Нора Робъртс
Любовта на Лайла (7)

ШЕСТА ГЛАВА

В къща с размерите на Замъка не бе никак трудно да не срещаш някого ден-два. Макс забеляза, че Лайла безпроблемно го избягва. Не я винеше, наистина бе забъркал голяма каша.

И все пак се дразнеше, че тя не иска да приеме простичкото му искрено извинение. Вместо това го бе изтълкувала като… И той не знаеше като какво. Бе сигурен само, че бе изопачила думите му, техния смисъл, а после му бе обърнала с насмешка гръб.

Лайла му липсваше неописуемо.

Макс гледаше непрекъснато да си намира работа — беше се заровил в книгите и стария семеен архив, който Аманда бе описала най-старателно по дати и теми. Установи, че огърлицата е била видяна за последен път на обществено място на 10 август 1913 година, когато, ако се вярваше на вестниците, бе имало прием в Бар Харбър. Точно две седмици преди смъртта на Бианка!

Макар и да му се струваше доста безсмислено, се зае да прави списък на всички слуги, които бяха работили през лятото на 1913 година в Замъка и чиито имена вече бе открил било в печата, било в архива. Някои от тях вероятно още бяха живи. Бе трудно, но не и невъзможно да открие тях или техни наследници. И друг път бе разговарял с възрастни хора и ги бе разпитвал за миналото.

Твърде често се оказваше, че те си го спомнят кристално ясно.

Вълнуваше се при мисълта, че може би ще има случай да разговаря с хора, които са познавали Бианка и са я виждали — виждали са нея и огърлицата. Стига да откриеше някой слуга, работил в Замъка, той безспорно щеше да помни къщата, както е изглеждала едно време, щеше да познава своите работодатели, щеше да знае и малките им тайни.

Макс отново се наведе над списъците, убеден, че има смисъл да опита.

— Както гледам, си затънал в работа.

Той вдигна глава, премигна и видя Лайла, която стоеше на вратата на хранилището. Не бе нужно да й казва, че го бе откъснала от миналото. Прииска й се да го прегърне, когато Макс я погледна с унесения си празен поглед. Ала тя само се облегна на рамката на вратата.

— Прекъсвам ли те?

— Да… не — отвърна той и се ядоса, че устата му бе пресъхнала. — Правя списък.

— И една от сестрите ми има същия проблем.

Бе облечена в свободна лятна рокля от снежнобял памучен плат, циганската й коса са спускаше на огнен водопад по раменете й. Лайла прекоси стаята и Макс видя, че бе с дълги малахитови обици.

— Аманда — повтори той и остави молива, понеже дланта му се бе изпотила. — Свършила е огромна работа — описала е и е подредила цялата информация. Мислех, че си в парка.

— Днес имам почивен ден. — Тя заобиколи масата и се надвеси над рамото му. — А ти имаш ли някога почивни дни?

Макс знаеше, че бе смешно, но нервите му бяха опънати до скъсване.

— Да имам какво?

— Почивни дни — повтори Лайла, сетне отметна коса и го погледна в лицето. — През които да се забавляваш.

Той реши, че тя се заяжда. Явно й харесваше да го гледа как става за смях.

— Зает съм — пророни Макс и успя някак да откъсне очи от устните й и пак да погледне списъка, който съставяше. Не бе в състояние да прочете и дума. — Много зает — допълни едва ли не отчаяно. — Опитвам се да извадя имената на всички хора, работили тук през лятото, когато е починала Бианка.

— Почти обречено начинание — отбеляза Лайла и се наведе още по-ниско над него, щастлива от реакцията му. Той явно изпитваше не само плътско желание. Един мъж не се бореше толкова настървено, ако ставаше въпрос единствено за първични страсти. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не, тази работа може да бъде свършена само от двама души.

Искаше само едно — тя да си тръгне, докато не се бе разхленчил.

— След смъртта на Бианка тук явно е царяла ужасна атмосфера. А на Кристиан сигурно му е било още по-тежко да научи, че се е самоубила, да го чете по вестниците и да не е в състояние да стори нищо. Мен ако питаш, я е обичал много. Ти влюбвал ли си се някога?

Лайла отново привлече погледа му. Сега вече не се усмихваше. В очите й нямаше палави пламъчета. Кой знае защо, на Макс му се стори, че това бе най-сериозният въпрос, който му бе задавала някога.

— Не.

— Аз също. Как ли се чувства човек?

