Нора Робъртс
Любовта на Лайла (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Хрумна ми великолепна идея — обяви Коко. Подобно на кораб, поел с пълна пара към открито море, тя нахълта в кухнята, където закусваха Лайла, Макс, Сузана и децата й.

— Браво на теб! — извика Лайла, както похапваше шоколадов сладолед. — Всеки, който е способен да мисли в този час на деня, заслужава медал.

Коко огледа грижовно като квачка саксиите с билки върху перваза на прозореца.

— И аз се чудя как не съм се сетила досега. Наистина е толкова… — подхвана пак Коко, но не успя да се доизкаже.

— Алекс ме рита под масата.

— Не ритай сестра си, Алекс — укори го меко Сузана. — А ти, Джени, не ни прекъсвай.

— Ама аз не съм я ритал — възропта момченцето. По брадичката му течеше струйка мляко. — Тя нарочно си слага коляното пред крака ми.

— Не е вярно, мърльо такъв!

— Вярно е, гаднярко.

— Престанете и двамата — схока ги вече по-строго майка им.

След като децата се укротиха, Лайла облиза лъжичката и подкани леля си:

— Каква е чудесната ти идея, лельо Коко? По-възрастната жена си оправи косата, погледна се в стъклото на тостера и доволна от онова, което бе видяла, каза, грейнала:

— Ами за Макс. Наистина как не сме се сетили досега! Ала се тревожехме за здравето му, а и с този строеж в западното крило е малко сложно човек да си събере мислите. Има един млад строител, сутринта се разхождаше по терасата гол до кръста. Много разсейващо, нали?

Тя надзърна през прозореца на кухнята — за всеки случай.

— Жалко, че съм го изпуснала — каза Лайла и намигна на Макс. — Да не си видяла онова момче с дългата руса коса, прихваната с кожена връвчица?

— Не, този беше с тъмна къдрава коса и с мустаци. Трябва да отбележа, че има невероятно тяло. Сигурно защото по цял ден върти чука. Но шумът е много неприятен. Дано не те дразни, Макс.

— А, не — отвърна той — вече бе свикнал, че мисълта на Коко непрекъснато скача от тема на тема. — Ще пийнеш ли кафе?

— Колко си мил! На драго сърце — отвърна лелята и седна, а Макс отиде да й налее от кафето. — Направо са преобразили билярдната. Ала имат още много работа, докато завършат ремонта. Дума да няма, строителните материали, инструментите, дървеният материал много загрозяват къщата. Но си струва да потърпим още малко. — Пое чашата, която Макс й поднесе, и си сложи сметана и огромно количество захар в кафето. — Та докъде бях стигнала?

— До чудесната идея — припомни й Сузана и сложи ръка върху рамото на Алекс точно когато той понечи да хвърли по сестра си лъжица от овесената каша пред него.

— А, да — рече Коко и остави чашата с кафето още преди да бе отпила от него. — Хрумна им снощи, докато редях картите таро. Имам някои лични проблеми, които исках да реша, та рекох да видя какво казват картите и по онзи въпрос.

— По кой въпрос? — поиска да узнае Алекс.

— Въпрос за възрастни. На теб ще ти е скучен — намеси се Лайла и го погъделичка.

— Я намерете Фред — поръча Сузана на децата си и погледна часовника. — Ако искате да дойдете с мен, разполагате само с пет минути.

Алекс и Джени изскочиха като куршуми от стаята.

— Та стигнахме до картите таро, лельо Коко — подкани пак Лайла.

— Да. От тях научих, че в миналото е имало опасност, тя ще се повтори и в бъдещето. Неприятно, нали? — попита по-възрастната жена и погледна разтревожено двете си племенници. — Трябва да разчитате на помощта на другите, ако искате да се справите. Тази помощ ще дойде от две посоки. Първата е свързана с ума и мисленето, втората е физическа… И може да породи насилие. — Явно притеснена, Коко се свъси. — Не мога да кажа кой е физическият източник на помощта, въпреки че ако се вярва на картите, тя ще дойде от човек, когото познаваме. Помислих си, че сигурно от Слоун… Така де, той сякаш е излязъл от някой уестърн. Ала после се оказа, че греша. Сигурна съм, че не е той. Колкото до помощта, свързана с ума, тя, както вече сте се досетили, ще дойде, разбира се, от Макс.

