Нора Робъртс
Любовта на Лайла (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Дори след като Макс уреди да му преведат пари от неговата сметка в Итака, Калхунови не искаха и да чуят той да отиде на хотел. Честно казано, Макс не настоява кой знае колко. Никой дотогава не го бе обграждал с такова внимание и грижи. Нещо повече, той никога не се бе чувствал част от такова голямо, задружно и шумно семейство. Приемаха го със сърдечно гостоприемство, което сякаш се разбираше от само себе си и на което Макс не можеше да устои.

Малко по малко ги опознаваше и започваше да ги уважава за тяхната сплотеност и различните им характери. В тази къща сякаш непрекъснато ставаше нещо и хората имаха какво да си кажат. Той бе единствено дете, беше израсъл в дом, където на любовта му към книгите се гледаше като на недостатък и сега бе неописуемо щастлив, че е сред хора, които зачитат интересите на другите.

Катрин бе автомонтьорка, говореше за блокирали двигатели и цялата грееше като повечето младоженки. Аманда, оправна и организирана, бе заместник-управителка на един хотел наблизо. Сузана се бе отдала на градинарство и се грижеше за децата си. Никой не отваряше дума за баща им. Коко въртеше къщната работа, готвеше вкусни гозби и обичаше мъжката компания. Макс изтръпна само веднъж в нейно присъствие, когато тя се закани да му гледа на чаени листа.

Оказа се, че Лайла работи като екскурзоводка в националния парк „Акейдия“. Беше поспалана, обичаше класическа музика и изисканите десерти на леля си. Когато бе в настроение, се случваше да се отпусне на стола и да подпитва Макс за живота му. Или се излягаше като котка на слънце, забравяше и него, и всичко останало наоколо и се унасяше в мечти. Сетне се протягаше и пак допускаше околните в своя свят.

За Макс тя си оставаше загадка, съчетание от шеметна чувственост и непорочна чистота, от невероятна откритост и самота, в която понякога изпадаше и не позволяваше никой да я докосне.

След три дни той си възвърна силите и вече можеше да напусне Замъка. Знаеше, че бе най-разумно да си тръгне, да си купи с преведените по пощата пари еднопосочен билет до Ню Йорк и да си потърси някаква работа за през лятото.

Но не му се постъпваше разумно.

Това бе първата му лятна почивка и независимо от обстоятелствата, при които тя бе започнала, искаше да й се наслади. Харесваше му сутрин да се буди и да чува прибоя, да усеща мириса на морето. Радваше се, че след онзи злополучен ден не бе получил страх от водата. Изпитваше неописуемо облекчение да стои на терасата, да гледа индиговото или изумруденозелено море и да вижда в далечината грамадите на островите.

Понякога рамото го наболяваше и Макс сядаше навън, та следобедното слънце да попритъпи болката. Имаше и време да чете. Сядаше за час-два на сянка и преглеждаше някой роман или биография от библиотеката на Калхунови.

Открай време гонеше някакви срокове и времето все не му достигаше. Тук, в Замъка, където всичко бе огласяно от шепота на миналото и бе изпълнено със заряда на настоящето и надеждите за бъдещето, той можеше да се наслаждава на бавно течащите дни.

Освен простичкото удоволствие, че не го притискат графици и ангажименти, изпитваше и още едно чувство — все по-голямо възхищение от Лайла.

Сутрин тя тръгваше за работа, облечена в спретнатата униформа на парка, с пищна коса, сплетена на стегната плитка. След като се прибереше вечер, си слагаше широка пола или къси панталонки, които бяха много секси. Усмихваше му се, говореше си приятелски с него, ала внимаваше да го държи на разстояние.

Макс запълваше времето, като си водеше бележки в тефтера или си играеше с децата на Сузана — Алекс и Джени, които вече показваха признаци на лятна скука. Понякога се разхождаше в градината или по скалите, правеше компания на Коко в кухнята или гледаше строителите в западното крило.

Беше му странно и неописуемо хубаво, че може да прави каквото си поиска.

Веднъж седна на моравата, а Алекс и Джени се сгушиха от двете му страни като любопитни котета. Слънцето — обвит в мараня сребърен диск, грееше през тънката пелена на облаците. Палав и свеж, ветрецът донасяше от близкия алпинариум благоуханието на лавандула и розмарин. Из тревата танцуваха пеперуди, които с лекота се изплъзваха на Фред, хукнал да ги гони. На огънатия от стихиите дъб на хвърлей от тях някаква птичка чуруликаше упорито.

