Нора Робъртс
Любовта на Лайла (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Докато си наливаше от кафето, Макс си свирукаше мелодийката на порцелановия пингвин, която бе в унисон с настроението му. Имаше планове. И то големи. Разходка с колата покрай морето, вечеря в някое прикътано заведение, после отново разходка — вече пеша, по плажа.

Отпи от чашата, опари си езика и се ухили.

Беше влюбен.

— Наистина е прекрасно да видиш рано сутринта човек, който е в такова добро настроение — отбеляза Коко, след като влезе с плавната си походка в кухнята. Предната вечер си бе боядисала косата гарвановочерна и явно бе изключително доволна от резултата. — Какво ще кажеш за палачинки с боровинки?

— Изглеждаш страхотно.

Възрастната жена грейна от удоволствие и се пресегна да вземе престилката с къдрички по края.

— Благодаря ти, драги. Винаги съм твърдяла, че една жена има нужда от време на време да променя външността си. За да държи мъжете в напрежение. — Тя извади от шкафа голяма купа и пак погледна към Макс. — Да ти кажа, и ти тази сутрин ми изглеждаш добре. Морският въздух ти се отразява добре… Или може би нещо друго?

— Тук е приказно хубаво. Просто не знам как да ви се отблагодаря, че ме поканихте да остана.

— Дрън-дрън! — отсече Коко и започна да слага нехайно в купата продуктите. Макс винаги се бе учудвал как хората готвят с подобна лекота, а получават невероятни резултати. — Така е било писано — допълни жената. — Разбрах го още в мига, когато Лайла те доведе в къщата. От малка си е такава, все носи нещо. Ранени птици, малки диви зайчета. Дори една змия. — При този спомен Коко се потупа по пазвата. — Но това е първият път, когато води вкъщи изпаднал в безсъзнание мъж. Какво да я правиш, такава си е — продължи тя и се зае да бърка весело продуктите. — Човек никога не знае какво да очаква от нея. Освен това е и много талантлива. Знае какви ли не латински термини за разните цветя, треви и буренчета, навиците на прелетните птици и какво ли още не. Когато е в настроение, рисува много хубаво.

— Знам. Видях картините в стаята й. Коко го погледна под вежди.

— В нейната стая?

— Ами да. Аз такова — запелтечи Макс и бързо отпи от чашата. — Искаш ли кафе?

— Не. Ще пийна, след като приключа с това тук — отвърна тя и си помисли: „Ето на, всичко се нарежда от хубаво по-хубаво. Знаех си аз, че картите не лъжат.“ После рече на младия мъж: — Да, нашата Лайла е момиче за чудо и приказ. И тя е вироглава и своенравна като другите, не я гледай, че е такава чаровна и дружелюбна. Ала винаги съм казвала, че един мъж на място ще я оцени. — Коко изплакна на чешмата боровинките, без да сваля очи от Макс. — Трябва да е търпелив, но не и мекушав. И силен, за да не й позволява да си разиграва коня, а също така мъдър, за да не се опитва да я променя. — Жената добави внимателно боровинките към тестото за палачинки и се усмихна. — Ала ако я обича истински, защо ще му е да я променя, нали така?

— Какво правиш, лельо Коко, пак ли четеш лекции на Макс? — попита Лайла, след като дойде при тях и се прозина.

— Бива ли да говориш така! — възкликна Коко, сетне включи котлона и изцъка с език. — Приказвахме си с Макс сладко-сладко. Нали, Макс?

— Ама разбира се.

— Не думай! — рече присмехулно Лайла и взе чашата от него. Той не се помръдна, затова тя се наведе и го целуна за „добро утро“. Коко ги наблюдаваше под око и само дето не потриваше ръце. — Е, хайде, от мен да мине, няма да го правя на въпрос, защото виждам на хоризонта палачинки с боровинки.

Възхитена, че двамата се целуват, Коко си затананика и извади чиниите.

— Днес си много ранобудна.

— Вече ми става навик — отвърна Лайла, усмихна се лениво на Макс и отпи от кафето му. — Но ще се наложи да се отърва от него.

— Всеки момент ще дойдат и другите — отбеляза Коко — нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, всички да се съберат и тя да закръжи като квачка около тях. — Защо не подредиш масата, Лайла?

— Да, определено трябва да се отърва от този навик — повтори тя и върна с въздишка чашата с кафето на Макс. После целуна леля си по бузата. — Косата ти ми харесва. Точно по френската мода.

