Нора Робъртс
Нежно откритие (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не че се бе затрупала с работа през последните два дни, просто работата я затрупа. На Сидни само й се щеше това да помогне. Заетостта се отразява добре на душевното състояние. Тогава защо тя се чувстваше толкова нещастна?

Бе приключила най-голямата сделка в кариерата си в „Хейуърд“, бе наела нова секретарка, за да смъкне от плещите на Жанин чиновническата работа, бе провела съвещание с целия персонал. Акциите на „Хейуърд“ се бяха вдигнали с цели три пункта през последните десет дни. Управителният съвет беше възхитен от нея.

А тя беше нещастна.

— Полицай Станисласки на втора линия, госпожице Хейуърд — обади се секретарката по интеркома.

— Стани… — Заля я радост, която мигновено стихна. Полицай Станисласки. — Да, ще се обадя. Благодаря. — Заради собственото си душевно спокойствие, Сидни лепна усмивка на лицето си и вдигна слушалката. — Алекс?

— Здрасти, красавице. Реших, че първа ще искаш да узнаеш. Току-що докараха за разпит твоето старо приятелче Лойд Бингам.

Усмивката й се стопи.

— Разбирам.

— Детективът от застрахователната компания послушал съвета ти и започнал да го следи. Вчера господинът се срещнал с няколко неприятни типове, за да им плати. Щом ги задържали, пропели по-хубаво от Спрингстийн.

— Значи Лойд наистина е наел хората, извършили вандалщината в сградата.

— Така твърдят те. Смятам, че известно време няма да имаш неприятности с него.

— Радвам се да го чуя.

— Много съобразително от твоя страна да насочиш подозренията си към него. Ум и красота — рече той с въздишка, която почти я накара да се усмихне отново. — Защо да не отпътуваме за Ямайка за няколко дни и да вбесим Михаил?

— Мисля, че вече е достатъчно ядосан.

— Ей, да не би да те тормози? Ела се оплачи на чичо Алекс. — Тъй като тя не отговори, шеговитата нотка в гласа му изчезна. — Не му обръщай внимание, Сидни. Той си има мрачни периоди, това е всичко. Художниците са такива. Луд е по теб.

— Зная. — Тя побутна папките върху бюрото. — Може би е добре да му се обадиш, да му съобщиш новината.

— Разбира се. Искаш ли да му предам нещо друго?

— Кажи му… не — реши тя. — Не, аз вече му го казах. Благодаря, че се обади, Алекс.

— Няма проблем. Непременно ми звънни, ако промениш решението си за Ямайка.

Сидни остави слушалката. Искаше й се да се чувства тъй млада, както й се стори Алекс по телефона. Щастлива. Весела. Но Алекс не беше влюбен. И не бе разбил с един удар мечтите си.

Това ли направих, зачуди се Сидни и стана. Нима бе попарила собствените си копнежи? Не, беше предпазила себе си и мъжа, когото обичаше, от предприемането на погрешна стъпка. Бракът не винаги е правилното решение. Собственият й опит го доказваше. Както и опита на майка й. Щом размисли спокойно, Михаил ще сподели мнението й и връзката им ще продължи както досега.

Кого заблуждаваше тя?

Той беше толкова упорит, толкова твърдоглав, толкова уверен, че неговият начин на действие е единствено правилният, че за нищо на света не би отстъпил.

И какво ще стане, ако той каже всичко или нищо? Какво ще прави тя тогава? Измъквайки един кламер, Сидни започна да го разтваря, докато крачеше из кабинета си. Трябваше да избира между две възможности — да се откаже от него и да го загуби или да приеме предложението му и да рискува да го загуби…

Господи, имаше нужда да поговори с някого. Тъй като не можеше да отиде при Михаил, вариантите бяха доста ограничени. Навремето щеше да сподели проблемите си с Питър, но тогава…

Тя спря и хвърли изкривения кламер в кошчето. Това бе източникът на проблема. И може би, само може би, решението.

