Нора Робъртс
Нежно откритие (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Маргьорит бе във вихъра си. Знаеше какъв фурор ще предизвика на партито й присъствието на такъв нашумял и загадъчен художник като Станисласки. Като генерал, който се подготвя за битка, тя внимателно прегледа подредените във вази цветя, кухнята, трапезарията и терасите. Преди да приключи, доставчиците вече я ругаеха, но Маргьорит остана доволна.

Никак не й стана приятно, че дъщеря й заедно с най-важният й гост закъсняваше.

Като се смееше и разговаряше оживено, тя се носеше сред гостите в тънка синьозелена рокля. Присъстваха видни политици, актьори и режисьори, както и богаташи безделници. Ала художникът украинец бе най-голямата атракция на вечерта и тя изгаряше от нетърпение да го представи, пък и много й се искаше да пофлиртува с този сексапилен мъж.

В мига, в който го забеляза, тя вихрено се спусна към него.

— Господин Станисласки, колко се радвам да ви видя! — Хвърли бърз преценяващ поглед на дъщеря си и мигом обърна грейналото си лице отново към мъжа.

— Михаил, моля. — Разпознал флирта и готов да се включи в играта, той поднесе ръката й към устните си. — Простете, за закъснението. Накарах дъщеря ви да ме чака.

— О! Всяка умна жена е готова да чака достойния мъж.

— Значи ми е простено.

— Напълно. — Маргьорит фамилиарно стисна ръката му. — Този път. А сега ми позволи да те представя на гостите, Михаил. — Тя хвърли разсеян поглед към дъщеря си. — Сидни, забавлявай се, скъпа.

Михаил лукаво й се ухили през рамо и се остави да бъде отведен.

Той разговаряше непринудено, сливайки се с висшето общество на Ню Йорк така безпроблемно, както се сливаше с работниците от Сохо или с приятелите на родителите си от Бруклин. Никой нямаше представа дали предпочита да изпие бира с колеги, или чаша кафе в дома на майка си.

Михаил отпиваше от шампанското, възхищаваше се от къщата с хладни бели стени и внушителни прозорци, правеше комплименти на Маргьорит за колекцията й от предмети на изкуството.

И през цялото време, докато бъбреше, пиеше и се усмихваше, той следеше Сидни.

Странно, мина му през ум. Сигурен бе, че обществото в Лонг Айлънд е идеалната среда за нея. Външният вид и държанието й му напомняха искрящ лед в рядка порцеланова купа. И все пак, тя сякаш не се чувстваше в свои води. Усмихваше се и подхващаше разговори тъй умело, както и майка си. Строгата й черна рокля бе не по-малко елегантна от ярките тоалети на присъстващите дами. Сапфирите й искряха също като диамантите и смарагдите.

Но… в очите й, осъзна Михаил, няма веселие, по-скоро нетърпение. Сякаш иска всичко това да приключи по-бързо, за да може да се заеме с нещо наистина важно.

Това го развесели. Като си спомни колко дълго я бе разкарвал из Манхатън, за да я подразни, усмивката му стана по-широка. Ала се стопи мигновено, когато забеляза висок рус мъж с широки рамене на футболист и копринено сако да целува Сидни по устните.

Тя се усмихна, срещнала светлосините очи на госта.

— Здравей, Чанинг.

— Здравей и на теб. — Той й предложи нова чаша вино. — Откъде Маргьорит намери тези диви коне?

— Моля?

— С които те измъкна от кабинета ти. — Усмивката му бе чаровна като бонбон.

Сидни неволно откликна.

— Не се наложи да използва толкова драстични мерки. Просто бях заета.

— Това вече съм го чул. — Той огледа черната й рокля с одобрението, което би засвидетелствал на украшенията в дома си. — Миналата вечер пропусна чудесна пиеса. Струва ми се, че Сондхайм е създал нов хит. — Убеден в съгласието й, той я поведе към масата за вечеря. — Кажи ми, мила, кога ще престанеш да си играеш на делова жена и ще си дадеш почивка? Отивам у семейство Хамптън през уикенда и бих се радвал да ме придружиш.