Коко издаде радостен звук, който много приличаше на кудкудякане, и гребна с черпака от тестото за палачинките.

— Сложи хубавия сервиз, миличка. Днес съм в празнично настроение.

 

 

Кофийлд затвори бесен телефона. Заблъска с пестници по писалището, накъса на малки парченца няколко брошури и накрая запокити една кристална вазичка по стената. Хокинс го бе виждал и друг пък да вилнее и зачака той да се поуспокои.

Кофийлд си пое три пъти въздух, за да си възвърне самообладанието, и отново седна.

— Явно не ни върви, Хокинс. Колата, с която се разхождаше нашият професор, е регистрирана на името на Катрин Калхун Сейнт Джеймс.

Хокинс изруга и се дръпна рязко от стената.

— Казах ти аз, че тая работа не ми харесва. По всички правила професорът трябваше да е труп. А ето че се е озовал не другаде, а при онези приятелчета. Сто на сто вече им е изпял всичко.

Кофийлд допря връхчетата на пръстите си.

— Изобщо не се съмнявам в това.

— А ако те е познал…

— Не ме позна — отсече властно Кофийлд и притисна длани към бюрото. — Нима щеше да ми маха, ако ме беше познал? Прекалено тъп е, за да се досети — добави той и усетил, че пръстите му са вдървени, ги разкърши. — Пълен глупак! За една година аз съм научил на улицата повече, отколкото той за десет в неговите университети. Ти не се притеснявай, нали сега сме тук, а не на яхтата?

— Да, ала той знае — настоя Хокинс и забарабани нервно по писалището с кокалчетата на пръстите си. — Сега всички те знаят. И ще си отварят очите на четири.

— От това играта само става по-интересна. Крайно време е да я започнем! След като доктор Куотърмейн се е присъединил към отбора на Калхунови, смятам да посетя една от младите дами.

— Съвсем си превъртял.

— Мери си приказките, приятелче! — рече спокойно Кофийлд. — Ако моите правила не ти харесват, прав ти път, нищо не те задържа тук.

— Да, де, ама аз платих за скапаната яхта, нали? — тросна се Хокинс и прокара пръсти през късата си къдрава коса. — Пропилях вече цял месец да се занимавам с тази история. Вложил съм време и пари.

— Тогава остави на мен да ти покрия разходите — каза другият мъж, после се изправи и отиде при прозореца.

Точно под него имаше добре оформени лехи с красиви летни цветя. Те му напомниха, че бе тръгнал от бедняшките квартали в Южен Чикаго и бе извървял дълъг път. А с изумрудите щеше да стигне още по-далеч.

Може би щеше да си купи хубава вила на някой остров в топлите морета, където да си почине и да се порадва на живота, докато Интерпол го търси под дърво и камък. За всеки случай вече се бе запасил с нов паспорт, нова самоличност, ново име. И с тлъста сметка в дискретна швейцарска банка, по която се трупаха лихви.

Кажи-речи, откакто се помнеше, се занимаваше с кражби, и то доста успешно. Изумрудите не му трябваха заради парите. Но Кофийлд ги искаше. И смяташе да прави, да струва, ала да ги има.

Хокинс сновеше нервно напред-назад и пукаше с пръсти, а Кофийлд продължаваше да гледа през прозореца.

— По време на краткото ни приятелство с прелестната Аманда тя, доколкото си спомням, спомена, че най-много за Бианка знае сестра й Лайла. Нищо чудно пак тя да знае най-много и за изумрудите.

Това поне прозвуча донякъде смислено на Хокинс.

— Смяташ да я отвлечеш ли?

— Това е в твой стил, Хокинс — смръщи се Кофийлд. — Позволи ми да бъда малко по-изискан в средствата. Смятам да посетя парка „Акейдия“. Ако се вярва на хората, обиколките с екскурзоводката били много интересни.

 

 

Лайла открай време предпочиташе топлите слънчеви дни на лятото. Всъщност не, намираше нещо прелестно и в дългите бурни нощи на зимата. Честно казано, просто обичаше времето. Не носеше часовник. Времето трябваше да бъде ценено просто защото съществуваше и бе глупаво човек да го измерва. Но сега тя за пръв път имаше чувството, че то тече твърде мудно.

Беше й мъчно за Макс.

Колкото и смешно да звучеше, беше безумно влюбена.

