Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Станисласки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Luring a Lady, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Димитрова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 132гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Нора Робъртс. Нежно откритие
Издателство „Коломбина“, София, 1997
Редактор: Теодора Давидова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Детелина)
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Можеше да загубиш.
Развеселен от раздразнението в гласа на Сидни, Михаил я прегърна през кръста.
— Не загубих.
— Състезава се на канадска борба заради мен, сякаш съм каса с бира.
Усмивката му стана още по-широка. От касата бира можеше да се почувства леко замаян, но това щеше да е нищо в сравнение с опиянението, което изпита, когато я зърна да съзерцава с възхищение мускулите му.
— А после пък — продължи тихо тя — се държа като истински варварин.
— На тебе ти хареса.
— Наистина…
— … ти хареса — довърши вместо нея мъжът, спомнил си как отчаяно и страстно отвърна тя на целувката му. — На мен също.
Тя не пожела да се усмихне. Не пожела да признае нито за миг неописуемото вълнение, което изпита, когато Михаил я вдигна на ръце и я отнесе като бойна плячка…
— Може би неволно насърчих Алекс. Той като че ли е наследил в най-голяма степен чара на баща ти.
— Всички с името Станисласки са чаровници — отвърна Михаил. Той се наведе, откъсна една маргаритка и й я поднесе. — Ето виждаш ли?
Сидни завъртя цветчето в ръката си. Може би трябваше да промени насоката на разговора, за да се пребори с изкушението да се поддаде изцяло на чувствата си.
— Стана ми много приятно да видя Спенс отново след толкова години. Когато бях петнайсетгодишна, бях влюбена до уши в него.
Присвил очи, Михаил се втренчи в зет си.
— Наистина ли?
— Ами да. Сестра ти наистина е щастливка.
У Михаил се обади семейната гордост.
— Щастливецът е той.
— Май и двамата имаме право — усмихна се Сидни.
Уморен да следва майка си, Брандън се втурна към тях.
— Сега ти трябва да ме носиш — каза той на вуйчо си.
— Трябва ли?
Детето настойчиво закима и взе да се катери като маймунка по крака на Михаил.
— Нали видя как ме носи дядо.
Михаил грабна момченцето и се понесе в тръс.
— Скоро е закусвал — провикна се Надя.
— Пак ще го нахраним. — И все пак Михаил помогна на момченцето да го възседне като конче. С поруменели от удоволствие бузки Брандън се усмихна на Сидни.
— Аз съм на три години — гордо заяви той. — И мога сам да се обличам.
— Че то се вижда. — Тя окуражително тупна Брандън по крачето. — Като пораснеш, ще станеш ли прочут композитор като баща си?
— Няма. Ще стана водна кула. Защото са най-високи.
— О, разбирам. — За пръв път с нея споделяха тъй голяма амбиция.
— Ти с вуйчо Михаил ли живееш?
— Не — побърза да отвърне Сидни.
— Още не — поправи я Михаил.
— Видях ви да се целувате — отбеляза Брандън. — А защо още нямате деца?
— Стига вече с твоите въпроси — притече се на помощ Наташа и освободи брат си от детето.
— Исках само да разбера…
— Много искаш — прекъсна го Наташа и буйно го целуна. — Засега ти стига да знаещ, че ако си послушен, ще получиш нова кола от магазина.
Момчето тутакси забрави въпроса си за бебетата. В шоколадовокафявите му очи се прокрадна нещо хитровато.
— Която си поискам ли?
— Която си поискаш от малките.
— Ти наистина ме целуна — напомни Михаил на Сидни, когато Брандън подхвана спор с майка си кои били малките коли и кои — съвсем мъничките. Сидни приключи темата, като смушка Михаил в ребрата.
Градът се стори възхитителен на гостенката с тези стръмни тесни улици и малки магазинчета. Магазинът на Наташа „Къщата на чудесата“ криеше невероятно богатство от мънички пластмасови коли до изящни порцеланови кукли и музикални кутии.
