Нора Робъртс
Любовта на Лайла (9)

ОСМА ГЛАВА

Лайла беше в обятията му, когато слънцето изгря, за да плисне през прозорците златната си светлина и да прогони сетните сумрачни сенки. Струваше му се невероятно, че главата й бе положена на рамото му, а дланта й бе отпусната нежно върху сърцето му. Спеше дълбоко като новородено, сгушена до него, за да й е топло и уютно.

Вече се съмваше, но сърце не му даваше да я събуди и той продължи да лежи, притаил дъх. Птиците бяха подхванали утринния си хор. Бе толкова тихо, че Макс чуваше шумоленето на вятъра в дърветата. Знаеше, че скоро ще заблъскат чукове и ще писнат бургии, които ще нарушат спокойствието и ще върнат него и Лайла в действителността. Затова и му се искаше да удължи тази кратка интермедия между загадъчната нощ и забързания ден.

Помилва я по косата и тя се сгуши още по-близо до него. Той си спомни колко щедра беше в онези непрогледни сънени часове. Струваше му се, че стига да си го помисли, да го пожелае, и Лайла щеше да се извърне към него. Бяха се любили отново и отново — без да продумват, в съвършен синхрон.

Щеше му се да повярва в чудеса и да си мисли, че тази нощ е била по-особена, изключително важна не само за него, ала и за нея. Страхуваше се да приеме думите й за чиста монета.

Никой досега не ме е карал да се чувствам така.

Но те продължаваха да се въртят в главата му и да му вдъхват надежда. Ако Макс внимаваше, ако бе търпелив и обмисляше предварително всяка своя стъпка, може би чудото все пак щеше да стане.

Не мислеше, че бе подходящ за ролята на принца, ала въпреки това нежно извърна лицето й към себе си и я събуди с целувка.

— М-м-м! — проточи тя и се усмихна, но не отвори очи. — Може ли още една?

От гласа й, пресипнал от съня, пак го плисна желание. Забрави, че се бе зарекъл да бъде внимателен. Отново долепи устни до нейните, за да възпламени кръвта й още преди Лайла да се бе разсънила.

— Макс! — прошепна тя и разтреперана, се притисна до него. — Искам те! Още сега! Веднага!

Вече я бе обладал и я носеше натам, където и двамата копнееха да стигнат. Любеха се бързо и шеметно и останали без дъх, скоро изпитаха върховната наслада.

Лайла плъзна длани по влажния му от потта гръб, ала пак не отвори очи.

— Добро утро — успя да изрече. — Току-що ми се присъни най-невероятния сън.

Макар и още да бе замаян, той се подпря на ръце и я погледна.

— Разкажи ми го.

— Бях в едно легло с много сексапилен мъж. Имаше големи сини очи и тъмна коса, която непрекъснато му падаше върху челото. — Усмихната, тя отвори очи и поднесе устни за целувка. — Имаше и невероятно, сякаш изваяно тяло. — Все така загледана в него, Лайла нарочно плъзна длани по гърба му. — Не исках да се будя, но когато все пак го направих, беше дори по-хубаво, отколкото насън.

Макс се притесни, че й тежи, и се претърколи, за да си сменят местата.

— Има ли някакви шансове да прекараме остатъка от живота си в това легло?

Тя го целуна лекичко по рамото.

— Аз съм „за“… — После въздъхна — бе дочула бръмченето на инструментите на строежа, сложило край на утринната тишина. — Нима вече е седем и половина?

Той погледна без желание будилника върху нощното шкафче.

— За жалост, да.

— Кажи, че днес имам почивен ден.

— Де да можех!

— Тогава ме излъжи — подкани го Лайла и допря страна до гърдите му.

— Ще ми позволиш ли да те закарам на работа?

— Не изричай тази дума — намръщи се тя.

— А после ще се разходиш ли с мен с колата?

— Къде? — вдигна глава Лайла.

— Където и да е.

Тя понаведе встрани глава и се усмихна.

— Любимото ми място.

Макс се опитваше да не мисли за Лайла — бе насочил цялото си внимание към сложната задача да открие хората, включени в неговия списък. Провери регистрите в съда, полицията, черквата, прегледа и смъртните актове. Усърдната му работа бе възнаградена с няколко адреса.

Усетил, че за днес няма шансове да се натъкне на още нещо, отиде в автосервиза на Катрин. Завари я наведена над двигателя на един автомобил.

— Извинявай, че те прекъсвам — провикна се той, за да надвика силната музика, долитаща от транзистора.