— Че от кого друг! — възкликна Лайла и когато видя, че той се размърдва притеснено на стола, го помилва по ръката. — Геният, когото сме подслонили.

— Не се заяждай! — каза Сузана и стана да занесе купичките в мивката.

— Той знае, че го харесвам не само защото ни е такъв умен. Нали, Макс?

Младият мъж се притесни до смърт, че ще се изчерви като рак.

— Ако прекъсваш непрестанно леля си, ще закъснееш за работа.

— Аз също — натърти Сузана. — Та кажи най-после, лельо Коки, какво ти е хрумнало.

Възрастната жена отново понечи да отпие от кафето, но и този път остави чашата.

— Хрумна ми той да свърши работата, за която са го наели онези негодници — да проучи историята на Калхунови — обясни тя усмихната и разпери ръце със старателно поддържан маникюр. — Да научи възможно най-много за Бианка, Фъргюс, всички. Ала по поръчка не на онзи никаквец Кофийлд, а на нас.

Лайла се замисли.

— Вече прегледахме архива.

— Но не и с обективното око на Макс — той все пак е учен! — изтъкна Коко. Вече го харесваше и го потупа по рамото. Освен това бе „видяла“ в своите карти, че Макс и Лайла сякаш са родени един за друг. — Сигурна съм, че ако се заеме, ще стигне до прекрасни хипотези.

— Идеята ти наистина е добра — подкрепи я Сузана и се върна на масата. — Какво ще кажеш, Макс?

Той се замисли. Изобщо не вярваше на картите таро, ала не искаше да обижда чувствата на Коко. Пък и както и да бе стигнала до тази идея, тя бе доста разумна. Така Макс щеше да им се отплати за вниманието и да си намери повод да остане още няколко седмици в Бар Харбър.

— И аз искам да помогна с нещо. Дори с информацията, която дадох на полицията, е твърде възможно да не открият Кофийлд. Докато всички го търсят, бих могъл да се съсредоточа върху Бианка и огърлицата.

— Браво! — възкликна Коко. — Знаех си, че мога да разчитам на теб!

— Смятах да прегледам библиотеката и теченията на вестниците и да поговоря с по-възрастните жители, но Кофийлд категорично отказа. — Колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше да работи самостоятелно по разследването. — Твърдеше, че държал цялата информация да е почерпена от „негови“ си източници, от семейния архив. Явно не можеше да ми даде свобода на действията, защото щях да открия истината.

— Сега вече имаш свобода на действията — вметна Лайла. Беше й забавно да го гледа как мисли напрегнато. — Ала мен ако питаш, едва ли ще намериш огърлицата в библиотеките.

— Затова пък там сигурно ще открия снимка на тази огърлица или нейно описание.

— Вече ти я описах — усмихна се тя.

Макс не вярваше особено на разните сънища и видения и само сви рамене.

— Въпреки всичко не е изключено да се натъкна на нещо, за което да се заловим. И при всички положения ще намеря материали за Фъргюс и Бианка Калхун.

— Както гледам, доста работа ще ти се отвори — вметна Лайла, без да се засяга, задето отхвърля вярата й в мистичното, после стана от масата. — Ще ти трябва кола, за да се придвижваш по-лесно. Защо не ме закараш до работата и не използваш моя автомобил?

Макс пък бе подразнен, че Лайла не вярва в изследователските му способности, и прекара в библиотеката дълги часове. Както винаги, се чувстваше в свои води сред купчините книги, нашепващата тишина, с бележника от едната му страна. За него научните изследвания бяха не по-малко интересни от детективските — и в науката трябваше да разбулва загадки, макар че следите не бяха така интригуващи като пистолет, от чието дуло се вие пушек, или кървава диря.

Но въоръжен с търпение, ум и вещина, той се стремеше към своята цел точно както следователя, който търси отговор.

