Лей Грийнууд
Айрис (9)

Глава девета

— Видя ли това? — изсъска Зак, който наблюдаваше Монти и Айрис иззад фургона с провизиите. — Тя го ритна, а той не направи нищо. Ако го беше сторил някой от нас, щеше да изреве като луд и да се нахвърли с юмруци отгоре му.

— Нищо ли не знаеш за жените? — попита Тайлър с отвращение.

— Повече, отколкото си мислиш.

— Явно не е достатъчно — отвърна брат му, като внимаваше Монти да не го забележи.

 

 

— Ти си напълно безчувствен! — ядосано извика Айрис. — Мислиш си, че е достатъчно само да заповядаш нещо — и всички трябва да ти се подчинят. Е, този път няма да стане!

Монти се дръпна назад, смаян от обвинението й:

— Не съм безчувствен. Рискувах главата си, за да те спася от подплашените животни.

— Ти винаги рискуваш главата си и тя все още си стои съвсем цяла на раменете. Винаги си правил, каквото поискаш, без да се интересуваш от никого. — Монти се опита да възрази, но Айрис продължи, без да му обръща внимание: — Жестоко е от твоя страна да ми казваш да се върна в ранчото, което вече не ми принадлежи, и да оставя разбойниците да окрадат стадото ми сега, когато съм бедна като някой мексиканец! — Докато говореше, тя гневно махаше с ръце. — Това ли искаш да видиш, Монти Рандолф — как съм станала толкова бедна, че не ми остава нищо друго, освен да прося?

 

 

— Какво иска да каже с това, че била бедна? — прошепна Зак. — Баща й беше богат колкото Джордж…

— Ако продължаваш да подслушваш чуждите разговори, скоро ще загазиш здравата — отвърна Тайлър.

 

 

Монти никога не си бе помислял такова нещо. Не можеше да си представи, че жена като Айрис ще бъде принудена да проси. Та половината мъже в Тексас бяха готови да се избият помежду си, за да й дадат всичко, което поиска. Нима не разбираше колко е красива? Нима не знаеше как въздейства на мъжете? Нима не разбираше как вълнува и него самия?

Господи, не си спомняше да е бил толкова възбуден в присъствието на жена и ако в най-скоро време не се научеше да не мисли само за Айрис, имаше опасност да загуби стадото си.

Днешният ден бе променил отношенията между тях.

До днес той се опитваше да мисли за нея като за малко момиченце, изпълнено с възхищение към него. Но тазвечерната езда бе променила всичко. Айрис беше красива зряла жена, към която един мъж трудно можеше да остане равнодушен. Може би причината за това бе споменът за чувството, което го бе обзело, когато бе усетил тялото й в прегръдките си плътно притискащо се към него, а гърдите й се триеха в неговите. Никога вече нямаше да може да мисли за нея като за онова малко момиченце. Съжаляваше за това. Като малка тя притежаваше невинност, бе мила и чаровна и той съжаляваше, че всичко това бе вече изгубено.

Ала не бе възможно напълно да съжалява за промяната. Тази жена нямаше нищо общо с момиченцето отпреди четири години. Нито пък чувствата му към нея бяха същите. Начинът, по който му въздействаше, го объркваше и му пречеше, ала като че ли бе присъщо за всички жени да избират най-неподходящото време за своите действия. Затова пък с тях бе толкова възбуждащо и интересно. Тази своенравна красавица го ядосваше, създаваше му главоболия и неприятности, ала с нея никога не му бе скучно.

— Никога няма да ти се наложи да просиш — рече Монти. — Можеш да се омъжиш за всеки мъж, когото си пожелаеш.

— Знаех си, че ще кажеш точно това! — рязко каза Айрис. Очите й светнаха гневно, а червените й коси се развяваха, докато говореше. — Ти си мислиш, че всички грижи по една жена се изчерпват с това да я задомиш. Намери й съпруг и няма защо да се тревожиш повече за нея!