Михаил прояви огромно търпение, следвайки Сидни из антикварните магазини, занаятчийските ателиета и бутиците. Някъде по пътя бяха изгубили другите членове на семейството. А може би те нарочно бяха изостанали. Едва когато тръгнаха да се връщат нагоре по стръмния хълм, Михаил, натоварен с покупките, започна да се оплаква.
— Кой ли ме би по главата да твърдя, че си разумна жена?
— Такава съм.
Мъжът измърмори една от малкото украински фрази, чието значение тя вече знаеше.
— Като си толкова разумна, защо накупи всички тези неща? Как смяташ да ги отнесеш в Ню Йорк?
Доволна от себе си, тя докосна новите си обеци. Красивите звездички от емайл весело се поклащаха.
— Ти си толкова умен, че сигурно сам ще откриеш начин.
— Сега пък ме ласкаеш и ме караш да се чувствам глупаво.
— Нали ти ми купи порцелановата кутийка — усмихна се Сидни.
Хванат в собствения си капан, Михаил поклати глава. Тя се бе загледала в кръглата кутийка с релефното изображение на жена и видимо се колебаеше дали да си позволи това разточителство.
— Забелязах колко дълго я съзерцава.
— Зная. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Благодаря ти.
— Няма да си ми толкова благодарна, като разбереш, че цели пет часа ще трябва да крепиш тези джунджурии в скута си:
Тъкмо изкачваха стъпалата към къщата, когато насреща им изскочи Иван с подвита опашка. Преследваха го двойка грациозни котки. Михаил отчаяно въздъхна.
— Ето това е позорът на семейството.
— Горкичкият. — Сидни тикна и последния пакет в ръцете на Михаил. — Иван! — провикна се тя и приклекна. — Ела тук, момчето ми.
Открил възможност за спасение, Иван тутакси се извърна, подхлъзна се на задните лапи, но в следващия момент вече летеше към нея. Сидни го взе на ръце, а нещастното животинче отпусна треперещата си глава на рамото й. Все тъй самодоволни, котките запазиха разстоянието от няколко крачки и се заеха най-невъзмутимо да се мият.
— Нима използваш жена за прикритие? — възкликна с отвращение Михаил.
— Та той е още малък. Ти върви да се биеш на канадска борба с брат си.
Той тръгна към къщата и я остави да успокои нещастното животинче. Миг по-късно се появи Фреди.
— Ето къде е бил.
— Котките го подплашиха — обясни Сидни на момичето.
— Че те просто си играят. Ти обичаш ли кучета?
— Да. — И тя зарови нос в пухкавата козина. — Много ги обичам дори.
— Аз също. Обичам и котките. Луси и Дейзи от дълго време живеят при нас. А сега се опитвам да придумам мама да си вземем кученце. — Момичето погали Иван, сетне насочи поглед към смачканите петунии. — Може пък да склони, ако пооправя лехата.
Сидни знаеше какво е да си още малко момиче, което мечтае да си има куче.
— Това е добро начало — рече тя ободрително. — Имаш ли нужда от помощ?
Следващия половин час тя посвети на смачканите цветя и понеже никога не се бе занимавала с градинарство, старателно следваше указанията на Фреди. Кученцето се моташе край тях, но не смееше да приближи, макар да се разтреперваше всеки път, когато котките минеха наблизо.
Щом привършиха, Сидни остави Фреди да се грижи за Иван и влезе в къщата да се измие. Едва сега си даде сметка, че този предиобед е вършила все нови и непознати неща.
Първо я бяха посочили като голямата награда в състезанието по канадска борба. После поигра с децата и насред улицата получи целувка от любимия си. Беше изслушала първия си урок по градинарство от едно десетгодишно момиченце, а после поседя на моравата с малкото куче в скута си.
Ако празникът продължаваше по този начин, един Господ знаеше какво ще бъде следващото приятно откритие.