Той разказваше на малчуганите за момченце, изживяло ужасите и вълненията на Войната за независимост в Съединените щати. Съчетаваше фактите с измислицата толкова сладкодумно, че децата се бяха прехласнали по него.

— Обзалагам се, че е избил цяла сюрия мръсни англичани с червени куртки — ахна възторжено шестгодишният Алекс, който имаше доста развихрено въображение.

— Точно така, цели сюрии — заприглася и Джени. Беше една година по-малка от брат си и гледаше да не пада по-долу от него в нищо. — С голи ръце.

— Но Войната за независимост не се е свеждала само до пушки и щикове. Доста битки са били спечелени с интриги и шпионаж.

Известно време Алекс умува над думите, сетне грейна:

— С шпиони ли?

— Да, с шпиони — потвърди Макс и разроши тъмната косица на момчето.

После им разказа за сърцатите Синове на свободата, организация, създадена от Самюъл Адамс, и за Бостънското чаепитие, когато младата разбунтувала се страна се опълчва срещу владичеството на Великобритания. Тъкмо бе описал как малкият му герой е изсипал чая в плитките води на пристанището в Бостън, когато видя, че Лайла върви към тях през моравата. Крачеше спокойно през тревата и с развятата си от вятъра тънка шифонена пола приличаше на грациозна циганка. Беше с разпусната коса, която се спускаше като водопад над тъничките презрамки на светлозелената й блуза. Беше боса, на китките си бе сложила десетки тънки гривни.

Фред изтича да я посрещне, подскочи, излая и тя се засмя. Наведе се да го помилва и едната презрамка се плъзна по рамото й. После кучето хукна пак да гони пеперуди.

Лайла се изправи, вдигна бавно презрамката и продължи нататък през тревата. Още преди да бе казала нещо, Макс усети мириса й — див и свободен.

— Защо сте се усамотили тук?

— Макс ни разказва една история — отвърна Джени и дръпна леля си за полата.

— История ли? — възкликна Лайла и докато сядаше на тревата, пъстроцветните мъниста на обиците й се люшнаха. — И аз обичам да слушам истории.

— Разкажи и на Лайла — примоли се Джени, след което се намести по-близо до леля си и започна да си играе с гривните й.

— Точно така, разкажи и на мен! — повтори и Лайла засмяна и погледна Макс с весели пламъчета в очите.

Той си каза, че тя прекрасно съзнава какво впечатление прави на мъжете.

— Докъде бях стигнал?

— Как Джим си е почернил цялото лице с корк и изсипва проклетия чай в морето — напомни му Алекс. — Още не е застрелян никой.

— Точно така.

Заради децата, ала и за да се защити от очарованието на Лайла, Макс пак се вживя в ролята на измисления Джим, качил се на фрегатата. Усещаше как въздухът е зареден с очакване. С вродена дарба, без която според него никой не би могъл да преподава, удължаваше момента на очакване, обрисуваше сладкодумно своите герои, описваше историческото събитие така, че Лайла го погледна с нов интерес и уважение.

Макар и разказът му да приключи с това, как бунтовниците бяха надхитрили британците, без да гръмне и пушка, дори жадният за кръвопролития Алекс остана доволен.

— Победили са! — възкликна той, а после скочи и нададе войнствен вик. — Аз съм от организацията на Синовете на свободата, а ти си гаден британец с червена куртка! — кресна той на сестра си.

— Мисли му сега! — извика и тя и също скочи.

— Добре се справяш, професоре — забеляза Лайла, после прилегна, опря се на лакти и го погледна с присвити очи. — Превръщаш историята в забавление.

— Тя по принцип си е забавна и не се ограничава само с дати и имена. Все пак я творят живи хора.

— А, не, ти я правиш забавна. Когато бях ученичка, искаха от нас да знаем какво е станало през 1066 година точно както искаха да зубрим таблицата за умножение. И досега не знам нито таблицата за умножение по осем, нито какво е станало през 1066 година. А, да, Ханибал май е прекарал през Алпите онези слонове.

— Е, не съвсем — усмихна се Макс.

— Видя ли? — рече тя и се протегна грациозно като котка. Отпусна глава назад, косата й се разпиля върху летните треви, а презрамката й пак се смъкна върху рамото. — Доколкото си спомням, задрямвах още преди да сме стигнали до Континенталния конгрес.