Без да си даде време да помисли, тя излезе от кабинета си и се втурна при Жанин.

— Трябва да замина за няколко дни — рече без предисловие.

Жанин мигновено се изправи.

— Но…

— Зная, че е неочаквано и необичайно, но се налага. В момента няма спешни задачи, така ще трябва да се справиш с текущите. Ако не можеш, ще почакат до завръщането ми.

— Сидни, утре имаш три срещи.

— Ти ще ги поемеш. Разполагаш с документите, знаеш какво е мнението ми. Щом стигна там, накъдето съм тръгнала, ще ти се обадя.

— Но, Сидни. — Жанин забърза след нея към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се видя със стар приятел.

 

 

По-малко от час след като Сидни изхвърча от кабинета си, Михаил нахълта вътре. Търпението му се беше изчерпало. Беше й дал два дни, за да й дойде умът в главата и времето й бе изтекло. Сега щяха да изяснят всичко, и то веднага.

Той премина като вихър покрай новата секретарка, като само кимна рязко и отвори вратата на кабинета на Сидни.

— Извинете. Сър, извинете.

Михаил се завъртя към нещастната жена.

— Къде е тя, по дяволите?

— Госпожица Хейуърд не е в кабинета си — важно обясни жената. — Боя се, че ще трябва…

— Като не е тука, къде е?

— Остави на мен, Карла — рече Жанин, появила се на вратата на кабинета си.

— Да, госпожице. — С огромно облекчение Карла бързо излезе.

— Госпожица Хейуърд не е тук, господин Станисласки. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Кажи ми къде е.

— Боя се, че не мога. — Изражението в очите му я накара да отстъпи крачка назад. — Зная само, че за ден-два ще бъде извън града. Замина неочаквано и не ми каза къде отива.

— Извън града? — Той се намръщи към празното бюро, сетне отново насочи поглед към Жанин. — Тя не оставя работата си така.

— Признавам, че е необичайно. Но останах с впечатлението, че е нещо изключително важно. Сигурна съм, че тя ще се обади. Ще се радвам да й предам съобщение от вас.

Той каза нещо кратко на украински и отново се втурна навън.

— Смятам, че ще бъде по-добре да ви оставя сам да й го кажете — промърмори Жанин на празната стая.

 

 

Двайсет и четири часа след като напусна кабинета си, Сидни стоеше на сенчест тротоар в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия. Импулсивното решение я бе довело дотук и сега се намираше пред къщата, където се бе установил Питър след развода.

Лесно бе стигнала с колата до летището и бе хванала самолета. Дори телефонният разговор, с който бе ангажирала час от времето на Питър, не я бе затруднил. Ала тази последна стъпка й се струваше невъзможна.

Не го бе виждала повече от три години, а и последната им среща бе на широката маса на адвокатите. Цивилизовано, да, бяха се разделили цивилизовано. И като напълно непознати.

Беше глупаво да предприема този ход. Разговорът с Питър нямаше да промени нищо. Да настъпи някаква промяна бе невъзможно. И все пак тя се изкачи по стъпалата към верандата на старата къща, вдигна месинговото чукче и потропа на вратата.

Отвори й самият Питър. Никак не се беше променил и тя за малко да протегне ръце и да се хвърли в прегръдките му както навремето. Беше висок и строен, елегантен в бежовия си панталон и ленената риза. Пясъчно-русата му коса бе леко разрошена. Но в зелените очи не проблесна радост от срещата, наместо това те останаха хладни и сдържани.

— Сидни — рече той и се отдръпна, за да й направи път да влезе.

Фоайето бе просторно и светло, изисканото обзавеждане и картините по стените говореха за стари традиции.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем, Питър.

— Ти каза, че е важно.

— За мен.

— Добре, заповядай. — Като не знаеше какво друго да каже, той я поведе по коридора към дневната. И двамата имаха безупречни обноски, тъй че тя подхвърли комплименти за къщата, а той ги парира, като я покани да седне и й предложи питие.