— Не знам.

— Ала сигурно имаш мнение — настоя тя и се наведе още по-ниско. — Някаква теория. Мисъл.

Той бе като хипнотизирай.

— Вероятно живееш в свят, който си е само твой. В сън, където усещаш всичко по-силно и сладостно.

— Това ми харесва — възкликна Лайла. Макс видя как устните й се извиват и почти усети вкуса им. — Не искаш ли да се поразходиш?

— Да се разходя ли?

— Да, с мен. Край скалите.

Струваше му се, че ако се изправи, ще се строполи.

— Няма да е зле.

Без да казва нищо, тя му протегна ръка, накара го да стане и го поведе към вратата на терасата.

Беше излязъл вятър, който пришпорваше облаците по синьото небе, издуваше полата на Лайла и развяваше косите й. Но тя не даваше и пет пари, крачеше, хванала Макс за ръка. Прекосиха моравата, в другия край на която, откъм строежа, се чуваше делово бумтене и чукане.

— Не съм много по разходките — сподели Лайла. — Нали по цял ден се занимавам с това! Ала обичам да ходя на скалите. Там витаят много силни, красиви спомени.

Той отново си помисли за многото мъже, които сигурно я бяха обичали.

— Твои ли?

— Не, на Бианка. Но дори и да не вярваш в такива неща, пак си струва да идеш заради изгледа.

Макс заслиза до нея надолу по склона. Беше му леко, едва ли не спокойно и ведро на душата.

— Гледам, вече не ми се сърдиш.

— Да ти се сърдя ли? — престори се тя на изненадана и вдигна вежда. Ала нямаше намерение да се предава толкова лесно. — За какво?

— За онази нощ. Знам, че те обидих.

— А, това ли било!

Лайла не каза нищо повече и той опита отново.

— Много мислих за това.

— Така ли? — попита тя и вдигна към него изпълнени с тайнство и загадки очи.

— Да. Знам, не се справих блестящо.

— А искаш ли да опиташ още веднъж?

Макс спря като закован, при което Лайла прихна в смях.

— Спокойно, Макс! — рече му и го целуна приятелски по бузата. — Просто помисли. Виж, боровинките са нацъфтели! — Тя се наведе и докосна облака розови, прилични на камбанки цветчета, покрили скалите, но не откъсна нито едно. — Сега е най-хубавото време за дивите цветя тук. — Лайла се изправи и отметна назад коса. — А виждаш ли ги онези?

— Кои, бурените ли?

— Какви бурени! Пък аз си мислех, че си поет! — възкликна тя, сетне тръсна глава и пак пъхна длан в неговата. — Урок първи — подхвана Лайла.

Докато вървяха, му показваше малките китки цветя, подали главици от пукнатините или поникнали направо върху бедната каменлива почва. Обясни му как да различава боровинките от къпините, които след месец вече щяха да са узрели. Прелитаха пеперуди, чуваше се жуженето на пчелите из тревата. С нея делничното ставаше екзотично.

Тя откъсна тъничко листо, смачка го и той усети ухание, напомнило му за кожата й.

Стояха над урва, спускаща се право към водата. Долу, в далечината, прибоят се разбиваше с бяла пяна о камъните и ги лъскаше в безконечната си война с тях. Лайла му помогна да намери гнездата, свити накрай разседите в скалите.

Всеки ден тя правеше такива обиколки заради туристите, пък и заради самата себе си. Сега изпитваше нова радост, че може да покаже всичко това и на Макс, да му посочи такива простички и в същото време прелестни неща като ниската бяла пясъчна трева или дивите рози, извисили се колкото човешки бой. Въздухът бе като вино, бе свеж от вятъра и Лайла седна на една скала да му се порадва.

— Тук е невероятно — възкликна Макс.

Не му се седеше — тук имаше толкова много неща, които искаше да види и да усети.

— Знам.

Тя се радваше, че бе възхитен, радваше се и на слънчицето, галещо лицето й, на вятъра, който развяваше косите й и си играеше с немирните къдри на Макс. В очите му се четеше възторг, от който те изглеждаха индигово-сини, а устните му се бяха извили в едва забележима усмивка. Раната върху слепоочието му вече зарастваше, ала според Лайла щеше да му остане малък белег, който щеше да придаде на интелигентното му лице нещо палаво.

Зачурулика дрозд. Тя обхвана коленете си с ръце.

— Изглеждаш красив, Макс.

