Нора Робъртс
Любовта на Лайла (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На Хокинс вече му бе втръснало да чака. Смяташе, че само си пилеят времето, като стоят на острова. Нещо повече, заради цялата тази история се бе отказал от удар в Ню Йорк, който щеше да му донесе най-малко десет бона. А той, нали си беше глупак, бе инвестирал цели пет хиляди долара, колкото да играе по свирката на Кофийлд и да си губи времето тук.

Знаеше, че Кофийлд си разбира от работата. Малцина можеха да се мерят с него, опреше ли до крупни кражби с взлом. Нямаше равен и да разиграва полицията. Бяха заедно вече десет години и бяха осъществили няколко чудесни удара. И именно затова този път Хокинс се притесняваше.

Непрекъснато удряха на камък. Онзи проклетник, университетският преподавател, бе забъркал голяма каша. На Хокинс му беше неприятно, че Кофийлд не дава и да се издума той да се погрижи за Куотърмейн. Като нищо можеше да му стъкми малка злополука и никой нямаше да се усъмни.

Всъщност проблемът бе, че Кофийлд направо се бе побъркал по тези изумруди. Говореше за тях ден и нощ, сякаш бяха живи същества, а не някакви лъскави камъчета, които щяха да им донесат доста пари.

Хокинс вече си мислеше, че Кофийлд няма намерение след кражбата да пласира изумрудите. Глождеха го подозрения, че играе двойна игра, и не го изпускаше от око. Всеки път, когато Кофийлд отиваше някъде, Хокинс обхождаше къщата открай докрай и търсеше нещо, по което да разбере истинските намерения на своя съучастник.

Беше му дошло до гуша и от гневните пристъпи на Кофийлд. Той бе прословут със своя неуравновесен характер, но напоследък изстъпленията му зачестиха. Предния ден например бе нахълтал като хала в къщата, пребледнял и разтреперан от яд, задето онази никаквица Калхун не била отишла на работа в парка. Кофийлд направо бе опустошил една от стаите — бе разпорил всички мебели с кухненски нож, докато гневът му се поуталожи.

Хокинс се страхуваше от него. Бе як и набит, с огромни като чукове пестници, ала не искаше да си мери силите с Кофийлд, който, побеснееше ли, приличаше на луд.

Ако искаше да се измъкне сух от водата и да си прибере своя пай, полагащ му се по право, Хокинс имаше само една надежда — да надхитри Кофийлд.

Той пак бе отишъл да дебне в парка и Хокинс се зае да претърсва бавно и методично къщата. Макар и да бе едър и в престъпния свят да го смятаха за тъп, той можеше да претърси една стая сантиметър по сантиметър, без да вдигне и прашинка. Прегледа най-старателно откраднатия архив и го запокити погнусен. В него нямаше нищо. Дори и Кофийлд да бе открил нещо, той надали щеше да го остави така, че Хокинс да го види. Затова Хокинс реши да претърси стаята, където бе най-вероятно да намери нещо — спалнята на своя съучастник.

Първо прегледа книгите. Знаеше, че Кофийлд обича да се прави на много образован, дори на ерудит, макар че и той като Хокинс почти не бе ходил на училище. В томовете на Шекспир и Стайнбек нямаше нищо.

Хокинс погледна под дюшека, претърси и чекмеджетата на писалището. Пистолета на Кофийлд го нямаше, значи го беше пъхнал в раницата, преди да иде да търси Лайла. Хокинс надзърна търпеливо зад огледалата и шкафчетата, под килима. Тъкмо си помисли, че е подценил Кофийлд, когато отвори гардероба.

Там, в джоба на чифт джинси, откри картата. Бе нахвърляна надве-натри върху лист пожълтяла хартия. Всеки друг би могъл да я разчете погрешно, но не и Хокинс. За него бе повече от ясно, че върху листа беше нарисуван Замъка с градината.