Сидни с усилие разтвори стиснатите си устни. Нямаше смисъл да го разубеждава, че не играе. Пък и това бе всеобщо, мнение.

— Боя се, че точно сега не мога да оставя всичко. — Тя седна до него на дългата стъклена маса в просторната трапезария. Завесите бяха дръпнати и разкошната градина с пастелните тонове на ранните рози, разцъфналите лалета и кимащите аквилегии сякаш нахлуваше вътре.

На Сидни й се искаше вечерята да се бе състояла на открито, за да може да седи сред цветята и да се наслаждава на соления морски въздух.

— Надявам се, нямаш нищо против да ти дам един малък съвет.

Сидни едва прикриваше досадата. Около нея се водеха весели разговори, чашите подрънкваха, предястието от пълнени гъби бе сервирано. Тя се чувстваше като в клетка.

— Не, Чанинг, нямам нищо против.

— Можеш ти да ръководиш бизнеса или да оставиш бизнесът да те ръководи.

Той имаше навика да изказва съветите си с клишета. Сидни си напомни, че това отдавна не трябва да й прави впечатление.

— Приеми този съвет от човек с повече опит в тези неща.

Тя си наложи да се усмихне, докато мислите й блуждаеха.

— Не искам да те виждам смазана от отговорности — продължи той. — И освен това всички знаем, че си новачка в безпощадния бизнес с недвижими имоти. — Златните му копчета за ръкавели проблеснаха, когато той покри ръката й с длан. В очите му се четеше искрена загриженост. — Естествено, първоначалният ти ентусиазъм ще те подтикне да се нагърбиш със задължения, които не са по силите ти. Сигурен съм, че ще се съгласиш с това.

Тя с мъка насочи внимание към събеседника си.

— Всъщност, Чанинг, работата ми доставя удоволствие.

— Засега — рече той с такъв покровителствен тон, че Сидни едва не го убоде с вилицата за салата. — Но когато реалността се стовари върху теб, може да се окажеш смазана под тежестта й. Откажи се, Сидни. Прехвърли отговорностите на онези, които ги разбират.

Тя рязко изпъна рамене.

— Дядо повери „Хейуърд“ на мен.

— Старците обикновено са сантиментални. Но не мога да повярвам, че е очаквал да приемеш всичко толкова сериозно. — Челото му леко се сбърчи — очевиден признак, че е загрижен за нея. — Не си ходила на парти вече седмици наред. Всички говорят за това.

— Така ли? — Сидни си наложи да разтегли устни в усмивка и здраво стисна зъби. Ако й предложеше още някой съвет, щеше да се наложи да излее чашата с вода в скута му. — Чанинг, защо не ми разкажеш за пиесата?

В другия край на масата, приклещен между Маргьорит и госпожа Антъни Лоуел от Бостън, Михаил не откъсваше очи от Сидни. Не му се нравеше как тя свежда глава към хубавеца. Не, за Бога, не му харесваше. Мъжът непрекъснато я докосваше. Ту ръката, ту рамото. Нежното й голо рамо. А тя само се усмихваше и кимаше, сякаш безкрайно запленена от думите му.

Очевидно Ледената кралица нямаше нищо против да бъде опипвана, стига ръцете, които го правят да са бели като нейните.

Михаил тихо изруга.

— Извинявай, какво каза?

Той с мъка насочи вниманието си към Маргьорит и се усмихна.

— Нищо. Фазанът е чудесен.

— Благодаря. Удобно ли е да попитам каква фигура ти е възложила Сидни.

Той хвърли мрачен поглед към другия край на масата.

— Работя по проекта в Сохо.

— О! — Маргьорит нямаше и представа, че „Хейуърд“ притежава сгради в Сохо. — За фасадата или за вътрешността на сградата ще работите?

— И за двете. Кой е мъжът до Сидни? Не го познавам, струва ми се.

— О, това е Чанинг. Чанинг Уорфийлд. Семейство Уорфийлд са стари приятели.

— Приятели — повтори Михаил, леко поуспокоен. Маргьорит заговорнически се наведе към него.