Баща му открай време бе разочарован, че синът му проявява влечение към такива места. Дори като момче Макс бе предпочитал умствените пред физическите усилия. Не бе поел щафетата от баща си и не се бе прославил в отбора на гимназията по американски футбол, не бе добавил нови купи върху полицата.

Мразеше спорта, мразеше и лова и последния път, когато баща му го заведе насила, се върна не с дивеч, а с тежка астма. Дори сега, след толкова години, помнеше как бе чул от болничната стая изпълнения с отвращение глас на баща си: „Много е кекаво това момче. Не го разбирам. Предпочита да чете, вместо да яде. Всеки път, когато се опитам да го направя мъж, хленчи като някаква бабичка.“ Макс се беше преборил с астмата. Бе постигнал и доста в този живот, макар че баща му сигурно и сега нямаше да приеме, че е станал истински мъж.

Отърси се от мрачните спомени и отново се върна към своето изследване.

Наистина намери сведения за Фъргюс и Бианка. В познатия уют на библиотеката започна да си води бележки, усетил как вълнението му става все по-голямо.

Научи, че Фъргюс Калхун се бе издигнал със собствени сили, че бе ирландец имигрант, който с много твърдост и упоритост бе натрупал богатство и влияние. Пристигнал в Ню Йорк през 1888 година млад и беден и като множеството други имигранти, идващи на цели талази на Елис Айланд, бил преизпълнен с амбиции. За петнайсет години построил истинска империя. И се гордеел с нея.

Вероятно за да погребе спомена за сиромашката си младост, общувал само със заможни хора и благодарение на своите пари и желязна воля си пробил път в обществото. Именно във висшето общество се запознал с Бианка Мълдун, издънка на стар прочут род, притежаващ по-скоро аристократично потекло, отколкото пари. Построил Замъка, за да засенчи другите богаташи с вили на острова, и след година се оженил за Бианка.

Възходът му продължил и след това. Империята му се разширявала, семейството му също се увеличило, след като се родили трите му деца. Несметните му богатства не пострадали дори след скандала, избухнал, когато през лятото на 1913 година жена му се самоубила.

След смъртта й Фъргюс Калхун се затворил в себе си, ала въпреки това продължил да упражнява от Замъка своята власт и влияние. Дъщеря му останала стара мома и дотолкова се отчуждила от баща си, че отишла да живее в Париж. След като се забъркал в някаква любовна история с омъжена жена, малкият му син избягал на Карибите. Големият му син Итън се оженил и имал две деца, Джадсън, бащата на Лайла, и Кордилия Калхун, днес известна като Коко Макпайк.

Итън загинал в морска катастрофа. Последните години от дългия си живот Фъргюс прекарал в лудница, където бил пратен от роднините си, след като започнал да избухва за щяло и не щяло и да се държи странно.

Макс си помисли, че историята наистина е интересна, но е могъл да научи повечето подробности и от трите сестри и тяхната леля. Трябваше му още нещо, някаква дреболия, която да го тласне в друга посока.

Намери я в окъсан, покрит с прах том, озаглавен „Летуване в Бар Харбър“.

Книгата бе толкова повърхностна и лошо написана, че той понечи да я затвори. Ала изследователят в него надделя и той продължи да чете, както четеше слаба курсова работа на студент. Авторът заслужаваше най-много тройка. Никога през живота си Макс не се бе натъквал на толкова много суперлативи, струпани върху една единствена страница. Пищен до прелестен, великолепен до вълшебен. Авторът явно бе боготворил богатите и прочутите и ги бе смятал едва ли не за царски особи. Макс се смръщи от претрупаността на стила, но продължи да чете.

Цели две страници бяха посветени на някакъв бал, организиран през 1912 година в Замъка. Авторът очевидно беше сред поканените на него, защото го описваше до най-малките дреболии, като се започне от тоалетите и се стигне до менюто. Бианка Калхун била облечена в извезана тясна рокля от златиста коприна, обшита от кръста надолу с мъниста. Цветът й подчертавал тициановата й коса. А върху дълбокото деколте изпъквали… изумрудите.

