Нора Робъртс
Любовта на Лайла (6)

ПЕТА ГЛАВА

Лайла не знаеше какво да прави с Макс. Седеше сама в златистата светлина на лампата в стаята в кулата и гледаше как нощта се спуска бавно над водата и скалите. И си мислеше за Макс. Не бе чак толкова простодушен, колкото й се бе сторило в началото.

В един момент той бе срамежлив и притеснителен. В следващия силен и могъщ като викинг, очите му мятаха искри, а в чувствената му уста се четеше гняв. Тази метаморфоза бе озадачаваща и прелестна и изваждаше Лайла от равновесие, нещо, което не й бе особено приятно.

След като видя човека, когото нарече Хокинс, Макс буквално я завлече при колата, като непрекъснато ругаеше тихичко, наблъска я вътре и отпраши. Тя предложи да проследят Хокинс, но той моментално отхвърли идеята. Когато се върнаха в Замъка, се обади в полицията и съобщи информацията спокойно, сякаш четеше на студент списъка с препоръчителните книги. После седна да се съвещава със Слоун и Трент.

Властите още не бяха открили яхтата на Кофийлд, не бяха установили и самоличността на Кофийлд и Хокинс, чието описание им бе дал Макс.

На Лайла всичко й се струваше донемайкъде сложно. Крадци, прикриващи се под чужди имена, Интерпол. Предпочиташе простичките неща. Не, не скучните, а простите. Животът бе прекрасен, докато журналистите не се влюбиха в изумрудите на Калхунови, а после всичко се бе усложнило още повече с появата на Макс.

Ала все пак беше доволна, че той бе изникнал в живота й. И тя не знаеше защо. Никога не бе смятала, че умните, срамежливи мъже са нейният тип. Обичаше мъжете просто защото бяха мъже. Това вероятно бе последица от факта, че почти цял живот беше живяла в женско обкръжение. Но когато се срещаше с някого, обикновено очакваше да се забавлява и да си прекара добре. Да бъде с човек, с когото да танцува и да се залива от смях. Открай време си мечтаеше да се влюби в някой безгрижен весел мъж, с когото да заживее безгрижно и весело.

Строгите университетски преподаватели с техните старомодни представи за кавалерството и сериозни умове не отговаряха на изискванията й.

И въпреки това Макс бе толкова мил и симпатичен. А когато я целуваше, Лайла не усещаше нищо умозрително и трезво в милувките му.

Тя се усмихна и пак се запита какво да прави с доктор Максуел Куотърмейн.

— Здрасти! Знаех си, че ще те намеря тук — рече Катрин, след като надзърна през вратата.

— Явно ставам предсказуема. — Доволна, че вече не бе сама, Лайла подви нозе върху канапето до прозореца, за да направи място на сестра си. — Как сте, госпожо Сейнт Джеймс?

— Почти приключих с онзи проклет автомобил — въздъхна Катрин и се намести до сестра си. — Освен това днес си скъсах нервите с електрическата система на друга кола, имах и два реглажа. — Бе уморена, нещо, което й се случваше рядко, затова затвори очи и реши да си легне рано. — Пък и цялата тази дандания вкъщи. Божичко, да се сблъскаш с един от онези типове, които полицията издирва!

— Проклятието и благословията на малките градчета.

— Поразходих се, преди да се прибера — каза Катрин и разкърши рамене. — Ходих до Хълс Коув.

— Не бива да се мотаеш сама.

— Само погледах — подметка нехайно сестра й. — Ала не видях нищо. Храбрите ни мъже отидоха също да поогледат.

Лайла усети как най-неочаквано я пронизва тревога.

— И Макс ли е с тях?

Катрин се прозина и отвори очи.

— Ами да. Ето че си имаме трима мускетари, които да бдят над нас. Има ли нещо по досадно от мъже, които смятат, че жените не стават за нищо?

— Да — зъб, който те боли — отвърна разсеяно Лайла, който бе доста притеснена, макар и да не искаше да си признае. — Мислех, че Макс ще се ограничи с проучването в библиотеката.

— Е, сега вече е едно от момчетата. Не се безпокой, скъпа. Ще се оправят.

— За Бога, той е преподавател по история. Ами ако загазят?

— Макс е по-издръжлив, отколкото изглежда.

— Откъде знаеш?

Притеснена, Лайла стана и започна да кръстосва из стаята. Катрин бе изненадана, че вижда сестра си толкова нервна, и вдигна вежда.