Той я погледна разсеяно през рамо. Беше се разположила удобно на скалите, сякаш седеше на меко канапе.

— Моля?

— Казах, че изглеждаш красив. Много красив — повтори Лайла и прихна, когато Макс я зяпна с отворена уста. — Никой ли не ти е казвал досега, че си привлекателен?

Сега пък каква игра играеше, зачуди се той и сви притеснено рамене.

— Доколкото си спомням, не.

— Нито една влюбчива студентка или умна преподавателка по английска литература? Виж ти! Нещо не ми се вярва. Сигурно доста жени са въздишали по теб, но ти си бил прекалено погълнат от книгите си, за да ги забележиш.

Макс свъси чело.

— Не съм живял като монах.

— Вече го забелязах — усмихна се тя.

Думите й му напомниха живо за онова, което се бе случило между тях преди две нощи. Беше я милвал, беше усетил вкуса й и едвам бе намерил сили да се отдръпне малко преди да я обладае направо върху тревата. А Лайла бе хукнала, обидена и вбесена. И сега го дразнеше, сякаш го предизвикваше да повтори своята грешка.

— Никога не знам какво да очаквам от теб.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент.

— Още по-добре — възкликна тя и присви очи срещу слънцето. Когато заговори отново, гласът й приличаше на сладко мъркане. — Ти, професоре, обичаш предсказуемите неща, нали? Обичаш да знаеш какво ще стане в следващия момент.

— Вероятно точно толкова, колкото ти обичаш да се заяждаш с мен.

Лайла се засмя и му протегна ръка.

— Извинявай, Макс, ала понякога просто не мога да се сдържа. Ела, седни при мен. Обещавам да се държа като добро момиче.

Той се намести предпазливо на скалата до нея. Полата й се вееше изкусително около нозете й. Лайла го потупа едва ли не майчински по бедрото.

— Хайде да бъдем приятели! — подкани тя.

— Приятели ли?

— Ами да — потвърди Лайла с развеселени пламъчета в очите. — Харесвам те. Заради сериозния ти ум, заради честната ти душа. — Макс се размърда от неудобство и тя се засмя. — Заради това, че когато си притеснен, все се наместваш.

— Не се намествам.

— Заради назидателния ти тон, когато си ядосан. А сега и ти трябва да кажеш какво харесваш у мен.

— Чакай да помисля.

— А, забравих да добавя и хладния ти аналитичен мозък.

Волю-неволю и той се усмихна.

— Не съм срещал човек, който да се владее повече от теб — отбеляза Макс и я погледна. — Добра си, без да го изтъкваш. Умна си, но и това не го изтъкваш. Всъщност според мен не изтъкваш никое от достойнствата си.

— Прекалено уморително е — рече Лайла уж нехайно, ала думите му стоплиха сърцето й. — Значи е безопасно да кажа, че сме приятели.

— Общо взето, да.

— Това да се чува! — стисна го тя лекичко по ръката.

— Според мен е важно първо да бъдем приятели и чак тогава да станем любовници.

Той насмалко щеше да падне от скалата.

— Моля?

— И двамата знаем, че искаме да се любим. — Макс понечи да възрази, но Лайла му се усмихна търпеливо. Беше го обмислила много внимателно и бе сигурна — е, почти сигурна, че така бе добре и за двамата. — Спокойно, в нашия щат не се смята за престъпление да се любиш.

— Лайла, знам, че… Знам, че ти се слагах…

— Божичко, Макс!? Слагал ми се! — възкликна тя и отчаяно влюбена в него, долепи длан до страната му.

— Не се гордея особено с поведението си — избърбори той и я накара да махне ръка. — Не искам… — продължи, ала усети, че езикът му се е вдървил.

Лайла отново бе пронизана от болка — чувстваше се отхвърлена и победена.

— Значи не искаш да спиш с мен?

— Разбира се, че искам — каза все така вдървено Макс. — Всеки мъж…

— Не говоря за всеки мъж — тросна се тя — той едва ли можеше да избере по-неподходящи думи. Интересуваше я само и единствено Макс. Искаше да чуе от него ако не друго, то поне че я желае. — По дяволите, говоря ти за теб и мен, за нас сега и тук — подзе Лайла разгорещено. — Искам да знам какво изпитваш към мен. Ако ме интересуваше така наречения всеки мъж, щях да вдигна телефона или да ида с колата до селището и да питам всеки срещнат мъж.

