Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 137гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey(2008)
Допълнителна корекция
asayva(2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Айрис

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Галина Димова

Технически редактор: Никола Калпазанов

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

ISBN: 954-190-021-6

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от asayva

Глава двадесет и четвърта

Когато видя сградите в ранчото „Кръг седем“, сърцето й се сви от завист. Къщата на братята Рандолф бе изградена от дебели греди, но покривът й изглеждаше стабилен. Със сигурност в тази масивна постройка не падаше прах от покрива. Дори имаше няколко остъклени прозореца. Димът, излизащ от комина, й подсказа, че в кухнята готвачът е запалил огъня в чугунена печка — навярно същата като онази, която Монти й бе подарил — и приготвя вкусен обед.

— Добро утро. — Един мъж се показа на верандата пред къщата, преди тя да изкачи стъпалата пред прага. — Вие сигурно сте Айрис Ричмонд.

Айрис се вцепени от изненада, Фърн не й бе казала, че Джордж Рандолф е пристигнал в ранчото. Девойката не беше подготвена за среща с този мъж, който бе причинил толкова страдания на Монти. Не беше подготвена и за вълната от гняв, която се надигна в гърдите й. Сигурно е дошъл да провери дали Монти се справя с ранчото. Е, в такъв случай тя нямаше да мълчи и щеше да му каже всичко право в очите.

Обаче все пак се засегна, че той очевидно не си спомняше за нея. Може би това се дължеше на очебийната промяна в облеклото й — сега нито бе наконтена с елегантни градски дрехи, нито пък бе с нагласена фризура. Сигурно му изглеждаше доста невзрачна, по-зле дори и от слугините в Тексас. Жалко, че първата й среща с Монти след два месеца раздяла щеше да бъде помрачена от такива неприятности и взаимни огорчения.

— Доста съм изненадана да ви видя тук — започна тя. — Доведохте ли Роуз?

Мъжът се засмя:

— Вечно ме бъркат с Джордж, но все още не мога да свикна с това. Аз съм Мадисън Рандолф. Съпругата ми трябва да се е отбила вчера при вас. Влезте. Ще пиете ли кафе? Тази сутрин е дяволски студено.

Девойката въздъхна от облекчение. Мисълта да се изпречи пред Джордж и съвършената му съпруга я плашеше до смърт.

— Фърн готова ли е? — попита тя, като се опита да прикрие нетърпението си. — Обещах на брат ми да се върна преди мръкване.

— Мисля, че ще успеем да се справим, но, за съжаление, Фърн няма да може да ви придружава.

— Защо? — Айрис усети как в душата й се надигна паника. Толкова дълго бе чакала, едва бе събрала смелост отново да се надява… Струваше й се, че повече не би могла да издържи, повече нямаше сили да чака със седмици…

— Ще я оставя тя сама да ви обясни.

Айрис завари Фърн излегната в истинско легло, в истинска спалня.

— Отново съм бременна — призна й Фърн и погледна към съпруга си. — Имах намерение да го крия от Мадисън колкото е възможно по-дълго, обаче тази сутрин след закуска ми прилоша.

— Затова й забраних да става от леглото.

— Надявах се да разполагам с още няколко свободни дни, но тъй като това себелюбиво чудовище настоява да му родя безчет синове, трябва да безделнича в това легло и на всичкото отгоре да се преструвам, че тази роля ужасно ми допада…

— Ако я оставя сама да решава, съпругата ми ще язди дотогава, докато не пристигне делегация от възмутени дами, представителки на Лигата на благоприличните жени, за да настояват да я смъкна насила от седлото.

— За съжаление, ми се падна да живея със старомоден и брутален съпруг, който обича да тиранизира нещастните жени, особено законната си съпруга.

От изпълнените с обожание погледи, които Фърн отправяше към старомодния си съпруг, Айрис разбра, че тя всъщност не бе чак толкова недоволна от тиранията му, и си помисли, че тя самата не би имала нищо против да бъде жертва на подобно потисничество. Доста по-приятна бе тази участ, от принудата да обикаляш из прерията в студеното утро, за да търсиш заблудени говеда, които съвсем не държат да се завърнат в стадото си.

— Стига сте се занимавали само с мен — усмихна се Фърн. — Не виждаш ли, че Айрис няма търпение да се срещне с Монти?

Айрис не очакваше, че нетърпението й си личи толкова явно.

— Аз съм наред. Соления ми обеща, че ще се погрижи за мен — успокоително рече Фърн на съпруга си и пак се обърна към девойката: — Мъжът ми е в състояние да се притеснява за дреболии от рода на тази, че днес следобед няма да може да остане до леглото ми, защото трябва да те придружи до съседното ранчо, но въобще не се притеснява, че ще ме зареже за месеци, когато отпътува към Източното крайбрежие, за да се занимава с адвокатските си дела.

