Нора Робъртс
Любовта на Лайла (3)

ВТОРА ГЛАВА

— Клетият! — завайка се, надвесена над леглото, Коко, великолепна в широката алена роба. Загледа как Лайла превързва повърхностната драскотина върху слепоочието на госта, който бе в безсъзнание, и пророни тихо: — Интересно, какво ли му се е случило?

— Налага се да почакаме, сега няма как да го попитаме — отвърна Лайла и прокара нежно пръсти по бледото лице върху възглавницата.

Както личеше, мъжът бе малко над трийсетте. Нямаше слънчев загар, въпреки че бе средата на юни. Лайла реши, че явно бе от хората, които предпочитат да си стоят вкъщи, ала от друга страна, бе доста мускулест. Имаше хубаво тяло, макар да бе едър — тя се бе намъчила, докато го довлече до колата. Лицето му бе издължено и скулесто. Изглежда беше интелектуалец. Устата му безспорно бе красива. Някак поетична, както и бледата кожа. Сега очите му бяха затворени, но Лайла знаеше, че са сини. Косата му, която вече бе почти суха и цялата беше в пясък, бе дълга и гъста. А също черна и права като миглите.

— Говорих с лекаря — каза Аманда, която бе влязла забързано в стаята. Погледна свъсена пациента и забарабани с пръсти по долната табла на леглото. — Според него трябва да повикаме „Бърза помощ“.

Съвсем близо до къщата падна гръмотевица, дъждът шибаше по прозорците. Лайла вдигна очи.

— Предпочитам да остане тук, освен ако не се налага да постъпи в болница.

— И аз съм на същото мнение — рече Сузана, която стоеше от другата страна на леглото. — Освен това съм на мнение, че Лайла трябва да си вземе топла вана и да полежи.

— Нищо ми няма — възропта Лайла.

Беше се увила в мъхеста хавлия, която, както и здравословната доза бренди, я бяха постоплили. При всички положения изпитваше едва ли не собственически чувства към човека, когото бе спасила, не за да го остави на произвола на съдбата.

— Ти не си наред! Бива ли да се хвърляш посред буря в океана! — укори Катрин сестра си, както й разтриваше врата.

— Не можех да го оставя да се удави — отвърна Лайла и я помилва по ръката. — Къде е Трент?

— Заедно със Слоун проверяват дали новата постройка няма да се наводни от дъжда — въздъхна Катрин.

— Май не е зле да направя пилешка супа — забеляза Коко, чиито майчински инстинкти отново се бяха пробудили, и пак се взря в мъжа. — Когато се събуди, сигурно ще е гладен като вълк.

Той вече се отърсваше лека-полека от унеса. Чу далечните нежни звуци на женски гласове. Тихи, галещи, вдъхващи спокойствие. Приличаха на музика и го изтръгваха от сънищата. Макс извърна глава и усети върху челото си нежна женска милувка. Отвори бавно очи, които още смъдяха от солената вода. Слабо осветената стая се замъгли, килна се, после малко по малко застана на фокус. Той забеляза унесено, че жените са пет. От едната страна на леглото бе застанала блондинка, поетично хубава, с угрижени очи. В долния край стоеше висока жена с кестенява коса, която изглеждаше и нетърпелива, и изпълнена със състрадание. Една по-възрастна жена с опушеноруса коса и царствена осанка го гледаше с лъчезарна усмивка. Зеленооката амазонка с гарвановочерна коса бе отметнала глава и се усмихваше по-предпазливо. В стаята бе и неговата сирена — беше приседнала до него на леглото, облечена в бяла хавлия, а невероятната й коса се спускаше на буйни къдрици чак до кръста. Макс явно бе направил някакво движение, защото всички се доближиха, сякаш за да го утешат. Сирената отпусна длан върху неговата.

— Сигурно съм в рая — успя да пророни той с пресъхнало гърло. — Излиза, че си струвало да си мъртъв.

Лайла се засмя и стисна пръстите му.

— Добре го каза, само че сме не в рая, а в щата Мейн — поправи го тя. Взе една чаша и му даде да отпие от чая с бренди. — И ти не си мъртъв, само си уморен.