— Ами тогава не ме прекъсвай. — Върху челото й се чернееше смазка, но киселата й физиономия изчезна, когато тя вдигна глава и видя Макс. — А, ти ли си! Здравей!

— Мога да дойда и по-късно.

— Защо? Защото ти се троснах ли? — попита Катрин и се усмихна, после бръкна в работния комбинезон и извади парцал, с който да избърше ръцете си. — Ще пийнеш ли нещо? — попита го тя и кимна към автомата за безалкохолни напитки.

— Не, благодаря. Отбих се само да те питам нещо по твоята част.

— Нали караш автомобила на Лайла? Да не се е повредил?

— Не. Проблемът е, че тези дни се налага да използвам често колата, а не ми е удобно. Сигурно знаеш дали някой от селището продава колата си.

Катрин се усмихна.

— Решил си да купуваш кола ли?

— Да, ала да не е скъпа. Трябва ми колкото да се придвижвам по-бързо. А после, когато се върна в Ню Йорк… — допълни той, но не се доизказа. Не му се мислеше за мига, когато щеше да се наложи да се прибере в Ню Йорк.

— После винаги мога да я продам.

— По една случайност познавам човек, който си продава колата. Аз.

— Ти ли?

Катрин кимна и пак пъхна парцала в джоба на комбинезона.

— Нали чакаме бебе, реших, че кабриолетът вече не ни трябва и няма да е зле да си вземем по-сериозна, фамилна кола.

— Кабриолет ли? — повтори Макс — не мислеше, че подобна кола приляга на достопочтен университетски преподавател.

— Имам го от доста години и естествено, предпочитам да го продам на човек, когото познавам.

Вече го бе хванала за ръката и го дърпаше навън. Той видя автомобил, който приличаше на червена играчка, беше с бял гюрук и черни седалки.

— Ама аз, такова…

— Преди две-три години му сложих нов двигател — заобяснява Катрин и вдигна чевръсто капака на двигателя. — Същинска фурия. Гумите са на има-няма петнайсетина хиляди километра. Купила съм го нов-новеничък и гарантирам, че съм му треперила като на писано яйце. Освен това… — продължи тя, ала забеляза изражението на Макс и се усмихна. — Май говоря като нахален търговец на автомобили, който се опитва да ти пробута стара бричка.

Колата бе лъсната до блясък, Макс видя дори отражението си върху бляскавата червена боя.

— Никога не съм притежавал спортна кола.

Катрин пак се усмихна, развеселена от тъжния му тон.

— Знаеш ли какво, остави ми автомобила на Лайла и направи няколко кръгчета. Виж дали ще харесаш кабриолета.

Той се метна зад волана, като се мъчеше да не се хили глупашки, и усети как вятърът развява косата му. Какво ли щяха да си кажат студентите му, ако зърнеха отнякъде как сериозният стар доктор Куотърмейн се разхожда в лъскав кабриолет? Вероятно щяха да си помислят, че е превъртял. Какво пък, дори и да беше така, той се чувстваше на седмото небе от щастие.

Помисли си, че колата много ще приляга на Лайла. Вече си я представяше как седи до него, как косата й се вее, а тя се смее и вдига ръце, за да усети шеметната струя. Или пък се е сгушила на седалката, затворила е очи и е подложила лице на топлото слънчице.

Мечтата му бе прекрасна и можеше да се сбъдне. Поне за кратко. А защо да не запази кабриолета и след като се върне в Ню Йорк? Нямаше закон, в който да се казва, че е длъжен да кара практични достолепни автомобили. Можеше да остави колата, за да му напомня за няколкото невероятни седмици, преобразили неговия живот.

А може би вече бе свършено със сериозния стар доктор Куотърмейн?

Натискаше педала за газта по криволичните планински пътища, после пак се върна долу в селището, за да види как малкият автомобил върви по улиците с натоварено движение. Неописуемо доволен от света, зачака на едно кръстовище светофарът да светне зелено и забарабани с пръсти по волана в такт с музиката по радиоприемника.

По тротоарите сновяха шумни тълпи, в магазините нямаше къде игла да падне. Стига да имаше къде да спре, Макс сигурно също щеше да изскочи от кабриолета и да влезе в някое магазинче колкото да подложи на проверка търпението си. Все пак реши да не го прави и се задоволи да гледа как хората се тълпят и се опитват да подберат идеалната тенис-фланелка.