— Значи Вашингтон ти харесва — подхвърли тя.

— Много. — Той отпи от виното си, докато тя само въртеше чашата в ръцете си. Беше нервна. Той я познаваше твърде добре, за да разпознае признаците. И беше красива както винаги. Болеше. Болеше го само като я гледаше. И най-добрият начин да бъде преодоляна болката, бе да се заговори по същество.

— Какво мога да направя за теб, Сидни?

Непознати, помисли си отново тя и сведе поглед към чашата си. Познаваха се почти през целия си живот, бяха женени близо три години, а сега бяха напълно чужди един за друг.

— Не знам откъде да започна.

Мъжът се облегна на стола си и махна с ръка.

— Откъдето избереш.

— Питър, защо се ожени за мен?

— Моля?

— Искам да знам защо се ожени за мен?

Със сигурност не бе очаквал подобен въпрос. Той се размърда и отново отпи.

— Поради няколко обичайни причини, предполагам.

— Обичаше ли ме?

Той я стрелна с поглед.

— Обичах те.

— Зная, че се обичахме. Ти беше мой приятел. — Тя стисна устни. — Моят най-добър приятел.

Питър стана да си налее още вино.

— Бяхме деца.

— Не и когато се оженихме. Бяхме млади, но не бяхме деца. И все още бяхме приятели. Нямам представа защо всичко така се обърка, Питър, нито какво направих, за да го съсипя напълно, но…

— Ти? — Той се втренчи в нея, хванал в едната ръка бутилката, в другата — чашата. — Какво искаш да кажеш с това, че ти си съсипала всичко?

— Аз те направих нещастен, ужасно нещастен. Зная, че се провалих в леглото и това се отрази силно на отношенията ни, докато накрая ти не можеше да понасяш да си близо до мен.

— Ти не искаше да те докосвам — рече той. — По дяволите, беше все едно да се любя с…

— С айсберг — безизразно довърши тя. — Казвал си ми го.

Обзет от чувство за вина, той остави чашата.

— Казвал съм ти много неща, а също и ти на мен. Мислех, че съм преодолял голяма част от болката, докато не чух гласа ти днес следобед.

— Съжалявам. — Тя сковано се изправи. — Само влоших нещата, като дойдох тук. Ще си тръгвам.

— Беше все едно да се любя със сестра си. — Думите я застигнаха, преди да успее да прекоси стаята. — С приятел. По дяволите, Сидни, не можех… — Унижението заби в него острите си нокти. — Така и не можах да преодолея това и да те направя своя съпруга. Чувствах се непълноценен като мъж. И си го изкарвах на теб.

— Мислех, че ме мразиш.

Той стовари бутилката обратно на масата.

— По-лесно беше да се опитам да те намразя, отколкото да призная, че не мога да възбудя нито един от двама ни. Че съм напълно неспособен.

— Но всъщност вината беше моя. — Объркана, тя пристъпи към него. — Аз бях напълно безполезна за теб в леглото — още преди да ми го кажеш, аз си го знаех. И ти трябваше да потърсиш другаде това, което аз не можех да ти дам.

— Мамех те — безизразно рече той. — Лъжех и мамех най-добрия си приятел. Мразех начина, по който започна да ме гледаш, начина, по който аз самият гледах на себе си. Затова отидох да докажа мъжествеността си другаде и да ти причиня болка. Когато ме разкри, аз постъпих като мъж и хвърлих вината върху теб. По дяволите, Сидни, тогава вече почти не разговаряхме. Освен на публично място.

— Зная. Спомнях си как реагирах, какви ужасни неща ти наговорих. Заради гордостта си загубих приятел.

— И аз загубих приятел. Не съм съжалявал толкова много за нищо друго в живота си. — Той приближи към нея и хвана ръката й. — Смятам, че и двамата имаме вина.

— Имам нужда от приятел, Питър. Имам голяма нужда от приятел.