— Пилешка супа! — оповести отново Коко и се зае да оправя одеялото, с което бе завит Макс. Бе доста суетна и с изявлението, което той направи, след като се събуди, Макс начаса й стана симпатичен. — Е, ще хапнете ли от супата?

— Да — отвърна той, тъй като го болеше гърло и топлата супа щеше да му дойде добре. Беше му трудно да преглъща, ала пак отпи жадно от чая. — Вие кои сте?

— Калхунови — отговори Аманда, която стоеше в долния край на леглото. — Добре дошъл в Замъка!

— Калхунови ли?

Името му се стори познато.

— Извинявайте, но как съм се озовал тук?

— Доведе те Лайла — обясни Катрин. — Тя…

— Беше изпаднал в беда — прекъсна я Лайла и се усмихна. — Сега не мисли за това. Почивай си.

Наистина трябваше да си почине — отново усети как се унася.

— Значи се казваш Лайла — рече изнемощяло Макс и докато задрямваше, пак повтори името — стори му се много поетично, точно като за сън.

— Как е спасителката тази сутрин?

Застанала до печката, Лайла се обърна и погледна.

Слоун, годеника на Аманда. Беше висок метър и деветдесет, ако не и повече, излъчваше неоспорима мъжественост и направо бе запълнил рамката на вратата.

— Не мога да се оплача.

— Другия път внимавай. Не искаме да те губим — рече Слоун и след като прекоси стаята, я целуна по главата.

— Едва ли пак през живота си ще скачам в бурния океан, веднъж ми стига — въздъхна тя и се сгуши до него.

— Бях вцепенена от ужас.

— Какво, по дяволите, търсеше в тази буря на плажа?

— Разхождах се — сви рамене младата жена и пак се зае с чая.

Засега предпочиташе да не споделя с никого сензационната новина, че някаква сила я бе тласнала да иде на плажа.

— Разбра ли кой е този човек?

— Още не. Не носеше портфейл, а снощи бе в доста окаяно състояние и не исках да му додявам. — Лайла вдигна очи, видя израза на Слоун и поклати глава. — Я не се занасяй, едва ли е опасен. Ако е искал да се промъкне в къщата и да си опита късмета с огърлицата, сигурно е щял да намери и по-лесен начин, вместо да се хвърля в морето и да се дави.

Слоун бе принуден да се съгласи, ала след като бяха стреляли по Аманда, не искаше да рискува.

— Който и да е, според мен трябва да го откараш в болницата.

— Ти не се грижи за това. Остави на мен — отвърна Лайла и започна да реди чашите и чиниите върху подноса.

— Няма му нищо, повярвай, Слоун!

Свъсен, той отпусна ръка върху нейната. Тя отметна коса.

— А сега да занеса закуска на господин Х. Няма ли да идеш да събаряш стени в западното крило?

— Днес няма да рушим, а ще построим няколко. — Вярваше на Лайла и затова вече не бе така разтревожен.

— Не закъсняваш ли за работа?

— Взех си почивен ден, реших да се вживея в ролята на милосърдна сестра — отвърна тя и го шляпна по ръката, защото той понечи да си вземе от препечените филийки.

Хванала подноса, тръгна по коридора. Първият етаж на Замъка бе същински лабиринт от стаи с високи тавани и напукана мазилка. Къщата бе строена през 1903 година по поръчка на Фъргюс Калхун и в най-добрите си дни наистина бе приличала на палат — с полирана ламперия, кристални ръкохватки на вратите и приказно красиви стенописи бе олицетворявала високото обществено положение на своите собственици.

Сега покривът течеше, канализацията и водопроводната мрежа бяха прогнили, мазилката се лющеше. Но въпреки това и Лайла, и сестрите й обожаваха къщата — това бе нейният дом, нейният единствен дом, където витаеше споменът за родителите й, починали преди петнайсет години.