— Ще ти доверя, че с майка му Вилхемина Уорфийлд се надяваме това лято двамата да обявят годежа си. Такава хубава двойка са, толкова си подхождат! И тъй като с първия брак на Сидни отдавна е приключено…

— Първия брак? — Той се вкопчи в новината като ястреб в гълъб. — Сидни е била омъжена?

— Да, но се боя, че двамата с Питър бяха твърде млади и неразумни — рече тя, избягвайки да спомене за натиска на семейството, довел до този брак. — Сидни и Чанинг вече са зрели хора с чувство за отговорност. Чакаме с нетърпение сватбата, която вероятно ще бъде през пролетта.

Михаил вдигна чашата си с вино. Усещаше странно и неприятно дращене в гърлото.

— С какво си изкарва прехраната този Чанинг Уорфийлд?

— С какво си изкарва прехраната? — Въпросът я изуми. — Ами всички от семейство Уорфийлд са в банковия бизнес, така че предполагам Чанинг също. Играе поло като истински дявол.

— Поло, значи. — Михаил тъй страховито свъси вежди, та Хелена Лоуел се задави с фазана. Михаил услужливо я удари по гърба, след което й предложи чаша вода.

— Вие сте руснак, нали, господин Станисласки? — попита Хелена. Във въображението й препускаха развилнели се казаци.

— Роден съм в Украйна.

— Струва ми се, четох някъде, че семейството ви избягало, когато сте били още дете.

— Избягахме с каруца. Прекосихме планините и стигнахме в Унгария, а оттам минахме в Австрия. В крайна сметка се установихме в Ню Йорк.

— Каруца! — въздъхна Маргьорит и отпи от виното си. — Колко романтично!

Михаил си припомни студа, ужаса и глада, които го измъчваха тогава. Но само сви рамене. Романтиката не винаги е красива и удобна.

Поуспокоена, че настроението му се е подобрило, Хелена започна да задава въпроси, свързани с изкуството.

След час Михаил с радост се измъкна от досадните й забележки, жалка имитация на художническия жаргон. Гостите слушаха изпълнения на цигулка, разхождаха се по прохладните тераси и в обляната от лунна светлина градина. Домакинята пърхаше около него като пеперуда, примигваше кокетно и се смееше.

Маргьорит флиртуваше съвсем открито, ала това не го безпокоеше. Тя беше хубава жизнерадостна жена, която очевидно в момента бе свободна. Макар според Михаил външната прилика да бе единственото, свързващо Маргьорит с дъщеря й, тази изискана дама му се струваше безобидна, дори забавна. Така че когато тя предложи да му покаже терасата на покрива, Михаил охотно я последва.

Горе беше благословено тихо в сравнение с неспирните разговори след вечерята. Подпрян на парапета, Михаил зърна водата, плажната ивица, строгата елегантност на близките сгради, обиколени с огромни градини.

Забеляза и Сидни, която, хванала под ръка Чанинг, приближаваше към един тънещ в сянка ъгъл на долната тераса.

— Третият ми съпруг построи тази къща — обади се Маргьорит. — Беше архитект. Когато се разведохме, трябваше да избирам между нея и малка вила в Ница. Тук са повечето ми приятели и естествено, избрах нея. — Тя въздъхна и кокетно се облегна на парапета. — Обичам това място. Когато давам парти, гостите се пръсват по всички нива и така се създава едновременно уют и усамотение. Може би ще ни посетите някой уикенд това лято.

— Може би — разсеяно отвърна Михаил, втренчен в Сидни. Огряна от лунната светлина, косата й блестеше като полиран махагон.

Маргьорит се размърда само колкото бедрата им да се докоснат. Движението го изненада и развесели. Ала за да спаси гордостта й, той се усмихна и бавно се отдръпна.

— Имаш прекрасен дом. Отива ти.

— Бих желала да видя твоето ателие. — Маргьорит го изгледа изкусително. — Мястото, където твориш.

— Боя се, че ще ти се стори тясно, горещо и досадно.

— Невъзможно. — Тя се усмихна и прокара пръсти по ръката му. — Сигурна съм, че нищо, свързано с теб, няма да ми се стори досадно.