Той се взря в нея, без да се помръдва.

— Доста избухлива си за флегматичен човек.

— Само не ми чети лекции!

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Мислех, че ти харесва.

— Вече не — рече тя.

Бе объркана от поведението си и затова се обърна и се загледа във водата. Напомни си, че бе важно да запази.

Спокойствие, нещо, което винаги й се удаваше с лекота.

— Знам какво си мислиш за мен — подхвана пак Лайла.

— Не виждам откъде ще знаеш, след като самият аз не съм съвсем сигурен — каза Макс и замълча, за да помисли. — Ти, Лайла, си красива жена…

Тя се завъртя с блеснали очи.

— Кажеш ли го още веднъж, ще те ударя!

— Моля? — Съвсем озадачен, той вдигна ръце и се изправи. — Но защо? Божичко, и ти не знаеш какво искаш.

— Така вече е много по-добре. Не ми се слуша, че косата ми е с цвят на залез, а очите са като разпененото море. Вече съм го чувала стотици пъти. Тези неща не ме интересуват.

Макс си помисли, че си има и предимства да си монах и изобщо да не се занимаваш с жените, които му се струваха неразрешима загадка.

— Какво искаш да чуеш?

— Няма да ти кажа. Какъв е смисълът да го правя? Съвсем отчаян, той прокара пръсти през косата си.

— Смисълът е, че и аз не знам какъв е смисълът. Говориш ми ту за разни тревички…

— За пясъчника — поправи го Лайла през зъби.

— Добре, де, за пясъчника. Ту си говорим за треви, цветя и приятелство, ту ме питаш дали искам да спя с теб. Как според теб да реагирам?

Тя присви очи.

— Ти кажи.

Макс пак се замисли, за да се сети за някоя безопасна тема, ала такава май нямаше.

— Слушай, знам, че си свикнала да имаш мъже, които…

Този път присвитите й очи проблеснаха гневно.

— Които какво?

Той реши, че ако ще си троши главата, по-добре да не протака.

— Я млъквай!

Сграбчи я за ръцете, притисна я до себе си и долепи устни до нейните. Лайла усети отчаянието, гнева, едва сдържаната му страст. Онова, което изпитваше Макс, сякаш бе отражение на нейните чувства. За пръв път тя се помъчи да не дава воля на онова, което усещаше. И за пръв път той не й обърна внимание. Зарови длани в буйната й коса и започна да я целува като обезумял. Лайла бе извила тяло, сякаш се опитваше да му се изплъзне, Макс обаче я притискаше до себе си толкова силно, че дори вятърът не можеше да се приплъзне между тях.

Тя си помисли, че с него е различно. Никой мъж преди Макс не я бе принуждавал… да даде воля на чувствата си. А Лайла не искаше да изпитва тази болка, тази непреодолима потребност, това отчаяние. След последния път, когато бяха заедно, си бе втълпявала, че стига да е достатъчно умна, любовта може да бъде безболезнена, простичка и приятна.

Но ето че пак я пронизваше болка. И колкото и силни да бяха страстта и желанието й, те не можеха да я изместят.

Ядосан и на двамата, Макс откъсна устни от нейните, ала продължи да я държи за раменете.

— Това ли искаш? — попита гневно. — Да забравя благоприличието? Да ти кажа ли какво чувствам? Всеки път, когато си наблизо, ми иде да те прегърна. Да те притисна и да те отнеса някъде, където да те любя, докато забравиш за всички останали, които си познавала.

— Защо тогава не го направиш?

— Защото държа на теб! И те уважавам. И не искам да съм просто поредният мъж в леглото ти.

Гневът в очите й бе изместен от уязвимост, по-трогателна и от сълзите.

— Няма да бъдеш — зарече се тя и вдигна ръка към лицето му. — За мен, Макс, ти си първият. Никога не е имало друг като теб. — Той не каза нищо и, забелязала съмнението в очите му, Лайла свали длан от бузата му.

— Не ми вярваш.

— Откакто те познавам, ми е трудно да мисля трезво — отвърна Макс. Изведнъж усети, че още я стиска за раменете, и отпусна ръце. — Като зашеметен съм.

Лайла сведе очи. Даде си сметка, че е била на косъм от това, да му се обясни, да излее душата си. Да се унизи, да притесни и него. Щом отношенията им щяха да бъдат чисто физически, трябваше да намери сили и да го приеме.