Той избърса с палец сълзата й.

— Искаш да ми дадеш нов шанс? — Леко се усмихна и измъкна носната си кърпичка. — Ето. Издухай си носа и седни.

Тя се подчини, вкопчена в ръката му.

— Това ли беше единствената причина всичко да се провали. Защото не можахме да се справим в леглото.

— Това бе първостепенната причина. Освен това бяхме прекалено еднакви. За нас бе твърде лесно да се скрием зад произхода си и да се оставим кръвта ни да изтече през раната. По дяволите, Сидни, какво направихме, като се оженихме?

— Направихме това, което всички ни казваха да сторим.

— Именно.

Поуспокоена, тя притисна дланта му към бузата си.

— Щастлив ли си, Питър?

— Справям се горе-долу. А ти, президент Хейуърд?

Тя избухна в смях.

— Изненадан ли беше?

— Изумен. Бях толкова горд с теб.

— Недей. Пак ще се разплача.

— Имам по-добра идея. — Той я целуна по челото. — Ела в кухнята. Ще направя по един сандвич, а ти ще ми разкажеш с какво друго се занимаваш, като изключим големия бизнес.

Помежду им все още съществуваше неудобство, лека предпазливост, но връзката, съществувала някога помежду им, бе просто прекалено разтегната, но не скъсана. Бавно, внимателно двамата намаляваха напрежението.

Между сандвича с ръжен хляб и кафето, тя се опита да му разкаже останалото.

— Бил ли си някога влюбен, Питър?

— Марша Розенблум.

— Това беше когато бяхме на четиринайсет.

— А тя вече носеше истински сутиен — рече той с пълна уста. — Бях дълбоко влюбен. — Сетне се усмихна. — Не, точно тази лудост не ме е засегнала.

— Ако се влюбиш в някого, ще помислиш ли пак за брак?

— Не зная. Ще ми се да вярвам, че може да се получи нещо, но не зная. Какъв е той?

Тя си наля още кафе.

— Художник. Дърводелец.

— Кое от двете?

— И двете. Прави скулптури и строи. Познавам го отскоро, от юни.

— Бързо действаш, Сидни.

— Зная. Това е част от проблема. С Михаил всичко става много бързо. Той е толкова смел, сигурен в себе си, изпълнен с емоции. Също като творбите си.

Питър вдигна вежди.

— Руснакът?

— Украинец — машинално го поправи Сидни.

— Господи, Станисласки, нали? В Белия дом има негова скулптура.

— Така ли? — Тя го изгледа смаяно. — Не ми е споменал. Заведе ме в дома на родителите си да се запозная със семейството му, с прекрасното му семейство, но не ми е казвал нищо за фигура в Белия дом. Това показва кои за него са важните неща в живота.

— И ти си влюбена в него?

— Да. Той иска да се ожени за мен. — Тя поклати глава. — Получих две предложения в една вечер. Едното от Михаил и другото от Чанинг Уорфийлд.

— Господи, Сидни, само не и Чанинг. Той не е твой тип.

Тя блъсна кафето си настрани и се наведе към мъжа.

— Защо?

— На първо място, напълно му липсва чувство за хумор. Ще те отегчи до смърт. Единственото, което знае от бизнеса на татко, е как се водят клиентите на обяд. И единствената му истинска любов е неговият шивач.

Тя весело се усмихна.

— Липсваше ми, Питър.

Мъжът отново хвана ръката й.

— А какво ще кажеш за своя голям, смел художник?

— Той няма шивач, нито води клиентите си на обяд. И ме кара да се смея, Питър. Не бих понесла да се омъжа за него и всичко отново да се разпадне.

— Аз не мога да ти кажа как е правилно да постъпиш. И ако бях на твое място този път не бих се вслушал в ничий добронамерен съвет.

— Но ти все пак ще ми дадеш съвет?