Мадисън се усмихна, но не изглеждаше смутен от упреците на жена си. Като че ли всичките братя Рандолф бяха надарени с непоклатимо самочувствие.

— Обещай ми, че няма да ставаш от леглото.

— Мога само да ти обещая, че няма да напускам стаята. Обаче да не ставам от леглото — о, знаеш отлично, че това може да ме подлуди.

Айрис неволно изпита ревност, като видя как Мадисън глези жена си. Щеше ли някога да доживее Монти да се отнася с нея по същия начин?

— Е, а сега можем да потеглим за съседното ранчо, за да обясните най-после на Монти колко много го обичате — усмихна се Мадисън, след като се качиха на конете.

— Д-да… — смотолеви тя, засрамена от прямотата му.

— Не мога да разбера какво ви е накарало да се влюбите в твърдоглавия ми брат, с когото никой не може да излезе наглава. Вие наистина сте прелестна девойка. И сте толкова млада…

Айрис оцени комплимента на Мадисън, но се подразни от критичния тон, с който той говореше за Монти.

— Той съвсем не е такъв. Аз му причиних толкова неприятности, че едва не го докарах до лудост, но той винаги съумяваше да се овладява. Е, ако невинаги, то поне в повечето случаи.

— Аз съм негов брат и познавам отлично необуздания му нрав — засмя се Мадисън. — Похвално е, че така се стараете да го защитавате, но по-голям успех ще постигнете пред някого, който не го познава.

Девойката с тъга си помисли, че може би никой, освен нея, не обича Монти.

— Нима всички във вашето семейство не понасяте Монти Рандолф?

Мадисън се изненада от въпроса й:

— Ние винаги сме признавали способностите му. Той е много упорит и трудолюбив. Освен това никой не може да се мери с него, когато става дума за грижите около някое стадо.

— Но защо тогава никой от вас, братята Рандолф, не го обича? Сигурна съм, че Джордж го презира, а Хен се държи с него така… сякаш едва го понася.

— Айрис, има една особеност в нашето семейство, която на всяка цена трябва да узнаеш, преди да решиш да се омъжиш за Монти — започна Мадисън с бащинска усмивка. — Нали мога да те наричам Айрис? Та ние сме доста особено семейство, Айрис. Предполагам, че се обичаме, но същевременно сме в състояние да се изправим един срещу друг със същата ярост, с каквато и срещу външните си врагове.

— Нищо не разбрах.

— Фърн винаги е казвала, че сме луди, всичките до един. Струва ми се, че и Роуз е на същото мнение. Обаче, за изненада на Фърн и Роуз, това ни помага в значителна степен да се справяме с всички трудни положения. Както и да е, Монти е не по-малко коравосърдечен от всеки един от нас.

Едва сега Айрис започна да разбира защо Монти понякога се държеше толкова странно. Навярно бе преживял ужасни терзания, щом е трябвало да заплати за привързаността към семейството си с отказ от любовта си към нея. Девойката си помисли, че може би това бе начинът да се възпитат корави и сурови мъже, достойни за трудния живот в прериите, но не можеше да не усети радост, че не бе отраснала сред суровите нрави на семейство Рандолф. Баща й и майка й винаги я бяха обичали, винаги я бяха обгръщали с топлота и нежност, винаги я бяха закриляли. Особено баща й. Докато в семейството на Монти очевидно са гледали на топлотата и семейната привързаност като на проява на недопустимо разнежване, дори са го считали за грях, като любов към гърмяща змия — колкото и да я обичаш, трябва да избягваш да я приближаваш прекалено много, за да не забие зъбите си в теб.

Девойката не беше уверена дали Фърн не я бе заблудила, когато й каза, че Монти е неудържимо влюбен в нея. Щом той наистина я обича, защо се скри от нея? Айрис трябваше да му докаже, че любовта е нещо прекрасно, че е истинско щастие, което не може да се сравни с нищо друго на земята, и не може да бъде причина той да се крие от любимата си. Щеше му докаже, че може не само да получава, но и да дава нежност и топлина. От все сърце желаеше да му го докаже, но трябваше да го открие, трябваше той да престане да я избягва.

 

 

Монти се опитваше да убеди себе си, че все още е твърде рано да се среща с Айрис.

Беше си обещал да се сдобие със собствено ранчо и едва тогава да помоли за ръката й. Вече притежаваше земя и стада, но все още — нищо друго. Зае се да изгради къща, но засега спеше в една барака, защото на мястото на бъдещия му дом бяха струпани само масивни греди и безброй дъски за подовете и таваните. Нямаше дори обори за кравите и конете. Всяка сутрин отвеждаше животните до пасищата и ги оставяше там за целия ден, а нощем ги привързваше към оградите — като някой скитник, незаконно настанил се в чужд и изоставен имот.