— В такъв случай да оставим нещата такива, каквито са — рече Лайла и успя все пак да се усмихне. — И без това се взимаме прекалено насериозно. — За да й поолекне, го целуна лекичко. — Е, приятели ли сме?

Той въздъхна тежко.

— Разбира се.

— Хайде да се прибираме, Макс — подкани го тя и плъзна длан в неговата. — Доспа ми се.

След един час той седеше на слънчевата тераса пред своята стая и толкова бе погълнат от мислите си за Лайла, че съвсем бе забравил за бележника върху коленете си. Не разбираше що за човек бе тя — имаше чувството, че и десет години да си блъска главата, пак нямаше да я разбере. Но наистина държеше на нея и сега наред с другите чувства към нея изпитваше и страх. Какво можеше да предложи той, университетският преподавател средна ръка, на тази невероятна, екзотична жена със свободен дух, която ухаеше на секс така, както другите жени ухаеха на парфюм?

С нея не се чувстваше спокоен и ту пелтечеше като някакъв влюбен гимназист, ту я сграбчваше като неандерталец. Май бе хубаво да не забравя, че разбира повече от книги, отколкото от жени.

Как да й каже, че я желае толкова силно, та е като зашеметен? Че е ужасен при мисълта как може да се остави на инстинктите си и после никога да не успее да се освободи от нея. За Лайла това щеше да е поредният летен флирт, за него — събитие, което щеше да преобрази живота му.

Смешното бе, че се влюбваше в нея. А в живота й нямаше място за него и Макс се надяваше да овладее овреме чувствата си, докато не го бяха тласнали твърде далеч. След няколко седмици щеше да се върне към обичайния си подреден живот. Искаше точно това. И не биваше да допуска друго. С него щеше да бъде свършено, ако се оставеше тази жена да го преследва.

— Макс! — извика Трент и спря — връщаше се от западното крило. — Прекъсвам ли те?

— Не — отвърна Макс и погледна празния лист върху коленете си. — Не правя нищо.

— А на мен ми се стори, че се опитваш да решиш някакъв изключително труден проблем. За огърлицата ли?

— Не — рече Макс и примижа срещу слънцето. — Мисля си за жените.

— Дано имаш късмет — пожела му Трент и вдигна вежда. — Особено ако е някоя от жените в семейство Калхун.

— Лайла — призна си Макс и прокара уморено длани по лицето си. — Колкото повече си мисля за нея, толкова по-малко я разбирам.

— Какво по-добро начало на една връзка! — възкликна Трент и приседна. — Прекрасна жена.

— По-скоро бих я нарекъл непостоянна.

— Красива.

— Опитай се да й го кажеш! Ще те изяде с парцалите. — Заинтригуван, Макс се взря в Трент. — Катрин заплашва ли, че ще те удари, когато й казваш, че е хубава?

— Засега не.

— Рекох си, че може би е семейна черта — отбеляза Макс и започва да почуква с молива по бележника. — Не разбирам много от жени.

— В такъв случай ще ти кажа каквото знам. — Трент разкърши пръста и се облегна. — Те са отчайващи, вълнуващи, озадачаващи, прелестни и вбесяващи — изброи той и вдигна ръка да поздрави Слоун, който също дойде при тях.

— Почивате ли? — попита той и понеже също нямаше нищо против да си почине, извади пура.

— Обсъждаме жените — уведоми го Трент. — Вероятно и ти ще добавиш нещо към краткото ми експозе.

— Вироглави като магарета, подли като улични котки и ужасно забавни — заяви Слоун и след като запали пурата, вдъхна с наслада от дима. — Май си падаш по Лайла, а?

— Ами…

— Не увъртай — ухили се Слоун. — Ние сме ти приятели.

Макс не бе свикнал да говори за жени, още по-малко за чувствата си.

— Трудно е да не я харесваш.

Слоун прихна в гръмогласен смях и намигна на Трент.

— Да наистина, трябва да си мъртвец, за да не я харесваш. Та какъв е проблемът?

— Видял съм се в чудо с Лайла.

— Познато ми е — усмихна се Трент. — А какво искаш от нея?

Макс го изгледа и той също прихна.

— По-важното е дали тя проявява интерес към него — отбеляза Слоун и изтръска самоуверено пепелта от пурата.

Макс се покашля.

— Ами дава признаци, че и тя… С една дума, днес се разходихме до скалите и тя… такова.

— Какво? — подкани Трент.