Чувствата й бяха толкова силни, че Лайла вече не искаше да се разделя с Макс дори и минута.

Това бе по-силно от нея. Беше се влюбила във вродената му мекота, в неговата доброта. Бе усетила, че той се чувства несигурен, и бе пожелала да разсее това негово чувство точно както искаше да помогне на всяка птица с прекършени криле и на всяка животинка с наранена лапа. Още обичаше всички тези неща у него, ала сега го бе видяла в нова светлина. Макс знаеше какво прави. Тя се свъси при тези думи, които й хрумнаха най-неочаквано и за всеки друг биха прозвучали обидно. За всеки друг, но не и за него. Те го определяха най-точно.

Той бе поел нещата в свои ръце. Беше се нагърбил с отговорността за нея. Още й бе неприятно, че я бе сравнил с трудна студентка, ала нямаше как да не се възхити от подхода му. Просто бе заявил какви са намеренията му и без много приказки се бе заел да ги осъществява.

Лайла първа би признала, че с две-три пиперливи думи ще постави на място всеки друг мъж, ако той се опита да подходи така към нея. Но Макс не беше всеки мъж. Надяваше се той също да го бе проумял поне малко. Непрекъснато си мислеше за него, ала не пренебрегваше и групата, която развеждаше. Любимото й място в парка бе Йорданското езеро и тя реши да заведе посетителите на него.

— Много ви моля, не тъпчете растенията. Знам, цветята ви изкушават, но при нас идват хиляди хора, които искат да им се порадват сред природата. Цветето с формата на малка бутилчица в езерото е жълта лилия. Листата, които се носят по водата, са мехунка, срещат се във всички езера в парка „Акейдия“. С малките мехурчета могат да плават по повърхността на водата, пак с тях улавят и дребни насекоми.

Кофийлд — в износени джинси и тъмни очила, метнал на гръб вехта раница, не я изпускаше от поглед и я слушаше внимателно, макар че тия дрънканици за растенията в мочурищата и езерцата изобщо не го интересуваха. Насмалко да прихне, когато всички в групата загледаха прехласнати чаплата, плъзнала се над главите им, за да се шмугне в мрака на дъбравата на няколко метра.

И той се престори на до немай къде заинтригуван, вдигна фотоапарата, окачен на врата му, и щракна няколко снимки на птицата, на дивите орхидеи, дори на едрата жаба, която изскочи от храсталака и се разположи върху едно голямо листо.

Кофийлд чакаше търпеливо мига, когато да премине в настъпление.

Лайла продължи да обяснява и да отговаря неуморно на въпросите и след като групата се отдалечи по пътеката от езерото с прилична на стъкло вода. Дори се вживя в ролята на грижовна майка — гушна едно невръстно дете и му показа семейство черни патици.

След края на обиколката посетителите можеха да се върнат по кръглата пътека при езерото или да отидат при колите си.

— Госпожице Калхун!

Тя се обърна. Бе забелязала мъжа с брадата в групата, макар че по време на екскурзията той не бе задал нито един въпрос. Долови в гласа му лек южняшки акцент.

— Да!

— Исках да ви кажа, че разказът ви бе изключително интересен. Аз съм гимназиален учител по география и всяко лято посещавам някой от националните паркове и резервати. Наистина сте един от най-добрите екскурзоводи, които съм срещал.

— Благодаря — отвърна Лайла, ала не протегна ръка, макар че за нея бе естествено да се ръкува с посетителите на парка. Не познаваше този наглед любезен човек, но нещо в него я смути. — На всяка цена се отбийте и в централната сграда, там има музей. Приятно прекарване!

Мъжът я хвана за ръката. Направи го нехайно, без да нахалства, ала тя се подразни много.

— Надявах се, ако имате малко време, да ми обясните някои неща. Имам навика през есента, в началото на новата учебна година да разказвам на учениците най-подробно за парковете, в които съм бил. Повечето от тях нямат възможност да посетят резерватите.

Лайла се опита да се отърси от неприязънта си. Напомни си, че това й е работата, пък и обичаше да разговаря с хора, които проявяват искрен интерес.

— С удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Ще ви бъда много благодарен — възкликна мъжът и извади бележник, за да си записва.

Тя се поотпусна и започна да му обяснява по-подробно, отколкото обикновено на групите.

— Бяхте много мила. Нали няма да ми откажете да ви почерпя кафе и сандвич?