— Да, ще ти дам — кимна той и усети как годините сякаш се стопяват. — Не сравнявай връзката ви с бъркотията, която двамата с теб създадохме. Просто си задай няколко въпроса. Прави ли те той щастлива? Имаш ли му доверие? Как си представяш живота си с него? Как си го представяш без него?

— И когато си отговоря?

— Ще знаеш как да постъпиш. — Той целуна ръката й, стиснала неговата. — Обичам те, Сидни.

— И аз те обичам.

 

 

Отговори си на въпросите, рече си Сидни, когато натисна копчето на асансьора в сградата на Михаил. Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто Питър й ги бе изброил, но тя не си бе позволила да мисли за тях. Не бе необходимо, поправи се тя и пристъпи в кабината. Още тогава знаеше отговорите.

Прави ли те щастлива? О, да, невъобразимо щастлива.

Имаш ли му доверие? Напълно и безрезервно.

Животът й с него? Пъстро панаирно влакче от емоции, изисквания, спорове, смях, неудовлетворение.

Без него? Празнота.

Просто не можеше да си го представи. Щеше да й остане работата, амбициите. Не, никога вече нямаше да остане без цел в живота. Но без него, всичко би било лишено от смисъл.

Така че знаеше как да постъпи. Ако вече не бе твърде късно.

Когато излезе от асансьора, долови в коридора миризмата на прясна мазилка. Вдигна поглед и видя, че целият таван е измазан.

Свършил е добра работа, помисли си тя и плъзна пръсти по стената. За съвсем кратко време той бе превърнал тъжната стара сграда в нещо солидно и хубаво. Предстоеше още работа, щяха да минат седмици, преди ремонтът да бъде напълно приключен. Но това, което бе поправил и обновил, щеше да трае дълго.

Тя притисна ръка към стомаха си и почука на вратата му. С надежда.

Отвътре не се чуваше нито звук. Нито музика, нито тропане на тежки работни обувки. Невъзможно бе да си е легнал, помисли си Сидни. Беше едва десет часът. Тя почука отново, по-силно, и се зачуди дали да извика името му.

Отвори се врата — не неговата, а тази в дъното на коридора. Кийли надникна, хвърли поглед към Сидни и приятелската усмивка изчезна от лицето й.

— Няма го — безизразно рече тя. Кийли не знаеше подробности, но бе сигурна в едно. Това бе жената, заради която през последните няколко дни Михаил бе в ужасно настроение.

— Знаеш ли къде е? — Сидни отпусна ръка.

— Навън. — Кийли се опита да пренебрегне факта, че в очите на Сидни също се четеше мъка.

— Разбирам. — Сидни се постара раменете й да не увиснат. — Ще почакам.

— Както искаш — вяло отвърна Кийли. Какво я беше грижа, че жената очевидно е влюбена? Това бе жената, причинила болка на нейния близък приятел. Като актриса Кийли се гордееше с това, че действията на един човек не можеха да я заблудят за душевното му състояние. Михаил може да бе ужасно ядосан през последните няколко дни, ала зад гнева прозираше силна болка. Тя му я бе причинила. Какво значение имаше, че и тя страда?

Разбира се, че имаше значение. Романтичка по душа, Кийли омекна.

— Виж какво, той сигурно скоро ще се върне. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Как… върви ремонта в апартамента ти?

— Новият котлон работи страхотно. — Кийли се облегна в рамката на вратата. — Пооправиха това-онова, особено щетите, причинени от онези идиоти. — Тя грейна. — Ей, знаеш ли, че са арестували някого?

— Да. — Когато позвъни в компанията, Жанин я осведоми за ареста на Лойд. — Съжалявам. Той просто искаше да отмъсти на мен.

— Не е твоя вината, че той е негодник. Както и да е, изпомпаха водата, а Михаил забърка нещо, с което да свалят боята от тухлите. Наложи се да измажат отново тавана в жилището под празния апартамент. И подовете се издуха от водата. — Тя отново сви рамене. — Но нали познаваш, Михаил, той ще ги оправи.