„Картата, с която може да се намерят изумрудите“, помисли си той и изглади гънките. Докато се взираше във всяка линия и кръстче, го обзе горчива ярост. Онзи мошеник Кофийлд я бе намерил в откраднатия архив и я бе скрил от него. Ядосан, Хокинс реши да не стои със скръстени ръце и да му го върне тъпкано заради двойната игра. Пъхна хартийката в джоба си и излезе на пръсти от стаята. Кофийлд щеше да побеснее, щом разбереше, че неговият съучастник му е измъкнал изумрудите под носа. Хокинс съжаляваше, че няма да е в къщата, за да види израза на Кофийлд, когато той се прибере и разбере какво е станало.

 

 

Макс откри Кристиан. И то много по-лесно, отколкото бе очаквал. Бе прекарал само половин ден в библиотеката, когато се натъкна на името — намери го в един прашен том със заглавието „Художници и техните картини: 1900–1950 година“. Прегледа старателно всички имена под буквата „А“, после се зае с имената, започващи с „Б“ и почти веднага намери името Кристиан Брадфорд заедно с годините 1884–1976.

Макар и Брадфорд да постига истински успех едва към края на своя живот, след смъртта му неговите ранни картини стават много ценни.

Макс разлисти материала, посветен на стила на живописеца.

Приживе смятан за циганин, тъй като непрекъснато се мести от място на място, Брадфорд често преотстъпва картините си срещу храна и покрив. Много продуктивен е и рисува редица от платната си за броени дни. Твърди се, че нерядко е работил по двайсет часа на ден. И досега си остава загадка, защо в периода от 1914 година до 1916 година не е нарисувал нито една картина.

Божичко, ахна Макс и избърса потните си ръце о панталоните.

През 1925 година Брадфорд се оженва за Маргарет Дуган и има едно дете — син. Не се знае почти нищо повече за личния му живот, тъй като до последния си ден той не допуска никого до себе си. В края на шейсетте години получава тежък сърдечен удар, подкопал здравето му, ала продължава да рисува. Умира в Бар Харбър, щата Мейн, където повече от половин век има малка къща. Оставя син и внук.

— Намерих те — прошепна Макс.

Обърна страницата и се вгледа в репродукцията на една картина на Брадфорд. На платното бе изобразена буря, задаваща се откъм морето. Силна, необуздана, трескава. Макс познаваше тази гледка, откриваща се от скалите под Замъка.

След половин час вече бе вкъщи, понесъл под мишница пет-шест книги. Оставаше цял час, докато стане време да отиде да вземе Лайла от парка, цял час, докато й съобщи, че са преодолели следващото препятствие. Неописуемо щастлив от успеха, се зарадва толкова много на Фред, че кучето заприпка нагоре-надолу по коридора, като се блъскаше о стените и си настъпваше опашката.

— Божичко! — завайка се Коко, която слизаше по стълбите. — Каква е тази дандания?

— Извинявай.

— Излишно е да се извиняваш. И аз не знам какво ще правя, ако има ден, през който тук да не се вдига шум. Колко щастлив изглеждаш, Макс!

— Ами стана така, че…

Но не успя да се доизкаже, защото в коридора нахълтаха Алекс и Джени, които тичаха презглава и стреляха с невидими лазерни пистолети.

— Убих те! Убих те! — извика Алекс.

— Щом е толкова наложително да убиваш нещо, иди убий малко време навън — рече Коко. — И бездруго Фред трябва да се поразходи на чист въздух.

— Смърт на нашествениците! — оповести Алекс. — Ще ги изпържим на бавен огън!

Напълно съгласна с него, Джени насочи лазерното си оръжие към Фред и той пак хукна по коридора. Децата решиха, че кучето е много удобен нашественик, и го подгониха. Затръшнаха задната врата и въпреки големите разстояния, звукът отекна из цялата къща.

— Не проумявам на кого са се метнали с такова развихрено въображение — отбеляза Коко и въздъхна облекчено. — Сузана е кротък човек, а баща им… — Ала възрастната жена не се доизказа и очите й се замъглиха го едва доловима тъга. — Карай, това е друга тема. Та кажи защо си толкова щастлив!

— Току-що бях в библиотеката и…

Този път ги прекъсна телефонът. Коко махна обицата си и вдигна слушалката.

— Ало! Да. А, да, тук до мен е — рече тя и обви с длан долния край на слушалката. — Обажда се ректорът, скъпи. Иска да говори с теб.