Мили Боже, тази жена бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка и в същото време му налиташе като девственица, готова да извърши първото си прегрешение. Михаил потисна въздишката си, сетне си напомни, че трябва да се справи умело с неловката ситуация. Стисна ръката й между дланите си.

— Маргьорит, ти си очарователна. А аз… — Той леко целуна пръстите й. — Аз съм неподходящ.

Жената вдигна ръка и леко докосна бузата му.

— Подценяваш се, Михаил.

Едва сега осъзна, че бе подценил своята домакиня.

На терасата долу Сидни се опитваше да намери деликатен начин да обезкуражи Чанинг. Той беше внимателен, достоен, загрижен и я отегчаваше до смърт.

Вината беше нейна, сигурна беше. Всяка жена би примряла от удоволствие да бъде ухажвана от мъж като Чанинг. Имаше лунна светлина, музика, цветя. Ухаещият на море лек ветрец шумолеше в листата на дърветата и нашепваше любовни думи. Чанинг говореше за Париж, ръката му нежно се плъзгаше по голия й гръб.

Сидни вече мечтаеше да си е вкъщи, сама, и да преглежда дебелата папка с тримесечните отчети. Пое дълбоко въздух и се извърна. Щеше да му каже твърдо, ясно и открито, че най-добре другаде да си потърси компания. Само лошият й късмет я накара да вдигне поглед и да зърне на горната тераса Михаил, който тъкмо поднасяше ръката на майка й към устните си.

Какъв… Тя не можа да измисли достатъчно гадна дума, с която да го нарече. Подлец бе прекалено обикновено. Жиголо, твърде слабо. Той се натискаше с майка й. С нейната майка! След като само преди часове беше…

Нищо не бе направил, напомни си Сидни и прогони спомена за случилото се в коридора на сградата в Сохо. Бе се перчил и надувал, това беше всичко.

Можеше да го убие за поведението му сега.

Докато тя наблюдаваше двойката на терасата, Михаил се отдръпна от Маргьорит и се разсмя. Сетне погледна надолу. В мига, в който очите им се срещнаха, Сидни обяви война.

Тя рязко се извърна към Чанинг. На лицето й бе изписана такава ярост, че мъжът започна да заеква.

— Целуни ме! — нареди тя.

— Сидни…

— Казах да ме целунеш! — Сграбчи го за реверите и го привлече към себе си.

— Разбира се, скъпа. — Доволен от промяната в настроението й, Чанинг обхвана раменете й и се наведе.

Устните му бяха нежни, топли, примамливи. Притиснаха се в нейните с отработена прецизност, ръцете му се плъзнаха по гърба й. Дъхът му ухаеше на ментови бонбони. Тялото й сякаш бе създадено за неговото.

Ала тя не изпита нищо, нищо освен опустошителна ярост. Сетне я побиха тръпки на страх и отчаяние.

— Изобщо не се стараеш, мила — прошепна той. — Знаеш, че няма да ти причиня болка.

Да, така беше. Нямаше никаква причина да се страхува от Чанинг. Безкрайно нещастна, тя му позволи да задълбочи целувката, заповяда си да изпита някакви чувства и да откликне. Усети отдръпването му още преди устните им да се разделят. Почувства и раздразнението и недоумението на мъжа.

— Сидни, скъпа, не разбирам какъв е проблемът. — Той приглади смачканите си ревери и вдигна поглед. — Все едно целувах сестра си.

— Уморена съм, Чанинг — промърмори тя, без да го поглежда. — Искам да си вървя.

 

 

Двайсет минути по-късно, шофьорът насочи колата към Манхатън. На задната седалка в своя ъгъл Сидни седеше скована като глътнала бастун, а Михаил се бе разположил удобно в другия край. Не си даваха труд да разговарят, нито да разменят любезности като двама души, посетили едно и също празненство.

Той кипеше от гняв.

Тя бе вледенена от презрение.

Направи го, за да ме ядоса, реши Михаил. Позволи на оня облечен в коприна глупак да я погълне цялата само за да ме подразни.

А защо се дразня, запита се Михаил. Тя не значеше нищо за него.