— Не е нужно.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Благодаря ви, но имам работа.

Той продължи да се усмихва.

— Жалко. Обаче ще остана още няколко седмици в къмпинга на парка. Може би някой друг път. Сигурно ще ви прозвучи странно, ала съм готов да се закълна, че ви познавам отнякъде. Били ли сте някога в Роли?

Този човек й се струваше все по-съмнителен и Лайла искаше час по-скоро да се отърве от него.

— Не, не съм.

— Наистина странно — знаеше си той своето, сетне заклати озадачено глава. — Струвате ми се толкова позната. Е, още веднъж благодаря. Време е да си тръгвам. — Мъжът се обърна, после обаче най-неочаквано спря. — Сетих се! Вестниците. Точно така, виждал съм снимката ви във вестниците. Вие сте жената с изумрудите.

— А, не, опасявам се, че съм жената без изумрудите.

— Ама че история! Преди месец-два я прочетох в Роли… Да ви призная, доста съм пристрастен към жълтите вестници. Сигурно защото живея сам и непрекъснато чета ученически съчинения — добави мъжът и се усмихна смутено, с което сигурно щеше да я плени, ако шестото й чувство не й подсказваше да е нащрек. — Вие, Калхунови, вероятно не можете да се отървете от натрапници — добави той, после се люшна на пети и се засмя. — Дано чувството ви за хумор не ви изневерява. Дума да няма, неприятно е, затова пък хора като мен имат с какво да си убиват времето. Изчезнали изумруди, крадци на скъпоценни камъни.

— Карти със заровени съкровища.

— И карта ли има? — ахна мъжът с метални нотки в гласа. — Не бях чувал.

— Има, естествено, можете да си ги набавите в селището — потвърди тя, после бръкна в джоба си и извади най-новото творение на иманярите. — Вече си правя колекция от тях. Доста хора се охарчват здравата колкото да разберат със закъснение, че на мястото, отбелязано с кръстче, не е заровено никакво съкровище.

— Какво да се прави, свободно предприемачество! — отбеляза мъжът, като се опитваше да запази самообладание.

— Да, де! Вземете я за спомен — рече Лайла и му подаде картата, като внимаваше да не се допира до пръстите му. — На вашите ученици определено ще им хареса.

— И още как! — възкликна той и за да печели време, сгъна бавно и старателно листчето, после го пъхна в джоба си. — Наистина много интересно. Дали наистина да не пием някой път кафе, тъкмо ще науча от първоизточника всички подробности около това заровено съкровище.

— Мен ако питате, няма нищо интересно. По-скоро е досадно. Приятно прекарване в парка!

Той знаеше, че няма да е безопасно да настоява да поговорят още малко, и я изпроводи с поглед. Направи му впечатление, че тя има хубаво тяло. Дано не се наложеше да го обезобрази.

— Закъсня! — извика Макс от пътеката още преди Лайла да бе дошла при него.

— Днес явно ми върви на даскали — засмя се тя и го целуна. — Задържа ме един южняк, бил учител по география и настоя да му разкажа по-подробно за флората.

— Дано е бил дебел и плешив.

Лайла се засмя доста неестествено и усетила, че я побиват тръпки, разтърка ръце.

— А, не, беше тънък като фиданка и имаше доста гъста коса. Но отклоних молбата му да стана майка на неговите деца.

— Сваляше ли те?

— Не — отговори тя и побърза да вдигне ръка и да спре Макс, преди да бе профучал покрай нея като фурия. После се засмя, този път по-искрено. — Шегувах се, Макс, а и дори да не съм се шегувала, все мога да се справя и сама със свалячите.

— На мен обаче не каза нищо — изрече той глупашки, без дори да се усети колко бе смешен.

— Ти си друго. Я да видим какво криеш зад гърба си!

— Ръцете си.

Лайла пак се засмя и щастлива, го целуна.

— Друго?

Макс й поднесе цял наръч маргаритки.

— Ала не си мисли, че съм ги брал аз — побърза той да поясни. — Купих ги от Сузана. Каза ми, че маргаритките са ти любимото цвете.

— Ами да, виж ги колко весели са — прошепна трогната тя и зарови лице в цветята, сетне погледна Макс. — Благодаря ти.

Тръгнаха по пътеката и той я прегърна през раменете.

— Освен това днес следобед купих от Катрин колата.

— Пълен си с изненади, професоре.

