Лей Грийнууд
Айрис (2)

Глава втора

Монти чуваше това за пръв път, но не бе изненадан. Всички, които познаваха Хелън Ричмонд, знаеха, че тя бе харчила за трима.

— Можеш да останеш у нас, докато се уреди нещо — предложи той. — Имаме много стаи.

— Аз не искам милостиня, Монти. Нямам нужда от съжалението ти. Просто искам да ми помогнеш да стигна до Уайоминг.

Младият мъж усети как твърдостта му се стопява. Цял живот Айрис бе живяла като глезеното детенце на един глупав баща и една егоистична майка. Той се съмняваше, че някога тя се е замисляла откъде идват парите за всички луксозни неща, които я заобикаляха. А сега беше останала сама и нямаше кой да се погрижи за нея. Той не би могъл да остане безучастен. Трябваше да намери някой честен водач, който да я заведе до Уайоминг.

— Хен и аз познаваме доста опитни мъже, които ще се радват да ти помогнат за пътуването — рече Монти. — Дай ми две седмици и ти обещавам, че ще намеря някого, на когото наистина ще можеш да разчиташ.

— Не бих поверила стадото си на непознат. То е всичко, което ми е останало. Ако с него се случи нещо, аз ще бъда по-бедна и от най-бедния каубой в Тексас.

Младият мъж разбираше отчаянието й. Той изпитваше същото. По различни причини, разбира се, но това не го правеше по-различно. Щеше да й намери водач, дори ако трябва да му плати от джоба си.

— Няма да разчиташ на непознат. Аз ще ти намеря някого, който ще работи заедно с твоите хора, и ще можеш да му се довериш напълно.

— Аз пък искам ти да ме заведеш!

— Вече ти казах, че не мога.

— Каза, че няма да го направиш — поправи го Айрис. — Ала не ми каза защо.

— Казах ти, но ти просто не си ме слушала.

Сякаш пред него отново стоеше Хелън. Тя никога не можеше да повярва, че няма да получи това, което иска. Е, той нямаше намерение да разкрива на Айрис и останалите причини. Те бяха лични и нямаше защо да ги обяснява.

— Предложението да ти намеря водач си остава в сила. А сега нека ти помогна да се оправиш с каруцата. Ако не се прибереш скоро, вечерята ти сигурно ще изстине.

— Мога и сама да се оправя — остро отвърна девойката и повдигна полата си, за да се качи в каруцата.

Гледката на стройните й крака, обути в ботуши, го накара да забрави решението си да бъде твърд и непреклонен.

— Можеш да отвържеш коня ми и да го доведеш. — Тя се настани в каруцата и взе поводите в ръка. — Трябва да разбереш, Монти Рандолф: аз възнамерявам да замина за Уайоминг и именно ти ще ме заведеш дотам!

С тези думи тя хвана здраво поводите, камшикът изплющя над главата на коня и той препусна напред.

Монти гледаше след нея. Маската на безразличието бавно се смъкна от лицето му. Изпита облекчение, че разговорът бе приключил и Айрис не разбра, че зад отказа му се крие нещо повече от нежеланието да пътува с жена и стадо от шест хиляди говеда. Не трябваше да й позволява да разбере, че е притеснен от всички рискове и трудности по време на дългото пътуване до Уайоминг. За съжаление, тя бе пораснала и се бе превърнала от едно очарователно дете в истинско копие на майка си. Изпитваше яд и възмущение към себе си, тъй като въпреки всичко я желаеше.

Младият мъж тръсна глава, за да прогони обърканите си мисли, и се упъти към къщата, която Джордж бе построил за Роуз, след като старият Макклендън беше изгорил тяхната. Голямата постройка се издигаше над езерото. Беше на два етажа и по височина се равняваше с орехите покрай потока. Имаше огромна кухня, просторна трапезария, три всекидневни и няколко килера на приземния етаж. А горе разполагаха с осем спални. Роуз бе казала на Джордж, че сигурно един ден братята му ще се пръснат и ще имат собствени домове, но все пак искаше да има достатъчно спални в къщата.