Макс усети, че бе притаил дъх, и си пое въздух.

— Отдавна си мисля дали да не давам частни уроци. Лайла отвори очи.

— Блазе им на учениците ти. Но я да видим знаеш ли нещо за флората и фауната — прошепна тя и изви вежда.

— Знам колкото да различа заек от петуния. Възхитена, Лайла седна и се наведе към него.

— Браво, професоре! Ако съм в настроение, можем да обменим опит.

Тя си помисли, че той изглежда много красив, както седи на огряната от слънцето трева с тенис-фланелката, с чуждите джинси и с перчем, паднал върху челото. Вече имаше загар и не бе така блед. Стори й се глупаво, че се бе притеснявала в негово присъствие. Макс бе един прекрасен човек, макар и малко объркан от обстоятелствата, и бе разбудил у нея любопитство и състрадание. За да си го докаже, Лайла го помилва по бузата.

Той забеляза палавите пламъчета в очите й и неизречената шега, заради която върху устните й играеше усмивка. После тя го целуна приятелски. Сякаш доволна от резултата, се усмихна и се отпусна назад. Макс я прегърна през кръста.

— Този път не съм полумъртъв, Лайла. Първо дойде изненадата. Той видя как тя се изписва върху лицето й, сетне се разсейва и отстъпва място на нехайството. По дяволите, каза си Макс и плъзна длан зад врата й. Лайла бе сигурна, че между тях няма да има нищо. Воден от наранено себелюбие, ала и от паника, той долепи устни до нейните.

Тя обичаше да се целува, да усеща как я пронизва първичната физическа наслада. Освен това харесваше Макс и също го целуна с очакването да изпита сладък гъдел и успокояваща топлина. Но не бе очаквала целувката да я прониже, да я пререже през стомаха, да я парне по връхчетата на пръстите. Устните му бяха много твърди, много сериозни и много гладки.

Цветя и топло слънце. Уханието на сапун и на пот. Гладки влажни устни и зъби, които хапят лекичко. Собствената й въздишка, милувката на Макс, който впи пръсти в чувствителната трапчинка на врата й. Лайла си даде сметка, че изпитва не само удоволствие. Бе пронизана от нещо по-сладостно и не така осезаемо.

Замаяна, тя вдигна длан от килима на тревата и я прокара през косата му.

А той имаше усещането, че отново се дави, че нещо го тегли надолу, в мощни опасни води. Ала този път нямаше желание да се съпротивлява. Очарован, плъзна език по нейния и почувства загадъчния й мирис, наситен и прелъстителен.

Усети как нещо вътре в него се размърдва, надига се, набъбва, залива го с топлина и се вкопчва в гърлото му.

Лайла бе невероятно сексапилна, неприкрито сластна и по-страшна от всички жени, които бе познавал. Макс отново си представи сирена, която седи на скалите, реши се и прелъстява безпомощните мъже, за да ги унищожи с обещанието за неземни наслади.

Инстинктът му за самосъхранение се пробуди и той се дръпна от нея. Тя продължи да стои с премрежени очи и притворени устни. Едва след малко Макс си даде сметка, че още я държи през кръста, и усети под пръстите си учестения й пулс. Лайла отвори бавно очи, прокара език по устните си, за да усети още веднъж вкуса по тях, и се усмихна.

— Е, доктор Куотърмейн, както виждам, бива те не само да разказваш за историята. Какво ще кажеш за още един урок?

Тя се наведе ненаситно към него, но той се дръпна като ужилен. Установи, че почвата под нозете му бе точно толкова нестабилна, както палубата на яхтата в онази нощ.

— За днес стига.

Лайла отметна коса и го погледна.

— Защо? — попита заинтригувано.

— Ами защото…

Защото, целунеше ли я още веднъж, щеше да я помилва. А ако я помилваше, както му се искаше неудържимо, щеше да пожелае и да я люби направо тук, на огряната от слънцето морава, пред очите на всички.

— Защото не искам да злоупотребявам с доброто ти отношение към мен.

— Да злоупотребяваш ли? — усмихна се тя, трогната и развеселена. — Много мило от твоя страна.

— Ще ти бъда признателен, ако не ме караш да се чувствам кръгъл глупак — каза напрегнато Макс.