Макс остави купчината книги на подставката за телефона, а Коко се зае да оправя картините по стената наблизо.

— Ректорът Ходжкинс ли? Да, аз съм, благодаря. Мястото е много красиво. Ами още не съм решил кога точно се прибирам… Професор Блейк?

Коко се извърна и го погледна, доловила тревогата в гласа му.

— Кога? Сериозно ли е? Съжалявам, че е болен. Надявам се, че… Моля? — Макс въздъхна тежко и се облегна на перилата на стълбата. — Поласкан съм, но… — Той отново млъкна и прокара пръсти през косата си. — Благодаря ви. Да, разбирам. Нали ще ми дадете ден-два да помисля? Признателен съм ви. Да, господин Ходжкинс. Дочуване.

Коко видя, че Макс не се помръдва, вперил поглед някъде в пространството, и се покашля.

— Нали не ти съобщиха нещо неприятно, скъпи?

— Моля? — възкликна той. Погледна я и поклати глава.

— Не, всъщност да. Миналата седмица деканът на историческия факултет е получил сърдечен пристъп.

— О! — Обзета от състрадание, Коко дойде при него.

— Колко ужасно!

— Не е сериозно. Лекарите са мнение, че това трябва да му е като предупреждение. Препоръчали са му да работи по-малко, ала той явно се е изплашил не на шега, защото е решил да се пенсионира — поясни Макс и погледна озадачено Коко. — Доколкото разбрах, е препоръчал мен за свой приемник.

— Каква чест! — усмихна се жената и го потупа по бузата, но продължи да го гледа напрегнато.

— Налага се следващата седмица да се върна на работа — каза Макс сякаш на себе си. — Ректорът иска да поема временно поста, докато бъде взето окончателно решение.

— Понякога човек не знае какво да прави, по кой от двата пътя да тръгне. Я да пийнем чай! — предложи Коко.

— После ще ти погледам на листата и ще видим какво да сториш.

— А, не мисля, че…

Пак не успя да се доизкаже, ала този път бе доволен, че го бяха прекъснали. Някой заблъска по вратата, Коко изцъка с език и отиде да отвори.

— О, ами сега! — бе единственото, което успя да промълви. Притисна длан към гърдите си и повтори: — Ами сега!

— Стига си стояла тук и си се вайкала, Кордилия! — отсече властен дрезгав глас. — Погрижи се за багажа ми!

— Лельо Колин! — запърха Коко около гостенката. — Каква… приятна изненада!

— Не знам дали е приятна, но се държиш, все едно си видяла на вратата не друг, а Сатаната — подметна жената и прекрачи прага, подпирайки се на лъскав бастун със златен връх.

Макс видя снажна слабичка старица с ореол от гъста снежнобяла коса. Бе облечена в елегантен бял костюм, носеше и прелестни перли. Кожата й, цялата набраздена от бръчки, бе бледа като платно. Той щеше да я помисли за призрак, ако не бяха наситеносините очи, с които жената го прониза.

— Този пък кой е?

— Ами… Ами…

— Казвай, момиче! Стига си пелтечила — потропа нетърпеливо с бастуна Колин. — От малка си си неразумна.

Коко закърши ръце.

— Това, лельо Колин, е доктор Куотърмейн. А това, Макс, е Колин Калхун.

— Доктор ли? — излая Колин. — Кой е болен? Кракът ми няма да стъпи в къща, където бъка от зарази.

— Аз съм доктор на науките, госпожице Калхун — поясни Макс с предпазлива усмивка. — Драго ми е да се запознаем.

— Ха, драго му било! — изсумтя тя и огледа коридора. — И този път къщата е съвсем занемарена, още малко, и ще се срути върху главите ви. По-добре гръм да я удари! И тя да изгори до основи. Погрижи се за багажа, Кордилия, и нареди да ми донесат чай. Идвам от дълъг път.

След тези думи жената закрета към салона.

— Да, да, ей сега — отвърна Коко и все така кършейки ръце, погледна безпомощно Макс. — Неприятно ми е да те моля, но…

— Не се притеснявай. Къде да занеса багажа?