Монти откри Хен на верандата.

— Какво искаше Айрис? — попита Хен, без да става.

— Искаше да я заведа в Уайоминг.

— А ти какво й каза?

— Отказах й — отвърна Монти. Той бе изненадан от любопитството на брат си. — Нямам намерение да ставам бавачка на една жена, и то при пътуване като това. Възнамерявам да закарам стадото до Уайоминг, без да загубя нито една глава. Смятам в Уайоминг да създам такова ранчо, че Джордж да се пръсне от завист.

— Джордж все още се грижи за нашето стадо.

— Дяволски си прав за това.

— Той не желае да ни налага волята си.

— Да, но все пак го прави. Откакто той се върна от войната, аз не съм успял да направя нито едно нещо. Винаги той прави предложенията, дава идеи кое как да стане.

— Обикновено Джордж е прав.

— Може би, но аз искам сам да си взимам решенията, без да чакам нечие одобрение. А той постоянно наблюдава работата ми и това ме изнервя.

— На мен пък не ми пречи.

— На теб нищо не ти пречи — жегна го Монти. — Предполагам, че след като сме близнаци, трябва да сме еднакви, но понякога наистина не те разбирам.

Хен сви рамене.

Монти се загледа в раззеленилата се околност. Човек трудно можеше да си представи, че скоро ще настъпят непоносими горещини и земята ще изсъхне. Той дотолкова бе свикнал с тази сурова природа на Южен Тексас, че едва си спомняше зелените полета на Вирджиния, където бе роден. Помисли си за просторните свободни земи в Уайоминг. Там най-сетне щеше да бъде независим и да изгради живота, за който винаги бе мечтал.

— Аз искам да имам собствена земя, собствена къща, сам да си бъда господар и сам да взимам всички решения — каза Монти.

— С Джордж винаги можеш да се разбереш — невъзмутимо, както винаги, отвърна брат му. — А сега какво смяташ да правиш с Айрис? Не ми прилича на жена, която лесно ще се откаже от това, което си е наумила.

— Така е. Казах й, че ще й намеря добър водач, но не съм сигурен, че ще се съгласи.

— И какво мислиш, че ще направи?

— Не знам, но каквото и да е то, съм сигурен, че едва ли ще ми хареса.

 

 

Айрис позволи на коня да я води по пътя към дома й. Трябваше да помисли по много важни въпроси. Налагаше се да измисли нещо, за да накара Монти Рандолф да промени решението си.

Бе използвала всички трикове, на които майка й я бе научила, но нищо не се получи. Монти не беше безразличен към нея и явно я харесваше. Тя не можеше да не забележи явните признаци за това, но в крайна сметка той остана невъзмутим пред всичките й ласкателства и кокетничене. Като се замисли, Айрис си каза, че той никога не е бил от мъжете, които можеше да върти на малкия си пръст.

Искаше й се да плаче и да крещи от отчаяние, но тя не бе плакала дори когато адвокатът й съобщи, че всъщност е напълно разорена. Не бе плакала и когато разбра, че положението й в обществото в Сейнт Луис, както и приятелите й, са изчезнали заедно с изчезването на парите. Не плака и когато онзи жалък банкер с явно злорадство й заяви, че банката ще вземе ранчото. Нямаше да се превърне в хленчеща глупачка! Нуждаеше се от всичките си сили и от целия си разум, за да оцелее и да се измъкне от постигналото я нещастие!

Трябваше да намери начин да накара Монти да я заведе в Уайоминг. Нямаше друг избор. По-добре беше да умре, отколкото да се върне в Сейнт Луис, и отчаяно да се надява някой да се ожени за нея. Знаеше, че е красива, но имаше малко илюзии. Не се съмняваше, че подходящите кандидати за съпрузи щяха да изчезнат веднага щом разберат, че няма пари.