Тя изкачи витата стълба и спря. Чуваше как в далечината бумкат чукове. Слоун и Трент потягаха западното крило, което плачеше за ремонт. Благодарение на тях къщата щеше да си възвърне поне малко от някогашната си слава.

Когато Лайла влезе в стаята, той още спеше. Младата жена знаеше, че през нощта непознатият почти не се бе помръднал — беше бдяла над него чак до зори, прилегнала в долния край на кревата, като от време на време се бе унасяла.

Остави нечуто подноса върху скрина и отиде да отвори вратата на терасата. Усети полъха на топлия благоуханен въздух. Не се сдържа и излезе на терасата, за да се поосвежи. Слънцето проблясваше върху росната трева и искреше върху нежнорозовите цветове на божурите, още натежали от дъжда. По белите решетки се виеше повет с наситеносини, прилични на телефончета цветове, които се надпреварваха с трендафила.

От терасата с висок до кръста парапет тя виждаше блещукащата синя вода на залива и по-зелената, не така ведра повърхност на Атлантическия океан. Струваше й се направо невероятно, че едва предната вечер се бе хвърлила във водата, влачила бе един непознат и се бе борила да не се удави. Ала мускулите й, които не бяха свикнали с такова усилие, още я боляха и я връщаха към онези ужасяващи мигове.

Но Лайла предпочиташе да живее в настоящето, в тази прелестна ленива утрин. В далечината плаваха множество малки като играчки туристически корабчета, пълни с хора, които стискаха фотоапарати или деца с надеждата да зърнат кит.

Беше юни и летовниците прииждаха на талази в Бар Харбър, за да се повозят с лодки, да пазаруват и да се пекат на слънцето. Изпълваха улиците, щурмуваха сладкарниците, където се продаваше сладолед, и магазинчетата за тенис-фланелки, поръчваха си в ресторантите ролца от омари, търсеха идеалния сувенир. За тях това бе курорт. За нея бе дом.

Погледа една тримачтова шхуна, отправила се към открито море, помечта малко и пак влезе вътре.

Макс сънуваше. Беше сам в сърдитото черно море и се мъчеше да се пребори с огромните, възправили се над него вълни. Ала ръцете и краката отказваха да му се подчинят и го теглеха надолу, към този сляп свят без въздух. Вече се задъхваше. Главата му бучеше.

Бе загубил ориентация — под него бе черното море, над него — черното небе. Крайниците му бяха изтръпнали, слепоочията му тътнеха непоносимо. Той потъна, понесе се надолу към дъното, когато, не щеш ли, изникна младата жена с червеникава коса, плаваща около нея, спускаща се върху белите й гърди и обвиваща тънката й снага. Очите й бяха нежно, тайнствено зелени. Тя нашепваше името му, в гласа й се долавяше смях, и сякаш го зовеше. Бавно и грациозно като балерина протегна ръце и го прегърна. Макс я целуна по устните — бяха с вкус на сол и любов.

Изстена и колкото и да му бе неприятно, се събуди. Веднага усети болка — туптяща и тъпа в рамото, остра и непоносима в главата. Той се съсредоточи, за да преодолее болката, и първото, което видя, бе високият напукан таван. Стаята бе огромна — или може би само изглеждаше такава, защото бе обзаведена пестеливо. Затова пък мебелите бяха невероятни! Единственият стол безспорно бе в стил Луи Петнайсети, а прашното нощно шкафче — в стил „Хепълуайт“. Матракът, на който лежеше, бе изтърбушен, затова пък таблата в долния край на леглото бе в стил „Крал Джордж“.

Надигна се с усилие на лакти и видя Лайла, която бе застанала на вратата на терасата. Дългата й коса се вееше от лекия ветрец. Макс преглътна. Най-сетне бе сигурен, че тя не е сирена. Имаше крака. Божичко, невероятно дълги крака. Бе облечена в къси панталони на цветчета и в най-обикновена синя фланелка. Усмихваше се.

— Е, вече си буден — рече Лайла, дойде при него и сложи майчински длан върху челото му. Устата му пресъхна. — Нямаш температура. Късметлия!

— Да.

Усмивката й стана още по-лъчезарна.