— Ами знам, защото е скочил от яхтата в бурното море и почти се е добрал до брега, въпреки че онзи е стрелял по него и куршумът го е одраскал. И само след ден отново беше на крака, макар и да не изглеждаше много добре. В уж спокойните му очи се долавя нещо волево. Симпатичен ми е.

Лайла разкърши притеснено рамене.

— Той е симпатичен на всички.

— След онова, което Аманда научи за него — че бил едва ли не дете чудо, човек очаква да е някакъв надут сухар. А той не е такъв. Симпатяга е. Леля Коко е готова едва ли не да го осинови.

— Да, симпатяга е — съгласи се Лайла и отново седна.

— И не искам да си изпати заради криворазбраната си благодарност.

Катрин се наведе и се взря в очите й. Видя, че сестра й е притеснена не на шега, и се усмихна.

— Знам, ти си мистичката тук, но май долавям някакви вибрации. Това с Макс сериозно ли е?

— В какъв смисъл сериозно? — попита Лайла, съвсем изнервена от тази дума. — Разбира се, че не. Просто го харесвам и се чувствам донякъде отговорна за него. — А когато ме целува, направо се разтапям, помисли си тя, ала се въздържа да го сподели с Катрин. — Приятно ми е с него — добави бавно и се намръщи.

— Много е хубав.

— Виж я ти нея! Бива ли да говориш така! Вече си омъжена.

— Но не съм сляпа. Има нещо неотразимо в умния му, романтичен и начетен поглед. Нали?

Лайла се облегна. Сега вече в очите й проблеснаха весели пламъчета и тя се усмихна.

— Да не чиракуваш за сватовница при леля Коко?

— А, просто питам. Толкова съм щастлива, че искам на всички да им е хубаво.

— И аз съм щастлива — каза Лайла и дълго се протяга. — Твърде ленива съм, за да не съм щастлива.

— Да ти кажа, и мен напоследък нещо ме мързи. Имам чувството, че мога да спя цяла седмица. Ще ида да си легна, и бездруго Трент го няма, нали отиде да се прави на Шерлок Холмс.

Понечи да стане, ала изгуби равновесие и отново седна. Лайла скочи като попарена и се надвеси над нея.

— Добре ли си?

— Просто се изправих много рязко — отвърна Катрин и вдигна ръка към замаяната си глава.

— Дишай бавно! Няма страшно! — подкани Лайла и с припряно движение напъха главата на сестра си между коленете й.

— Я не се занасяй! — опита се да възрази Катрин, но все пак се подчини, докато й просветна пред очите. — Просто съм преуморена. Или се разболявам от нещо.

Лайла се подсмихна — досещаше се от какво може да е „болна“ сестра й.

— Преуморена ли? А гади ли ти се?

— Е, не — каза Катрин и се изправи. — Ала от няколко дни сутрин се чувствам отпаднала.

— Миличката ми! — засмя се Лайла и почука с кокалчетата на пръстите си главата на Катрин. — Събуди се — не усещаш ли мириса на бебешка пудра?

— Моля?

— Не ти ли е хрумвало, че може да си бременна?

— Бременна ли? — ахна сестра й и големите й тъмнозелени очи се разшириха. — Бременна? Аз? Но нали се оженихме преди има няма месец?

Лайла пак прихна и обхвана с длани лицето на Катрин.

— Ала през това време не сте играли само на карти, нали?

Сестра й отвори уста, но не успя да изрече и думица.

— И през ум не ми е минавало… Бебе — промълви след малко и очите й се замъглиха, станаха по-нежни. — О, Лайла!

— Защо да не го кръстим Трентън Сейнт Джеймс IV?

— Бебе — повтори Катрин и отпусна благоговейно и закрилнически длан върху корема си. — Ама наистина ли мислиш, че може да съм бременна?

— Да, наистина. — Лайла се отпусна върху канапето и притисна Катрин до себе си. — Излишно е да те питам как се чувстваш. Изписано ти е на лицето.

— Не казвай на никого! Искам да съм сигурна. — Засмяна, също прегърна Лайла. — Изведнъж умората ми се разсея. Още утре сутринта ще ида на лекар. Или може би ще си купя в аптеката от онези тестове за бременност. Най-добре да направя и двете! — възкликна Катрин и излезе от стаята, но радостта й още дълго кънтя в помещението.