А и освен това тя не се чувстваше готова за брак. Никога не бе давала и пет пари за никой мъж, освен за Монти. И макар че увлечението по красивия каубой може би бе детинско, все още нито един мъж не бе смущавал сънищата й.

Така бе поне засега, но сигурно нямаше да е за дълго.

За миг си помисли дали да не се съгласи с предложението на Монти да й намери водач, но след това се отказа. Залогът бе твърде висок. Трябваше да пропътува три хиляди километра през една дива страна и не можеше да повери на един непознат всичко, което притежава, и най-малко себе си.

Навремето Хелън я бе предупреждавала какво може да се случи на една жена, за която няма кой да се грижи. Бе живяла достатъчно дълго в ранчото и бе разбрала защо жените никога не пътуват сами. При тези обстоятелства тя не би се доверила на никого, освен на Монти. Само той можеше да се грижи за нея и да й осигури необходимата закрила.

Освен това Айрис харесваше младият каубой. Монти се оплака, че тя му е досаждала и непрекъснато се е влачила след него, но тогава и той с удоволствие лудуваше заедно с нея. Ако го знаеше, навремето майка й навярно щеше да я заключи в стаята й. Монти неизменно се бе отнасял с нея като към по-малка сестра — нещо, което винаги я бе дразнило, дразнеше я дори и сега — но двамата доста се бяха забавлявали.

Сега обаче той бе променил изцяло отношението си към нея. Явно й беше сърдит за нещо. И причината за това не бе молбата да я заведе до Уайоминг. Монти изглеждаше като буреносен облак още откакто я видя на онова празненство. Младото момиче нямаше представа защо той коренно бе променил отношението си към нея, но си каза, че на всяка цена ще разбере.

А междувременно трябваше да замине за Уайоминг. И да измисли как да го стори. Тя дръпна поводите и бавно вкара колата в двора на къщата.

— Намери Франк и му кажи, че искам да говоря с него! — каза тя на мъжа, който се спусна, за да задържи коня й.

— Той току-що влезе в къщата, за да те търси.

— А, ето те и теб — рече високият надзирател. В този миг той излизаше от къщата, която бе по-нова и по-голяма от тази на семейство Рандолф. — Тъкмо се чудех къде си отишла.

— Кажи на хората, че искам да са на конете утре след изгрев — каза Айрис и скочи от каруцата, без да дочака надзирателят да й помогне да слезе.

— Защо? — попита Франк. Сивите му очи се присвиха и я изгледаха внимателно.

— Ще съберем добитъка. Потегляме за Уайоминг.

 

 

Ранното априлско утро бе студено и Роуз се загърна още по-плътно с шала. До нея в двуколката седеше снаха й Фърн. И двете се бяха загледали в безкрайната шир от трева и храсти.

Топлият вятър през миналата седмица бе превърнал прерията в килим от диви цветя. Ливадите бяха покрити с хиляди и хиляди метличини. Те се простираха докъдето стигаше погледът. Невидима ръка беше разпръснала макове и други пъстри цветя по хълмовете като цветни снежинки. Четиригодишните дъщери близначки на Роуз радостно припкаха наоколо и събираха цветя, за да украсят живописните си мексикански шапки. Яркото слънце обещаваше топъл ден, благоприятен за път.

От седмици насам мъжете се занимаваха с разпределянето на добитъка, както всяка година рано напролет. Бяха разделили стадото на две от двете страни на потока, на около километър от къщата. Група каубои бяха заобиколи стадото от две хиляди и петстотин говеда и повече от сто коня. Готвеха се да отпътуват за Уайоминг. Гъст облак от прах се вдигаше от тропота на десет хиляди копита.

Всички зачакаха сигнала за тръгване.

— Не се отдалечавайте много от двуколката! — строго каза Роуз Рандолф на дъщерите си. — Животните могат да ви сгазят.