— Гладен ли си?

— Да — потвърди той, усетил, че стомахът му бе празен.

Запита се дали някога ще е в състояние да изрече пред нея нещо повече от едносрични думи. Смъмри се, задето си я бе представил гола, и то при положение, че тя бе рискувала живота си, за да го спаси.

— Казваш се Лайла, нали?

— Точно така — отвърна тя и отиде да вземе подноса.

— Мислех, че изобщо няма да помниш какво се е случило снощи.

Болката отново го проряза, Макс стисна зъби и се помъчи гласът му да не трепери.

— Помня пет хубави жени. Казах си, че съм в рая.

Лайла се засмя, остави подноса в долния край на леглото му и отиде да оправи възглавниците.

— Моите три сестри и леля ми. Можеш ли да приседнеш?

Плъзна длан по гърба му, за да му помогне, а той изведнъж забеляза, че е гол.

— Ох…

— Не се притеснявай, няма да гледам. Засега — засмя се отново тя, а Макс се изчерви. — Дрехите ти бяха вир-вода. Ризата вече май не става за нищо. Отпусни се — подкани го пак Лайла и сложи подноса върху коленете му. — Зет ми и кандидат зетят те пренесоха на леглото. Пийни чай. Сигурно си се нагълтал със солена вода и те боли гърло. А и глава. Ще те оставя за малко — каза накрая и си тръгна, оставяйки подире си екзотично ухание.

Вече сам, той се опита да се посъвземе. Още от малък, когато бе страдал от астма, не обичаше да се чувства слаб. Разочарован, баща му се бе отказал от мечтата да направи единствения си син звезда на американския футбол. Колкото и нелогично да беше, болестите пробуждаха у Макс горчиви спомени от детството.

Открай време бе смятал, че умът му е по-силен от тялото, и сега се опита с негова помощ да притъпи болката.

Лайла се върна с аспирин и чай от жълт кантарион.

— Глътни две хапчета. А щом се нахраниш, мога да те закарам в болницата.

— В болницата ли?

— Не искаш ли да те прегледа лекар?

— Не — рече той и глътна таблетките.

— Както кажеш.

Младата жена приседна на леглото и се взря в Макс, като клатушкаше лениво крак в такт с някаква мелодия, която си тананикаше наум.

Никога през живота си той не бе усещал такова силно привличане към жена — нежната й кожа, едва доловимата руменина по лицето й, формите на нейното тяло, устата го възпламеняваха. От тази мощна атака върху сетивата му се зави свят. Напомни си, че е бил на косъм от това, да се удави. А сега в главата му се въртеше само едно — как да се добере до жената, която му бе спасила живота.

— Дори не съм ти благодарил.

— Е, и без благодарности ще минем. Опитай яйцата, докато не са изстинали. Трябва да хапнеш.

Макс си гребна покорно от яйцата.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

— Да, мога, но само оттам, откъдето се включих и аз.

— Тя отметна спокойно косата си зад рамото и се намести върху леглото. — Слязох с колата на плажа. Прихвана ме нещо — добави Лайла с лениво движение на раменете.

— Наблюдавах от кулата как се задава буря.

— Кулата ли?

— Тук, от къщата — поясни тя. — Кой знае защо, реших, че на всяка цена трябва да отида на плажа и да погледам как бурята напредва откъм морето. И тогава те видях. — Лайла махна с небрежен жест кичура коса, паднал върху челото му. — Ти се давеше и се хвърлих да те спасявам. Криво-ляво излязохме с общи усилия на брега.

— Помня. И ти ме целуна. Тя се усмихна.

— Според мен го заслужавахме и двамата. — Лайла докосна нежно ожулената кожа върху рамото му. — Блъсна се в скалите. Какво правеше в това бурно море?

— Аз… — Той затвори очи, за да подреди обърканите си мисли. От усилието по челото му избиха ситни капчици пот. — И аз не знам.

— Кажи ми поне името си.

— Името ли? — повтори Макс и я погледна учудено.

— Не го ли знаеш?