И те бяха описани много подробно и точно. Макс успя да си ги представи въпреки обилието от помпозни прилагателни и отклоненията, плод на романтичното въображение на автора. Както си водеше бележки, отгърна страницата и ахна.

Видя стара фотография, вероятно преснимана от вестник. Бе излиняла и неясна, ала той веднага разпозна Фъргюс — лицето му бе сурово и вглъбено, както върху портрета на Калхунови над камината във всекидневната. Но Макс затаи дъх, щом съгледа жената, седнала пред Фъргюс.

Въпреки некачествената снимка си личеше, че Бианка е била неземно хубава. А Лайла направо бе нейна двойничка. Порцелановата кожа и източеното вратле изпъкваха още повече от прическата — гъстата й коса бе вдигната на висок кок. Той бе сигурен, че огромните й очи са били зелени. В тях не се четеше смях, въпреки че устните бяха извити в усмивка.

Дали наистина съзираше тъга в лицето й, или то просто бе романтично?

Бианка седеше на изискан дамски стол, а мъжът й стоеше зад нея, макар че бе положил длан не върху рамото й, а върху облегалката на стола. И въпреки това на Макс му се стори, че в стойката му се долавя нещо властно, собственическо. Бяха в официални дрехи — Фъргюс в колосана риза и изгладен костюм, крехката Бианка — в набрана рокля. Фотографията беше с надпис: „Господин и госпожа Фъргюс Калхун, 1912 година“.

Около вратлето на Бианка, сякаш предизвиквайки времето, блещукаха изумрудите на Калхунови. Огърлицата бе точно такава, каквато я бе описала Лайла — два прелестни наниза и един огромен изумруд на долната с формата на сълза. Бианка ги носеше със спокойствие, превръщащо пищния лукс в изисканост и само засилващо нейната прелест.

Макс прокара пръст първо по единия наниз, сетне и по другия, почти сигурен, че ще усети колко гладки са скъпоценните камъни. Сега разбираше защо такива камъни се превръщат в легенда, защо преследват въображението на хората и подклаждат тяхната алчност.

Без да съзнава какво прави, докосна и лицето на Бианка и се замисли за жената, която го бе наследила.

Тези две жени също преследваха въображението и възпламеняваха кръвта на мъжете.

Лайла спря на пътеката в парка, за да даде възможност на хората от последната група да направят снимки и да си починат. Близо осем часа не бе подвивала крак и бе извървяла същия път цели осем пъти — всъщност шестнайсет, ако броеше и връщането.

Ала не бе уморена. И се стараеше да говори интересно, а не като по учебник.

— Много от растенията на острова се срещат най-вече в северните райони — започна тя. — Някои са останали на териториите, освободени преди десет хиляди години от ледниците. По-новите видове са пренесени през последните двеста и петдесет години от Европа.

С присъщото си търпение отговори на въпросите и се опита да отклони вниманието на някои от децата в групата, за да не тъпчат дивите цветя, а на онези, които проявяваха интерес, разказа по-подробно за местната флора и фауна. Показа им и златника и нацъфтелите камбанки. Това бе последната й група за този ден, но Лайла й отдели същото време и внимание, както на първата.

Обичаше да се разхожда покрай морето, да слуша шепота на камъчетата, носени с прибоя, или кънтящите писъци на чайките, да открива заедно с туристите малките съкровища в локвичките, останали след отлива.

Дъхавият ветрец донасяше със себе си отколешния загадъчен мирис на море. Тук скалите бяха гладки и плоски, лъснати до блясък от търпеливите отливи и приливи на водата. Тя виждаше как блещука кварцът, спуснал се на дълги бели реки по черния камък. Лятното небе беше наситено-синьо, почти без облачета. Под него се плъзгаха лодки, подрънкваха шамандури, подскачаха оранжевите тапи на ограничителните въжета.

Лайла се сети за яхтата — „Буреносец“, и макар, както при всяка обиколка с туристическа група, да огледа морето, не видя нищо друго освен източени екскурзионни корабчета и лодки на рибари, излезли да ловят омари.