Привлечена от викове и смях, тя влезе в музикалния салон и погледна през прозореца. Отвън играеха софтбол. Рейчъл бе поела ролята на питчър и тъкмо успя да заблуди Алекс. Недоволен от себе си, той взе да спори с майка си. Тя обаче поклати глава, решена да отстои авторитета на безпристрастен съдия.
Там беше и Михаил, сложил ръце на бедрата си, подпрял коляно на възглавничката, която бележеше втора база. Опита се да изрази и своето мнение, ала Рейчъл го смрази с поглед, доволна от точното си попадение.
Юри и Спенс нетърпеливо изчакваха да свършат приготовленията на Алекс за следващия удар.
Заинтригувана, Сидни опря лакти на перваза. Толкова са красиви, рече си тя. Забеляза как Брандън пътем млясна майка си по бузата и се втурна към малката синьо-бяла люлка. Хлопна се мрежестата врата, след което се появи Фреди и зае мястото на брат си в играта.
Алекс успя да отбие следващата топка, която описа широка парабола. Разнесоха се викове. С удивителна бързина Юри подскочи и хвана топката още във въздуха. Михаил се втурна напред, отмина трета база и се насочи към хоум базата, накъде бе хукнала Рейчъл, за да посрещне хвърлянето.
С широки крачки Михаил бързо скъсяваше разстоянието, видя се как мускулите му се напрегнаха до крайност, когато направи плонжа. Рейчъл покри целта, очевидно несмущавана от мисълта, че тази огромна жива маса лети към нея. Последва сблъсък и врява от ругатни.
— Аут! — успя да ги надвика Надя.
В следващия момент всички се втурнаха към Михаил и Рейчъл — не за да се уверят колко сериозни са раните им, а за да се включат в спора с викове и жестове. Рейчъл удари Михаил в гърдите. Той на свой ред я повали отново на тревата. С победоносен вик Брандън се покатери на гърба на баща си.
— Нашите игри все така завършват — опита се да обясни Наташа и се усмихна, макар пред погледа й да се разкриваше изпотъпканата морава в задния двор. Ръцете й бяха уморено отпуснати, защото най-сетне бе успяла да приспи бебето. — Хубаво правиш, че ги наблюдаваш от разстояние.
Ала когато Сидни се обърна, Наташа съзря сълзи в очите й.
— О, Господи! — В следващия миг тя застана до Сидни и хвана ръката й. — Не се разстройвай. Та това е само игра.
— Зная. — Засрамена от тази проява на чувства, Сидни примига и се опита да преглътне сълзите. — Не съм се разстроила. Просто… Беше глупаво от моя страна. Докато ги наблюдавах, имах чувството, че гледам красива картина или слушам някое любимо изпълнение. Просто се разчувствах.
Не бе необходимо да казва нищо повече. Наташа напълно я разбираше, защото от Спенс бе научила, че възпитанието на Сидни още от най-крехка възраст не е допускало подобни игри, закачки или разгорещени спорове.
— Ти много го обичаш.
Сидни отново трепна. По-трудно й бе да отговори на това тихо изречено твърдение, отколкото на закачливия въпрос на Рейчъл.
— Не е моя работа да се бъркам — продължи Наташа. — Но той ми е много скъп. А сега с очите си се уверих колко скъпа си му ти. Сигурно не ти е лесно с него.
— Не ми е лесно наистина.
Наташа отново погледна навън, този път зърна съпруга си, който в момента се бореше на тревата с Фреди и Брандън. А едва преди няколко години тя дори не смееше да се надява на подобно щастие.
— Страхуваш ли се от него?
Сидни понечи да отрече, ала неусетно изрази мислите си на глас.
— Чувствата му са тъй силни и всеобхватни, че понякога ме плашат. А той ни най-малко не се бои да ги изрази. Никога досега не съм се поддавала на чувствата си. А сега често пъти усещам как в негово присъствие оставам дори без воля.