Забеляза на тротоара някакъв мъж с тъмна коса и старателно подравнена тъмна брада, който го гледаше. Доволен от себе си и от пъргавата кола, Макс му се усмихна и му махна. Подкара автомобила и измина няколко пресечки, когато най-неочаквано се сети кого бе видял. Натисна рязко спирачките, зави наляво по страничната уличка и като си проправяше път през натовареното движение, се върна на кръстовището. Но мъжът го нямаше. Макс огледа открай докрай улицата, ала не го откри. Изруга едва чуто, че нямаше къде да спре и бе реагирал толкова бавно.

Мъжът си бе боядисал косата и с брадата бе скрил отчасти лицето си. Но очите… Макс нямаше как да забрави очите. На оживения тротоар бе стоял Кофийлд, който го бе гледал не с възхита или нехаен интерес, а с едва сдържана ярост.

Вече бе успял да се овладее, когато отиде да прибере Лайла от централната сграда в парка. Бе взел и логичното според него решение да не й казва, че бе видял Кофийлд. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-малка бе и вероятността да се забърка в тази каша и да пострада.

Той я смяташе за прекалено импулсивна. Научеше ли, че Кофийлд е в селището, щеше да хукне да го търси сама. А беше и твърде умна. Ако намереше онзи негодник… При тази мисъл кръвта на Макс се смрази. Никой не знаеше по-добре от него колко безжалостен и жесток можеше да бъде този човек.

Видя, че Лайла върви през паркинга към автомобила, и още веднъж си каза, че е готов да рискува всичко, дори живота си, само и само да я опази здрава и невредима.

— Я, какво е това? — ахна тя и вдигнала вежди, почука с пръст по калника. — Значи не харесваш старата ми бричка и си взел колата на сестра ми.

— Какво? — погледна я недоумяващо той — откакто бе видял Кофийлд, бе забравил за всичко на този свят, включително за кабриолета. — А, колата ли?

— Да, колата — отвърна Лайла, после се наведе да го целуне и бе озадачена, че почти не й обръща внимание и само я потупа разсеяно по рамото.

— Всъщност смятам да я купя. Катрин е решила да си вземе по-голям автомобил и…

— Значи искаш да си купиш малка лъскава играчка.

— Знам, че не е моят стил — рече Макс.

— Не исках да кажа това — възрази тя и сбърчила чело, се взря в него — отдалеч личеше, че в умната му глава се върти нещо.

Лайла се метна в автомобила и се протегна. Подаде му ръка, ала той само я стисна лекичко и я пусна. Тя си каза, че не бива да му се сърди и да е свръхчувствителна, и продължи да се усмихва неестествено.

— Е, ще се разходим ли, както ми обеща? Мислех да покараме покрай брега.

— Малко уморен съм — заоправдава се Макс — не обичаше да лъже, но на всяка цена трябваше да се върне и да поговори с Трент и Слоун, а също така да се обади в полицията и да даде новото описание на Кофийлд. — Нали нямаш нищо против да отложим за друг път?

— Разбира се — отговори Лайла и пак се усмихна престорено.

Той бе толкова хладен и учтив, толкова разсеян. Така й се искаше да усети мъничко от близостта им тази сутрин и когато Макс се качи в колата, сложи длан върху неговата.

— Нали ме знаеш каква поспалана съм. Тъкмо ще подремна. В твоята или в моята стая?

— Аз такова… Нека да не е днес.

Стискаше лоста за скоростите и изобщо не помръдна пръсти, за да ги сплете с нейните. Тя си даде сметка, че дори не я поглежда, че не я бе погледнал, откакто бе прекосила паркинга.

— Ясно — въздъхна Лайла и дръпна ръката си от неговата. — При тези обстоятелства съм сигурна, че си прав.

— Лайла…

— Какво?

Не, не бива, реши той. Не бива да й казвам. Този път трябва да се оправя сам.

— А, нищо.

Пресегна се към ключовете и включи двигателя.

Мълчаха през цялото време, докато пътуваха към къщата. Макс продължаваше да си втълпява, че е най-добре да я излъже. Тя сигурно се цупеше, задето не бяха отишли да се разходят, ала той трябваше да стисне зъби и да издържи. Не биваше да я забърква, докато не изяснеше някои дребни неща. В главата му се въртяха какви ли не хипотези и Макс се нуждаеше от време и пространство, за да ги обмисли добре. Щом и Кофийлд, и Хокинс още бяха на острова и се осмеляваха да се разхождат из селището, дали не бяха открили нещо в архива на Калхунови? Или още душеха? И дали подобно на него не бяха ходили в библиотеката, за да потърсят и там нещо, за което да се хванат?