Усмихна се, забелязала, че по пътеката в парка към тях върви Макс. Идваше, разбира се, навреме, както и бе очаквала. Тя усети как бавно я залива топлина, когато той вдигна поглед и се взря в лицето й. Имаше наистина невероятни очи, напрегнати и сериозни, и малко срамежливи.

Както винаги, щом го видеше, на Лайла й се прииска да го подразни, а и да го помилва — интересно съчетание от чувства, каквито не бе изпитвала към никого досега.

Макс си помисли, че тя изглежда много изискана в униформата с мъжка кройка над женствените форми и златните обици с кристали. Дали съзнаваше колко е прелестна върху фона на морето, люшнало се зад гърба й? — В тази зона — продължи Лайла да обяснява — животът се е приспособил към ритъма на приливите и отливите. Най-високите приливи и най-ниските отливи са през пролетта, когато разликата в морското равнище е близо четири метра.

Тя продължи с ведрия си, вдъхващ спокойствие глас и разказа за животните в тази зона, как оцеляват и с какво се хранят. Край групата се плъзна чайка, която кацна на една скала наблизо и загледа туристите с приличното си на мънисто, изпълнено с очакване око. Защракаха фотоапарати. Лайла се надвеси над една локвичка, останала след отлива. Пленен от разказа й за живота в отливната зона, Макс също се приближи и погледна.

Имаше дълги пурпурни ивички, които приличаха на ветрило и които, както обясни тя, били морски водорасли, а децата в групата се разпищяха, когато Лайла каза, че водораслите можели да се ядат сурови или сварени. В тъмната локвичка тя откри какви ли не животинки, които, както поясни, чакали прилива, за да се върнат в морето.

Посочи с дълъг красив пръст водните анемонии, които приличаха по-скоро на цветя, отколкото на животни, и мъничките охлювчета, които ги дебнеха. Показа и мидичките и молюските. Говореше ту като специалистка по морската фауна, ту като обиграна актриса. Признателната публика я обсипваше с въпроси. Макс забеляза как един тийнейджър я зяпа прехласнато и му домъчня за него.

Лайла отметна плитката си зад рамо и приключи обиколката с думите, че туристите можели да получат повече информация в централната сграда на парка. Неколцина от групата тръгнаха по лъкатушната пътека към изхода, други останаха още малко, за да направят снимки. Тийнейджърът започна да разпитва надълго и нашироко за локвичките, останали след отлива, и за дивите цветя, макар и да личеше, че не би погледнал два пъти див заек или птица. Когато вече не се сещаше какви още въпроси да зададе, тръгна без особено желание след майка си, която го подкани да побърза.

— Няма да забрави скоро тази разходка сред природата — отбеляза Макс.

Лайла само се усмихна.

— Надявам се всички да запомнят нещичко. Радвам се, че успя да дойдеш, професоре.

Последва инстинктите си и го целуна нежно по устата. Тийнейджърът се обърна, видя ги и го жилна люта ревност. А Макс бе направо замаян.

— Е, как мина денят? — попита тя, след като се дръпна.

Нима имаше жена на света, която след подобна целувка очаква той да продължи разговора, сякаш не е било нищо? Тази жена явно бе в състояние да иска такова нещо от него.

— Интересно — отвърна Макс с въздишка.

Лайла тръгна по пътеката към централната сграда. Извила вежда, се обърна и попита:

— Идваш ли?

— Да — отвърна той, после пъхна ръце в джобовете си и пое след нея. — Бива си те.

— Е, благодаря! — засмя се тя леко и сърдечно.

— Имах предвид… в работата.

— Така те и разбрах. — Лайла го хвана под ръка. — Жалко, че пропусна първите двайсет минути от последната обиколка. Видяхме две аспиденосиви дяволици и орел рибар.

— Откога си мечтая да видя дяволица! — отбеляза Макс и тя се разсмя отново. — Маршрутът на обиколката винаги ли е един и същ?

— Не, променям го. Сред любимите ми маршрути е Йорданското езеро, понякога оставаме и в централната сграда или водя хората нагоре в планината.