— Михаил живее само с чувствата си — простичко рече Наташа. — Искаш ли да ти разкрия част от тях? — И без да дочака отговор, тя я поведе към полиците край стената.
Изящни фигурки от дърво, някои мънички и крехки, сякаш нечовешка ръка, а само дух ги бе създал, бяха подредени по рафтовете.
Миниатюрна къщичка с покривче като бисквитка и щори от шоколадови пръчици, сребърна кула, в която на най-високия прозорец стоеше красива жена, а златните й коси се спускаха надолу, легълце с балдахин, не по-голямо от човешка длан, край което красив принц бе коленичил край прекрасната Спяща красавица.
— Тази ми я донесе вчера. — Наташа взе фигурката на жена край колелото на чекрък. Наоколо бяха пръснати мънички сламки и златни нишки. — Дъщерята на мелничаря от приказката за джуджето Румпелстилтскин. — Тя се усмихна и докосна нежните пръстчета, задвижващи чекръка.
— Прекрасни са. Всички до една. Един малък вълшебен свят.
— Михаил носи вълшебството в себе си. За мен извайва приказки, защото с тяхна помощ научих английски. Някои от творбите му носят много повече сила, трагична, еротична, дръзка, дори плашеща. Ала тя винаги е истинска, защото идва от сърцето му и остава само да бъде вложена в дърво или камък.
— Зная. А ти се опитваш да ми покажеш неговата чувствителност. Това не е необходимо. Не познавам друг човек, способен на такава доброта и отзивчивост.
— Реших, че може би се страхуваш да не те нарани.
— Не — тихо отвърна Сидни. Тя знаеше какво голямо сърце трябва да притежава човек, за да създаде нещо толкова красиво като тази малка фигурка на жена, която превръща сламата в златни нишки. — По-скоро се страхувам аз да не го нараня.
— Сидни…
В този момент задната врата изтрещя и тежки стъпки огласиха коридора.
Прекъсването бе добре дошло за Сидни. Да споделя чувствата си с друг човек за нея бе нещо тъй ново и смущаващо. Огромно бе удивлението й, когато осъзна, че го е сторила, и то пред жена, с която се е запознала едва предишния ден.
Има нещо невероятно в това семейство, осъзна тя. Нещо от вълшебството на приказните фигурки, които Михаил дялкаше за сестра си. Може би вълшебството бе нещо просто като щастието.
Часовете на следобеда продължаваха да се нижат, гостите и обитателите на къщата все тъй продължаваха да влизат и излизат, шумни, настоятелни и твърде често изпоцапани. Случваше се Надя да поразчисти терена, като разпореди на мъжете да излязат навън.
— Откъде накъде ще си седят на сянка и ще пият бира, додето ние готвим! — възмути се Рейчъл, чиито сръчни пръсти с невероятна скорост белеха картофи.
— Въпросът е — отвърна Надя и пусна цяла дузина яйца да се варят, — че ако ги оставим тук, ще поискат да опитат всяко нещо, непрестанно ще ми препречват пътя с огромните си крачища, а и всичко ще изпоцапат.
— Това е разумен довод и все пак…
— Ще трябва да почистят след нас — напомни й Наташа.
Доволна, че има съмишленик, Рейчъл посегна към следващия картоф. Тя се оплакваше само в името на справедливостта. Влюбена бе в готвенето, както и в професията си на адвокат.
— Ако Вера беше тук, нямаше да посмеят.
— Това е домашната ни помощница — обясни Наташа, която се бе заела да накълца огромна камара зеленчуци. — При нас е вече две години. Дадохме й един месец почивка и тя отиде на пътешествие със сестра си. Можеш ли да измиеш гроздето?
Сидни послушно следваше дадените й инструкции, миеше плодовете, подаваше нужните подправки, току разбъркваше някое ястие. И все пак чудесно съзнаваше, че трите жени от семейство Станисласки за нула време могат да се справят и с двойно повече работа.