— Ох, Божичко! — завайка се пак Коко и долепи длани до бузите си. — Първата стая вдясно на втория етаж. Трябва да я залисаме с нещо, докато приготвя стаята. Сигурно не е платила и на шофьора. Цепи косъма на две тази стара скръндза… Ще се обадя на Аманда, да предупреди другите. Макс… — сграбчи го тя за ръцете. — Ако вярваш в молитвите, моли се това посещение да е съвсем кратичко.

— Къде е проклетият чай? — провикна се Колин и заблъска с бастуна.

— Нося го, нося го! Ей сегичка! — отвърна Коко, после се обърна и хукна по коридора.

Коко се постара да се покаже откъм най-добрата си страна, нагости леля си с чай и пастички, откъсна Трент и Слоун от работата им и помоли Макс да се присъедини към тях. Уреди Аманда да вземе Лайла от парка, а Сузана — да затвори по-рано и да помогне на Коко да приготви стаята за гости.

Макс отиде при другите в хола и изпита чувството, че всъщност се готвеха едва ли не за нашествие. Колин седеше, изправила гръб като някакъв пълководец, и оглеждаше с все същия стоманен поглед от глава до пети роднините си.

— Значи ти се ожени за Катрин. Държиш хотели, а?

— Да, госпожо — отвърна любезно Трент, докато Коко продължаваше да снове напред-назад из стаята.

— Това не си е работа — отсече презрително Колин. — Защо сте бързали толкова да минете под венчило?

— Не исках да давам възможност на Катрин да размисли.

Колин се подсмихва, сетне изсумтя и взе на мушка Слоун.

— А ти ухажваш Аманда, нали?

— Точно така.

— Ама какъв е този акцент? — попита възрастната жена и го стрелна с поглед. — Откъде си родом?

— От Оклахома.

— О’Райли — проточи тя и се замисли, после го посочи с дълъг бял пръст. — Нефт.

— Заповядай!

— Най-после! — тросна се Колин и вдигна чашата да отпие от чая. — Значи сте си наумили да правите от западното крило хотел. По-добре го подпалете и после вземете осигуровката.

— Едва ли говориш сериозно, лельо Колин! — зяпна я възмутена Коко.

— Винаги говоря сериозно. Почти откакто се помня, съм ненавиждала тази къща — отсече възрастната жена и след като се намести, се взря замислена в портрета на баща си. — Той мразеше да идват гости в Замъка. Идеше ми да го удуша с двете си ръце.

— Извинявай, лельо Колин — подхвана Коко. — Ала сме принудени да търсим някакъв изход.

— Да съм те молила за извинение? — тросна се Колин. — Къде, по дяволите, са моите племенници? Нямат ли капчица възпитание, та не идват да ме посрещнат?

— Скоро ще дойдат — обясни Коко и отчаяна, й наля още от чая. — Дойде толкова неочаквано и ние…

— Една къща винаги трябва да е готова за гости — отбеляза Колин и се свъси, видяла, че вратата се отваря и в хола влиза Сузана. — Тази коя беше?

— Аз съм Сузана — каза младата жена и дойде да целуне бузата на леля си.

— Одрала си кожата на майка си — реши Колин и кимна. — Обичах Дилия. — Тя пак стрелна с поглед Макс. — Нея ли ухажваш?

Той замига притеснено, а Слоун се опита да се пребори с напушилия го смях и да се престори, че се е закашлял.

— Не, не, госпожо.

— А защо не? Да не си сляп?

— Не, не съм — отвърна той и се размърда притеснено на стола, а Сузана се усмихна и се намести на една възглавница.

— Макс ни е дошъл за няколко седмици на гости — побърза да го отърве от неудобството Коко. — Помага ни в едно… В едно историческо проучване.

— Изумрудите! — отсече Колин и с блеснали очи се облегна на стола. — Не ме мисли за толкова глупава, Кордилия. И ние на кораба получаваме вестници. Пътнически кораб — поясни тя на Трент. — На него е много по-цивилизовано, отколкото по хотелите. Я не увъртай и ми кажи какво става тук.

— Нищо особено — рече смутена Коко и пак се покашля. — Сама знаеш, дай им на вестниците да раздуват и да преувеличават.