— Не исках да кажа…

— Е, аз не съм бездушна вещ. И аз имам чувства! — Айрис удари с юмрук по гърдите си. — Много повече чувства, отколкото ти някога си имал. Аз ще се омъжа, защото съпругът ми ще ме обича и обожава, а не защото е богат.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще те обожава. Достатъчно е да погледнеш някой мъж — и той вече те обожава.

— Имах предвид да обожава самата мен, истинската ми същност.

— Нали и аз това казах? — учудено рече Монти. — Достатъчно е само да те погледне — и няма да е в състояние да ти откаже каквото и да било.

— И ти си като всички мъже! Гледате само това, което искате да видите.

Монти не можеше да разбере какво точно иска да каже Айрис, но опита да се съсредоточи.

— Мъжете са доста странни същества. Дори и най-здравомислещият и силен мъж, който не се плаши от студа и дъжда, също огладнява и страда от неудобствата. Той може да се ожени за една жена, която въобще не е познавал преди половин час, и то без да обърне внимание на външността й. А след женитбата започва да харесва топлото легло, редовното готвене, чистите дрехи. И скоро след това вече е напълно покорен.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита Айрис. — Ти би ли харесал такава жена?

— По дяволите, не! — ужасено отвърна Монти. — Джордж не мислеше, че ще се ожени за Роуз, но след това се влюби лудо в нея и не забелязваше никоя друга.

— Един мъж, който наистина обича жена си, ще й даде всичко, което тя поиска.

— Не, освен ако не е полудял по нея. Забрави ли как Хелън разруши живота на баща ти? Тази жена направи всичко възможно да го разори заради капризните си прищевки.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами Роуз го каза — отвърна Монти, — макар че не беше само тя.

 

 

— Ако Монти продължава да говори по този начин, Айрис ще извади пушката — прошепна Тайлър на Зак. — Проклетият глупак не разбира нищо от жени, само от крави.

— Сега ти подслушваш — злорадо каза Зак.

 

 

Айрис имаше желание да ритне Монти отново, но този път още по-силно. Той нямаше право да критикува майка й, дори и да говореше истината. Нямаше да й стане по-добре, ако разбереше, че всички от Остин до Сейнт Луис вероятно мислят по същия начин. Може би щеше да го понесе по-лесно, ако сега не се налагаше да страда заради разточителството на майка си и заради това, че нейният баща не бе могъл да й отказва нищо.

— Един мъж, който наистина ме обича, не би критикувал семейството ми — каза девойката.

— Може би не би ти го казал направо, но щеше да го знае, а това е едно и също. Освен това, никога не можеш да скриеш подобно нещо. Дори става още по-лошо, ако се опитваш да го прикриваш.

Той винаги имаше готов отговор, и то обикновено такъв, какъвто не й харесваше. Младият мъж се изправи:

— Трябва да те върна в лагера ти. Бих искал да разменя няколко думи с твоя надзирател.

— Не, няма да ти позволя! — Девойката веднага скочи на крака.

— Сега е най-подходящият момент. Преди да започнем да разделяме стадата, искам да му кажа, че се досещам какво е замислил. Имам някои подозрения.

— Твоите подозрения не ме интересуват — отвърна Айрис, като разтриваше схванатите си мускули. — Не можеш да разговаряш с него, а после да си тръгнеш и да ме оставиш сама да се оправям.

Девойката разбра, че думите й не му се понравиха — той се замисли.

— Ако Франк е виновен, не знаем с кого се е сдушил, нито пък кога ще се опитат отново да откраднат животни от стадото — каза тя. — Ние трябва да изчакаме и да наблюдаваме всички работници, преди да предприемем нещо.

— Какво искаш да кажеш с това ние? Аз…

— Можем да оставим стадата заедно — предложи Айрис, преди Монти да успее да каже нещо. — Тогава ти ще отговаряш за всички. Така ще имаш поводи да наблюдаваш какво върши той. Ще можеш да прецениш и останалите работници, за да разбереш на кого можем да се доверим и на кого — не.

 

 

Зад фургона с провизиите Зак бе чул всичко, но не можеше да повярва на ушите си.