— Можеш да се заемеш с яйцата — любезно предложи Надя, като забеляза, че Сидни се чуди какво да подхване. — Скоро ще изстинат.
— Ами аз… — Тя се огледа безпомощно, крадешком хвърли поглед и към яйцата, топнати в студената вода.
— Не знам как.
— Майка ти не те е научила до готвиш? — В тона на Надя нямаше раздразнение, тя просто не можеше да повярва на ушите си. Смяташе за свой дълг да научи всяко едно от децата си на това изкуство — независимо дали такова е било тяхното желание, или не.
Сидни не вярваше Маргьорит някога да е сварила дори едно яйце, какво остава да добави подправки.
— Не — чистосърдечно призна младата жена, — тя ме научи какво да си поръчвам, като отида на ресторант.
Надя я потупа по бузата.
— Като изстинат, ще ти покажа как ги обича Михаил. — И тя промърмори нещо на украински, доловила от интеркома плача, с който Кейти възвестяваше, че се е събудила.
Наташа поклати глава, като забеляза с каква бързина Надя бърше ръцете си, за да се качи при внучката.
— Имаш ли нещо против ти да се качиш, Сидни? — попити тя с усмивка. — Аз просто не мога.
— Искаш да се кача да вземе бебето ли? — примига Сидни.
— Да, моля те.
Ужасно смутена, младата жена тръгна да изпълни поставената задача.
— Какво си намислила, Наташа? — поиска да знае Рейчъл.
— Тя иска да има свое семейство.
Рейчъл прихна да се смее и прегърна майка си и сестра си.
— Е, с този избраник ще получи дори повече, отколкото е мечтала.
Бебето изглежда ужасно разстроено, помисли си Сидни и ускори крачка. А може да е болно. И защо ли Наташа не се качи сама да се погрижи за дъщеря си? А може би когато една майка има вече три деца, не обръща на всяко едно толкова много внимание. Тя пое дълбоко дъх и решително влезе в детската стая.
С разрошена коса Кейти се бе уловила за дървената решетка на кошчето и не преставаше да пищи. Малките й крачета току се подгъваха, а тя все тъй упорито се мъчеше да запази равновесие. Един поглед към Сидни бе достатъчен и обляното в сълзи личице се сгърчи. Детето протегна ръчички, олюля се и седна на дупето си.
— Ох, горкичкото — почти проплака Сидни, забравила собствените си опасения. — Да не си помисли, че ще те оставят самичка? — Тя взе хълцащото дете, а то дори не обърна внимание на нейната несръчност, просто доверчиво се притисна в нея. — Толкова си мъничка. И такава хубавица. — Бебето изхълца, въздъхна и отново отпусна главичка. — Ти май приличаш на вуйчо си, а? Той място не можа да си намери, когато му казах, че е прекрасен, но ти си свикнала с комплиментите, нали?
На долния етаж трите жени се кискаха дяволито, заслушани в гласа на Сидни по интеркома.
В този момент обаче младата жена откри причината за неистовите писъци — Кейти се беше напишкала.
— Мокро ти е, а? Мен ако питаш, майка ти би се справила за не повече от трийсет секунди…, което се отнася и за всички от долния етаж. Тях обаче ги няма тук. А ние с теб какво ще правим?
Хлиповете на Кейти бяха утихнали и сега детето бърбореше нещо нечленоразделно и дърпаше косата на Сидни.
— Май ще трябва аз да опитам. Никога досега не съм сменяла бебешки пелени — призна си тя и се огледа. — И яйца не съм белила, и софтбол не съм играла, и кой знае колко още неща не съм… Това обаче го знам, никакви ругатни пред малки деца. Да се заемем с главната задача. — Беше забелязала торба с пелени на яркозелени райета. — За Бога, Кейти, та те са истински.
Изпускайки бавно дъха си, за да пропъди нервността, тя извади една от старателно сгънатите памучни пелени.
— Риск печели, риск губи. Налага се да те оставя за мъничко. — И тя внимателно положи Кейти на масата, за да се постарае да довърши започнатото.