— А нима те карам да се чувстваш така? — учуди се Лайла и пак се усмихна, този път замислено. — Това, че си внимателен, не те прави глупак, Макс. Ала повечето мъже, които познавам, наистина биха злоупотребили на драго сърце. Знаеш ли какво, хайде, докато не си се обидил, да влезем вътре! Ще ти покажа кулата на Бианка.

Той вече се бе обидил и тъкмо да й го каже, когато последните й думи извикаха в съзнанието му някакъв смътен спомен.

— Кулата на Бианка ли?

— Да. Искам да ти я покажа — вдигна тя ръка и зачака. Макс се намръщи — опитваше се да се сети откъде му бе познато името Бианка. Сетне поклати глава и помогна на Лайла да се изправи.

— Добре. Да вървим!

Вече бе разгледал част от къщата, множеството стаи, някои празни, други задръстени с мебели и кашони. Отвън сградата приличаше донякъде на крепост, донякъде на замък с лъснатите си до блясък стъкла на прозорците, с изящните портици, съчетани с издадените кули и парапети. Вътре представляваше лабиринт от тъмни коридори, от окъпани в слънце стаи, издраскани подове и лъскави парапети. Къщата вече го бе пленила.

Лайла го отведе по витата стълба при врата на последния етаж в източното крило.

— Бутни я, Макс! — помоли тя и той отвори вратата със здравото си рамо. — Все забравям да помоля Слоун да я поправи.

Хвана го за ръката и го въведе в голяма кръгла стая, чиито стени почти изцяло бяха заети от високи сводести прозорци. Върху пода се виждаше тънък пласт прах, но някой бе метнал няколко пъстри възглавници върху широкия като кушетка перваз на единия от прозорците. До него имаше старовремски лампион от цветно стъкло.

— Сигурно навремето тя е имала тук красиви вещи — започна Лайла. — За да й правят компания. Обичала е да идва тук, за да бъде сама и да мисли.

— За кого говориш?

— За Бианка. Прабаба ми. Ела да видиш каква гледка! На Лайла й се искаше да сподели с него възхитата си и го притегли към прозореца. От него се виждаха само вода и скали. Макс очакваше да се почувства самотен. Ала изгледът бе невероятен и зашеметяващ. Когато той долепи длан до стъклото, Лайла го погледна изненадано. И тя го бе правила безброй пъти, сякаш се пресягаше към нещо, което е извън обсега й.

— Тъжно е — рече Макс, макар да бе смятал да каже, че е красиво, и се смръщи.

— Да, но понякога действа и успокояващо. Тук винаги се чувствам близо до Бианка.

Бианка! Името непрекъснато бумтеше в главата му.

— Леля Коко разказа ли ти вече историята?

— Не. И история ли има?

— Естествено — засмя се Лайла и го погледна изненадано. — Питах се коя ли версия ти е разправила, на Калхунови ли, или на пресата.

— Не ми е разказвала нищо — отвърна той и усети как пострадалото му слепоочие тупти лекичко.

След малко тя продължи:

— В една от последните нощи на лятото на 1913 година Бианка се хвърлила от този прозорец. Ала духът й още витае тук.

— Защо се е самоубила?

— Доста дълго е — рече Лайла и след като се настани на широкия перваз и подпря удобно брадичка върху коленете си, започна да му разказва за нещастната жена, хваната в навечерието на Първата световна война в капана на своя брак без любов.

Бианка се омъжила за Фъргюс Калхун, богат финансист, и му родила три деца. Докато карала лятото на остров Маунт Дезърт, се запознала с млад художник. От стар дневник, който намерили, Калхунови научили, че се е казвал Кристиан, но толкоз. Останалото било легенда, разказана на децата от бавачката, с която Бианка споделяла всичко.

Младият художник и нещастната жена се влюбили един в друг. Разкъсвана между дълга и сърцето си, Бианка дълго се двоумила и накрай взела мъчителното решение да напусне мъжа си. Взела някои свои лични вещи, известни като съкровището на Бианка, и ги скрила, за да са готови, когато тръгне. В багажа била и изумрудената огърлица, подарък от мъжа й по случай раждането на първородния й син, нейното второ дете — дядото на Лайла. Ала вместо да избяга със своя любим, Бианка се хвърлила от прозореца на кулата. И до ден-днешен никой не знаел къде са изумрудите.