Лайла си помисли, че къщата има нужда именно от това — от чисто щастие. Доволна, загледа, без да се помръдва, как изгрява луната. Нащърбена, бяла като кост, тя увисна насред небето и потопи Лайла в мечти.

Тя се запита какво ли е да бъде с някого, да е омъжена и да чака дете. Да живее с човек, който я познава прекрасно и въпреки недостатъците й, я обича. Или може би именно заради тях.

Сигурно е много хубаво. Всъщност не бе нужно Лайла да умува дълго — бе достатъчно да погледне Катрин и Аманда, за да разбере, че това щастие бе възможно.

С известно съжаление угаси осветлението и заслиза към стаята си на долния етаж. Къщата тънеше в тишина. Всички си бяха легнали, вероятно бе минало полунощ. На нея обаче не й се спеше.

За да се поуспокои, дълго стоя във ваната, в която бе сипала благовонни соли, после се загърна с любимата си роба. Ето тези дребни неща неизменно й доставяха наслада — топлата дъхава вода, хладната тъничка коприна. Все още притеснена, тя излезе на терасата с надеждата да й се доспи от нощния въздух.

Навън бе неописуемо романтично. Дървета, посребрени от блещукащата месечина, едва чутият ромол на водата, плискаща се о скалите, уханието на градината. Някаква птица, неспокойна като нея самата, подхвана самотна среднощна песен. Заслушана в нея, Лайла отново се отдаде на мечтите си. Копнееше за нещо. За някого. За милувка, за шепот в мрака. За ръка, прегърнала я през раменете.

За съпруг, който да й бъде приятел във всичко. Бе имала мъже, които я бяха желали, и знаеше, че това никога не бе достатъчно. Тя имаше нужда от човек, който да види не само цвета на косата й и овала на лицето, ала и да се взре в сърцето й.

Дали не искам твърде много, помисли си Лайла и въздъхна. Но така бе по-добре, отколкото да иска прекалено малко. Реши междувременно да се съсредоточи върху други неща и да остави сърцето си в капризните ръце на съдбата.

Тъкмо да се върне в стаята, когато забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Излезе от мрака в трепкащата лунна светлина и видя две сенки, които, ниско приведени, прекосяваха тихо и забързано моравата. Още преди да бе реагирала, силуетите се стопиха в тъмнината. Тя не умува дълго. Една къща трябва да бъде бранена. Както беше боса, заслиза нечуто по каменните стъпала. Който и да бе нахлул в територията на Калхунови, сега щеше да бере доста страх.

Лайла тръгна бавно като призрак, с развята роба из градината. Чуха се гласове, сподавени и превъзбудени, мярна се мъждивият жълт лъч на електрическо фенерче. Прокънтя смях, после блъскането на лопата в пръстта. И това повече от всичко отприщи гнева, с който бяха прочути Калхунови. Със смелостта на човек, който е прав, тя излезе от мрака.

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Лопатата удари о камък и човекът, който я държеше, я пусна. Лъчът на фенерчето заигра на спирала по азалиите. Две момчета, явно възпламенени от треската на търсачите на съкровища, се огледаха да видят откъде идва гласът. Съзряха бледата женска фигура, обвита в бяло. Впрегнала цялата си смелост, Лайла вдигна за по-голям ефект ръце — знаеше, че ръкавите ще се издуят.

— Аз съм ангелът-хранител на изумрудите — пошушна и още малко да прихне в смях, толкова бе доволна от резултата. — Как смеете да се възправяте срещу проклятието на Калхунови? Който оскверни тази земя, е обречен на мъчителна смърт. Бягайте оттук, ако ви е мил животът!

Нямаше нужда да ги предупреждава повторно. Момчетата си плюха на петите и хукнаха през градината, като се бутаха и се настъпваха, а картата със съкровището, която бяха купили за десет долара, падна на земята. Лайла я вдигна засмяна.

Вече бе виждала и други такива карти. Някаква предприемчива душа ги произвеждаше едва ли не серийно и ги пробутваше на лековерните туристи. Тя я пъхна в джоба си и реши да поуплаши още малко двамата неканени гости. Хукна подире им и излезе от градината, ала тъкмо да нададе ужасяващ писък, когато се блъсна в друга сянка. Макс изгуби равновесие, изруга и се свлече на земята върху нея.

— Какво, дявол те взел, правиш тук?