Не, не е вярно, поправи се той мрачно. Единственият му проблем беше, че все още не знаеше какво точно изпитва към нея.

Очевидно този мъж няма нито етика, нито морал, нито пък изпитва срам, размишляваше Сидни. Седи си спокойно, олицетворение на невинността след недостойното си поведение. Тя се намръщи на бледото си отражение в стъклото и опита да се заслуша в прелюдията на Шопен, която звучеше от радиото на колата. Да флиртува толкова нагло с жена двайсет години по-възрастна от него. Как се подсмихваше подигравателно от терасата на покрива!

А тя го беше наела. Сидни изпусна тиха въздишка, дъхът й изсвистя през стиснатите зъби. О, толкова съжаляваше за това! Беше позволила загрижеността й, решимостта й да постъпи правилно да я заслепят дотолкова, че да наеме един сексуално обсебен и напълно лишен от морал руски дърводелец.

Е, ако си въобразяваше, че ще може безнаказано да си играе игрички с майка й, дълбоко се лъжеше!

Сидни пое дълбоко дъх, извърна се и гневно стрелна с поглед мъжа. Михаил би се заклел, че в този миг температурата в колата падна с десет градуса.

— Стой далеч от майка ми! — изсъска тя.

Той я погледна изпод вежди и елегантно кръстоса крака.

— Моля?

— Много добре ме чу. Ако смяташ, че безучастно ще наблюдавам как сваляш майка ми, излъгал си се. Тя е самотна и уязвима. Последният развод я разстрои и още не се е съвзела.

Той изрече нещо кратко на родния си език и затвори очи.

Разгневена Сидни се плъзна по седалката и побутна ръката му.

— Какво означава това, по дяволите?

— Най-простичкият превод е „глупости“. Сега млъкни. Искам да поспя.

— Нищо няма да правиш, докато не разрешим този въпрос. Дръж големите си мръсни ръце далеч от майка ми, да не превърна сградата, към която толкова си привързан, в паркинг.

Той леко повдигна клепачи. Гневът, проблеснал в очите му, накара Сидни да изпита задоволство.

— Голяма заплаха от мъничка жена — промърмори той лениво. Сидни бе твърде близо, за да се чувства спокоен. Ароматът й изпълваше ноздрите му и придаваше на гнева му нещо първично. — Би трябвало да се съсредоточиш върху своя ухажор, а да оставиш майка си да се справя сама със своите.

— Ухажор ли? Кой ухажор?

— Банкера, дето прекара вечерта, душейки около глезените ти.

Лицето й се покри с гъста руменина.

— Нищо подобно не е правил. Той е с твърде изискани обноски, за да души където и да било. Чанинг си е лично моя работа.

— Така. Ти си имаш работа и аз си имам своя. Сега да видим какво ни свързва.

И докато разбере какво става, Сидни се озова в скута му. Изумена, опря длани в гърдите му и опита да се изтръгне от хватката. Той само я притисна по-здраво.

— Както виждаш, аз нямам обноски.

— Това ми е известно. — Тя отметна глава и вирна брадичка. — Какво си въобразяваш, че правиш?

Искаше му се да знае, по дяволите. Тя бе скована като леден блок, но имаше нещо невероятно и, Господи, неизбежно, в усещането, връхлетяло го, докато я държеше в прегръдките си. Макар да се ругаеше наум, той я притисна към себе си, толкова близо, че почувства неравномерното повдигане и спускане на гърдите й, усети сладкия й, примесен с вино, дъх върху устните си.

Май е време да й дам урок, помисли си мрачно.

— Реших да те науча как да се целуваш. Както забелязах от покрива, не се справи добре с играча на поло.

Шокът и яростта я накараха да застине. Нямаше да се бори и да крещи, нито да му достави удоволствие, като му покаже, че я е изплашил. Очите му бяха съвсем близо и в тях се четеше предизвикателство. Мина й през ум, че точно така би изглеждал Луцифер, минавайки през портите на своя мрачен рай.

— Самомнителен негодник! — Как й се искаше да го цапардоса с все сили, ала успя само да свие юмруци и яростно го стрелна с поглед. — На нищо не можеш да ме научиш!