— Сигурно искаш да научиш и докъде сме стигнали с Аманда с проверката на списъците, които съставихме. Можем и да се поразходим по плажа, да вечеряме някъде. Да бъдем само двамата.

— Звучи чудесно, но цветята ми ще увехнат.

Макс й се усмихна.

— Купил съм и ваза. В колата е.

Когато слънцето се скри зад хълмовете на запад, те се спуснаха на обсипания с камъчета плаж, образуващ естествен вълнолом в южния край на острова. Морето беше спокойно и нашепваше едва чуто край купчинките гладки камъчета. Свечеряваше се и линията между небе и море се разми, докато се превърна в едва забележима наситеносиня ивица. Над тях се извиси чайка, поела към къщи, която нададе дълъг предизвикателен вик.

— Това място е особено — обясни Лайла. Хванала Макс за ръка, тръгна надолу по камъчетата и застана край водата. — Вълшебно. Дори въздухът тук е различен. — Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Сякаш тук се трупа енергия.

— Красиво е — съгласи се той и се наведе да вземе едно камъче — искаше да усети гладката му повърхност.

Островът отсреща се стопи в здрача.

— Често идвам с колата тук колкото да постоя и да се порадвам на морето. Имам чувството, че и преди съм била на това място.

— Току-що ми каза, че идваш често.

Лайла се усмихна със замечтан, унесен поглед.

— Имах предвид не сега, а преди столетие, преди петстотин години. Не вярваш ли в прераждането, професоре?

— Вярвам, и още как. В колежа писах курсова по темата и след като проучих всички материали, стигнах до заключението, че тази теория е твърде правдоподобна. Ако приложиш към нея историята…

— Макс! — прошепна тя и обхвана с длани лицето му. — Луда съм по теб.

Сетне издаде устни и го целуна пламенно.

— Това пък с какво го заслужих?

— С това, че си представих как седиш сред камари дебели книги и смачкани бележки, как косата ти пада в очите, а ти си сключил вежди, както винаги, когато се съсредоточаваш и упорито търсиш истината.

Макс се свъси и замята камъчето от длан в длан.

— Доста скучен си ме представяш.

— Не, не си скучен — възрази Лайла, после, навела на една страна глава, се взря в него. — Наистина не си. И страшно ми харесваш. Дори ми вдъхваш смелост.

Той се засмя.

— Не се иска кой знае каква смелост, за да се заточиш в някоя библиотека. Ала когато бях малък, библиотеките бяха много удобно място, където да избягам и да се скрия. Нито веднъж не съм получавал астма, докато чета книга. Навремето намирах убежище именно в книгите — продължи Макс. — Беше ми много забавно да си представям, че плавам заедно с Магелан или поемам на експедиция с Луис и Кларк, че умирам край Аламо или участвам в похода при Антиетъм. И точно тогава баща ми…

— Какво баща ти?

Той сви притеснено рамене.

— Имаше други амбиции за мен. Навремето в гимназията е бил звездата на отбора по американски футбол. Всички са го боготворели. Известно време е бил дори полупрофесионалист. Той е от хората, които не са боледували и един-единствен ден. В събота вечер обича да си пийва бира, по време на ловния сезон ходи и на лов. А аз не исках и да чуя за ловуване. — Макс запокити камъчето. — Искаше да ме направи мъж, а не успя.

— Постигнал си го и без него — каза Лайла и го хвана за ръцете, усетила, че се разтреперва от яд, задето баща му не бе оценил какво съкровище бе синът му. — Ако не се гордее с теб, толкова по-зле за него.

— Добре го каза — рече Макс, доста притеснен, че бе дал воля на тези отколешни тежки чувства. — При всички положения следвах своя път. Чувствах се много по-добре в класната стая, отколкото на игрището. И мен ако питаш, ако всичките тези години не се бях крил по библиотеките, днес нямаше да стоя тук с тебе. Точно там, където искам да бъда.

— И ти го каза добре.

— Ако ти кажа още и че си хубава, пак ли ще ме удариш?

— Този път не.

Той я притегли, за да я усеща до себе си в спускащата се нощ.

— Трябва да замина за ден-два до Бангор.

— Защо?

— Открих една жена, работила като прислужница в Замъка в годината, когато е починала Бианка. Живее в старческия дом в Бангор и уредих да поговоря с нея — обясни Макс и притисна страна до лицето й. — Ще дойдеш ли с мен?