— Идвал ли е в къщата крадец, който е стрелял с пистолет?

— Да. Беше доста неприятно, но…

— Ей, ти — рече Колин, после вдигна бастуна и посочи Макс. — Ти, докторът на науките. Не се и съмнявам, че ще ми обясниш по-ясно какво става тук, ала гледай да не се разпростираш.

Макс забеляза умолителния поглед на Коко и остави чая, който и бездруго не му се пиеше.

— След няколко неприятни инцидента семейството реши да провери доколко достоверна е легендата за изумрудите на Калхунови. За беда и други са подочули за огърлицата и се появи нездраво, дори престъпно любопитство. Първото, което трябваше да сторим, бе да опишем документите в архива на семейството и да проверим дали тези изумруди наистина съществуват.

— То се знае, че съществуват — вметна нетърпеливо Колин. — Виждала съм ги с очите си.

— Не знаехме как да се свържем с теб — поде Коко, но леля й я спря с леден поглед.

— Така или иначе — продължи Макс, — някакви хора проникнаха в къщата с взлом и откраднаха доста документи.

— Виж ти! — свъси се Колин. — Ти с какво се занимаваш? Писател ли си?

Макс вдигна изненадано вежди.

— Преподавател съм. По история. В университета „Корнел“.

Колин пак изсумтя.

— Да ви кажа, забъркали сте голяма каша. Всички вие. Бива ли такова нещо, да допуснете в къщата да проникнат крадци, а името ни да се мъдри по вестниците! На всичко отгоре сте били на косъм от смъртта. Доколкото знам, баща ни продаде изумрудите.

— Щеше да го отбележи някъде — възрази Макс и Колин отново се взря изпитателно в него.

— Тук, докторе, си прав. Записваше всеки цент, който харчеше — потвърди възрастната жена и за миг затвори очи. — Бавачката все повтаряше, че мама е скрила изумрудите. За нас — рече тя и отвори очи, в които проблеснаха гневни пламъчета. — Приказки!

— Обичам приказките — намеси се Лайла от вратата. От двете й страни стояха Катрин и Аманда.

— Я елате насам, да ви видя по-хубаво!

— Първо ти… — Лайла побутна лекичко Катрин.

— Защо пък аз?

— Защото си най-малката — обясни Лайла.

— Бива ли такова нещо! Да хвърляш една бременна жена на вълците! — промърмори Аманда.

— После си ти.

— Какво ти е това на лицето? — попита строго Колин.

Катрин прокара ръка по бузата си.

— Сигурно грес.

— Боже, този свят съвсем е полудял. Инак имаш хубави черти — отсъди възрастната жена. — Ще остарееш красиво. И вече си бременна?

Катрин се ухили и пъхна ръце в джобовете си.

— Ами да. Ние с Трент чакаме първата си рожба през февруари.

— Браво на вас — махна с ръка Колин.

Аманда събра всичката си смелост и пристъпи напред.

— Добре дошла, лельо Колин! Радвам се, че си решила да дойдеш на сватбата.

— Мога да дойда, мога и да не дойда — отвърна старицата и издала устни напред, се взря в Аманда. — При всички положения знаеш как се пишат писма. Получих писмото ти заедно с поканата миналата седмица — съобщи Колин и си помисли, че момичето е красиво като сестрите си. Изпита гордост, ала за нищо на света не би си го признала. — Толкова ли не можа да се омъжиш за някое момче от семейство от източното крайбрежие?

— Не, не можах. Не намерих мъж, който да ме дразни повече от Слоун.

Колин издаде звук, който би могъл да мине и за смях, и й направи знак да се отдалечи.

Вторачи се с пламнали очи в Лайла и тя стисна устни, за да не проличи, че треперят. Всичките години, цялата болка сякаш се стопиха и Колин изпита чувството, че гледа майка си.

— Значи ти си Лайла! — каза старицата с разтреперан глас и свъси вежди — видът й бе толкова страховит, че Коко усети как настръхва цялата.

— Да — потвърди Лайла и я целуна по двете бузи. — Когато те видях последния път, бях едва осемгодишна. И ти ми се накара, задето ходя боса.

— Как се оправяш в живота?

— Не мога да се оплача — отвърна блажено Лайла. — А ти как си?