— Така ли? — Михаил се зачуди дали не е по-добре да я удуши и да приключи веднъж завинаги с това. — Да видим тогава. Твоят Чанинг сложи ръцете си тук, нали? — Той плъзна длани по раменете й. Разтърси я силна неудържима тръпка. — Страхуваш ли се от мен, мила?

— Не ставай смешен! — Ала всъщност се боеше, и то твърде много. Преглътна уплахата си, когато палците му погалиха голата й кожа.

— Хубаво е, че тръпнеш. Това кара мъжът да се чувства силен. Не забелязах да тръпнеш с Чанинг.

Тя мълчеше и само се запита дали той си дава сметка, че акцентът му се е усилил. Звучеше екзотично и възбуждащо. Михаил се запита как изобщо успява да говори, докато тя го гледа с такъв копнеж.

— Моят подход е твърде различен от неговия — промърмори. — Ще ти покажа.

Обхвана тила й и приближи лицето й към своето. Усети как нейният дъх секна, когато спря миг преди устните им да се докоснат. Зърна образа си в очите й — широко отворени и враждебни. Не обърна внимание на свиването в стомаха си, леко извърна глава и плъзна устни по брадичката й.

Тя едва успя да потисне стона си. Инстинктивно отметна глава и в този миг устните му докоснаха шията й.

Какво правеше този мъж с нея? Мислите й трескаво препускаха, Сидни напразно се опитваше да овладее тръпнещото си тяло. Защо не прекратеше всичко това, защо отказваше да й даде възможност да се измъкне с ненакърнена гордост?

Готова бе да го убие за това! Да го смачка! Да го унищожи!

Но усещането беше толкова прекрасно, възхитително! Порочно.

Единствената му мисъл бе, че тя ухае на утро — свежо пролетно утро, когато росата бавно напоява зелената трева и напъпилите цветя. Тя тръпнеше в прегръдките му, тялото й все още бе леко сковано, макар главата й да се отпусна покорно назад.

Какво изпитваше тя? Михаил леко захапа ухото й, изгаряше от желание да разбере какво чувства тази жена.

Хиляди, милиони малки иглички на удоволствие затанцуваха по кожата й. Разтърсена от усещането, тя понечи да се отдръпне. Ала дланите му се плъзнаха по гърба й и сякаш лишиха тялото й от собствена воля. През цялото време устните му я измъчваха, бягаха далеч от нейните, отказваха да облекчат болезненото напрежение.

Желанието я изгаряше.

Безмилостни пламъци обхващаха тялото й.

Копнежът я заливаше на мощни вълни.

Промъкваше се в кръвта, в костите й, проникваше във всяка нейна фибра.

И младата жена се предаде.

Сякаш експлозия избухна в тялото й. Сидни се притисна към мъжа. Като лед, хвърлен в огън, тя се остави да бъде погълната от алчните пламъци. Зарови пръсти в косата му, жадно се отдаде на зашеметяващата сила на собствената си страст.

Най-сетне! Той беше груб и настойчив, ухаеше на неустоима мъжественост, не на скъп одеколон. Думите, които мълвеше, бяха неразбираеми, ала не звучаха като любовни клетви или обещания. Приличаха по-скоро на закани.

Твърди и безмилостни устните му я изгаряха. Тя желаеше това, о, как желаеше пламенното сливане на устните, страстната целувка!

Ръцете му бяха уверени, силни и нетърпеливи. Смътно й се мярна мисълта, че той е от хората, които взимат това, което искат когато и където пожелаят. Удоволствието проникна в нея като слънчев лъч. Тя промълви името му, когато мъжът свали надолу роклята й и обхвана гърдите й с грубите си длани.

Михаил се потапяше в нея. Ледът се бе стопил и той потъваше дълбоко, твърде замаян, за да прецени дали трябва да се гмурне или да изплува на повърхността. Уханието, вкусът, Господи, усещането при допира до кожата й! Алабастър, коприна и листенца от цвят на роза. Всеки мъж би пожелал да докосне такава нежност, да я открадне, да я направи своя. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, жадни за още.