Да, познаваше Михаил.

— Знаеш ли дали има големи щети в апартамента на госпожа Уолбърг?

— Килимите са съсипани. Много от другите неща са подгизнали. Ще изсъхнат. — Вече по-спокойна, Кийли отхапа от банана, който бе скрила зад гърба си, когато надникна през вратата. — Внукът й се отби. Тя се възстановявала бързо. Вече можела да ходи с онези помощни приспособления и нямала търпение да се прибере у дома. Следващия месец смятаме да организираме парти по случай завръщането й. Може и ти да дойдеш.

— Аз…

И двете се извърнаха при звука от спиращия асансьор.

Вратите се отвориха и двама мъже извисиха плътни гласове, пеейки с цяло гърло украинска народна песен. И двамата бяха леко пияни, много мръсни и както се бяха прегърнали, бе невъзможно да се определи кой кого подкрепя.

Сидни забеляза първо кръвта. Бялата фланелка на Михаил бе изцапана с кръв, очевидно от разцепената му устна и вежда.

— Господи!

Дочул гласа й, Михаил рязко извърна глава. Усмивката му се стопи и двамата с брат му застинаха на място.

— Какво искаш? — Думите бяха натежали от водка и съвсем не бяха дружелюбни.

— Какво се е случило с теб? — Тя се втурна към двамата мъже. — Някаква злополука ли си претърпял?

— Здрасти, красавице. — Алекс се усмихна очарователно, макар лявото му око да бе напълно затворено заради отока и синината. — Направихме си страхотна забава. Жалко, че те нямаше. Нали, братко?

Михаил му отвърна с мързелив удар в корема. Сидни реши, че това е израз на привързаност, тъй като Михаил се обърна, притисна брат си в мечешка прегръдка и го целуна по двете страни.

Докато Михаил тършуваше из джобовете си за ключовете, Сидни се обърна към Алекс.

— Какво се е случило? Кой те е насинил така?

— Как? — Той се опита да намигне на Кийли и потръпна от болка. — О, това ли? — Докосна съвсем леко окото си и се ухили. — Винаги успява да ме измами с лявата ръка. — Той хвърли към брат си поглед, изпълнен с възхищение, докато Михаил се бореше да пъхне, както му се струваше, едно твърде мъничко ключе в още по-мъничка ключалка. — И аз успях да го улуча веднъж-дваж. Нямаше да успея, ако не беше пиян. Разбира се, и аз бях пиян. — Той залитна към вратата на Кийли. — Ей, Кийли, красивата ми златокоса мечта, имаш ли някоя полузапечена пържола?

— Не. — Но изпълнена със съчувствие към глупавите, тя го хвана за ръката. — Хайде, шампионе, ще те кача на някое такси.

— Да идем да потанцуваме — предложи той, щом момичето го поведе към асансьора. — Обичаш ли да танцуваш?

— От това живея. — Тя хвърли поглед през рамо и го набута в асансьора. — Късмет — пожела на Сидни.

Ще имам нужда от него, помисли си Сидни и се озова зад Михаил точно в мига, в който той успя да отвори вратата си. Рязко я дръпна и едва не удари Сидни в носа, нов момента нейните рефлекси бяха по-добри от неговите.

— Бил си се с брат си — обвини го тя.

— Е, и какво? — Мислеше си, че е отвратително, просто отвратително, че щом я зърна, изтрезня тъй бързо. — Би предпочела да се бия с непознати?

— О, седни. — Възползвайки се от временното си предимство, тя го бутна в стола и се отправи към банята, като си мърмореше. Когато се върна с мокра кърпа и антисептик, мъжът бе станал и се бе навел през прозореца, опитвайки да проясни главата си.

— Лошо ли ти е?

Той се извърна, по насиненото му лице се четеше презрение.

— На Станисласки не им става лошо от водка. — Може би само леко ти се гади, помисли си той, когато водката е последвана от няколко юмрука в корема. Сетне се ухили. Малкият му брат имаше хубав удар.