— Да. Но ми трябва малко време да си променя програмата.

* * *

Щом децата заспаха, споделих с бавачката какво съм намислила да сторя. Знаех, стъписана е, задето изобщо изричам на глас намерението си да напусна своя съпруг. Опита се да ме утеши. Как можех да й обясня, че съм взела това решение не заради сиротния Фред? Покрай тази случка си дадох сметка колко безполезно е да поддържам и занапред този нещастен, задушаващ брак. Дали успях да си втълпя, че го правя заради децата? Баща им гледа на тях не като на деца, които имат нужда от любов и грижи, а като на пионки. Ще направи всичко възможно, за да прекърши Итън и Шон и да ги превърне в свои копия, да убие у тях всичко, което според него издава слабост. А колкото до Колин, моето малко сладко момиченце, няма да й обръща внимание, докато не стане време да й уреди брак по сметка, който да съответства на неговото обществено положение.

Няма да го допусна. Сигурна съм, скоро Фъргюс ще се опита да прекърши окончателно и мен. Ако не за друго, то от наранена гордост. Гувернантката, която ще избере, ще следва безпрекословно нарежданията му и няма да се вслушва в моето мнение. Децата ще станат жертва на грешката, която съм направила. Колкото до мен, Фъргюс ще се погрижи да ме превърне едва ли не във вещ, която просто краси неговата трапеза. Предизвиках го и сега ще си платя. И за миг не се съмнявам, че ще ми отмъсти, задето съм го злепоставила пред децата. Не знам как ще го стори, как ще ме нарани, физически или емоционално, ала съм сигурна, че ще е безмилостен. Мога да крия от децата неудовлетворението си, но враждебността — не.

Ще ги взема и ще заминем, Ще идем някъде, където да не ни намери никой. Ала първо реших да ида при Кристиан.

Грееше луна, духаше вятър. Загърнах се с наметалото и си сложих качулката. Притисках кученцето до гърдите си. Накарах кочияша да ме закара до селото, после тръгнах по притихналите, ухаещи на цветя улици към къщата на Кристиан. Почуках с разтуптяно сърце. Това бе първата стъпка, но направех ли я, нямаше връщане назад.

Ала когато той отвори вратата, треперех не от страх. А от облекчение. В мига, в който го видях, разбрах, че вече съм направила своя избор.

— Бианка — рече ми бавно. — Какво си намислила?

— Трябва да поговоря с теб — отвърнах му аз.

Кристиан ме придърпа вътре. Видях, че чете. Светлината на лампата и уханието на бои ме успокоиха повече, отколкото думите му. Пуснах кученцето на пода и то начаса започна да души, да оглежда ъглите, да опознава новия си дом.

Кристиан ме накара да седна и усетил колко съм притеснена, ми наля чаша бренди. Отпих и му разправих за сцената с Фъргюс. Уж се опитвах да запазя спокойствие, но пак виждах лицето на мъжа си, обезобразено от гнева, когато ме стисна с все сила за врата.

— Божичко! — възкликна Кристиан, сетне коленичи до стола и прокара пръсти по шията ми.

Не знаех, че са ми останали синини. Очите му притъмняха. Той се вкопчи в страничните облегалки на стола и се изправи на крака. — Ще го убия!

Скочих, за да го възпра и Кристиан да не изхвърчи през вратата. Толкова се уплаших, че не знам какво съм казала, макар и да помня как споменах, че Фъргюс е заминал за Бостън и аз не мога да търпя повече насилието му. Накрая се разплаках и това спря Кристиан. Прегърна ме, сякаш съм малко дете, и започна да ме утешава и милва, а аз му изплаках цялата си болка и отчаяние.

Сигурно трябва да ме е срам, задето го помолих да отведе мен и децата, задето съм стоварила върху плещите му такова бреме и отговорност. Ако ми бе отказал, щях да си тръгна сама и да отведа трите си невръстни дечица в някое спокойно селце в Ирландия или Англия. Ала той избърса сълзите ми.