— Накратко, вече съм хлътнал здравата.

— В това няма нищо лошо, важното е да не губиш самообладание — намигна му Слоун и впери очи във връхчето на пурата. — Ала тежко ти, ако Лайла страда, тогава ще си имаш работа с мен — закани се той и пак захапа пурата. — Обичам си я.

Макс го изгледа, после отметна глава и се засмя.

— Да, с нея явно няма начин да победя. Май най-после го проумях.

— Това е само първата крачка — отбеляза Трент. — Тъй като сме сами, без дамите, искам да ви кажа, че най-после се добрах до някаква информация за онзи тип Хокинс. Пълното му име е Джаспър Хокинс, черноборсаджия и измамник от Маями. Известен е като съучастник на нашия стар познайник Ливингстън.

— Добре пипаш — прошепна Слоун и угаси пурата.

— Както личи, Ливингстън и Кофийлд са едно и също лице. Засега няма никакви следи от яхтата.

— Според мен са я покрили — отбеляза Макс. — Дори и да са решили, че съм се удавил, са отсъдили, че рано или късно морето ще изхвърли трупа ми и той ще бъде идентифициран. Полицията ще започне разследване и така нататък.

— И са скрили яхтата — съгласи се Трент.

— Но това е временно затишие — разпери ръце Макс. — Няма да се откажат толкова лесно, сигурен съм. Кофийлд, или както там се казва, направо се е вманиачил за тази огърлица. Може и да е сменил тактиката, ала няма да се предаде.

— Ние също — пророни Трент. Тримата мъже се спогледаха. — Ако огърлицата е в къщата, ще я намерим. А ако този тарикат… — Той обаче не се доизказа, защото видя, че жена му излиза от вратата в другия край на терасата и хуква към тях. — Катрин! — Трент се изправи бързо и тръгна към нея. — Какво има? Защо си вкъщи?

— Няма нищо. Нищо — каза тя и разперила ръце, го прегърна. — Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна той и след като се отдръпна, се взря в лицето й. Страните й бяха поруменели, очите й блестяха. — Новината явно е добра.

Отмести косата й назад и я пипна по челото. Знаеше, че от една седмица Катрин се чувства отпаднала.

— Най-добрата! — възкликна тя и погледна към Слоун и Макс. — Извинете ни.

Хвана Трент за ръката и го затегли към тяхната стая, за да останат сами и да му съобщи. Но още преди да бяха стигнали терасата, не издържа и рече:

— Не, изгарям от нетърпение да ти кажа. Щом излязоха резултатите, съм карала като обезумяла към къщи.

— Какви резултати? Изследвания ли си си правила? Да не си болна?

— Бременна съм — прошепна тя и притаила дъх, зачака реакцията му.

— Бременна ли? — ахна Трент и погледна плоския й корем, после отново лицето й. — Бебе? Ще си имаме бебе?

Катрин още не бе успяла да кимне, когато той я грабна и я завъртя.

— Какво ги прихваща? — учуди се Слоун.

— Ей, мъже! — извика Лайла зад Макс, беше излязла от друга стая. — Какво стоите като вкаменени? — Въздъхна, отпусна длан върху рамото на Макс и загледа насълзена сестра си и Трент. — Глупчовци такива, ще си имаме бебе.

— Ама наистина ли! — възкликна Слоун и изтича да потупа Трент по гърба и да целуне Катрин.

Усетил дъха на Лайла зад себе си, Макс се изправи.

— Добре ли си?

— Разбира се. — Тя изтри сълзата върху миглите си, ала въпреки това по страната й се търкулна друга. — Милата ми сестричка! — заповтаря Лайла и пое носната кърпа, подадена й от Макс. Избърса очите и носа си и въздъхна. — Ще я задържа, нали може? Предстои ни доста да си поплачем, когато идем при другите в къщата и им съобщим новината.

— Задръж я, разбира се — съгласи се той и понеже не бе сигурен в себе си, пъхна ръце в джобовете.

— Я да видим дали в хладилника има шампанско!

— По-добре да остана тук, за да не ви преча. Лайла поклати глава и го сграбчи за ръката.

— Я не се занасяй! Дори и да не ти харесва, драги ми професоре, вече си част от семейството.

Макс се остави тя да го води и установи, че това му харесва. И то много.