— Ей! — Михаил влетя в кухнята, където го посрещнаха с шъткане. — Какво става?
— Сидни сменя пелените на Кейти — промърмори Наташа и отново се заслуша в интеркома.
— Сидни? — Михаил забрави, че са го изпратили за бира и също се заслуша.
— Е, половината работа свършихме. — Тя бе успяла вече да подсуши и напудри дупенцето на бебето. С пудрата май беше попрекалила, но по-добре повечко, отколкото никак. Челото й се сбърчи от усилието да сгъне сухата пелена точно както онази, която току-що бе свалила. — Май ще се получи. Ти какво ще кажеш? — Кейти зарита с крачета и започна да се смее. — Ти най-добре ги разбираш тези работи. Спри за малко, това е най-трудната част. Не мърдай, де.
Ала детето възприе нежните думи като подкана да продължи в същия дух. Колкото повече риташе с крачета, толкова по-силно се смееше Сидни. Когато най-сетне успя да нагласи пелената, Кейти изглеждаше толкова сладка, миришеше толкова хубаво, че тя не се сдържа и я гушна. И за да не я задуши, вдигна я нависоко. Пелената се поразхлаби, но все пак не падна.
— Е, хубавице прекрасна, май сме готови. Искаш ли да се покажем на мама?
— Мама — загука Кейти и още по-яростно зарита с крачета. — Мама.
Четиримата долу в кухнята се засуетиха все едно нищо не бяха чули.
— Съжалявам, че толкова дълго се забавих — започна да се оправдава Сидни още от вратата. — Заварих я мокра. — Забеляза Михаил и стресната се закова на място, притиснала детето в прегръдките си.
Очите им се срещнаха и в следващия миг тя цяла поруменя. Коленете й отмаляха. Той нямаше право, абсолютно никакво право да я гледа по този начин, и то в присъствието на майка си и сестрите си.
— Аз ще я взема. — Той пристъпи напред и протегна ръце. Кейти тутакси откликна. Без да откъсва поглед от Сидни, той потърка буза в главичката на детето и подпря мъничкото му телце на гърдите си. — Ела тук. — И преди тя да успее дори да отвърне, той обхвана й и я привлече за дълга страстна целувка.
Привикнала към подобно поведение, Кейти продължаваше да гука щастливо.
Все така усмихнат, Михаил бавно отстъпи назад.
— След малко ще се върна за бирата — рече той и излезе навън, понесъл детето.
— А сега — обяви Надя, като хвана ръката на Сидни, — сега е време да се захванеш с яйцата.
Слънцето тъкмо залязваше, за да отбележи края на този уикенд, когато Сидни отключи вратата на апартамента си. На устните й грееше усмивка, а тя не се съмняваше, че през тези два дни се бе смяла повече, отколкото в целия си досегашен живот. Остави пакетите на канапето, чу как зад гърба й Михаил ритна вратата.
— Връщаш се с двойно повече багаж — с укор отбеляза той, като остави куфара на пода.
— Изобщо не е толкова много, колкото ти изглежда. — Все тъй усмихната, тя го прегърна през кръста. Чувстваше се прекрасно, особено като знаеше, че всеки неин жест ще получи достоен отговор и му благодари на родния му език.
— Не го казваш точно както трябва, но усилието ти е похвално — рече той и я целуна по двете бузи. — А това е традиционният жест при среща или раздяла.
Наложи се да прехапе устни, за да не се ухили глуповато насреща му.
— Зная. — Знаеше също и защо й го казва той… не за пръв път. Бе получила топла целувка от всеки от семейството. Не небрежното докосване на страните, на което бе свикнала, а допир на устни, придружен от крепка прегръдка. Само Алекс бе отишъл по-далеч. — Брат ти се целува много хубаво. — Наложила си нужната сериозност, тя на свой ред докосна първо едната, после другата му буза. — Сигурно е семейна черта.