— Нямахме възможност да се запознаем, както му е редът. Аз се казвам Лайла Калхун — добави тя и му протегна ръка.

— Куотърмейн — отвърна Макс и се ръкува с нея. — Максуел Куотърмейн.

— Пийни още чай, Макс. Женшенът ще те ободри. — Лайла взе отварата от жълт кантарион и започна да промива внимателно ожуленото място върху рамото му. — С какво се занимаваш?

— Преподавател съм по история в университета „Корнел“.

Пръстите и облекчиха болката в рамото му и той се поотпусна.

— Разкажи ми още нещо за себе си — подкани го Лайла, за да отклони мислите му от болката, да го поразсее и Макс отново да заспи. — Откъде си?

— Израсъл съм в Индиана…

— Във ферма ли? — поинтересува се тя и плъзна пръсти към схванатия му врат.

— Не — въздъхна той, усетил как напрежението го отпуска. — Родителите ми имаха тържище. Помагах им след училище и по време на лятната ваканция.

— Харесваше ли ти?

В очите му проблесна тъга.

— Не особено, ала така имах предостатъчно време да уча. Баща ми се дразнеше, че непрекъснато чета. Не го разбираше. Взех няколко класа за една година и влязох в университета „Корнел“.

— Със стипендия ли?

— Да. Защитих докторска дисертация — изрече Макс някак неясно и тежко. — Знаеш ли какъв напредък са постигнали хората между 1870 и 1970 година?

— Невероятно голям.

— Точно така — каза той сънено — беше се унесъл от спокойния й глас и нежните й ръце. — Жалко, че не съм бил жив през 1910 година.

— Откъде знаеш, може и да си бил жив! — усмихна се развеселена и очарована Лайла. — Хайде, поспи, Макс!

Когато се събуди, беше сам. Правеше му компания само болката. Забеляза, че Лайла бе оставила до леглото аспирина и шише вода, и припряно глътна няколко хапчета.

Макар и да не изискваше особени усилия, дори това го изтощи и той прилегна, за да си поеме дъх. Навън грееше ярко слънце и лъчите му струяха през отворената врата на терасата заедно със свежия морски въздух. Макс бе изгубил представа за времето и се изкушаваше пак да легне и да затвори очи, но реши, че трябва да се стегне.

Видя в долния край на леглото старателно сгънатия си панталон и някаква чужда риза и изпита чувството, че Лайла бе прочела мислите му. Стана плахо, досущ грохнал старец със слаби кости и изтръпнали мускули. Успя все пак да надвие болката в тялото си, взе дрехите и открехна една странична врата, зад която с удоволствие видя вана на крачета с формата на лапи и хромирани кранчета и душ.

Пусна водата и застана под нея. След десет минути пак се чувстваше почти жив. Доста се измъчи, докато се избърше — крайниците още го боляха. Изтри парата върху огледалото, без да е сигурен, че онова, което ще види, ще му допадне, и се взря в лицето си.

Кожата му под наболата брада беше бледа и изопната. Под превръзката върху слепоочието му се синееше цицина. Вече знаеше, че целият е в подутини и драскотини. От солената вода очите му бяха кръвясали. Никога не се бе смятал за суетен — бе на мнение, че външността му е най-обикновена, — ала сега му стана неприятно и той свали поглед от огледалото.

Облече се, свъсен от болката, като ругаеше и кълнеше едва чуто.

Ризата му бе по мярка, дори му стоеше по-добре, отколкото повечето негови ризи. Притесняваше се да пазарува, всъщност се притесняваше от продавачките с техните широки нетърпеливи усмивки. Най-често пазаруваше по каталог и купуваше каквото му пратят.

Погледна босите си крака — щеше да се наложи да иде да си купи обувки.

Излезе бавно на терасата. Слънцето го заслепи, затова пък влажният въздух и лекият ветрец му подействаха като балсам. А гледката! Притаил дъх, Макс се взря във водата, скалите и цветята. Сякаш бе на самия връх на света и гледаше малко съвършено кътче от планетата в подножието. Пред очите му трепкаха безчет цветове — сапфирено, изумрудено, огненочервеното на розите, непорочно бялото на платната на лодките, издути от вятъра. Цареше тишина, нарушавана само от плисъка на морето и от далечния мелодичен гонг на шамандура. Въздухът бе изпълнен от уханието на летни цветя и хладния полъх на океана.