Сега вече знаеха, че е жив. Дали щяха да се досетят, че е свързан с Калхунови? И ако решеха, че им пречи, дали връзката му с Лайла нямаше да я изложи на опасност?

Това бе риск, който той не можеше да си позволи да поеме.

Зави и подкара по лъкатушещия път, откъдето вече се виждаше върхът на Замъка.

— Може би ще се наложи да се върна в Ню Йорк по-скоро, отколкото предполагах — каза, сякаш мислеше на глас.

Тя стисна устни, за да не изкрещи.

— Така ли?

Макс я погледна и се покашля.

— Да… По работа. Бих могъл да продължа там издирванията.

— Много мило от твоя страна, професоре. Да, де, не е в твоя стил да зарязваш работата по средата. Така тъкмо няма да имаш обременителни връзки, които само да ти отнемат време.

Той вече си мислеше какво му предстои да свърши и само кимна разсеяно в знак на съгласие.

Когато спряха пред Замъка, обидата на Лайла бе прераснала в гняв. Според нея от поведението на Макс бе повече от очевидно, че той не иска да бъде с нея и дори съжалява за предната вечер. Е, чудо голямо! Тя нямаше намерение да лее сълзи, задето някакъв надут университетски преподавател не проявявал интерес към нея.

Едвам се сдържа да не затръшне подире си вратата на колата и да не го ухапе по китката, когато Макс отпусна ръка върху рамото й.

— Искаш ли да се разходим утре покрай брега? Лайла погледна дланта му, после и лицето му.

— Няма нужда да се насилваш.

Той пъхна ръце в джобовете си, когато тя се запъти към стълбите. Определено му се сърдеше.

След като разказа на другите мъже какво бе видял и се пребори с всички формалности в полицейския участък, наистина вече бе уморен. Може би от напрежението, а вероятно и защото предната нощ бе спал само два-три часа, накрая се предаде, просна се напреки на леглото и реши да подремне до вечерята.

След като поспа, се почувства по-добре и слезе долу. Реши да намери Лайла и да й предложи да хапнат и да се разходят в градината. А защо да не се повозят и на лунна светлина с автомобила? Лъжата му не бе чак толкова сериозна и след като се бе отървал от неприятното бреме и бе съобщил сведенията на полицията, тя не го тормозеше чак толкова. А и ако решеше, че е най-добре да замине, сигурно това щеше да му е последната вечер с Лайла.

Точно така, ще се разходят с колата. Макс се замисли дали да не покани Лайла дори да му погостува в Ню Йорк или двамата да заминат някъде за края на седмицата. Не бе задължително всичко да приключва, особено ако той бъдеше внимателен.

Отиде в хола, но там нямаше никого и Макс отново излезе. Само те двамата — ще погледат лунната пътека върху водата и ще се поразходят по плажа. Можеше да започне да я ухажва сериозно. Тя сигурно щеше да му се присмее за тази дума, ала той искаше да стори точно това.

Чу откъм музикалния салон, че някой свири, и се запъти натам. Сузана беше сама. Музиката като че бе в унисон с израза в очите й. В тях бе изписана тъга, толкова дълбока, че едва ли някой можеше да утеши младата жена. Но когато го видя, тя спря да свири и се усмихна.

— Не исках да те прекъсвам.

— Няма нищо. И бездруго е време да се върна в действителността. Аманда заведе децата до града и реших да се възползвам от кратката пауза.

— Търся Лайла.

— А, тя излезе.

— Излезе ли? Къде? Кога?

— Преди малко — отвърна Сузана и се взря в него, както прекосяваше стаята. — Май има среща.

— Какво! Среща ли? — възкликна Макс. Имаше чувството, че някой бе стоварил върху него парен чук.

— Извинявай, Макс — рече угрижено Сузана и за да го успокои, го хвана за ръката. Стори й се, че никога през живота си не бе виждала по-влюбен мъж. — Много съм несъобразителна. Сигурно е отишла да се види с приятели или да се поразходи сама.

Не, помисли си той и поклати глава. Така щеше да е още по-лошо. Ако Лайла беше сама и Кофийлд бе някъде наблизо… Опита се да не се поддава на паниката. В края на краищата онзи тип търсеше не Лайла, а изумрудите.

— Няма нищо. Просто исках да й кажа нещо.

— Тя знае ли за чувствата ти?

— Не… Да. Не знам — отвърна недодялано Макс. Романтичните му мечти за лунната пътека и ухажването се изпариха яко дим. — Ала това няма значение.

— За нея има. Лайла никога не гледа вятърничаво на хората и на техните чувства.