— Така сигурно не ти доскучава.

— Никога не ми доскучава, инак нямаше да стоя тук и ден. Дори по един и същ маршрут виждаш най-различни неща.

Уж твърдеше, че е флегматична, а крачеше без усилие по пътеката, като непрекъснато се оглеждаше да не изпусне нещо интересно — лишеи по скалите, политнало врабче или рядко цвете. Харесваше благоуханието тук, морето, останало зад тях, зелената миризма на дърветата, които ставаха все по-гъсти и вече скриваха гледката.

— Не се бях сетил, че работата ти изисква по цял ден да си на крак.

— Затова и предпочитам през останалото време да седя и да се излежавам. — Лайла отметна глава и го погледна. — Другия път, когато имам свободен следобед, ще те разведа и ще ти разкажа по-подробно. Така да се каже, ще убием с един куршум два заека. Ще погледаме морето и ще потърсим онова приятелче — Кофийлд.

— Не се бъркай в тези неща! Опасно е — отсече Макс, спомнил си фанатизма в гласа на Кофийлд. — Този тип е неуравновесен. И не си поплюва. Вече е стрелял по сестра ти и по мен. Недей да дърпаш дявола за опашката!

— Това е семеен проблем и те моля да не ми казваш какво да правя.

— Проблемът вече е и мой, откакто по време на онази буря се хвърлих в морето. — Бе застанал в шарената сянка и сложи ръце върху раменете й. — Не си чула, Лайла, какво каза Кофийлд онази вечер — че нищо нямало да го спре да вземе огърлицата. Говореше съвсем сериозно. С него трябва да се заеме полицията, а не няколко жени, които…

— Които какво? — прекъсна го Лайла с гневни пламъчета в очите.

— Които са прекалено обвързани емоционално, за да действат предпазливо.

— Аха! — кимна бавно тя. — Значи вие със Слоун и Трент, големите храбри мъже, ще закриляте нас, беззащитните клети женици.

— Не съм казвал, че сте беззащитни.

— Ала прозвуча така. Знаеш ли какво, професоре, в рода на Калхунови още не е имало жена, която да не може да се оправя сама и да не излезе на глава с всеки мъж, изпречил й се на пътя. Включително и с гениите и с неуравновесените крадци на бижута.

— Ето на! — възкликна Макс и вдигна ръце, после пак ги сложи на раменете й. — Реагираш съвсем емоционално, без капчица логика или мисъл.

Лайла присви гневно очи.

— Искаш ли да видиш емоционална реакция?

— А, не, благодаря.

— Тогава си мери думите и следващия път помисли хубавичко, преди да ми казваш да не се бъркам в нещо, което засяга само мен.

Тя го подмина като хала и продължи нататък към централната сграда, откъдето долитаха гласове.

— По дяволите, не искам да пострадаш.

— И аз не искам. Не понасям болка. Но нямам намерение и да стоя със скръстени ръце, докато някой крои да задигне нещо, което е мое.

— Полицията…

— Не ни помогна кой знае колко. Поне досега — тросна се Лайла. — Знаеш ли, че Интерпол вече петнайсет години издирва Ливингстън, или както там се представя? Не успяха да го открият, след като той стреля по Аманда и открадна семейния архив. Ако Кофийлд и Ливингстън са един и същи човек, сме длъжни да браним онова, което ни принадлежи.

— Дори и с цената на това, да ти пръснат мозъка?

Тя го погледна през рамо.

— Аз ще се тревожа за своя мозък, професоре. А ти се грижи за твоя.

— Не съм никакъв гений — изпелтечи той и най-неочаквано Лайла се усмихна.

Върху лицето му се четеше такова отчаяние, че тя забрави за гнева си.

— Благодарна съм ти за загрижеността, Макс, ала наистина е излишно да се безпокоиш. Защо не поседнеш на зида, ще ида да си взема нещата. Ей сега се връщам.