Той тръгна да се разхожда по терасата, като се подпираше на стената. Не знаеше в коя посока да поеме. По едно време му се зави свят и волю-неволю спря, стисна очи и си пое дълбоко въздух.

Стигна стълбище, водещо нагоре, и тръгна по него. Нозете му сякаш бяха гумени и Макс вече усещаше как силите го напускат. Но продължи нататък, тласкан от гордост и любопитство.

Къщата бе от гранит, строг масивен камък, който обаче не загрозяваше архитектурата. Той имаше чувството, че разглежда замък, величествен бастион от зората на цивилизацията, кацнал преди хилядолетия на зъберите над морето.

После чу как бучи електрически трион и някой ругае. Приближи се още малко и разпозна деловите звуци на строеж — блъскането на чук по дърво, кънтящия глас на транзистор, бръмченето на бормашини. Пред него се изпречиха скели и дървени трупи. От другия край на терасата се показа някакъв мъж. Беше с червеникаворуса буйна коса и загоряло от слънцето лице. Присви очи, взря се в Макс и пъхна палци в джобовете на панталона си.

— Гледам, вече сте на крака.

— Общо взето, да.

Слоун си помисли, че човекът изглежда твърде зле. Бе мъртвешки блед, очите му бяха в синини, от усилието лицето му бе плувнало в пот и лъщеше. Едвам се държеше на крака. Подозренията на Слоун се изпариха.

— Слоун О’Райли — представи се той и протегна ръка.

— Максуел Куотърмейн.

— Разбрах от Лайла, че сте преподавател по история. Отпуската си ли карате тук?

— Не — отвърна Макс и сбърчи чело.

Слоун видя по очите му, че той не увърта, а по-скоро е стъписай и объркан.

— Доколкото виждам, още не сте се съвзели.

— Има нещо такова — потвърди Макс и разсеяно пипна превръзката върху слепоочието си. — Бях на една яхта — прошепна той и се напрегна да си я представи. — По работа. — Каква работа, зачуди се наум. — Морето беше доста бурно. Излязох на палубата да подишам въздух. — Бе стоял край перилата, а палубата се люшкаше като обезумяла. Беше го обзела паника. — Май съм паднал зад борда.

— Странно, никой не е съобщил за злополуката.

— Остави човека на мира, Слоун. Прилича ли ти на крадец, тръгнал да краде скъпоценни накити? — намеси се Лайла, която бе изкачила лениво стълбата, следвана по петите от черно куче с къса козина.

Кучето се спусна към Слоун, изправи се на задни лапи, а предните опря върху коленете му.

— Чудех се къде си отишъл — продължи тя и, обхванала с длан брадичката на Макс, се взря в лицето му. — Изглеждаш малко по-добре — отсъди накрая, а кучето започна да души пръстите на босите му крака. — Това е Фред — поясни Лайла. — Хапе само престъпници. Ето, вече получи неговото одобрение. Защо не слезеш долу да се попечеш на слънце и да хапнеш нещо?

Той нямаше нищо против да поседи на слънце и тръгна след нея.

— Тази къща наистина ли е твоя?

— Да, тук е моят дом, друг нямам. Прадядо ми я е построил в самото начало на века. Внимавай да не се препънеш във Фред.

Кучето се стрелна между тях, настъпи си ухото и изскимтя. На Макс му дожаля, нали и той се бе намъчил.

— Много е зле с координацията — поясни тя, докато кучето се изправяше на крака. Забеляза празния поглед на Макс и го потупа по бузата. — Мисля, че ще ти се отрази добре, ако опиташ пилешката супа на леля Коко.

Накара го да седне и го гледа през цялото време, докато той се хранеше. Обикновено изпитваше потребност да закриля само своите близки и малките птички. Ала нещо в този мъж я разнежваше. Изглеждаше толкова безпомощен и объркан.