— Тревожа се, че е излязла сама. Полицията още не е заловила Хокинс и Кофийлд.

— Отиде на вечеря. Не вярвам някой да й се нахвърли направо в ресторанта и да й поиска изумруди, каквито тя не носи — отвърна Сузана и му стисна приятелски ръката. — Хайде, Макс, ела да хапнем! Ще се чувстваш по-добре, след като опиташ пилето с лимон на леля Коко. Сигурно вече е готово.

Докато вечеряха, Макс се опитваше как ли не да се преструва, че има вълчи апетит и не го притеснява празното място на масата. Обсъди с Аманда списъка със слугите, който двамата проверяваха, после отклони настойчивите молби на Коко да му погледа на карти. Чувстваше се ужасно. Фред, който бе положил глава на лявото му коляно, се възползва от лошото му настроение и добре си похапна с парченцата месо, които Макс тайничко му даваше.

Той реши да слезе до градчето, да обиколи с колата улиците, уж се разхожда, и да поогледа, да се отбие в едно-две кафенета и ресторанти. Но после реши, че ще е глупаво да го прави. Накрая се усамоти в стаята си и отново се зае със своя роман, който погълна цялото му внимание.

Днес писането не му вървеше така леко, както предната вечер. Непрекъснато спираше и дълго обмисляше всяко следващо изречение. Ала после му потръгна и без да усети, седя над пишещата машина цели три часа. Чак когато погледна часовника си и видя, че е минало полунощ, си даде сметка, че не бе чул Лайла да се прибира. Нарочно бе оставил вратата открехната, та да я чуе, когато тя мине по коридора.

Но не бе изключено, улисан в работата, да не я бе забелязал кога е минала покрай стаята му и се е прибрала. Ако бе ходила на вечеря, при всички положения вече трябваше да се е върнала. Кой вечеря цели пет часа! Макс обаче искаше да се увери с очите си.

Тръгна на пръсти по коридора. Под вратата на Сузана се процеждаше светлина, ала всички други стаи бяха тъмни. Той се поспря нерешително пред вратата на Лайла, сетне почука тихо. Притеснен, натисна дръжката. Вече пак бе прекарал предната нощ с нея. Тя едва ли щеше да се разсърди, ако той надзърнеше да види дали не бе заспала.

Но нея я нямаше. Леглото бе оправено. Старите метални табли на кревата, който вероятно бе принадлежал на някоя прислужница, бяха боядисани в снежнобяло. Всичко останало бе в ярки тонове, от който чак ти се завиваше свят.

Леглото бе застлано с юрган от разноцветни парченца плат на точки, карета, райета, излинели червени и сини квадратчета. Върху него бяха наслагани цяла купчина възглавници с най-различни форми и размери. Креватът й подхождаше, на него човек можеше да се излегне и да спи сладко-сладко цял ден.

Както повечето помещения в Замъка, стаята бе огромна, ала Лайла се бе постарала да я обзаведе така, че да е уютна. По стените, боядисани в ярък синьо-зелен тон, имаше рисунки на диви цветя. От дръзкия подпис в долния край Макс разбра, че ги бе рисувала самата тя. А той дори не знаеше, че Лайла рисува толкова добре. Изведнъж осъзна, че знае твърде малко за жената, която обича.

Затвори подире си вратата и тръгна из стаята, за да разгледа нещата, които тя обичаше. Огромното писалище бе отрупано с книги. Кийтс и Байрон съжителстваха с евтини кримки и съвременни любовни романи. Пред един от прозорците имаше канапе и фотьойли, на един от столовете в стил „Кралица Ана“ бе метната блуза, върху масичката на купчинка бяха оставени лъскави гривни и обици. До едно порцеланово пингвинче имаше купа, украсена с гладки полускъпоценни камъни. Макс вдигна пингвинчето и то запя приятна нашумяла песничка.

Навсякъде в стаята имаше свещи, наслагани къде ли не, като се почне от изящните свещници от майсенски порцелан и се стигне до една доста безвкусна фигурка на козирог. Виждаха се и множество семейни снимки. Той вдигна една моментална фотография, сложена в рамка — бе на мъж и жена, които се бяха прегърнали през кръста и се усмихваха срещу фотоапарата. Както личеше, това бяха родителите на Лайла. Бе сигурен в това, защото тя удивително приличаше на мъжа, а Сузана — на жената.

Когато кукувичката изскочи от часовника върху стената и закука, Макс изведнъж си даде сметка, че вече е дванайсет и половина. Къде, по дяволите, беше Лайла?