— Аз съм — успя да обясни запъхтяна Лайла. — А ти какво правиш тук?

— Видях някого. Не мърдай оттук!

— Стой! — отсече тя и се вкопчи в ръцете му. — Бяха две момчета с карта на заровеното съкровище. Изкарах им ангелите.

— Ах, ти… — изруга той вбесен и се подпря на лакът. Въпреки че беше тъмно, пак се виждаше, че очите му мятат огън и жупел. — Май съвсем си превъртяла! Излязла, моля ви се, сам сама да се разправя с някакви престъпни типове.

— С две ужасени момчета — поправи го Лайла и вдигна предизвикателно брадичка. — Пък и къщата е моя.

— Пет пари не давам чия е къщата. Можеха да са Кофийлд и Хокинс. Всеки. Никой с капчица ум в главата няма да тръгне да гони посред нощ в градината някакви непознати, които нищо чудно и да са крадци.

Тя притаи дъх и се вторачи невярващо в Макс.

— А ти какво правеше тук?

— Гонех ги — подхвана той, но забеляза изражението й. — При мен е различно.

— Защо? Защото съм жена ли?

— Не. Да.

— Това е глупаво и невярно. На всичкото отгоре се отнасяш и с пренебрежение към жените.

— Това е разумно и добре премислено. На всичкото отгоре се отнасям и с пренебрежение към жените — тросна се Макс и въздъхна. Караха се през яростен шепот. — Можеха да те наранят, Лайла.

— Единственият, който ме нарани, бе ти, когато ми се нахвърли в тъмното.

— Не съм ти се нахвърлял — възрази той. — Дебнех ги и не те забелязах. А и не съм очаквал, че ще се промъкваш по никое време из градината.

— Не съм се промъквала — отвърна тя и духна кичура, паднал върху очите й. — Правех се на призрак, при това доста успешно.

— Правела се на призрак! — възкликна Макс и затвори очи. — Сега вече съм сигурен, че си превъртяла.

— Уплаших ги — напомни Лайла.

— Това не е важно.

— Точно това е важното, ако не броим, разбира се, че ме събори, преди да съм свършила работата докрай.

— Вече ти се извиних.

— Не, не си.

— Добре де. Извинявай, ако… — Той понечи да стане и направи грешката да погледне надолу. Докато Лайла бе падала, робата й се бе разтворила и сега гърдите й грееха като алабастър на лунната светлина. — Божичко! — успя да промълви Макс с пресъхнала уста.

Тя отново остана без дъх. Забеляза как изразът в очите му се променя от раздразнение към стъписване, от стъписване към почуда, от почуда към огромно необуздано желание. Той погледна някъде нагоре, сетне пак извърна очи към нея и Лайла усети как всяко нейно мускулче се топи като восък.

Никой не я бе гледал така през живота й. В очите му се четяха напрежението и съсредоточеността, познати й от онзи миг, когато се беше борил с болката. Те се впиха в устните й, а тя започна да нашепва името му.

Когато отново се надвеси над нея, Макс имаше чувството, че се движи в сън. Всичко бе обгърнато в мъглица, сякаш не бе на фокус. Той я замилва по косата. Устните й под неговите бяха топли, прелестно топли. Ръцете й, сякаш чакали този миг, се обвиха около кръста му. Макс я чу как въздиша дълбоко и нежно.

Целуна я нежно, сякаш от страх, че ако притисне по-силно устни, Лайла ще се стопи и ще изчезне. Въпреки това тя усещаше колко напрегнат бе той от начина, по който бе впил пръсти в косата й, от тежкото му накъсано дишане.

Крайниците й натежаха, главата й се замая. Мъчеше се като него да държи очите си отворени, те обаче се затваряха сами. Най-сладостната от всички болки я прониза, когато Макс лекичко захапа разтворените й устни. Думите, които и двамата нашепваха, без да ги разбират, се сляха.

Тревата под тях шумолеше. Той си помисли колко съвършено бе хладното й свежо ухание. Плъзна пръсти по гърдата й, а Лайла се чу как стене тихичко в знак на съгласие.

Макс си помисли, че тя бе невероятно съвършена. Приличаше на фантазия, родена в самотна нощ. Дълги изваяни крайници, свилена кожа, жадни щедри устни. Дори само физическата наслада, която му доставяше Лайла, приличаше на опиат, от който той се чувстваше зашеметен.