— Господи! — просъска той. — Чакай само да видиш какво ще стане, когато Хен научи.

— Защо направо не отидеш при тях и не им кажеш? — предложи Тайлър. — Няма смисъл да пазиш добрите новини само за себе си.

— Не съм толкова глупав — каза Зак. — Няма кон, който да е по-бърз от куршума.

 

 

Девойката видя, че Монти не хареса предложението й, ала я изчаква да свърши, след което щеше да й откаже. Тя реши да се хвърли с главата напред:

— Ще са необходими няколко дни, за да разделим стадата. А ти ми каза, че имаш график и държиш да го спазиш. Защо не изчакаме, докато стигнем до следващата река? Дотогава сигурно ще си разбрал какво става в моя лагер.

— Ти си полудяла — каза накрая Монти. — Никой нормален ранчеро не би пътувал с толкова голямо стадо. Животните са общо над шест хиляди глави.

Айрис знаеше, че ще настъпи моментът, в който тя ще трябва да бъде честна с него, а също и пред себе си. Бе се уморила да кокетничи, да хитрува и да лъже. Оказа се безполезно. Бе дошло времето да говори честно и открито. Това бе всичко, което й оставаше.

Беше време да разбере, че Монти не е безумно влюбен в нея и няма да направи всичко, което тя поиска. Може би наистина я харесваше, но тя имаше чувството, че физическата красота не бе най-важното нещо за него. Той харесваше и ценеше красивите жени, може би дори се поддаваше на съблазните им. Обаче в крайна сметка красотата не бе всичко за него. Той явно искаше още нещо.

Ако знаеше само какво иска… Чудеше се дали и самият Монти го знае.

— Не ми казвай не веднага — помоли го Айрис. Приближи се и сложи ръка на рамото му, за да не му позволи да си тръгне веднага. — Не мога да се справя сама. Мислех, че ще успея, но разбрах, че не става. Нуждая се от помощта ти!

Монти я изгледа така, сякаш я виждаше за пръв път. Бе готов да се грижи за две хиляди и петстотин крави, но не можеше да поеме отговорността за още три хиляди и седемстотин.

Свали ръката й от рамото си. Погледът му бе твърд, а гласът му не търпеше възражение:

— Нямам достатъчно хора, за да се грижа за две стада, пък и тези, с които разполагам, нямат достатъчно опит да се оправят с такъв брой животни. Освен това не са достатъчни храната и водата за такова огромно стадо.

— Аз също имам работници.

— Не мога едновременно да следя Франк и да се грижа за кравите ти.

— Франк няма да посмее да направи нищо, ако знае, че си наблизо.

Би се хвърлила в краката му, ако това можеше да го убеди, но този мъж бе особен. В този миг Айрис се закле, че ще разбере какъв е ключът към сърцето му. Някой най-после трябваше да го научи да бъде по-въздържан и отстъпчив. Това може би щеше да го очовечи малко. Никога нямаше да си намери съпруга, ако все така се отнасяше към жените — като към работниците си или ако ги сравняваше непрекъснато с Роуз. Всички знаеха, че Роуз е истински образец за жена, съпруга и майка. Дори Хелън бе уязвена и засегната от това сравнение, което не бе в нейна полза.

— Няма да е за дълго — умолително продължи младото момиче. — Иначе наистина нямаше да ти искам това. Зная колко е важно за теб да заведеш стадото си до Уайоминг, без да изгубиш нито една крава, защото Джордж ще ти откъсне главата.

Айрис не бе имала намерение да го ядосва. Просто повтори това, което бе чула. Очите му я погледнаха студено и той свъси вежди. Стисна устни толкова силно, че по едната му буза заигра някакъв мускул.

— Стадото е на семейството ни — каза той, като едва се сдържаше, — но аз отговарям за това пътуване и аз ще бъда надзирател на ранчото. Нямам нужда от съветите на Джордж и той вече няма да ми казва какво да правя.