Заснова нервно от прозореца, където тя бе окачила издялани кристали, до месинговата ваза със сухи цветя, от библиотеката до писалището. Вдигна притеснен едно кобалтово шишенце и го подуши. И усети нейната миризма! Точно в този миг вратата се отвори и той остави припряно шишенцето.

Лайла изглеждаше невероятно с развятата от вятъра коса и поруменялото лице. Бе облечена в тънка прозирна рокля в кървавочервени тонове, която се гънеше около нозете й. На ушите й висяха дълги обици от пъстроцветни мъниста. Тя вдигна вежда и затвори вратата.

— Е, чувствай се като у дома си! — тросна се на Макс.

— Къде беше? — попита той разтревожено и отчаяно.

— Да не съм изтървала вечерния час? — попита присмехулно Лайла и метна обшитата си с мъниста чанта върху бюрото.

Понечи да свали едната обица, но точно в този момент Макс я сграбчи и я завъртя.

— Не ми се прави на много отракана! Притесних се до смърт. Къде ходи толкова дълго? Никой не знаеше къде си.

Идеше му да попита и с кого е била, ала все пак се сдържа. Тя дръпна ръката си. Той видя как в очите й проблясва гняв, но гласът й бе спокоен, провлечен и равнодушен.

— Сигурно ще се изненадаш, професоре, ала от доста време ме пускат да излизам сама.

— Сега е различно.

— Така ли? — направи се Лайла на учудена и нарочно се обърна към писалището. Без да бърза, разхлаби клипса на обицата. — И какво му е различното?

— Различното е, че ние… — Беше му на устата да каже, че те вече са любовници, вместо това обаче обясни вече с по-овладян тон: — Защото не знаем къде е Кофийлд. И дали няма да стане опасен.

— Пак от доста време умея да се грижа за себе си — допълни тя и уж сънено го погледна в огледалото. — Свърши ли с конското?

— Това не е конско, Лайла, наистина се безпокоях. Имам право да знам какви са плановете ти.

Все така вторачена в него, тя свали гривните от ръката си.

— И защо реши, че имаш такова право?

— Ами защото… защото сме приятели.

— Виж ти! — усмихна се Лайла, но погледът й си остана студен.

Макс пъхна от безсилие ръце в джобовете си.

— Държа на теб. А след онова, което се случи снощи, си мислех, че ние… Мислех си, че значим нещо един за друг. А ето че сега, само двайсет и четири часа по-късно ти излизаш с друг.

Тя изхлузи обувките.

— Да, снощи преспахме заедно и ни беше приятно — пророни Лайла и насмалко да се задави от горчилката, заседнала на гърлото й. — Доколкото си спомням, се споразумяхме да не усложняваме нещата — допълни тя и отметнала глава, се взря в него, сетне сви равнодушно рамене колкото да скрие, че ръцете й треперят. — И понеже вече си тук, бихме могли да помислим за бис — допълни Лайла с мъркащ глас, после се приближи и прокара пръст отпред по ризата му. — Искаш това от мен, нали, Макс?

Той махна вбесен ръката й.

— Нямам намерение да се вживявам в ролята на дубльора.

Руменината по страните й се стопи и тя пребледня като платно.

— Браво на теб! Как позна, че си дубльорът?

— А какво очакваше да кажа? Че можеш да ходиш някъде и да се връщаш, когато ти хрумне, да излизаш, с когото ти падне, а през това време аз ще седя тук и като последния просяк ще те моля за огризките от трапезата?

— Изобщо не очаквам да казваш нещо. Искам само да ме оставиш на мира.

— Няма да мръдна оттук, докато не изясним нещата.

— Както искаш — рече Лайла и смъкна ципа на роклята. Кукувичката отново се показа от часовника и изкука. — Стой, щом си нямаш друга работа. Аз ще си лягам.

Съблече роклята, метна я на един стол и както бе само по къс копринен комбинезон, отиде при тоалетката. Седна пред нея, взе четката и започна да се реши.

— Защо си толкова сърдита?

— Сърдита ли! — процеди тя през зъби. — Откъде реши, че съм сърдита? Само това оставаше, да се сърдя, защото ме причакваш в стаята, вбесен, че съм дръзнала да направя нещо сама, без да се посъветвам с теб. И то при положение че днес следобед ти нямаше времето и желанието да прекараш с мен и един-единствен час.

— Какви ги дрънкаш? — извика Макс и я сграбчи за ръката, ала Лайла го шляпна силно с четката по кокалчетата.

— Ще ти кажа, когато искам да ме докосваш.