— Беше ли ти приятно?
— Как да ти кажа… — Тя погледна Михаил изпод спуснати мигли. — Не мога да отрека, има стил.
— Той е още момче — изръмжа Михаил, макар че Алекс бе само с около две години по-малък.
— О, не. — Този път не можа да сдържи смеха си. — Той определено не е момче. Но все пак ти имаш известно предимство.
— Известно ли? — повиши той глас.
Тя сключи ръце на тила му.
— Щом си дърводелец, несъмнено знаеш, че дори част от сантиметъра е от огромно значение, за да си паснат нещата.
Той обгърна с ръце бедрата й, за да й попречи да му избяга.
— Значи смяташ, че си пасваме?
— О, да. — Тя се усмихна, усетила устните му на челото си. — По всичко изглежда, че така мисля.
— И харесваш моите целувки повече от тези на Алекс?
Тя въздъхна, оставила се на удоволствието да усеща как устните му се спират на слепоочията, сетне на скулите.
— Определено да. — Рязко отвори очи, когато той я ощипа по бедрото. — Всъщност…
Нищо повече не успя да изрече, защото устните му се впиха в нейните. Пред очите й сякаш проблесна светкавица, разтърси я силна тръпка. С тих стон на задоволство тя го прегърна още по-силно.
— А сега… — И той я понесе на ръце. — Предполагам, отново ще трябва да докажа на какво съм способен.
— Щом настояваш — отвърна Сидни, все тъй притисната в тялото му.
Десетина широки крачки и двамата се озоваха в спалнята, където мъжът безцеремонно я хвърли на леглото. Още преди да успее да си поеме дъх, той бе захвърлил дрехите си.
— Какво се смееш? — попита.
— Отново ми заприлича на пират — отвърна тя, като отметна косите от челото си. — Липсва ти само сабя и черна превръзка.
— Значи за теб аз съм варварин.
Сидни плъзна поглед по голото му тяло нагоре към буйните коси и наболата брада, която издаваше, че не си бе направил труда да пъхне самобръсначка в багажа си. Сетне се взря в очите, тези тъмни, разтърсващи, опасни очи.
— Ти си просто невероятен.
От никоя друга той не би приел подобно определение, ала тя изглеждаше толкова мъничка, толкова красива, седнала на леглото с разрошени коси и лице, пламнало от грубите му, нетърпеливи целувки.
Спомни си как изглеждаше там в кухнята, понесла Кейти на ръце. Очите й бяха изпълнени с възторг, почуда, смущение. Беше се изчервила, когато майка му обяви, че Сидни сама е приготвила яйцата. И отново се изчерви, когато баща му я бе стиснал в мечешката си прегръдка. Ала Михаил бе забелязал как му отвръща тя, как за кратък миг също бе притиснала Юри.
Имаше още десетки такива спомени. Как бе гушнала кучето, как бе хванала Брандън за ръка, как бе погалила Фреди по косата.
Тя изпитваше потребност от любов. Беше силна, умна, и с достатъчно здрав разум. И се нуждаеше от любов.
Леко намръщен, той седна на ръба на леглото и хвана ръката й. Притеснението пропълзя като студена тръпка по гърба й.
— Какво има? Къде сбърках?
Не за пръв път той долавяше тази несигурност и съмнение в гласа й. Преглътна неизречените въпроси и собственото си нетърпение и поклати глава.
— Нищо. Вината е в мен. — Обърна ръката й, целуна отворената длан, сетне китката, където се усещаше ускореният й пулс — вече треперлив от страх и възбуда. — Забравям, че понякога трябва да се сдържам и да бъда нежен.
Тя бе наранила чувствата му. Мъжкото му самочувствие. Не бе откликнала по подходящ начин. Може би бе прекалила. О, Господи!
— Но това за Алекс беше шега. Нямам от какво да се оплача.
— А може би трябва.
— Не. — Тя се изправи на колене, прегърна го и притисна устни в неговите. — Искам теб — прошепна отчаяно. — Знаеш колко много те желая.