В сините му очи обаче се четяха не само умора и притеснение, виждаше се, че се двоуми и се бори с нещо.

През това време Макс си мислеше, че супата едва ли не му бе спасила живота, точно както Лайла предната вечер. Беше го стоплила и го бе ободрила.

— Паднах от една яхта — каза той най-неочаквано.

— Това обяснява нещата.

— Всъщност не помня какво съм търсил на тази яхта.

Лайла, която седеше на стола до него, подви гъвкаво крак и зае поза „лотос“.

— Може би си карал на нея отпуската си.

— Не — свъси се Макс. — Не, никога не ползвам отпуск.

— Защо? — учуди се тя и се пресегна да си вземе от соленките в чинията му, при което трите пръстена върху ръката й проблеснаха.

— Имам много работа.

— Но сега студентите са във ваканция — възрази Лайла и се протегна лениво.

— Водя летни курсове. Освен… — Той не се доизказа — мъчеше се да си спомни нещо, което все му се изплъзваше. — Това лято смятах да правя научно изследване. И да започна книга.

— Книга ли? — възкликна тя и отхапа от соленката така, сякаш бе намазана с черен хайвер. Макс се възхити на първичната й чувствена радост. — За какво?

Той се сепна от последните й думи. Не бе споделял с никого намерението си да напише книга. Никой, който го познаваше, не би повярвал, че този наглед безстрастен сух човек мечтае да пише романи.

— Обмислям я от известно време, ала чак сега ми се отвори възможност да я започна — ще бъде посветена на историята на едно семейство.

— Не се и съмнявам, че ще се справиш. Виж, аз бях много слаба ученичка. Мързелива — уточни Лайла и очите й проблеснаха закачливо. — Направо не проумявам как някой може да избере професията на преподавател. На теб харесва ли ти?

— Не е толкова важно дали ми харесва. Просто си разбирам от работата.

И това не бе голо самохвалство — неговите студенти наистина усвояваха материала, някои по-добре, други — по-зле. Лекциите му бяха много посещавани и бяха приемани с овации.

— Това са различни неща. Мога ли да видя дланта ти?

— Да видиш какво?

— Дланта ти — повтори тя и след като я пое, се взря в линиите. — Х-м-м!

— Какво правиш?

За миг му се стори, че Лайла ще притисне устни до дланта му.

— Гледам ти на ръка. Притежаваш по-скоро остър ум, отколкото интуиция. Всъщност не, по-точно е да се каже, че се осланяш по-скоро на ума, отколкото на инстинктите си.

Макс се засмя нервно, загледан в сведената й глава.

— Нима вярваш в тези неща? В хиромантията, де.

— Вярвам, разбира се, но тя не се свежда само до линии, трябва и да ги усетиш и разчетеш. — Лайла вдигна за малко очи и се усмихна някак лениво и пленително. — Имаш много красиви ръце. Погледни тук! — Тя прокара пръст по дланта му и смутен, той преглътна. — Ще живееш дълго, ала виждаш ли, ей тук линията се прекъсва!

Ще се разминеш на косъм със смъртта.

— Това го знаеш и без да ми гледаш на ръка.

— Да, но го пише и на нея — възрази Лайла. — Имаш богато въображение. Според мен ще напишеш онази книга, ала трябва да поработиш върху самочувствието си.

Тя пак го погледна, върху лицето й се четеше състрадание.

— Тежко детство, а?

— Да… не — отвърна Макс смутен и се покашля. — Детство като на всички останали.

Лайла вдигна вежда, но реши да не го коментира.

— Е, сега вече си голямо момче. — Отметна с характерното за нея нехайно движение косата си назад и пак се взря в дланта му. — Точно така, виж, тези линии олицетворяват професионалното поприще и едната е раздвоена. В професионалната сфера всичко при теб ще върви по вода, ала тази двойна линия малко ме смущава, вероятно е опитът ти да се пробваш в литературата. Ще ти се наложи да избираш.