Остави го да си мърмори едва чуто. Макс искаше само да я предпази. Какво толкова бе направил? Държеше на нея. В края на краищата му бе спасила живота. Свъсен, приседна на зида. Около сградата бе същинско гъмжило от хора, някои влизаха, други излизаха. Пищяха деца, теглени, влачени или носени от родителите си към колите. Семейства се разхождаха, хванати за ръце, или четяха пътеводители. Омари, сварени заедно с черупките, бяха оставени да се сушат на слънцето.

Макс погледна китката си и с изненада видя, че има лек загар. Даде си сметка, че нещата се променят. Ето на, имаше слънчев загар. Не трябваше да спазва срокове, да гони график. Бе въвлечен в една загадка, при това с невероятно сексапилна жена.

— Леле, колко самодоволен изглеждаш! — възкликна Лайла и намести дръжката на дамската си чанта върху рамото.

Той я погледна и се усмихна.

— Така ли?

— Ами да, като котарак, захапал птичка.

Макс се изправи, прегърна я и я целуна право по устата. Вложи в тази целувка всичките си нови смайващи чувства. А колкото до Лайла, тя усещаше, че той е обзет по-скоро от щастие, отколкото от сласт. Беше объркана. Или май не можеше да мисли трезво, защото устните му се плъзгаха толкова сладостно върху нейните? Не бе в състояние да му устои. Вече бе забравила какво я бе подразнило преди малко. Сега знаеше само, че бе приказно, направо божествено да стои с него на слънчевия вътрешен двор и да усеща как сърцето му тупти до нейното.

Макс откъсна устни, а Лайла отвори бавно очи и въздъхна блажено. Той й се усмихваше и при вида на щастливото му изражение тя също се засмя. Не знаеше какво да прави с нежността, която й вдъхваше, и го помилва по бузата.

— Не че се оплаквам — подхвана Лайла, — но за какво ме целуна?

— Просто ми се прииска.

— Чудесна първа стъпка.

Засмян, Макс я прегърна през раменете и двамата се запътиха към паркинга.

— Не съм вкусвал по-сексапилна уста от твоята.

Не забеляза как очите й помръкват. Ала дори и да го бе забелязал, тя нямаше да може да обясни причината. Станеше ли дума за секс, Лайла неизменно се опитваше да се отърси от разочарованието. Мъжете най-често я възприемаха точно така, но тя не виждаше защо да се разстройва заради това тъкмо сега, когато й бе толкова приятно.

— Радвам се, че си останал доволен — каза весело. — Защо не караш ти?

— Добре, ала първо искам да ти покажа нещо. — Намести се на шофьорското място и извади кафяв плик. — Прегледах в библиотеката доста книги. В историите и биографиите твоето семейство се споменава често. Мисля, че открих нещо, което ще те заинтересува.

— Браво на теб! — похвали го Лайла и се протегна — много й се искаше да си подремне.

— Направих копие на една снимка на Бианка.

— Снимка ли? — ахна тя. — Наистина ли? След като починала, Фъргюс унищожил всички нейни снимки и аз не съм я виждала никога.

— А, не, виждала си я! — Той извади от плика копието и й го показа. — Всеки път, когато се гледаш в огледалото.

Лайла не каза нищо, само се вторачи в некачественото копие и вдигна ръка към лицето си. Същата брадичка, същата уста, нос, очи. Запита се дали тъкмо заради това не усеща такава силна връзка с Бианка и почувства, че се просълзява.

— Била е хубава — каза тихо Макс.

— И толкова млада — прошепна като въздишка тя. — Умряла е по-млада от мен сега. На тази снимка вече е била влюбена. Личи й по очите.

— С изумрудите е.

— Да, виждам. — И Лайла като него прокара пръст по огърлицата. — Сигурно й е било много тежко, била е обвързана с един мъж, а е обичала друг. И тези изумруди… Символ на властта на съпруга й върху нея, напомняне за децата й.

— Така ли ги възприемаш — като символ?

— Да. Според мен чувствата й към изумрудите са били ужасно силни. В противен случай едва ли е щяла да ги скрие. — Тя пъхна снимката обратно в плика. — Днес си свършил добра работа, професоре!

— Това е само началото!

Лайла го погледна и преплете пръсти с неговите.