Нашепвайки името й, плъзна устни по врата й. Пулсът й бумтеше лудешки. Отново долепи устни до нейните, за да се потопи в онзи въртоп, който сякаш делеше ада от рая.

Тя имаше чувството, че се рее на педя над хладната трева. Тялото й бе безтегловно като въздух, леко като вода. И точно тогава я обхвана онова странно усещане. Бе като тътнещ порой, като вихрен вятър, пронизал я до кости. Подире му идеше болката, остра, сладка и вцепеняваща. Лайла се напрегна цялата и извика, сякаш се съпротивляваше.

Страстта му надали щеше да се изпари по-бързо, ако тя го бе ударила. Макс се дръпна рязко и видя, че Лайла го гледа с широко отворени очи, пълни със страх и объркване. Възмутен от постъпката си, той застана на колене. Усети, че трепери. Трепереше и тя. То оставаше да не трепери! Беше се държал като маниак, бе я повалил и й се бе нахвърлил.

И за жалост искаше да го направи отново.

— Лайла… — пророни с дрезгав шепот и се опита да се покашля.

Тя не помръдна. Не вдигна очи към него. Искаше му се да я помилва по бузата, да я притегли и да я притисне до себе си, ала се страхуваше да я докосне отново.

— Извинявай. Беше толкова красива. Не знаех какво правя.

Лайла изчака да си възвърне толкова присъщите й уравновесеност и спокойствие. Но от тях нямаше и следа.

— Така, значи, не си знаел какво правиш!

— Аз…

Какво ли очакваше тя да й каже? Той и бездруго вече се чувстваше изверг.

— Ти си невероятно сексапилна жена — изрече предпазливо. — Ала това не ме оправдава. Извинявам се за случилото се.

И какво се бе случило? Лайла се опасяваше, че се бе влюбила в него, а от любовта болеше.

— Ти ме желаеш физически.

Макс се покашля. Не, думата не бе „желае“, той направо умираше за нея. Оправи робата й нежно, сякаш пред него стоеше дете.

— Всеки мъж ще те пожелае — рече накрая с изопнати до скъсване нерви.

И таз добра, всеки мъж, помисли си тя и разочарована, затвори очи. Копнееше не за който и да е мъж, а за един-единствен.

— Не се притеснявай, Макс — рече прекалено бодро и седна. — Не е станало нищо страшно. Просто се привличаме физически. Случва се непрекъснато.

— Да, но… — подхвана той и млъкна насред изречението.

Не и на мен, каза си. Вероятно на нея й бе по-лесно. Лайла бе толкова пряма и непринудена. В живота й сигурно е имало десетки мъже. Десетки, повтори си Макс наум и усети как го жегват ревност и гняв.

— И какво предлагаш да правим?

— Да правим ли? — повтори тя с неестествена усмивка, ала той дори не я погледна. — Не е нужно да правим нищо. Ще ни мине като настинка.

Макс най-сетне вдигна очи към нея — в тях проблесна нещо опасно.

— Не, няма да мине. Най-малкото при мен. Искам те. Жена като теб би трябвало да знае колко силно е желанието ми.

При тези думи Лайла се зарадва, но и я заболя.

— Жена като мен — повтори тя тихо. — Точно там е въпросът, нали, професоре?

— Какъв въпрос? — попита той, ала Лайла вече бе скочила на крака.

— Жена като мен, която обича мъжете и е много щедра с тях.

— Нямах предвид това.

— Която се въргаля разсъблечена с тях по тревата. Е, сигурно го смяташ за доста бохемско, доктор Куотърмейн, но както гледам, и ти нямаш нищо против да се повъргаляш… с жена като мен.

— За Бога, Лайла…

Озадачен, Макс също се изправи.

— На твое място не бих се извинявала отново. Излишно е. — Тя отметна обидено коса. — Най-малкото с жени като мен. Така, де, в края на краищата се хванах на въдицата ти, нали?

Той махна безпомощно с ръка, забелязал сълзи в очите й.

— Нямах представа…

— Хайде, не започвай пак! Доколкото виждам, си наясно само с онова, което искаш ти — каза ядно Лайла и преглътна сълзите. — Така да бъде, професоре, ще взема под внимание желанията ти и ще те известя за решението си.

Съвсем объркан, Макс загледа как тя запретва полите на робата и хуква нагоре по стълбите. След миг вратата на стаята й към терасата се затръшна шумно.