— Наистина не смятам…

— Слушай какво ти казвам! Вече няколко години обмисляш тази книга. А сега да видим Венериния хълм. Много чувствен мъж си — поясни тя и пак го погледна. — И много внимателен любовник.

Той бе безсилен да откъсне очи от устата й. Беше пълна, без червило, и изкусително извита. Да я целуваш, сигурно бе като да потънеш в сън, от онези тежките, еротичните. Ако един мъж излезеше жив от такъв сън, сигурно щеше да се моли никога да не се събужда.

Лайла усети как освен веселото настроение я обзема и друго чувство, неочаквано и възбуждащо. Вероятно беше от начина, по който я гледаше Макс — сякаш я пиеше с очи, сякаш беше единствената жена на света, която го интересуваше.

За пръв път в живота си усети, че губи самообладание в присъствието на мъж. Бе свикнала именно тя да командва и да налага тона в общуването. Още от мига, в който бе разбрала, че момчетата са по-различни от момичетата, бе използвала вродената си сила, за да насочва представителите на другия пол по пътя, който им бе предначертала.

Но ето че бе достатъчно Макс да я погледна, за да загуби самообладание. Опита се да се държи нехайно, нещо, което винаги бе постигала с лекота, и пусна дланта му. Той я изненада, като й стисна ръката.

— Ти си най-хубавата жена, която съм виждал — пророни Макс бавно.

Думите прозвучаха изтъркано, като клише, ала въпреки това Лайла усети как сърцето й тупти от вълнение. Насили се да се усмихне и се дръпна.

— По-кротко, господин професоре.

В очите му се мерна раздразнение — беше ядосан и на нея, и на себе си. Не беше някакъв Казанова, който сваля звезди на жените. Но и никога досега жена не го бе поставяла така на място.

— Просто констатирам факт. Сега сигурно от мен се очаква да ти платя за гледането, ала съм без пукнат цент.

— Ще го минем за сметка на домакините — усмихна се тя, вече съжалила, че е била толкова рязка и груба. — Щом се почувстваш по-добре, ще те заведа да разглеждаш населената с духове кула.

— Изгарям от нетърпение — процеди той сухо и Лайла прихна.

— Знаеш ли, Макс, имам чувството, че когато не си толкова напрегнат и притеснен, си много забавен. А сега ще сляза долу и ще те оставя да си починеш.

Наистина не си бе възвърнал силите, но и нямаше намерение да се дава толкова лесно. Стана заедно с нея. Тя бе изненадана, ала пак му се усмихна. Забеляза, че той вече не бе толкова блед, и тъй като Макс бе само три-четири сантиметра по-висок от нея, видя и че очите му се бяха прояснили.

— Имаш ли нужда от още нещо, Макс?

— Само от един отговор. Обвързана ли си с някого? Лайла вдигна вежда и пак отметна коса.

— В какъв смисъл?

— Въпросът ми, Лайла, е съвсем простичък и заслужава прост отговор.

Тя се намръщи, подразнена от назидателните нотки в гласа му.

— Ако ме питаш дали съм обвързана емоционално и сексуално с някой мъж, отговорът е „не“. В момента.

— Чудесно! — възкликна той — стана му приятно от проблесналото в очите й раздразнение.

Искаше да види как ще реагира Лайла и любопитството му бе задоволено.

— Слушай, професоре, извадих те от вълните. Имам чувството, че си прекалено интелигентен, за да ми се отблагодаряваш по такъв елементарен начин.

— Какъв начин? — усмихна се и Макс.

— Като ме сваляш.

— Права си, искам да ти се отблагодаря по някакъв начин и същевременно те свалям — потвърди той, изненадан от собствените си думи.

Дали не бе изгубил разсъдъка си по време на злополуката, при която наистина се бе разминал на косъм със смъртта? Известно време тя го гледа така, сякаш се канеше да го удари. После най-неочаквано се засмя звънко.

— Сигурно и сега констатираш факт. Интересен мъж си, Макс.

И безопасен, помисли си Лайла, докато внасяше подноса. Най-малкото се надяваше да е така.