— Обичам всички начала. В тях са заложени безброй възможности. Хайде да идем вкъщи и да покажем снимката на всички! Преди това обаче ще спрем на едно-две места.

— Къде?

— Време е за още едно начало. Имаш нужда от нови дрехи.

Макс мразеше да пазарува. Каза й го, повтори го твърдо няколко пъти, ала Лайла не му обърна внимание и блажено тръгна да обикаля от магазин на магазин. Той настоя да си вземе една тенис-фланелка в електриков цвят, но после се отказа — видя, че с нея е пременен един омар, сложен на витрината и облечен като оберкелнер.

Лайла не се притесняваше от продавачките, избираше стоките и ги купуваше ведро и спокойно. Повечето я познаваха и се обръщана към нея на име, а тя уж между другото им описваше Кофийлд и ги питаше дали не са го виждали.

— Всичко ли купихме? — поинтересува се с умолителен тон Макс и Лайла пак прихна — бяха излезли навън, на тротоара, гъмжащ от хора в ярки летни дрехи.

— Почти — отвърна тя и го погледна. Личеше, че е много притеснен. И невероятно хубав. Едвам държеше пликовете с покупките, косата му падаше в очите. Лайла вдигна кичура. — Какво ще кажеш за бельо?

— Ами аз, такова…

— Хайде, хайде! Ей тук има един магазин със страхотни неща. Слипове с десени като тигрови шарки, с мръсни думички, червени сърчица…

— И дума да не става! — отсече той и спря като попарен.

Никак не бе лесно човек да излезе на глава с него, ала тя запази самообладание.

— Прав си. Такива работи изобщо не ти отиват. Ще вземем от хубавите снежнобели слипове, които вървят по три в опаковка.

— Не може да ти се отрече, че за жена, която няма братя, разбираш доста от мъжко бельо. — Макс й подаде половината пликове. — Мисля, че ще се оправя и сам.

— Както кажеш. През това време аз ще позяпам витрините.

Бързо се залиса по една витрина, отрупана с кристали с какви ли не цветове и размери. Бяха окачени на метални нишки и хвърляха зад стъклото пъстроцветни дъги. Зад тях бяха изложени накити ръчна изработка. Лайла тъкмо се канеше да влезе вътре и да се попазари за едни обици, когато някой я блъсна в гърба.

— Извинявайте! — рече припряно човекът зад нея. Тя видя едър мъж с почерняло от слънцето и вятъра лице и прошарена коса. Нещо във воднистите му очи я накара да направи крачка назад. Но въпреки това сви рамене и се усмихна.

— За нищо.

Тъкмо се канеше да влезе в магазина, когато забеляза на няколко крачки от себе си Макс — гледаше я вцепенен. После се завтече към нея с израз, при вида на който Лайла притаи дъх.

— Макс!

Той я бутна силно вътре в магазина.

— Какво ти каза? — тросна й се с тон, от който тя го изгледа с разширени очи. — Ако този негодник те докосне и с пръст…

— Успокой се — изшушука Лайла, защото повечето хора в магазина вече ги гледаха. — Нямам представа за какво говориш.

Макс едвам се сдържаше от гняв, кръвта му бе кипнала. Очите му мятаха такива искри, че повечето туристи побързаха да излязат от магазина.

— Видях го да стои до теб.

— Онзи мъж ли? — Озадачена, тя погледна през витрината, ала мъжът отдавна се бе скрил. — Просто ме бутна. През лятото по улиците е страхотна навалица, не можеш да се разминеш.

— Каза ли ти нещо? — попита той, без дори да забелязва, че бе стиснал юмруци. — Да не те е наранил?

— Не, разбира се. Хайде, ела да седнем — каза мило Лайла и успя да го изведе. Но вместо да седне на някоя от пейките покрай улицата, Макс криеше Лайла зад себе си и оглеждаше тълпата. — Ако знаех, че ще изпаднеш в такова състояние само защото си отишъл да си купуваш бельо, нямаше да настоявам.

— Това беше Хокинс — изрече той мрачно, в очите му проблясваше ярост. — Онези двамата още са тук.