* * *

Всичко започна от кученцето, което се бе загубило. Клетото същество! Бездомно и безпомощно. И досега не проумявам как бе стигнало на скалите. Може би някой го бе изхвърлил като ненужна вещ или просто се бе отделило от майка си и се бе изгубило. Но ние, Кристиан и аз, го намерихме в един от нашите златни следобеди. Беше се сгушило в купчина камъни, бе гладно и скимтеше, приличаше на топчица костички и сплъстена черна козина.

Кристиан го примами кротко, с нежен глас и залчета хляб със сирене. Трогнах се, когато видях колко мил е мъжът, когото обичам. С мен винаги е нежен, ала бях доловила неудържимата нетърпеливост, с която се отнасяше към своето изкуство. Докато ме прегръщаше, усещах почти необузданата страст, напираща да излезе навън.

Но с кученцето, с несретното осиротяло същество той бе неописуемо добър. Кученцето вероятно го усети и му позволи да го милва дори след като излапа малкото храна, която носехме.

— Уж си мъничко, а я какво си ми храбро! — засмя се Кристиан, докато го милваше с красивите си ръце на художник по мръсната козина.

— Трябва да го изкъпем — казах аз и също се засмях, когато кученцето изцапа с мръсните си лапки роклята ми. — И да му дадем да си хапне хубаво.

Донемайкъде щастливо от вниманието, животинчето ме близна по лицето и се разтрепери от радост.

Иска ли питане, обикнах го на мига. Беше толкова миличко, толкова доверчиво. Играхме си с него като малки деца и дълго умувахме през смях как да го кръстим.

Нарекохме го Фред. Името, изглежда, му хареса, защото то започна да припка насам-натам, да се въргаля в прахта и да подскача. Седяхме с моя любим на земята с малкото несретно същество и се преструвахме, че ще го занесем заедно вкъщи и пак заедно ще се грижим за него.

Накрая взех Фред с мен. Итън отдавна молеше за куче и аз реших, че вече е достатъчно голям, за да му се радва и да се грижи за него. Боже, каква врява настана, когато внесох кученцето в детската стая! Децата бяха неописуемо развълнувани, подаваха си го, милваха го, докато накрая Фред се чувстваше като истински малък цар.

Изкъпахме го и най-тържествено му дадохме да яде. Галихме го, играхме си с него и го гушкахме, докато накрая то капна от умора и неописуемо щастливо, заспа.

Фъргюс се прибра. Покрай вълненията около Фред съвсем бях забравила, че вечерта ще излизаме. Мъжът ми сигурно бе в правото си да се ядоса, че изобщо не съм готова. Децата още бяха превъзбудени, тичаха щастливи и съвсем изнервиха баща си. Щастлив, Итън донесе кученцето в хола.

— Какво е това, по дяволите? — попита строго Фъргюс.

— Кученце — похвали се Итън и вдигна дърпащото се животинче, за да го покаже на баща си.

Забелязах изражението на Фъргюс и поех кученцето от сина си, след което обясних как съм го намерила на скалите. Надявах се да разбудя у мъжа си някакви нежни чувства, ако не друго, то поне гордостта, която изпитваше от Итън. Ала той не искаше и да чуе.

— Няма да държа в къщата си някакво улично куче. Нима смяташ, че съм бъхтил цял живот, че съм работил, за да купя всички тези неща, та някакъв въшлясал помияр да пикае по килимите и да ръфа завесите?

— Той ще слуша — проплака Колин и се вкопчи в полите ми. — Моля те, тате. Ще го държим в детската стая и ще внимаваме какво прави.

— И дума да не става, малка госпожице — отсече Фъргюс, без изобщо да обръща внимание на сълзите на Колин, и се извърна към Итън, който също се бе просълзил. За миг изражението му поомекна. В края на краищата, той бе първородният му син, неговият наследник, който щеше да увековечи името му. — Помиярите не са за теб, момчето ми. Виж, синовете на рибарите може и да се грижат за тях. Ако искаш куче, ще имам грижата, когато се приберем в Ню Йорк, да ти намеря хубаво куче, с родословие.

— Искам Фред — разплака се и Итън и погледна жално баща си.

Плачеше дори невръстният Шон, макар и да се съмнявам, че разбираше какво става.

— И дума да не става! — отсече повторно Фъргюс и все по-ядосан, отиде да си сипе уиски. — Не ти приляга. Бианка, кажи на някоя от слугините да го изхвърли.

И аз като децата бях пребледняла. Фред също скимтеше и се бе сгушил до пазвата ми.