— А само се напиват — рече тя и посочи стола. — Сядай. Ще почистя лицето ти.

— Нямам нужда от сестра. — Но седна, защото така се чувстваше по-добре.

— Имаш нужда от пазач. — Сидни се наведе и се зае да почисти раната над окото му, докато мъжът се опитваше да потисне желанието да облегне глава на гърдите й. — Да излезеш и да се напиеш, след което да пребиеш брат си. Как може такова нещо?

Михаил се намръщи.

— Почувствах се добре.

— О, сигурна съм, че си се почувствал чудесно, когато юмрукът ти се е забил в окото му. — Тя отметна глава. Окото щеше да се подуе ужасно до сутринта. — Не мога да си представя какво би казала майка ти, ако знаеше.

— Нямаше да каже нищо. Щеше да ни пребие и двамата. — Дъхът му изсвистя през зъбите, когато Сидни започна да промива раната с антисептика. — Дори когато той започваше, тя пак биеше и двама ни. Можеш ли да ми обясниш защо.

— Сигурна съм, че и двамата сте си го заслужавали. Жалка картинка — прошепна тя и сведе поглед към ръцете му. — Идиот! — Кожата на кокалчетата беше насинена и ожулена. — Ти си скулптор, по дяволите. Трябва да пазиш ръцете си.

Беше прекрасно, невероятно прекрасно да усеща допира й, да я слуша как му се кара. Всеки миг щеше да я дръпне в скута си и да започне да моли.

— Ще правя каквото искам със собствените си ръце — отсече той. И си помисли къде би желал да са точно сега ръцете му.

— Ти правиш каквото си искаш — отвърна тя и почисти кокалчетата му. — Крещиш на хората, удряш ги. Напиваш се, докато започнеш да вониш като бутилка с водка.

Не беше чак толкова пиян, че да не разбере кога го обиждат. Той внимателно я отмести встрани, изправи се и с леко залитане, изчезна в съседната стая. Минута по-късно Сидни чу плискане на вода.

Не така бе планирала нещата, помисли си Сидни и залюля кърпата в ръката си. Трябваше да дойде при него, да му каже колко много го обича, да го помоли да й прости, задето е била такава глупачка. А той би трябвало да бъде мил, да прояви разбиране, да я грабне в прегръдките си и да й каже, че го е направила най-щастливия мъж на света.

Наместо това той бе пиян и груб. А тя се бе държала рязко и критично.

Е, той си го заслужаваше. Преди да си даде време да размисли, тя запрати кърпата към кухнята, където мокрият плат се удари в стената и се плъзна в мивката. За момент тя се взря в кърпата, сетне в собствените си ръце.

Беше хвърлила нещо. И се чувстваше чудесно. Огледа се, забеляза книга с меки корици и я запрати към вратата. Една пластмасова чаша издрънча при удара си в стената, но Сидни предпочиташе да чуе звука от счупено стъкло. Измъкна отнякъде скъсана маратонка и се приготви да хвърли и нея. Някакъв шум на прага я накара да се обърне и да промени посоката, удряйки Михаил право в гърдите, като едва не му изкара въздуха.

— Какво правиш?

— Хвърлям предмети. — Тя измъкна втората маратонка и също я захвърли. Мъжът я хвана, преди да го удари.

— Изостави ме, замина, без да се обадиш, и сега дойде да хвърляш нещата ми?

— Точно така.

С присвити очи, той измери тежестта на обувката в ръката си. Беше изкушаващо, ужасно изкушаващо да я запрати в брадичката й. Изруга и пусна маратонката на пода. Независимо, че тя го заслужаваше, просто не бе в състояние да удари жена.

— Къде замина?

Тя отметна глава.

— Исках да се видя с Питър.

Михаил пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Изостави ме, за да отидеш да се срещнеш с друг мъж и се връщаш да хвърляш обувки по главата ми. Кажи ми защо да не те изхвърля през прозореца и веднъж завинаги да приключим с това.