— Научихме историята едва преди няколко месеца — допълни Лайла. — Макар че аз съм виждала изумрудите.

Макс бе като замаян. Притисна пръсти към слепоочието си, за да попритъпи болката.

— Наистина ли? Тя се усмихна.

— Видях ги насън. После по време на един сеанс…

— Аха, сеанс — промълви той изнемощяло и седна.

— Ами да, сеанс — засмя се Лайла и го помилва по дланта. — Правехме сеанс и Катрин получи видение. — Макс само изсумтя гърлено и тя отново прихна. — Жалко, че и ти не беше с нас. И така, Катрин видя по време на сеанса огърлицата и леля Коко реши, че е време да ни разкаже преданието за Калхунови. За да си наясно какво става днес, ще ти кажа, че Трент се влюби в Катрин и реши да не купува Замъка. Бяхме закъсали и бяхме принудени да продадем имението. Трент предложи да превърне западното крило в хотел с името „Сейнт Джеймс“. Нали я знаеш тази хотелска верига?

Ами да, зетят на Лайла притежаваше една от най-големите хотелски вериги в страната, помисли си Макс.

— Само по име.

— Та Трент нае Слоун за ремонта и той взе, че се влюби в Аманда. Накратко, нещата се подредиха чудесно. Успяхме да запазим къщата и в бъдеще ще печелим от нея. И двете ми сестри се влюбиха. — Най-неочаквано очите й помръкнаха. — Неприятното е, че историята с изумрудите се разчу и започнаха да ни досаждат обнадеждени, търсачи на съкровища и дори крадци. Само преди няколко седмици един негодник насмалко да убие Аманда, открадна и цял куп документи от семейния архив, който подреждахме, за да научим нещичко за изчезналата огърлица.

— Документи — повтори Макс и усети как на гърлото му засяда буца.

Спомни си всичко с такава сила, та имаше чувството, че вълните отново го блъскат о скалите. Калхунови, изумрудите, Бианка.

— Какво има, Макс? — Разтревожена, Лайла се наведе и долепи длан до челото му. — Пребледнял си като платно. Трябва да си починеш — реши тя. — Хайде да те заведа долу.

— Не, няма ми нищо — възрази той, после се изправи и тръгна нервно напред-назад из стаята.

Как да й каже? Как да й каже, след като тя му бе спасила живота и се беше грижила за него? А Макс я бе целунал! Калхунови бяха отворили дома си за него, без да се колебаят и да го питат нищо. Бяха му се доверили. Как сега да каже на Лайла, че макар и без да го иска, бе работил с хора, решили да я ограбят?

Но въпреки всичко бе длъжен да го стори.

— Лайла… — подхвана той и се обърна — тя го гледаше разтревожено и някак предпазливо. — Яхтата. Спомних си за яхтата.

На Лайла й олекна и тя се усмихна.

— Чудесно. Знаех си, че ще си спомниш, ако престанеш да се безпокоиш толкова много. Защо не седнеш, Макс? Така се мисли по-добре.

— Не — отказа рязко той и отново се вторачи в лицето й. — Яхтата… Човекът, който ме нае. Казва се Кофийлд. Елис Кофийлд.

Лайла разпери ръце.

— Е?

— Името не ти ли говори нещо?

— Не, защо?

Макс си помисли, че може би греши.

— Висок е към метър и осемдесет, облича се спретнато и изискано. Някъде към четирийсетте е. Тъмноруса коса, вече прошарена на слепоочията.

— Не познавам такъв човек. Макс въздъхна тежко.

— Намери ме преди около месец в университета „Корнел“ и ми предложи тази работа — да прегледам един семеен архив, да подредя, опиша и проуча документите в него. Предложи ми огромен хонорар, освен това каза, че мога да остана няколко седмици на яхтата, щял да покрие всички разноски и да ми осигури време, за да започна книгата.

— И тъй като не си малоумен, си приел предложението.

— Да, Лайла, ала тези документи… Квитанциите, разписките, писмата. Върху тях стоеше твоето име.

— Моето име ли?

— Да, името Калхун — потвърди той и пъхна ръце в джобовете си. — Наистина ли не разбираш? Наеха ме, цяла седмица работих на тази яхта, проучвах семейната ви история по документите, откраднати от вас.

Тя само го гледаше. Стори му се, че бе изминала цяла вечност, докато Лайла стане от перваза.