— Не исках да засегна чувствата ти — каза Айрис, без да разбира защо думите й го ядосаха толкова много. — Просто мислех, че Джордж ще управлява ранчото…

— Аз ще го управлявам! — избухна Монти. — Джордж има право на мнение, както и всички останали от семейството, но само аз съм този, който ще ръководи ранчото.

 

 

— Изглежда, и тя не знае много за мъжете — така, както Монти за жените — отбеляза Зак. — Думите й го накараха съвсем да пощурее.

— Не знам на какво са те учили в това училище, където те изпрати Джордж, но се надявам, че ще може да си получи парите обратно — промърмори Тайлър, загърби брат си и насочи вниманието си към двойката край огъня.

Айрис тъкмо се канеше да каже нещо, когато към тях се приближи един от хората на Монти:

— Стадото е на почти два километра оттук. Разпръснати са навсякъде.

— По дяволите! — изруга Монти. — Ще минат няколко дни, докато намерим всички крави. Трябва да побързаме, преди да са ги открили крадците. Хайде — Монти се обърна към девойката, — едно от първите неща, които трябва да знае всеки ранчеро, е как да си търси животните.

Айрис кимна в знак на съгласие, ала въпреки това не съжаляваше, че животните са избягали толкова надалеч. Може би те щяха да й помогнат да постигне това, което тя не успя. Тази мисъл не беше много ласкателна за нея, но все пак по-добре такава победа, отколкото пълно поражение.

Имаше да учи доста неща от Монти и не можеше да разчита само на бягството на животните, за да бъде край него.

Когато Монти и Айрис яхнаха конете и потеглиха, Тайлър каза на Зак:

— Вместо да се чудиш каква беля да си навлечеш, по-добре изведи няколко коня. Задават се още двама от работниците.

— Виждам ги и единият от тях е Хен.

— Да благодарим на Бога, че не дойде няколко минути по-рано.

 

 

— Май ще е по-добре да изгориш и останалото — каза Монти. Айрис гледаше втренчено пътническия си фургон. Бе прекатурен в огъня по време на бягството на животните. Покривалото бе напълно изгоряло. Два от подпорните прътове също бяха изгорели, а част от дъските от едната страна бяха откъртени. Повечето дрехи и леглото й бяха съсипани, но останалите мебели не бяха повредени.

Погледът й се насочи към мястото, където бе скрила парите си. В тази част на фургона нямаше повреди.

— Трябва да се поправи.

— Защо? Не биваше да вземаш толкова голямо и тромаво нещо на подобно пътуване.

— Нуждая се от място, където да спя и да държа нещата си.

— Можеш да спиш на земята и да държиш нещата си в торба, прикрепена към седлото на коня.

— Там не мога да държа роклите си.

— Не мисля, че е останало много от роклите ти — рече Монти и вдигна едно обгорено парче плат. — Или поне нещо, което би искала да облечеш.

— Изглежда, не ми съчувстваш особено.

— Не е трябвало да вземаш всичко това със себе си.

— Знам. Трябваше да си стоя вкъщи и да чакам мизерията напълно да ме съсипе.

— Трябваше да посрещнеш стадото си в Уайоминг — малко по-меко каза Монти. — Няма нищо лошо в това да имаш рокли. Но те щяха да ти потрябват в Чайен или Ларами.

— Учудена съм как така не смяташ, че трябва да се обличам в еленови кожи.

— Според мен не е много подходящо да се разхождаш наоколо с кожени панталони, Фърн го правеше, но това й навлече само неприятности. Мадисън вече не би й позволил да облича кожени панталони, освен когато е в ранчото.

— Не съм искала да нося кожени панталони. — Айрис бе шокирана от самата мисъл за това.

— Много разумно. В противен случай може да се наложи да застрелям някого.

— Това пък защо?

Монти я погледна, така сякаш бе изгубила и последните останки от здравия си разум.

— Уайоминг и Колорадо гъмжат от миньори. Те не са като каубоите: нямат никакво държание и възпитание. Сигурно ще ти подхвърлят някоя обидна забележка и аз ще бъда принуден да убия един или двама от тях, за да ги науча как да се държат.