— Разбира се, че ще се махнем оттук. Няма да допусна ти и децата да стоите и един-единствен ден под един покрив с него. Никога повече той няма да посегне нито на теб, нито на децата. Ще ни бъде трудно, Бианка. Ти и децата ще се разделите с живота, с който сте свикнали. А и скандалът…

— Не ме интересува скандалът. Децата трябва да се чувстват обичани и спокойни — отсякох аз. После се изправих и закрачих нервно. — И аз не знам как да постъпя. Нощи наред лежа будна и се питам имам ли право да те обичам, да те желая. Заричах се, давах обещания и бях дарена с три рожби — проплаках аз и захлупих лице върху дланите си. — Дълбоко в себе си винаги ще страдам, задето съм престъпила тези клетви, но съм длъжна да предприема нещо. Не го ли направя, имам чувството, че ще полудея. Бог сигурно никога няма да ми прости, ала нямам сили да се примиря, че до гроб ще живея нещастна.

Кристиан ме хвана за дланите и ги отмести от лицето ми.

— Родени сме един за друг. Разбрахме го още първия път, когато се видяхме. Примирявах се, че можем да сме заедно само по няколко часа, докато смятах, че си в безопасност. Но няма да стоя със скръстени ръце и да гледам как жертваш живота си за човек, който те наранява. От тази нощ си моя и ще бъдеш моя, докато си жива. Никой и нищо не ще го промени.

Повярвах му. Бе достатъчно да видя лицето му, само на педя от моето, толкова красивите му сиви очи. И го пожелах.

— Тогава ме направи твоя. Още тази вечер. Чувствах се като младоженка. Още щом ме докосна, изпитах усещането, че не ме е докосвал никой преди това. Вперил очи в моите, той свали фуркетите от косата ми. Пръстите му трепереха. Нищо, нищо на този свят не ме е трогвало така дълбоко, както мисълта, че имам силата да го подчиня на себе си. Тялото му бе напрегнато като тетива, ала въпреки това устните му бяха нежни, когато ги долепи до моите. Там, на светлината на лампата, Кристиан разкопча роклята ми, аз свалих от него ризата. И някъде в шубрака запя птица.

От начина, по който ме гледаше, разбрах, че му е приятно с мен. Бавно, почти мъчително той смъкна фустанелата, сетне корсета. Докосна ме по косата, прокара длани по нея, замилва я.

— Някой ден ще те нарисувам така — пророни Кристиан. — Само за мен.

Вдигна ме на ръце и ме понесе към леглото — усетих как сърцето му бумти лудешки.

Светликът бе сребърен, въздухът — опияняващ като вино. Това бе не някакво припряно съвкупление в мрака, а танц, нежен като валса, вълнуващ като него. Колкото и невероятно да звучи, сякаш се бяхме любили безброй пъти преди това и нощ подир нощ бях усещала стегнатото му хубаво тяло до своето. Това бе свят, който не бях изживявала никога, но който въпреки това ми се струваше болезнено, прелестно познат.

Всяко движение, всяка въздишка, всяко желание бяха естествени като дишането. Дори когато обезумях от страст, красотата не изчезна. Щом Кристиан ме направи своя, разбрах, че съм намерила нещо, за което копнее всеки. Безусловната любов.

Най-трудното нещо, което съм вършила в живота, бе да си тръгна от него. Зарекохме се, че това е последната нощ, която прекарваме разделени, ала въпреки това все не можехме и не можехме да се откъснем един от друг и се любехме отново и отново. Вече се зазоряваше, когато се върнах в Замъка. Погледнах къщата и влязох в нея с ясното съзнание, че тя ще ми липсва ужасно. Никъде другаде не съм се чувствала както тук, това бе моят дом. Ние с Кристиан ще съградим заедно с децата свой си дом, но докато съм жива, ще пазя в душата си свидния спомен за Замъка. Малко са нещата, които ще взема със себе си. В тишината, спуснала се преди изгрев слънце, приготвих малък куфар. Бавачката ще им помогне да стегнем багажа на децата, тези неща обаче исках да подредя сама. Може би за мен това бе символ на независимостта. И може би тъкмо заради това се сетих за изумрудите. Това е единственото нещо от Фъргюс, което смятам за свое. Имало е мигове, когато съм ги мразела, понеже съм знаела, че ми ги е дал като отплата, задето съм му родила наследник.

Ала въпреки всичко изумрудите са мои, както са мои и децата.

Изобщо не помислих колко струват, когато ги извадих и загледах как блещукат на светлината на лампата. Те ще бъдат наследени от децата ми, сетне от техните деца като символ на свободата и на надеждата. А с Кристиан — и на любовта.

Когато се зазори, реших да ги скрия заедно с този дневник на тайно място до деня, когато отида завинаги при Кристиан.