ръка към корема си. Не от страх. Осъзна, че не изпитва нужда да разтваря кламери и да къса листи, за да успокои някакъв гняв. Всъщност осъзна, че се чувства прекрасно.