Айрис го зяпна учудено:

— Нима ще направиш подобно нещо за мен?

— Няма да имам друг избор. Що за мъж ще бъда, ако позволя на някакви си миньори да обиждат жената, която е под мое покровителство?

— Аз не съм под твое покровителство.

— Напротив, под мое покровителство си.

Докато младият мъж продължаваше да оглежда фургона, Айрис се замисли над думите му.

Той никога не бе показвал и най-малкото желание да я защитава или покровителства, макар че винаги беше наблизо, когато се нуждаеше от него. Тя не искаше да отдава прекалено голямо значение на този факт — вероятно беше просто проява на южняшкото кавалерство, но може би пък това означаваше, че той най-сетне гледа на нея като на жена, а не като на досадно малко момиченце. Надяваше се да е така. Би било чудесно, ако най-после е придобила поне мъничко власт над Монти Рандолф.

— Не е много трудно да се поправи — отбеляза той, докато оглеждаше фургона, — но не можем да го направим по време на пътуването. Ще трябва да го закараме във форт Уърт. Добре поне, че колелата са здрави, фургонът с провизиите също е оцелял. Само покривалото му е унищожено, а страничните панти са счупени.

— Можем да го изпратим напред с някого от работниците и когато пристигнем, ще бъде готов.

Монти я изгледа така, сякаш бе невъзможно тя да измисли нещо практично.

— Нямам кого да изпратя.

— Сигурно имаш някой излишен работник. Може би е по-лесно да се гледат кравите на две стада, отколкото на едно.

Монти въздъхна:

— Никак няма да е лесно, но все някак ще се справим. Ще изпратя Ловел. И без това не му вярвам.

— Преди това трябва да си взема някои неща оттук — каза Айрис.

— Не мисля, че е останало нещо ценно.

— Независимо от това са останали някои неща. Ще ти бъда благодарна, ако не стоиш тук да ме наблюдаваш — добави тя, тъй като Монти не помръдваше. — Някои неща са лични, дори и по време на такова пътуване.

— Има дяволски малко такива неща — измърмори той и се отдалечи.

Може би, помисли си девойката, но това беше една тайна, която смяташе да запази само за себе си.

 

 

Когато Монти се върна, Айрис бе напълнила торбите и ги бе занесла до коня си. Девойката вече ги бе привързала към седлото, когато той най-сетне разбра какво я притеснява. По начина, по който ги носеше, стана ясно, че торбите са доста тежки. Той нямаше ясна представа какво носят обикновено жените със себе си — даже по-правилно би било да се каже, че нищо не знаеше по този въпрос — ала не можеше да си представи какво толкова може да има в тези торби, освен ако тя не бе помъкнала семейното сребро.

Беше чул, че е продала всичко, но сигурно бе задържала туй-онуй. Явно бе напълнила торбите със сребърни вилици и лъжици. Или с бижута и други екстравагантни неща. Може би е трябвало да ги предаде на банката и сега се опитваше да ги измъкне от Тексас. Това не беше съвсем редно, но сигурно за нея е било много тежко да живее в такъв разкош и да остане без нищо.

Нека си задържи среброто и дрънкулките или каквото и да е то. Не разбираше само защо трябва да носи всичко това в едно ранчо в Уайоминг, ала това все пак не беше негова работа.

 

 

Работниците разбираха, че става нещо. Те стояха и гледаха отстрани, докато Айрис и Франк разговарят.

— Не е възможно и двамата да давате нареждания — опитваше се да му обясни Айрис.

— Можем да разделим стадата и тогава няма да има никакви проблеми — отсече Франк.

— Не можем, поне докато не намерим останалата част от животните.

— А какво ще кажат другите? — Той неволно погледна през рамо.

— Нищо, ако им обясниш всичко както трябва. Кажи им, че ние с Монти сме решили да обединим стадата. Ти можеш да идваш да получаваш заповеди от мен, но щом като стадата са заедно, Монти ще взима решенията.

— Ще съжаляваш за това.