Устните на Колин потрепериха, но тя се нахвърли не на Лайла, а на Коко.

— Защо не си научила тези момичета на добри обноски?

— Не й се сърди — рече Лайла на Макс и приседна до нозете му на пода. — Ние, Калхунови, сме непоправими.

Погледна го през рамо, усмихна му се и отпусна приятелски ръка върху коляното му. Това не убягна на Колин.

— Значи на този си хвърлила око?

Лайла тръсна назад коса и се усмихна.

— Ами да. Виж го какъв е хубав, нали?

— Лайла! — примоли се Макс. — Не ме взимай на подбив.

— Не ме целуна, когато влязох — укори го тя така, че да я чуят всички.

— Остави момчето на мира — потропа Колин с бастуна, по-развеселена, отколкото й се искаше да признае. — Поне знае как да се държи. — После махна към подноса с чайника и захарницата. — Кордилия, махни ги тези неща и ми донеси едно бренди.

— Нека аз! — предложи Лайла, после стана и отиде при барчето с напитките. А когато Сузана затика количката с чая, й намигна лукаво. — Как смяташ, според теб дълго ли ще ни трови живота?

— Чух те, чух те!

Лайла се върна с бутилката бренди, без да й обръща внимание.

— Не се и съмнявам, лелко. Тате все повтаряше, че имаш невероятен слух.

— Не ми викай „лелко“ — тросна се старицата и грабна брендито.

Колин бе свикнала всички да я уважават — то оставаше да не я уважават при нейния властен характер и многото й пари. Обичаше и всички да треперят пред нея, както например Коко. Ала й бе и неописуемо приятно, когато някой открито я предизвикваше.

— Лошото при вас е, че баща ви изобщо не ви биеше.

— Не, не ни е биел — прошепна Лайла. — Не се е налагало.

— Никой не го е обичал повече от мен — каза натъжена Колин. — А сега дайте да видим как да се измъкнете от кашата, която сте забъркали. Колкото по-бързо оправим нещата, толкова по-скоро ще възобновя своето морско пътешествие с кораба.

— Нима смяташ… — поде Коко, но после се усети и побърза да се поправи: — Наистина ли смяташ да останеш тук, докато се намерят изумрудите?

— Смятам да остана, докато реша да си тръгна — рече Колин и я смрази с поглед, задето бе дръзнала да не се съгласи с нея.

— Много ще се радваме — промълви Коко с разтреперани устни. — А сега не е зле да се погрижа за вечерята.

— Вечерям в седем и половина. Нито минута по-рано или по-късно.

— Ама разбира се — кимна Коко и с надигна тъкмо когато онези лудетини Алекс и Джени се втурнаха презглава по коридора към хола. — Мале, ами сега!

Сузана скочи на крака.

— Не се притеснявай, ще ги отпратя!

Ала не успя да го стори — двете деца нахълтаха с гръм и трясък в стаята.

— Той лъже като циганин! — обвини Джени брат си и аха, да се разплаче.

— А ти си ревла! — извика Алекс, макар че и той още малко, и да зарони сълзи, после бутна лекичко сестра си.

— Кои са тези хулигани? — попита Колин заинтригувано.

— Тези хулигани са моите деца — поясни Сузана и се взря в Джени и Алекс — преди по-малко от двайсет минути ги бе измила и преоблякла, въпреки това бяха целите в прахоляк, с мръсни лица.

А уж ги бе оставила само за половин час да доиграят на „Не се сърди, човече“.

Колин завъртя брендито в чашата.

— Я ги доведи насам! Да ги видя по-отблизо.

— Алекс, Джени! — извика майка им, сякаш ги предупреждаваше, и това им подейства. — Елате да кажете „добре дошла“ на леля Колин!

— Но нали няма да ни целува? — проплака Алекс, както тътреше крачета през стаята.

— Няма, няма, не бой се! Не целувам мърляви момченца — рече старицата и усетила как на гърлото й е заседнала буца, преглътна. Алекс приличаше удивително на нейното малко братче Шон. Протегна му официално ръка. — Как си?

— Екстра — отвърна хлапето и поизчервено, докосна тъничката като вейка ръка.