— Но ти позволи на Уилям Хенри да отиде при стадото — оплака се Аурелия, която не желаеше нищо по-силно от това да бъде с осемгодишния си брат сред навалицата от коне и хора.

— Баща ти му позволи да отиде — поправи я Роуз. Опитваше се да не мисли за страха, който сковаваше сърцето й всеки път, когато видеше Уилям Хенри, яхнал малкото си пони в средата на стадото от буйни дългороги говеда. Джордж бе решил, че може да вземе сина си със себе си, както всяко друго момче, родено и отраснало на ранчото. Роуз се бе съгласила с него, но бе изтръпнала от страх, тъй като добре знаеше колко опасни са дългорогите говеда.

— Позволи им да отидат! — прошепна Фърн в ухото на Роуз. — Там има толкова много мъже, които ще внимават да не им се случи нищо лошо.

Роуз я погледна, Фърн бе в семейството от почти четири години и сега се шегуваше, че е дошла тук на твърде дълго гостуване, тъй като очакваше трети син не по-рано от Коледа. Роуз се опитваше да не й завижда, тъй като след близнаците тя нямаше други деца.

— Ще ви позволя да отидете, когато всичко е готово за тръгването — каза Роуз на дъщерите си. — Но не трябва да се приближавате до кравите.

— Те едва ли ще са в по-голяма опасност, отколкото би бил Мадисън — снизходително се засмя Фърн. — Той не се е приближавал до крава близо десет години, но ако беше тук, щеше да бъде с другите.

— И ти не би трябвало да бъдеш тук — намръщи се Роуз.

— Едва ли ще ме откриеш отново сред кравите — засмя се снаха й. — Липсват ми фланелената риза и кожените панталони, но съм съгласна да нося рокля. Това е твърде ниска цена за щастието, което имам.

Роуз бе смаяна от промяната, която бе настъпила у Фърн. За жена, която се страхуваше да има деца и да напусне Канзас, тя учудващо бързо се бе приспособила към Чикаго и към ролята си на съпруга и майка. В момента двете й малки момченца спяха, тъй като бяха твърде малки, за да бъдат сред стадото. Ала тригодишният Мадисън младши вече имаше собствено пони. Мадисън старши бе построил къща край езерото Мичиган. Там имаше достатъчно земя, за да имат собствено стадо, ако поискат.

— Възхищавам се от всички тук — каза Фърн. — Ще ти липсват ли?

— Да — отвърна Роуз, докато търсеше с поглед по-младите братя Рандолф. — Но би било чудесно да останем сами с Джордж.

Роуз видя как Тайлър се суети край фургона с провизиите и проверява дали всичко е опаковано както трябва, дали е завързан добре варелът с вода и дали всички инструменти са налице. Тя си спомни как Монти предпочиташе да гладува, но да не яде от храната, приготвяна от Тайлър. Сега последният бе на двайсет и две години и беше почти толкова слаб, колкото и когато бе на тринайсет и бяха решили да го вземат за готвач по време на пътуването си. Момчето бе имало съвсем слаби възражения.

Шестнадесетгодишният Зак бе застанал до оградата и беше готов да махне прътите, когато Монти даде сигнал. Четирите години, прекарани в интернат, бяха подобрили маниерите му и граматиката му, но Роуз знаеше, че предишният Зак все още се крие зад новата му външност.

Монти бе много неспокоен и заедно с Джордж чакаше Солти да започне да прекарва стадото през потока. Джордж, който не знаеше, че Роуз го наблюдава с обожание, даваше последни наставления на по-малкия си брат. Шумното стадо вдигаше голяма глъчка и тя се напрягаше, за да чуе какво си казват двамата братя.

— Ако имаш нужда от пари, не се колебай и се свържи с Джеф — каза Джордж.

— Не мисля, че ще ми се наложи да се свързвам с когото и да било.