— Какво излиза, работил си за човека, който се опита да убие сестра ми!

— Да.

Тя не сваляше очи от него. Струваше му се, че се опитва да проникне в мислите му, но когато заговори, гласът й бе доста хладен.

— Защо ми го казваш чак сега?

Объркан, Макс прокара пръсти през косата си.

— Спомних си всичко едва сега, когато ми разказа за изумрудите.

— Виж ти!

— Не очаквам да ми повярваш — продължи той, забелязал ледените пламъчета в очите й. — Ала наистина бях забравил всичко. Пък и когато приех предложението, изобщо не знаех за какво става дума.

Лайла продължи да го наблюдава вторачено — претегляше всяка негова дума, всяко негово движение и израз.

— Вижда ми се странно, че не си знаел за огърлицата и грабежа. Вестниците писаха за тях в продължение на няколко седмици. Трябва да живееш в пещера, за да не чуеш за това.

— Или в аудитория — прошепна Макс. Спомни си думите на Кофийлд, че е умен, но не особено досетлив, и сбърчи чело. — Ще ти кажа каквото знам и си тръгвам.

— Как така си тръгваш?

— Едва ли след всичко това искаш да остана.

Тя пак се взря в него — инстинктите й се бореха със здравия разум. Въздъхна тежко и вдигна ръка.

— Мен ако питаш, трябва незабавно да разкажеш всичко на цялото семейство. А после ще решим какво да правим.

Макс присъстваше за пръв път в живота си на семейна сбирка. Баща му беше деспот, който изобщо не се интересуваше от мнението на другите. При Калхунови бе по-различно. Събираха се около голямата махагонова маса в трапезарията и бяха толкова сплотени, че за първи път от мига, когато бе дошъл на себе си в стаята на горния етаж, той се почувства едва ли не натрапник. Започна да им разказва онова, което бе обяснил и на Лайла в кулата, а те го прекъсваха от време на време с въпроси.

— Толкова ли не провери какъв е този човек? — попита Трент. — Какво излиза, хванал си се на работа при някакъв тип, когото не си виждал никога и за когото не знаеш нищо!

— Не виждах причина да го проучвам. Все пак съм преподавател, а не предприемач — възрази предпазливо Макс.

— В такъв случай сигурно няма да възразиш, ако поразпитаме за теб — намеси се и Слоун.

Макс срещна спокойно очите му, изпълнени с подозрение.

— Не.

— Вече го направих — обади се Аманда, която барабанеше с пръсти по дървената маса. Всички извърнаха очи към нея. — Видя ми се логично да звънна на един-двама души.

— Без изобщо да се посъветваш с нас! — изсумтя Лайла.

— Момичета! — скастри ги Коко. — Не започвайте пак!

— Трябваше да ни попита. Не й е работа да разпитва за Макс! — тросна се ядно Лайла.

Четирите сестри започнаха да спорят разгорещено, да изтъкват доводи и да изказват мнения. Слоун реши да не се бърка. Трент притвори очи. Макс ги загледа вторачено. Обсъждаха него, караха се, подмятаха името му през масата като топче за пинг-понг.

— Извинявайте — каза накрая, ала никой не му обърна внимание. Опита повторно и си спечели първата усмивка на Слоун. — Дявол ви взел, няма ли да престанете! — подвикна раздразнено, както озаптяваше студентите, и това даде резултат.

Жените млъкнаха и го погледнаха.

— Слушай, всезнайко такъв — поде Катрин, но Макс я прекъсна.

— Не, ти слушай! Първо, защо ще ви казвам всичко от игла до конец, ако имам някакви користни подбуди. И понеже искате да изясните що за човек съм и с какво се занимавам, защо не престанете да се споглеждате и не се опитате да разберете?

— Защото обичаме да се споглеждаме — отвърна надуто Лайла. — И не обичаме да ни дават акъл.

— Прекалявате — намеси се отново Коко, възползвала се от кратката пауза. — И тъй като Аманда вече е проверила що за човек си, Макс, макар че е малко нелюбезно…

— Разумно е — възрази Аманда.

— Грубо е — поправи я Лайла.

Сигурно щяха да продължат да се карат, ако Сузана не бе вдигнала ръка.

— Станалото — станало. Нека чуем какво е научила Аманда.