— Ама ти си ужасно стара — отбеляза Джени.

— Точно така — съгласи се Колин още преди Сузана да се бе намесила. — Ако си късметлийка, и ти някой ден ще имаш същия проблем. — Много й се искаше да погали момиченцето по лъскавата руса косица, ала това щеше да развали старателно изграждания й образ. — Надявам се, докато съм в къщата, да се въздържате и да не крещите и лудувате. — Възрастната жена замълча, усетила как нещо се търка о крака й. Погледна надолу и видя, че Фред души килима и търси трошици. — Това пък какво е?

— Това е нашето куче — отвърна възхитен Алекс, после се наведе и гушна кученцето. — Ако си лоша с нас, ще те ухапе.

— Кучето не хапе — опроверга го Сузана и сложи ръка върху рамото на Алекс.

— А, може и да я ухапе — нацупи се Алекс. — То не обича лошите хора. — Нали, Фред?

Колин пребледня още повече.

— Как се казва?

— Казва се Фред — отвърна весело Джени. — Трент го намери на скалите и ни го донесе. — Момиченцето пое кучето от брат си, за да го подържи. — Наистина не хапе. Добричко е.

— Остави го, Джени, докато…

— Недей — спря я Колин и махна с ръка. — Нека го видя.

Фред се задърпа, а когато Колин го сложи върху скута си, изцапа с мръсните си лапки снежнобелия й костюм. Старицата го загали с треперещи ръце по козинката. По бледата й страна се търкулна една единствена сълза.

— И аз навремето имах кученце, също се казваше Фред. Имах го съвсем за кратко, но си го обичах много.

Без да казва нищо, Лайла затърси пипнешком ръката на Макс и я стисна с все сила.

— Ако искаш, поиграй си с него — предложи Алекс, смутен, че такава възрастна жена е седнала да плаче. — Всъщност не хапе.

— Разбира се, че няма да ме ухапе — отвърна Колин, после се окопити, пусна кученцето на пода и изправи с мъка гръб. — Знае, че само да посмее да ме ухапе, и аз ще го ухапя. Някой ще ми покаже ли най-после стаята, или ще ме държите тук цял ден и цяла нощ?

— Ей сега ще те заведем горе — каза Лайла и дръпна Макс за ръката, та да й помогне да стане.

— Донеси и брендито — нареди властно Колин и затрака с бастуна.

— Имате страхотни роднини — измърмори Слоун.

— А, вече е късно да биеш отбой, О’Райли — въздъхна облекчено Аманда. — Ела, лельо Коко, ще ти помогна в кухнята.

— В коя стая ще ме натикате? — тросна се Колин от площадката на втория етаж — почти не се бе запъхтяла.

— В ето тази, заповядайте! — поясни Макс и отвори врата, а после отстъпи встрани.

Вратата на терасата бе отворена, за да влиза въздух. Мебелите бяха лъснати набързо, от склада бяха донесени някои допълнителни неща. Върху писалището от червеникаво тропическо дърво имаше ваза с току-що откъснати цветя. Тук-там тапетите се бяха разлепили, ала Коко и племенниците й бяха донесли от другите стаи картини, за да поприкрият най-грозните дупки. Бяха извадили от кедровата ракла красива дантелена кувертюра, с която бяха застлали огромното легло с балдахин.

— Става! — прошепна Колин, решена да се пребори с тъгата по младостта си. — Провери, момиче, дали хавлиените кърпи са чисти. Ти беше Куотърмейн, нали? — обърна се старицата към Макс. — Сипи ми още от брендито и не се скъпи.

Лайла надзърна в банята до стаята, за да се увери, че всичко е наред.

— Искаш ли още нещо, лелко?

— Мери си думите, момиче, и не ми викай „лелко“. Когато стане време за вечеря, прати камериерката да ми каже.

Лайла прехапа език.

— Опасявам се, че тази година сме пуснали прислугата в отпуск.

— И таз добра! — възкликна Колин и се подпря с цялата си тежест на бастуна. — Нима в къщата няма прислуга?

— Знаеш не по-зле от мен, че от известно време имаме трудности с парите.