Той изруга, грабна четката и я запокити в другия край на стаята. Прекалено ядосан, за да забележи изненадата в очите й, пак я хвана и я дръпна да стане.

— Попитах те нещо.

Тя вдигна брадичка.

— Ако си приключил с гневните изблици…

Но не се доизказа, защото Макс почти я вдигна от пода.

— Не ме предизвиквай — изсъска той през зъби.

— Ти ме нагруби, причини ми болка — почти проплака Лайла. — Нощес, дори тази сутрин бе готов да ми отделиш малко от своето време и внимание. Защото ставаше дума за секс. После, днес следобед не благоволи дори да ме погледнеш. Изгаряше от нетърпение час по-скоро да стигнем в къщата, за да се отървеш от мен.

— Не говори глупости!

— Точно това направи. Проклет да си! Започна да пелтечиш някакви недодялани извинения, само дето не ме помилва по главицата. А тази вечер те е ударил хормонът и си ядосан, че не съм ти подръка.

Сега вече и Макс бе пребледнял като мъртвец.

— Това ли си мислиш за мен?

Тя въздъхна, усетила как ядът й минава.

— Не аз, а ти си мислиш това за мен. А сега ме остави на мира.

Той я пусна и Лайла се дръпна.

— Днес следобед бях много притеснен. Не мисли, че не съм искал да бъдем заедно.

— Не им трябват извиненията ти — рече тя и отиде да отвори вратата на терасата с надеждата, че ако вятърът я поосвежи, ще успее да се пребори със сълзите. — Даде ми ясно да разбера какво изпитваш към мен.

— Очевидно не съм. Последното нещо, което съм искал, Лайла, е да ти причиня болка и да те обидя. — Ала се сети, че я бе излъгал — това бе първата му грешка. — Тъкмо идвах да те взема от парка, когато видях в селището Кофийлд.

Тя се обърна рязко.

— Какво? Видял си Кофийлд ли? Къде?

— Чаках на един светофар и го забелязах на тротоара. Боядисал си е косата и си е пуснал брада. Докато се усетя, попаднах в задръстване и когато се върнах, Кофийлд вече го нямаше.

— Защо не ми каза, че си го видял?

— Не исках да те тревожа. А и ме беше страх, че ще ти хрумне да хукнеш да го преследваш сама. Често постъпваш импулсивно, а аз…

— Ах, негодник такъв! — възкликна Лайла, отново поруменяла, и го блъсна по гърдите. — Този тип си е наумил да задигне нещо, което принадлежи на моето семейство! Бива ли да си толкова глупав и да не ми кажеш, че си го видял само на няколко километра оттук! Ако знаех, сигурно щях да го пипна.

— Точно от това се страхувах. Няма да позволя да се забъркваш в тази история. Затова и реших, че вероятно ще е по-добре да се върна в Ню Йорк. Кофийлд и Хокинс вече знаят, че съм тук, няма да допусна заради това да си изпатиш и ти.

— Виж го ти него, нямало да допусне! — възкликна тя и отново понечи да го блъсне, но Макс я хвана овреме за китките.

— Точно така! Ще стоиш настрана!

— Я не ми казвай…

— Ще ти казвам, и още как — прекъсна я той, доволен, че Лайла го гледаше смаяно. — И не само това! От днес нататък няма да се разхождаш сама по нощите, докато този нехранимайко не се озове зад решетките! Обмислих добре положението и реших, че няма да замина, ще остана тук и ще те държа под око, ще те пазя, дори и това да не ти харесва.

— Не, не ми харесва и нямам нужда да бъда пазена.

— Въпреки това — отсече Макс с тон, с който показваше, че според него спорът бе приключил.

— Виж го ти него какъв нагъл и самовлюбен бил… — подхвана гневно тя.

— Стига! — процеди той, сякаш усмиряваше своите студенти, и Лайла замига от учудване срещу него. — Излишно е да спориш, когато съм взел най-разумното решение. Сега според мен ще е най-добре всеки ден да те карам на работа. Ако имаш някакви други планове, ще ми кажеш.

Гневът й отстъпи място на шока.

— Няма пък!

— Има, има, и още как! — подхвана Макс вече по-меко и я придърпа към себе си. — А колкото до тази вечер — подзе отново, когато телата им се допряха лекичко, — по всичко личи, че си действала, водена от погрешно впечатление за моите подбуди и чувства.

Лайла се изви назад и бе по-скоро изненадана, отколкото ядосана, когато той не я пусна.

— Не ми се говори за това.