— Както вече споменах — подхвана Аманда и стрелна с поглед Лайла, — звъннах на един-двама души. Ректорът на „Корнел“ се изказа много ласкаво за Макс. Доколкото си спомням, го описа с думите „блестящ“ и „отдаден на науката“. Смятан е за един от най-големите капацитети по американска история в страната. Дипломирал се е едва двайсетгодишен, на двайсет и пет вече е доктор на науките.

— Голям умник, няма що! — намеси се Лайла и се усмихна ведро, когато Макс се размърда на стола.

— Нашият доктор Куотърмейн — продължи Аманда — е от щата Индиана, не е женен и няма досие в полицията. Вече осем години преподава в университета „Корнел“, публикувал е доста статии, които са посрещнати добре. Последната е посветена на обществената и политическата обстановка в САЩ в навечерието на Първата световна война. В академичните кръгове е смятан за вундеркинд, сериозен, отговорен, с неограничени възможности. — Усетила, че Макс се притеснява, Аманда посмекчи тона си. — Извинявай, Макс, че съм разпитвала за теб, но не исках да излагам семейството на опасности.

— Всички ти се извиняваме, ала от два месеца имаме доста неприятности — усмихна се и Сузана.

— Разбирам ви — кимна той — нямаше намерение да им обяснява колко мрази да го наричат „вундеркинд“ — Ако научната ми биография ви вдъхва спокойствие, нямам нищо против.

— Има и още нещо — продължи Сузана. — Въпреки сведенията, които е събрала Аманда, и онова, което ни разказа ти, пак нямаме обяснение какво си правил в морето онази вечер, когато те намери Лайла.

Всички зачакаха, а Макс се опита да се съсредоточи. Сега вече му бе лесно да се върне назад в спомените си, толкова лесно, както да разкаже за битката при Бул Рън или за администрацията на Удроу Уилсън.

— Подреждах архива. Задаваше се буря, морето беше бурно. Мъчеше ме морска болест, явно не ставам за мореплавател. Реших да изляза на палубата, за да се поосвежа, и без да искам, чух един разговор между Кофийлд и капитан Хокинс. — Разказа им най-подробно какво бе научил от този разговор и как си бе дал сметка в какво го бяха въвлекли. — Бях объркан, не знаех какво да правя. Хрумна ми налудничавата мисъл да взема документите, да сляза от яхтата и да отида в полицията, което при тези обстоятелства бе, разбира се, неосъществимо. Но онези типове бездруго ме спипаха. Кофийлд беше въоръжен, този път обаче бурята бе на моя страна. Излязох на палубата и рискувах — хвърлих се в морето.

— Скочил си въпреки бурята? — попита Лайла.

— Е, не беше много умно от моя страна.

— Не, проявил си смелост — поправи го тя.

— Кофийлд бе насочил пистолета си към мен, така че едва ли става дума за смелост — поясни Макс и намръщен прокара длан по превръзката върху слепоочието си.

— Както го описваш този Кофийлд, явно не става дума за същия човек — вметна Аманда и докато обмисляше догадката си, пак забарабани с пръсти по масата. — Ливингстън, онзи, който открадна архива, бе с тъмна коса и бе около трийсетгодишен.

— Значи си е боядисал косата — отбеляза Лайла и вдигна ръце. — Не може да се върне със същото име и същия външен вид. В полицията имат описанието му.

— Дано си права — вметна Слоун и върху лицето му грейна усмивка. — Надявам се този негодник да се върне, тогава да му мисли.

— Няма да му се размине току така — подкрепи го и Катрин. — Въпросът сега е какво да правим оттук нататък.

Пак започнаха да спорят — Трент обърна внимание на жена си, че точно тя няма да прави нищо, Аманда му напомни, че това е проблем на Калхунови, а Слоун се тросна разгорещено да стояла настрана. Коко оповести, че е време за бренди, ала никой не й обърна внимание.

— Той ме смята за мъртъв — пророни Макс сякаш на себе си. — И се чувства в безопасност. Сигурно е някъде наблизо, на същата яхта — „Буревестник“.

— Помниш ли я? — попита Лайла и вдигна ръка, за да покаже на другите да мълчат. — Можеш ли да я опишеш?

— До най-малките подробности — отвърна усмихнат Макс. — Това е първата яхта, на която съм се качвал.

— Ще съобщим тази информация на полицията — отсече Трент и огледа всички на масата, а после кимна. — Можем да проверим и ние. Дамите познават острова не по-зле, отколкото тази къща. Ако този тип е някъде наоколо, ще го намерим.