— Може би — Айрис внимателно го погледна, — но по-добре за това, отколкото заради причините, които са най-важни за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти мразиш Монти. Не знам защо, пък и не ме интересува. Ала не желая да се караш с него или да пречиш на работата. Искам само да закарам безпрепятствено това стадо до Уайоминг. Аз ще стигна до Уайоминг, независимо дали с твоя помощ, или сама.

Франк я изгледа продължително, после се обърна и се отдалечи.

Девойката усети как силите я напускат и се почувства беззащитна като малко котенце. Страхуваше се от този разговор. Искаше й се Монти да говори с Франк, но знаеше, че тя трябва да го направи. Ако искаше Монти да я уважава, ако смяташе да управлява собствено ранчо, тя беше длъжна да се научи да взема решения и да изпълнява някои задължения, макар и неприятни. Досега бе живяла като в саксия и околните се бяха грижили за нея, но вече нямаше кой да я закриля. Трябваше сама да се погрижи за себе си, макар да не бе лесно дори да докаже, че може да ръководи и да дава заповеди. Вероятно я очакваха още много трудности, за които не бе подозирала. Може би Монти бе прав, когато каза, че ще е много трудно да се управляват две стада едновременно. Може би, ала тя се нуждаеше от него.

 

 

— Все още липсват около двеста глави — докладва Соления. — Повечето са от стадото на мис Ричмонд, ако предположенията ми са верни.

Монти се огледа. Говедата бяха изпълнили равнината докъдето му стигаше погледът. Мъжете ги бяха оставили да пасат свободно. Двете стада се бяха смесили напълно и може би щяха да бъдат необходими поне два дни, за да ги разделят.

— Както и да е, не можем да оставаме по-дълго тук — рече Монти. — Трябва да продължим, дори само за да намерим достатъчно паша за животните. Хен и аз ще тръгнем напред и ще съберем животните, щом намерим останалите.

— Бих искал поне единият от вас да остане — отвърна Соления. — Ще ми бъде неприятно да изпълнявам заповедите на надзирателя на мис Ричмонд.

— Той ще трябва да изпълнява заповеди — нетърпеливо заяви Монти.

— Не ставай глупав — намеси се Хен. — Франк няма да преглътне такава обида и ще създаде доста неприятности. Соления може да дойде с теб. Аз ще остана тук.

— Ти имаш нужда от Соления — настоя брат му. — Не можеш да се справиш с толкова много животни сам.

— И двамата можете да останете. Аз ще отида с Монти — предложи Айрис.

— Ти! — Това бе само едно възклицание, но в устата на Монти прозвуча ужасно обидно.

— Аз мога да яздя. И ако си наполовина толкова добър, колкото си мислиш, можеш сам да подбереш кравите.

Монти се вбеси не толкова от ехидната усмивка на Соления, колкото от силния смях на Хен.

— Дори и да съм само наполовина добър, както ти казваш, не желая да яздя с теб.

Те стояха и се гледаха като настръхнали кучета.

— Е, аз въпреки всичко ще тръгна — заяви девойката и го погледна в очите. — Нямаш друг избор. Тази земя не е твоя собственост и аз мога да яздя, където си пожелая.

Монти си помисли, че Айрис няма да миряса, докато не го обиди пред членовете на семейството му. Стисна зъби и посочи към коня си, като се стараеше да запази спокойствие и да не избухне.

— Тогава по-добре е да се качиш на коня си и да препускаш като че ли те гони самият дявол. Нямам намерение да чакам никого!

С тези думи той се метна на коня и препусна в галоп.

— Почакай ме, подлец такъв! — извика Айрис и също се метна на коня си.

— Мислиш ли, че те няма да се сбият и ще успеят да се погрижат за животните? — попита Соления.

— Не съм сигурен дали въобще ще забележат стадото, увлечени в престрелката помежду си — отбеляза Хен. — Не знам каква е тази жена, ала тя кара Монти да лудее като бик напролет.

— Май не може да си намери място от нерви — промърмори под нос Соления.