— Бива ли да си толкова жесток, Фъргюс?

В очите му проблесна изненада, сигурна съм. И през ум не му бе минавало, че мога да му кажа подобно нещо, и то пред децата.

— Прави каквото ти наредих.

— Мама каза, че можем да го оставим при нас — приплака пак Колин с жално гласче, в което обаче се долавяше и гняв. — Мама ни обеща. Няма да ни вземеш кученцето. Мама няма да позволи.

— Тук господар съм аз. Мери си думите, ако не искаш да те напляскам.

Прегърнах Колин през раменете, за да я спра, но и за да я защитя. Нямаше да позволя Фъргюс да вдигне ръка на децата ми. Бях вбесена от мисълта, че може да им посегне, и забравих всичко останало. Треперех, когато се наведох към дъщеря си, за да й подам кученцето.

— Върви горе при бавачката — казах й тихичко. — Заведи и братята си.

— Няма да му позволя да убие Фред. — Има ли гняв, по-силен от гнева на едно дете? — Мразя го и няма да го оставя да убие Фред.

— Ш-ш-т! Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Не се разстройвай! Върви горе при бавачката.

— Бива ли така, Бианка! — схока ме Фъргюс, щом децата излязоха. — Момичето е съвсем малко, трябва да си знае мястото.

— Да си знае мястото ли? — повторих вбесена, чак ми притъмня от гняв. — Какво е нейното място, Фъргюс? Да седи кротко в някой ъгъл, да не издава мислите и чувствата си, докато не я спазариш и не уредиш да се омъжи изгодно? Та те са деца. Нашите деца. Как можа да ги обидиш така?

Откакто бяхме женени, никога не му бях държала такъв тон. И през ум не ми бе минавало да му повишавам глас. Бях сигурна, че ще ме удари. Личеше му по очите. Ала той се дръпна, въпреки че пръстите, с които държеше чашата, бяха бели като мрамор.

— На разпит ли ме подлагаш, Бианка? — От гняв лицето му бе пребледняло, очите му бяха притъмнели. — Да не си забравила в чия къща се намираш, чия храна ядеш, чии дрехи носиш?

— Не, не съм забравила. — Домъчня ми, че той свежда брака ни само до това. — Няма как да забравя. Но по-скоро бих се обличала в дрипи и бих гладувала, отколкото да гледам как наскърбяваш децата ни. Няма да позволя да им отнемеш кучето и да наредиш да го убият.

— Няма да позволиш ли? — ахна Фъргюс — Беше морав от гняв. — Сега вече ти забравяш къде ти е мястото, Бианка. При такава майка изобщо не се учудвам, че децата ме предизвикват най-открито.

— Копнеят за любовта и вниманието ти — изкрещях, без да се сдържам. — Както и аз навремето. Ала ти не обичаш нищо друго освен парите и положението си.

Скарахме се жестоко. Не мога да повторя каква ме нарече. Запокити чашата по стената, съвсем си изтърва нервите. С див поглед ме стисна за гърлото. Изплаших се, че ще ме удуши, бях ужасена за децата. Фъргюс ме бутна, аз залитнах и се свлякох върху един стол. Той едвам си поемаше дъх, когато отново впери очи в мен.

Много бавно, с огромно усилие си възвърна самообладанието. Лицето му вече не бе толкова червено.

— Не проумявам как съм могъл да бъда толкова щедър с теб — рече накрая. — Оттук нататък всичко ще се промени. Хич не си въобразявай, че ще правиш каквото ти хрумне. Довечера няма да ходим никъде. Имам работа в Бостън. Докато съм там, ще потърся нова гувернантка. Крайно време е децата да се научат да ме уважават и да ценят онова, което имат. Заради теб и бавачката са се разглезили и са станали вироглави. — Фъргюс извади от джоба си часовника и погледна колко е часът. — Заминавам довечера, ще отсъствам два дни. Надявам се, докато се върна, да си спомниш какви задължения имаш. Ако помиярът е още в къщата ми, когато се прибера, ще бъдете наказани и ти, и децата. Ясен ли бях, Бианка?

— Да — изрекох с треперлив глас. — Пределно ясен.

— Чудесно. Довиждане. Връщам се след два дни.

Фъргюс излезе от хола. Цял час седях като вкаменена. Чух как каляската идва да го вземе. Чух го как дава нареждания на прислугата. Главата ми се бе прояснила и вече знаех какво да сторя.