Лайла си наложи да не плаче. Напомни си, че сълзите я изтощават и от тях я боли глава. Пък и смяташе, че още не се е родил мъжът, за когото си струва да плаче. Дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади шоколада, който пазеше за извънредни случаи.

Просна се на леглото, лапна доста голямо парче от шоколада и се загледа в тавана.

Била сексапилна! Хубава. Желана. Чудо голямо, рече си и пак отхапа от шоколада. Въпреки възхвалявания си ум, Максуел Куотърмейн не бе по стока от другите. Виждаше единствено красивата опаковка, веднъж да му паднеше случай да я махне, и всичко щеше да приключи. Изобщо нямаше да забележи, че тя копнее за друго.

Несъмнено бе по-мил от другите. Джентълмен до мозъка на костите си, помисли Лайла кисело. Поне е откровен, допълни тя и избърса припряно сълзата, която пряко волята й се бе търкулнала по бузата й.

Знаеше какво впечатление оставяше у другите. Изобщо не я интересуваше чуждото мнение. Бе наясно какво представляваше и се харесваше. И нямаше нищо срамно в това, че обичаше мъжете. Макар че не им се радваше чак толкова, както си въобразяваха околните, включително нейните близки.

Наистина бе общителна и не страдаше от предразсъдъци. Ала това не означаваше, че спи с когото й падне. Дали флиртуваше? Да, беше й в кръвта, но го правеше без користни подбуди и задни мисли.

Ако някой мъж флиртуваше с жените, го смятаха за симпатяга. Правеше ли го жена, всички я мислеха за вятърничава. А Лайла бе убедена, че играта между двата пола, която толкова обичаше, бе двупосочна улица. Колкото до любезния ни професор…

Тя се сви на кълбо, сякаш готова да се отбранява. Божичко, колко силно я бе обидил! А после бе започнал да се извинява, да обяснява, да пелтечи. И през цялото време изглеждаше толкова възмутен.

„Жена като теб!“ Думите отново изникнаха в съзнанието й.

Толкова ли не виждаше той какво й бе причинил с претеглената си нежност? Толкова ли не усещаше колко дълбоко я бе засегнал? Единственото, което Лайла искаше от него, бе да я помилва отново, да й се усмихне смутено и да й каже, че държи на нея. Тя искаше Макс да я утеши и успокои, а вместо това той се бе впуснал да се извинява. Беше го погледнала с любов, която още я изпълваше и я караше да трепери, а Макс се бе дръпнал, сякаш го бе ударила с все сила по челюстта.

По-добре наистина да го бе халосала! Ако това бе любовта, Лайла не искаше да я изживява.

Беше тихо и сигурно заради това или може би защото напрягаше слух, тя чу как той се качва по стълбите и спира пред вратата й. Затаи дъх, макар че сърцето й туптеше лудешки. Дали Макс щеше да влезе, да отвори вратата и да дойде при нея, да й каже онова, което Лайла копнееше безумно да чуе? Тя почти видя как той протяга ръка към ръкохватката. Сетне чу как стъпките му се отдалечават отново и Макс се запътва по терасата към своята стая.

Лайла въздъхна тежко. Ами да, не бе в стила му да влиза в стаята й неканен. Навън, върху тревата бе следвал инстинктите си, а не здравия разум. Беше се оставил да го водят мигът, луната, настроението. И тя не можеше да го вини за това, не можеше да иска от него да изпитва същото като нея. Да мечтае за същото.

Искрено се надяваше той да не мигне до сутринта.

Подсмъркна, хапна още от шоколада и се замисли. Само преди два месеца Катрин бе дошла при нея, обидена и вбесена, че Трент я бе целунал, а после й се бе извинил. Лайла се нацупи и пак се претърколи по гръб. Може би всички мъже си бяха глупави. Ала как да им се сърди човек, след като се бяха родили такива? Щом Трент се бе извинил, защото държеше на сестра й, значи същото важеше и за Макс.

Никак не й бе трудно да докаже тази интересна теория. Или пък да я отхвърли, помисли си тя с въздишка. При всички положения бе за предпочитане да е наясно с нещата, преди да бе затънала още по-дълбоко. Единственото, което бе нужно да направи, бе да си състави план.

Реши да приложи тактиката, която владееше най-добре, а сетне заспа с мисълта, че утрото е по-мъдро от вечерта.