— Да, предпочиташ да крещиш за него, ала това не води до нищо, пък и не ми е в стила — каза Макс твърдо, както държеше ръцете й. — И за да сме точни, не съм дошъл тук, защото ме е ударил хормонът, въпреки че безспорно ми се иска да се любим.

Тя го погледна озадачена.

— Какво, по дяволите, те е прихванало?

— Най-неочаквано проумях, че ще изляза с теб на глава точно както го правя с най-трудните студенти. Иска се не само търпение. Искат се и твърда ръка, и ясно формулирани намерения и цели.

— Най-трудните… — поде Лайла, но млъкна насред думата и си пое дъх, за да си възвърне поне малко самообладанието. — Макс, според мен е най-добре да пийнеш един аспирин и да си легнеш.

— Та както казах — рече той, без да й обръща внимание, и я целуна лекичко по бузата, — не става дума само за секс, макар и тази страна да е невероятно приятна за мен. Въпросът е, че съм изцяло в твой плен.

— Недей — примоли се едва чуто тя, когато Макс се наведе и захапа леко крайчеца на ухото й.

— Може би сбърках, като ти показах само колко много ме привличат външният ти вид, кожата, твоето ухание. — Всмука долната й устна и я целува, докато очите й се замъглиха. — Ала харесвам у теб и много други неща. Просто не знам как да го изразя. — Той усети как сърцето й тупти като обезумяло под дланите му и я поотдалечи малко от себе си. — В живота ми никога не е имало човек като теб. И ще направя всичко възможно да останеш в него, Лайла.

— Какво правиш?

— Ще те сложа да си легнеш.

Тя се опита да се овладее, но Макс отново плъзна устни по врата й.

— Не, недей — възпротиви се Лайла — пак му беше ядосана за нещо.

Ала и тя забрави за какво, когато той я прелъсти с устни.

— Трябва да ти покажа какво изпитвам към теб — каза Макс и все така захапал устната й, я сложи да легне върху матрака.

Вече не стискаше китките й и Лайла плъзна длани под ризата му, за да усети топлата му кожа. Не й се мислеше. Плиснаха я безброй чувства, остави се във властта им и притегли Макс към себе си.

— Ревнувах те — прошепна той, после смъкна дантелената презрамка на комбинезона й и я зацелува по рамото. — Не искам да те докосва друг мъж.

— Няма — пророни тя. Макс я милваше дълго и нежно по разтрепераното тяло. — Само ти.

Той я зацелува като обезумял, замаян от вкуса й, от мириса, от гладката й като мрамор кожа. Надигна глава и досущ наркоман, отново я запи с устни.

Лайла си помисли през унес, че милувките му й носят утеха, спокойствие, романтика. Беше неописуемо сладостно да се реят така, а дъхавият ветрец да подухва над разгорещените им тела и тихият им шепот да заглъхва под страстните целувки. Желанието им бе в съвършено равновесие с тяхната обич. Едва ли имаше нещо, което да бе по-важно от това — от надеждата за любов.

Смъкна ризата му и го загали със закопнели длани. Възбуждаше се не Само от красивия му мускулест гръб и рамене. Възбуждаше се най-вече от неговата вътрешна сила. От почтеността му, от отдадеността, с която вършеше каквото смяташе за правилно. Бе достатъчно силен, за да е верен, честен и нежен с онези, които обича.

Макс я намести между възглавниците така, че тя сякаш се озова в пашкул. Коленичи до нея и се зае да развързва мъничките панделки по средата на коприната с цвят на слонова кост. Лайла остана без дъх от контраста между търпеливите му пръсти и изпълнените с ненаситно желание очи. Той отмести комбинезона и замилва с устни разголената плът. Бе смаян, че кожата й бе нежна като свила.

Тя също го съблече много бавно и нежно. Седна на леглото и обви ръце около врата му, докато телата им се долепиха. Започнаха да се проучват сантиметър по сантиметър на ярката светлина, която ги обливаше. Тръпка, сетне въздишка, молба, получила отговор. Устните затърсиха нови и нови тайни. Ненаситните длани откриваха нови и нови наслади.

Лайла се притисна до него и Макс я облада, а когато я обляха първите вълни на удоволствието, зашепна задъхано името му. Той виждаше на светлината тъничката й гъвкава снага, бляскавата й кожа, ярката й коса, спускаща се като водопад назад по гърба. После тя се разтресе цялата и поруменя.

Очите му се замъглиха. Макс плъзна надолу ръце и я хвана за хълбоците. Лайла се бе притиснала до него и го бе прегърнала, когато и двамата достигнаха блаженството на връхната точка.