— И ако имаш някакви въпроси…

— Нямам. Ти вече ми даде достатъчно наставления. Ще ми стигнат за три стада! — Роуз разбираше, че Монти не умее да се въздържа. — Аз вече съм бил в Уайоминг — каза Монти и се опита да се усмихне.

— Просто исках да бъда сигурен…

— Но ти вече ми каза всичко по няколко пъти. Каза го и на Хен, и на Соления.

— Мислиш ли, че ще могат да живеят заедно, без да се дразнят един друг? — попита Фърн.

— Не — отвърна Роуз. — Те твърде много си приличат. Монти ще ми липсва. Понякога той като че ли бе най-трудният от всички братя, а понякога беше ужасно мил. Но мисля, че е време да има свой собствен дом. Може би трябваше да се отдели и да започне самостоятелно още преди две или три години.

— А защо не го е направил?

— Джордж не мислеше, че е готов.

— За мексиканската история ли говориш?

— Това е едната страна на нещата. Монти се оправя добре с кравите и с останалите каубои, но е твърде буен. Действа прибързано и никога не мисли.

— Хен ще бъде с него.

— Това няма да му помогне особено много. Хен винаги мисли за лошите неща.

— Джордж винаги ще се тревожи за братята си — рече Фърн и стисна ръката на снаха си. — Изненадана съм, че още не е дошъл в Чикаго, за да провери Мадисън и мен.

— Сигурно щеше да го направи, ако Чикаго не беше толкова далеч — отвърна Роуз. И двете се засмяха. — Аз постоянно се опитвам да му обясня, че те вече са големи мъже, дори и Зак, но той все още мисли за тях като за безпомощни деца, които трябва да защитава от ужасния им баща.

— Мадисън никога не споменава името на баща си — отбеляза Фърн. — Не мисля, че въобще се сеща за него.

— Ще ми се Джордж също да го забрави. Това ще се отрази добре и на отношението му към момчетата. — Тя погледна към мястото, където стояха съпругът й и Монти: — Те говорят доста дълго. Ако не тръгнат по-скоро, сигурно ще се скарат.

— Телеграфирайте ми, когато пристигнете. — Джордж погледна към двамата си по-млади братя. — Бих искал да знам, когато те тръгнат от Денвър.

— Не се безпокой — каза Монти. — Аз ще се грижа добре за тях.

— Сигурен съм, че ще го направиш, но Зак за пръв път ще отсъства толкова дълго и Роуз се тревожи дали…

— Все още смята, че трябваше да позволиш на Уилям Хенри да дойде с нас. — В действителност Монти не мислеше така, но знаеше, че думите му ще накарат Джордж да забрави тревогите си за Зак.

Очите на Джордж блеснаха развеселено:

— Знаеш, че ако Уилям Хенри тръгне, Роуз също ще тръгне с него.

Монти се намръщи:

— По-скоро бих се преместил в Чикаго, при Мадисън, отколкото да пътувам с жена.

В този миг до тях достигна шума на препускащи копита, което означаваше, че Солти бе пристигнал.

— Основната част от бичетата току-що прекосиха потока. Време е да тръгваме.

Шумът беше оглушителен. Тайлър се качи във фургона с провизиите и замахна с камшика над главите на четирите силни вола, фургонът се разклати и потегли.

Като вдигаше облак прах след себе си, към двуколката се приближи Зак, за да се сбогува с Роуз. Той едва не се спъна в Аурелия и Джулиет, които бяха получили разрешение да кажат довиждане на Монти. Двете момиченца се втурнаха да прегърнат Монти и Хен, след което се намериха в сигурните ръце на баща си.

— Опитай се да не се караш много с Монти — прошепна Роуз на Зак, когато той се наведе, за да я прегърне. Трудно й беше да повярва, че този строен младеж е същият онзи хулиган със зацапано лице, който беше надникнал в кухнята преди девет години.