Той я притисна под себе си на плюшената седалка, косите й се разпиляха като топена мед, тялото й се извиваше под неговото, гърдите й се очертаваха върху черната рокля, примамваха го да ги вкуси.

Тя се изви като дъга, пръстите й се впиха в гърба му, когато устните му поеха втвърдените зърна. Желаеше го, искаше той да удовлетвори нуждата, изострена до болка и безмилостно разкъсваща тялото й.

— Моля те — отчаяно простена тя, без да изпитва и капка смущение. — Михаил, моля те!

Дрезгавият й стон разпали кръвта му. Той отново впи устни в нейните, завладя ги, покори ги. Не на себе си от възбуда, той плъзна пръсти под роклята й с намерението да я разкъса. Взря се в младата жена, в огромните й очи, в тръпнещите устни. Светлини и сенки танцуваха по лицето й, пребледняло като платно. Тя трепереше като лист в прегръдките му.

И изведнъж до слуха му достигна шумът на уличното движение.

Мъжът рязко изплува на повърхността и тръсна глава, за да проясни мислите си. Жадно си пое въздух като гмуркач, останал твърде дълго под водата. Та те пътуваха през града, усамотението им бе крехко като матираното стъкло, което ги разделяше от шофьора. А той й бе налетял като възбуден младеж, напълно лишен от здрав разум.

Извинението заседна в гърлото му. Подобни банални думи едва ли щяха да свършат работа. Все още изгарящ от желание, той с мрачен поглед дръпна роклята й нагоре. Младата жена безмълвно се втренчи в него, накара го да се почувства като варварин, понечил да грабне девствеността на невинна девойка. И Господ да му е на помощ, той искаше да го стори.

Михаил изруга, отдръпна се и рязко изправи Сидни. Тя се отдръпна в сянката и се втренчи през тъмния прозорец. Намираха се на няколко пресечки от неговия апартамент. А той само дето не… Нямаше смисъл да разсъждава над това какво щеше да направи.

— Почти пристигнахме. — Гласът му прозвуча остро.

Сидни трепна, сякаш й бе ударил плесница.

Къде бе сгрешила този път? Обзелото я желание бе по-силно от всякога. И въпреки това се бе провалила. В един миг, продължил сякаш цяла вечност, бе готова да захвърли и гордостта, и страха си. Мъжът бе разпалил страстта й. Въобразила си бе, че и той я желае също тъй силно.

Но не достатъчно. Тя затвори очи. Изглежда никога нямаше да бъде достатъчно. Хладни тръпки запълзяха по гърба й и тя обви ръце около тялото си, опитвайки се да задържи част от топлината.

По дяволите, защо мълчеше тя? Михаил прокара треперещи пръсти през косата си. Заслужаваше да получи плесница. Или по-скоро да бъде застрелян. А тя дори не продумваше.

Зареял поглед през прозореца, той си напомни, че вината не бе само негова. Сидни също жадно бе притискала великолепното си тяло към неговото, бе го подлудявала с алчните си устни. Бе го опиянила с възбуждащия си парфюм.

Почувства се по-добре.

Да, за тая игра са нужни двама души. Тя беше също толкова виновна, колкото и той.

— Виж, Сидни… — Той се извърна и младата жена отскочи назад като пренавита пружина.

— Не ме докосвай.

Михаил усети жлъчта, но не и сълзите, които я задавяха.

— Добре. — Чувството му за вина напълно се стопи, когато колата спря пред входа. — Ще държа далеч от теб големите си мръсни ръце, Хейуърд. Повикай някой друг, когато ти се прище да се потъркаляш на задната седалка.

Тя сви юмруци и си наложи да запази достойнство и самообладание.

— Що се отнася до майка ми, говорех напълно сериозно.

Той отвори вратата. Светлината обля лицето му и го превърна в студена бяла маска.

— Аз също. Благодаря, че ме докара.

Когато вратата се затръшна, Сидни стисна очи. Нямаше да заплаче. Една единствена сълза преодоля съпротивата й и бе рязко избърсана. Нямаше да заплаче. И нямаше да забрави.