— Само да ми падне! — повтори Слоун, а след това погледна Макс и последва инстинктите си. — С нас ли си, Куотърмейн?

Изненадан, Макс премигна и се усмихна.

— Иска ли питане!

* * *

Отидох в къщата на Кристиан. Сигурно поемах риск, можеше да ме срещне някой познат, но изгарях от желание да видя къде и как живее топ, какви вещи държи около себе си.

Къщата му досами водата е малка и квадратна, от дърво, а стаите са пълни с неговите платна и с уханието на терпентин. Над кухнята има слънчево таванско помещение, което му служи за ателие. Прилича ми на кукленска къщичка с нейните красиви прозорци и ниски тавани, със старите кичести дървета отпред и с тясната тераса отзад, на която можем да поседнем и да погледаме водата.

Кристиан ми е разказвал, че при отлив водата се отдръпва дотолкова, та можеш да идеш по гладките скали чак до малката горичка отсреща. Вечер въздухът е огласян от звуци. От песента на щурците, от бухането на кукумявките и плисъка на хладката вода. Там се почувствах у дома, никога през живота ми не ми е било толкова хубаво и леко. Струваше ми се, че двамата сме живели там дълги години. Когато го споделих с Кристиан, той ме притисна до себе си.

— Обичам те, Бианка — каза ми. — Исках да дойдеш. Исках да те видя в моята къща, сред моите вещи. Сега вече винаги ще те виждам тук и никога няма да се разделяме.

Идеше ми да се закълна пред него, че ще остана. Божичко, тъкмо да изрека думите, и те засядаха на гърлото ми, възпирани от дълга. Проклетият дълг! Кристиан явно го усети, защото ме целуна, сякаш искаше да скрепи тези думи.

Разполагах само с един час, който да прекарам с него. И двамата знаехме, че трябва да се върна при мъжа си и при децата, при живота, който бях избрала, преди да срещна него. Усетих как ме притиска до себе си, почувствах вкуса на устните му, колко много ме желае.

— Искам да бъда твоя — чух се как нашепвам и не се засрамих. — Милвай ме, Кристиан! Нека бъда твоя. — Притиснах се безсрамно към него, сърцето ми бумтеше като обезумяло. — Люби ме! Отведи ме в леглото си!

Колко силно ме притисна той в обятията си, толкова силно, че останах без дъх. Кристиан обхвана с длани лицето ми и аз долових как връхчетата на пръстите му треперят. Очите му бяха почти черни. В тях се четяха безброй чувства — страст, любов, отчаяние, угризения.

— Знаеш ли колко често съм си мечтал за това? Колко много нощи съм лежал буден и съм тъгувал по тебе? — После ме пусна, прекоси стаята и застана пред моя портрет, окачен на стената. — Желая те, Бианка, всеки миг от живота си те желая. И те обичам прекалено много, за да взема нещо, което не може да бъде мое.

— Кристиан…

— Нима смяташ, че ако те докосна, после ще те пусна да си тръгнеш? — изрече вече гневно и припряно и се извърна рязко. — Неприятно ми е, че се промъкваме като грешници колкото да прекараме заедно един час, невинни като деца. Нямам силите да се откажа от теб, ала все ще намеря сили да те предпазя от стъпка, заради която само ще съжаляваш.

— Как мога да съжалявам, че ти принадлежа?

— Вече принадлежиш на друг. Всеки път, когато се връщаш при него, си мечтая да го убия с двете си ръце ако не за друго, то защото топ може да те гледа, а аз — не. Решим ли се на тази последна стъпка, няма да ти оставя избор. Никога повече няма да се върнеш при него, Бианка. Няма да се върнеш в своя дом, в живота, който си водила досега.

Гледах го как стои между мен и моя образ, който е нарисувал, и съзнавах, че е прав.

Затова и си тръгнах, за да се върна вкъщи, за да завържа панделка в косицата на Колин, да поиграя на топка с Итън, да избърша сълзите на Шон, който си ожули коляното. За да вечерям в потискаща учтивост със своя съпруг, който ми става все по-чужд.

Кристиан бе прав, това е истина, за която трябва да прогледна. Скоро ще дойде време, когато вече няма да съм в състояние да живея и в двата свята и ще съм принудена да избера един от тях, само един.