— Пак няма да видите и цент от мене. Само това оставаше, да си влагам парите в това проклето място.

Старицата отиде при отворената врата и погледна навън. Божичко, каква гледка, помисли си тя. Всичко наоколо си беше същото.

— Кой живее сега в стаята на майка ми? — поинтересува се Колин.

— Аз — отвърна Лайла и вдигна брадичка. Възрастната жена се извърна много бавно.

— Естествено, че ти, от оставаше да е някой друг — рече вече по-мило. — Знаеш ли, че приличаш много на нея?

— Да. Макс намери в една книга нейна снимка.

— Снимка в книга — повтори горчиво възрастната жена. — Това е всичко, което е останало от нея.

— Не, не си права. Духът й още живее тук, винаги ще живее.

— Не говори глупости. Призраци, духове — Кордилия само ти пълни главата с врели-некипели. Мъртвите са си мъртви, момиче. И ти ще го разбереш, когато като мен си пред прага на смъртта.

— Нямаше да говориш така, ако бе усетила присъствието на Бианка, както го усещам аз.

Колин не отвърна нищо на тези нейни думи. Каза й само:

— Затвори след себе си вратата. Не искам да ме безпокоят.

Лайла изчака двамата с Макс да излязат в коридора и изруга.

— Дърта вещица и грубиянка — възкликна тя, после сви лениво рамене и хвана Макс под ръка. — Хайде да се поразходим на чист въздух. А долу, докато бабката държеше Фред, ми домъчня за нея!

— Не е чак толкова противна, колкото я изкарваш, Лайла — възрази Макс. Минаха през неговата стая и излязоха на терасата. — Когато прехвърлиш осемдесетте, сигурно и ти ще станеш такава проклета.

— Никога няма да съм проклета — възропта Лайла, сетне затвори очи, отметна назад коса и се усмихна. — Ще помоля да ми сложат някъде на слънчице люлеещ се стол и ще си проспя старините — каза тя и прокара длан нагоре по ръката му. — Докога ще чакам да ме целунеш за „добър ден“?

— Искаш да те целуна ли? Готово! — Той обхвана с длани лицето й и я целуна нежно по устните. — Здравей! Как мина денят?

— Беше горещо и имах много работа. Даскалът, за когото ти разказах онзи ден, пак се върна. Прави ми мили очи. И ме сваля.

Усмивката на Макс се стопи.

— Оплачи се на някой от пазачите.

— И от какво да се оплача? От това, че има лоши вибрации ли? — засмя се Лайла и го прегърна през раменете. — Наистина има нещо в него, което ме притеснява. Непрекъснато ходи със слънчеви очила. Ако ги свали, може би ще успея да разбера по очите защо в негово присъствие съм като на тръни.

— Как изглежда? — попита Макс и я стисна за ръката.

— Нищо особено. Искаш ли да подремнем преди вечеря? Леля Колин съвсем ме изтощи.

— Попитах те как изглежда — натърти пак той.

— Ами висок горе-долу колкото теб, слаб. Вероятно е на трийсетина години. Облечен е като всички летовници — износени джинси и тенис-фланелка. Но няма слънчев загар — намръщи се тя. — Което е странно, при положение че вече половин месец е в селището. Кестенява коса, стига почти до раменете. Добре поддържани мустаци и брада.

— Може би е той — възкликна Макс, вцепенен при тази мисъл. — Божичко, бил е с теб! — добави той и впи пръсти в ръката й.

— Смяташ… Смяташ, че това е Кофийлд ли? — попита Лайла — бе толкова стъписана, че се облегна на стената, за да не загуби равновесие. — Каква глупачка съм! Тръпки ме побиха при вида на този човек, точно както онзи път, когато Ливингстън дойде да заведе Аманда на вечеря — завайка се тя и прокара длани през косата си.

С притъмнели очи Макс заслиза надолу към скалите.

— Само да е посмял да дойде отново, тогава вече ще си има работа с мен!

— Този човек е опасен. Излишно е да се правиш на герой — забеляза Лайла и разтревожена, го сграбчи за ръцете.

— Няма да припари повече до теб — отсече Макс решително. — Утре, докато развеждаш групите, няма да се отделя и на крачка от теб.