— Няма да се карам с него, ако и той не ми крещи — отвърна Зак и препусна напред.

— Напразни надежди — въздъхна Роуз и се обърна към Фърн: — Монти би крещял и на самия Бог.

 

 

— Има ли достатъчно вода? — попита Монти, когато Хен се върна в лагера.

— Да — отвърна брат му, — но тревата е още много оскъдна.

Следобедното слънце огряваше полята и се отразяваше в зелените листа на дъбовете. Денят бе топъл, но щеше да захладнее веднага щом слънцето залезе. Прахът от хилядите копита обгръщаше околността и въздухът бе станал толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Непрестанният шум от копитата и тракането на рогата владееха над околността.

Тайлър бе спрял фургона с храната близо до лагерния огън и се върна да огледа огражденията за добитъка. Той сновеше между двете холандски фурни и двата огъня, докато приготвяше вечерята за групата. Апетитът на Монти се възбуди от миризмата на кафе, бекон и топъл хляб.

— Засега има достатъчно вода и трева наоколо, поне за нас — каза Монти. Не искаше да бъде безсърдечен, но за тези, които щяха да дойдат след него, нямаше да има достатъчно вода и трева. Беше се притеснявал много, но засега всичко вървеше както трябва.

От десет дни нямаха никакви тревоги. Стадото се движеше равномерно и нямаше изгубени животни. Работниците си вършеха работата без излишни приказки, а за щастие стадата, които бяха минали преди тях, не бяха унищожили цялата трева.

Нещо повече: Тайлър не мърмореше, храната беше в изобилие, Зак не се караше с Монти, а конете винаги бяха готови навреме.

— Вече стана доста скучно — оплака се Монти. — Ако не се стовари небето на главите ни, ще стигнем до Уайоминг, преди Зак да успее да зареди пистолета си.

Хен разседла коня си и изтича в ограденото място за добитъка: Зак беше опънал въже между дърветата и колелата на фургона. Хен си сипа чаша кафе от канчето, което Тайлър бе сложил на огъня.

— Не мисля, че е чак толкова скучно — отвърна той и погледна към брат си над ръба на чашата. — Всъщност мисля, че нещата ще се променят много по-скоро, отколкото очакваш.

— Какво имаш предвид? — попита Монти. Неговият брат близнак винаги го разбираше от половин дума, обаче Монти никога не можеше да отгатне мислите на Хен, сякаш майката природа бе създала двама съвсем различни мъже, а ги бе дарила с една красива външност, за да се позабавлява.

— Нищо.

Монти не му повярва и се позасмя. Когато очите на Хен блестяха така, по-добре беше да си нащрек.

— Последният път, когато те видях да гледаш по този начин ти току-що бе убил двамата Макклендън и бе откраднал млечната им крава. И сега имаш нещо наум, сигурен съм.

— Нямам нищо наум. Зак! — Хен повика по-малкия си брат, който се показа зад ъгъла на фургона, натоварен с дърва. — Оседлай коня на Монти. Нека да бъде Найтмеър, защото той иска да пътува по-бързо.

— Няма да направя това — отвърна Зак. — Ако Джордж научи, че съм оседлал за езда скопен кон, ще ми отреже главата.

— Ще яздя всеки проклет кон, който си пожелая, независимо какво е казал Джордж — озъби се Монти, — но няма да препускам с Найтмеър в галоп през прерията — обърна се към Хен: — Сигурно ме мислиш за луд.

— Не. Мислех само, че ще поискаш да разбереш дали някое стадо не се движи пред нас.

— Вече знам това. Преди два дни открих следите им.

— Но не знаеш на кого е стадото.

— Няма значение.

— Дори и ако е на Айрис Ричмонд и тя пътува със стадото?

Монти се изправи и изрева така силно, че конете се втурнаха към въжетата.

— Оседлай Найтмеър! — извика той на Зак. — Ще извия врата на тази жена, пък нека после да ме обесят!