— Важно беше да поговоря с него. И аз…

— Засегна ме страшно — изстреля той. Думите пареха на езика му. Не му бе приятно да го признае. — Смяташ ли, че ми пука, задето съм получил юмрук в лицето? Ти вече бе разкъсала сърцето ми. С това мога да се боря — посочи той сцепената си устна. — Това, което ми причини ти, ме остави безпомощен. И чувството е отвратително.

— Съжалявам. — Тя пристъпи към него, но зърна в очите му, че все още не е желана. — Страхувах се, че ще те нараня повече, ако ти дам това, което искаше. Михаил, моля те, изслушай ме. Питър беше единственият човек, който го бе грижа за мен. За мен. Родителите ми… — Тя само поклати глава. — Те не са като твоите. Искаха най-доброто за мен, сигурна съм, но то се изразяваше в наемане на бавачки, купуване на хубави дрехи, избиране на най-добрият пансион, където да ме изпратят. Нямаш представа колко бях самотна. — Тя потърка очи, за да избърше сълзите си. — Имах само Питър и сетне го загубих. Това, което изпитвам към теб е толкова по-силно, толкова всеобхватно, че не зная какво ще правя, ако те загубя.

Михаил усети, че се разнежва. Тя притежаваше способността да го разнежва. Опитите да й устои винаги излизаха безуспешни.

— Ти ме изостави, Сидни. Не си ме загубила.

— Трябваше да се срещна с него. Нараних го ужасно, Михаил. Бях убедена, че аз съм провалила брака ни, приятелството ни, любовта. Ами, ако направех същото и във връзката си с теб? — С лека въздишка тя приближи до прозореца. — Странното бе, че той се измъчваше от същото чувство за вина, от същите угризения, от същия страх. Разговорът ми с него, възстановяването на приятелските ни отношения, промени всичко.

— Не съм ядосан, задето си говорила с него, а защото замина. Боях се, че няма да се върнеш.

Сидни се извърна от прозореца.

— Приключих с бягствата. Заминах само защото се надявах, че ще мога да се върна при теб. Наистина да се върна.

Той се взря внимателно в очите й.

— Така ли?

— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Всички отговори са положителни. Навремето обходихме тази сграда и зад затворените врати аз долових гласове, звуци. Аромати, смях. Завидях ти, че принадлежиш към тази общност. Имам нужда да намеря своя място. Искам да ми се даде възможност да го открия. Да имам семейството, за което ти каза, че сме създадени.

Тя протегна ръка и свали от врата си златна верижка.

На нея проблясваше малкия огнен рубин.

Разтърсен, мъжът прекоси стаята и сложи пръстена на дланта си.

— Носиш го — прошепна.

— Страхувах се да го оставя на пръста си, за да не го загубя. Имам нужда да ме увериш, че все още искаш да го взема.

Той се взря в очите й. Не откъсна поглед от нея дори когато устните му нежно докоснаха нейните.

— Първия път не ти направих предложението както следва.

— Аз не отговорих както трябва. — Тя обхвана ръцете му и го целуна. — Предложението ти беше идеално.

— Бях груб и недодялан. Ядосах се, че онзи банкер ти е предложил преди мен.

Тя се усмихна с насълзени очи.

— Какъв банкер? Не познавам никакви банкери.

Михаил свали пръстена от верижката и я остави настрани.

— Не го бях планирал така. Няма музика.

— Чувам музика.

— Нито нежни думи, приглушено осветление, цветя.

— Има луна. А аз все още пазя първата роза, която ми подари.

Трогнат, той целуна ръцете й.

— Казах ти само какво искам, а не какво ще ти дам. Имаш сърцето ми, Сидни. Докато тупти. Нека моят живот бъде и твой живот. — Той плъзна пръстена на ръката й. — Ще бъдеш ли моя?

Тя сви пръсти, за да задържи пръстена на място.

— Вече съм твоя.