Макар да усещаше бушуващия в слабините му огън, той я докосна съвсем леко, помилва я с безкрайна нежност. Чувството, което вложи в целувката, идваше направо от сърцето му и бе изпълнено със сладост, с доброта, с любов.
В един миг тя се уплаши, че няма да усети тъй познатия пламък. Ала устните му бяха тъй меки, тъй търпеливи. Нейната настоятелност се превърна в удивление, устните й се оставиха на лекото докосване. И това действително не бе познатият внезапно разгарящ се пламък, а топло златно сияние, тъй кротко и красиво, та дори причиняваше болка. Дори когато той задълбочи целувката си, в нея имаше само нежност. Обезсилено от тази целувка, тялото й се размекна като восък. Ръцете й се отпуснаха безпомощно в знак на пълно отдаване.
— Красива си. Толкова красива — продължаваше да мълви той, като я притисна с тяло към леглото, пропъждайки от съзнанието й всяка мисъл. — Заслужавам да ме убият, задето всеки път съм толкова нетърпелив.
— Не мога… — Да разсъждавам, да дишам, да се движа дори, довърши наум.
Нежно и внимателно, с вродено изящество, той я разсъблече.
— Тази нощ е само за теб. Искам да й се насладиш докрай. — Дъхът му секна, когато последният слънчев лъч погали кожата й. Изглеждаше толкова крехка под пръстите му, толкова прекрасна. — Остави ме да ти покажа какво означаваш ти за мен.
Всичко. За него тя бе всичко. Искаше оттук нататък тя да не съмнява в това. С бавни движения, изпълнени с безкрайно благоговение, той й показа, че отвъд страстта, отвъд желанието на телата се сливат душите.
Любовта можеше да бъде спокойна, безрезервна, трайна във времето.
Тялото й бе като пищна трапеза, ухайно, замайващо сетивата с еротични аромати. Ала тази нощ той я вкусваше бавно, мъчително бавно. Всяка въздишка, всеки трепет го изпълваха с признателност, задето му принадлежи.
Той нямаше да допусне тя да ускори темпото. Безпомощна да окаже съпротива, тя се понесе по дългата тъмна река, а той бе нейният водач в копринено галещия мрак. Никога досега, дори в миговете на най-буйна страст, тя не бе съзнавала на какви усещания е способно тялото й, кожата, сетивата й. И неговите. О, Господи, и неговите!
Тези яки мускули и груба сила сега бяха превърнати в невероятна нежност. Бавните движения събуждаха нови копнежи, носеха ново познание, истинска симфония на разбирателството, невероятно хармонична в своята същност.
— Остави ме да ти дам онова, на което съм способен, да ти покажа онова, което зная, да взема от теб онова, което ми даваш.
Чувствителните му пръсти не спираха да я галят, търсеха все нови и нови извори на наслада. Нейното удоволствие се превръщаше в негово, също толкова сладостно, също толкова зашеметяващо, също толкова просто.
Тя долавяше собственото си дишане, тих треперлив звук в мрака. За да отбележат красотата на този миг, по страните й потекоха сълзи, стегнаха гърлото й, когато тя промълви името на мъжа.
Устните му покриха нейните и най-сетне той проникна в нея. Едновременно прегърнал и сгушен в тялото й, мъжът с огромна наслада удължи този прекрасен блажен миг. Устните й се разтвориха под неговите, ръцете й се отметнаха встрани, сетне го притиснаха.
Той си спомни как веднъж преди отчаяно се беше борил да получи нещо повече. А сега от нея получаваше всичко.
Макар желанието неистово да пулсираше в него, той се движеше бавно, съзнавайки, че е в състояние отново и отново да се спуска и издига, преди да достигне жадувания връх.
— Обичам те, Сидни. — Мощна тръпка го разтърси, когато я усети да се надига, за да го посрещне. — Само теб. Завинаги.