На няколко пъти се канеше да оседлае Найтмеър и да препусне към съседното ранчо „Кръг седем“, но винаги се отказваше от намерението си. Твърдо бе решил да се справи с ранчото без ничия помощ и чак тогава да потърси Айрис. Досега успяваше да спази обещанието си. Но всеки път, когато някаква неотложна задача го принуждаваше да посети ранчото „Кръг седем“, го обземаше мъчително изкушение да види Айрис. За него беше много по-лесно да се справи сам с тежката работа в своето ранчо, отколкото да посещава Фърн и Мадисън и да се преструва пред тях, че е забравил за красивата девойка.

Монти бе обещал на Джордж, че до една година след заминаването си от Тексас ще стане собственик на преуспяващо ранчо, и смяташе да удържи на думата си. Обаче това решение изискваше да работи денонощно — както в делник, така и в празник. Младият мъж от детството си бе привикнал на тежък труд и нито за миг не се отчая.

Отчайваше го само задължението, което бе поел сам пред себе си — трябваше да напрегне цялата си воля, за да се откаже от срещите с Айрис, преди всичко в ранчото му да е напълно готово за посрещането на бъдещата му съпруга, бъдещата стопанка на новия му дом. Още на третия ден, откакто бе дошъл в новото си ранчо, Монти вече не можеше да си намери място при мисълта, че любимата му е толкова наблизо, а той не бива да я вижда дори за миг още няколко седмици, а може би и месец. Не можеше да поиска ръката й, щом още не беше построил къщата, в която щеше да я заведе като своя съпруга.

На всичко отгоре Монти не можеше да реши каква къща трябва да изгради. Всичко зависеше от решението на Айрис — дали ще се съгласи да живее с него. След като бе прекарал месеци в сърцераздирателни опити да я убеди, че не иска да има нищо общо с жена като нея, сега трябваше да направи едва ли не чудеса, за да я склони да се омъжи за него. Колко ли подаръци трябваше да изпрати в нейното ранчо, за да привлече отново вниманието й?

Младият мъж отдавна се бе научил да не се огъва пред никакви трудности, но сега бе доста разколебан — нали всяка негова стъпка Айрис ще преценява под въздействието на скептичните подмятания на Бети и Карлос. А може би ще се намеси и Джо Риърдън? Този тип като че ли се бе превърнал в сянка на Карлос.

Но повече не можеше да чака. След като фургонът с подаръците се озовеше пред хижата на Айрис, тя щеше да разбере, че той вече е пристигнал в Уайоминг. И ако в най-скоро време не я потърсеше, тя отново щеше да си помисли, че той не изпитва никакви чувства към нея.

А ако се окажеше, че избързва с първото си посещение в нейното ранчо?

Не беше на себе си от яд, че бе разкрил всичко на Фърн, преди да я изпрати за покупките в Чайен. Но нали се бе сдържал толкова дълго… Фърн сама бе пристигнала при него, без той да я очаква, и го отрупа с въпроси. Младият мъж не успя да прикрие мъката си и тревогата си за Айрис. Не скри от снаха си и разочарованието, което изпита, когато отиде в Додж на следващия ден, след като Айрис вече бе отпътувала от града.

И все пак за него бе по-добре да излее душата си пред Фърн. Мразеше да споделя с братята си своите най-интимни преживявания. Не искаше те да узнаят, че цялото му същество бе обсебено от една жена. Все още пазеше прощалното писмо на любимата девойка и се самоизмъчваше, като го четеше поне веднъж на ден.

Въпреки непрестанните си опити да я забрави, Айрис неизменно присъстваше в мислите му.

Трябваше да я види или щеше да полудее.

Повече нямаше сили да издържа на раздялата. Грабна седлото и тръгна към Найтмеър. Ще се метне на гърба му и ще полети към ранчото на Айрис. Каквото и да става, по дяволите, той трябваше да я види, макар и за миг, и нито Бети, нито Карлос можеха да му попречат да разбере дали още го обича!

В мига, когато Монти се бе приготвил да се качи на гърба на Найтмеър, Айрис се показа иззад дърветата на стотина метра от бараката му.

 

 

— Много се лъжеш, ако си мислиш, че ще стоя тук да зъзна на студа, докато двамата с брат ми си изяснявате отношенията — процеди Мадисън и спря коня си. — Оттук трябва вече сама да продължиш.

Айрис нищо не отговори, само пришпори коня си към оградата около бараката на Монти. Той все още не можеше да повярва на очите си. Трябваше да изминат няколко секунди, за да се съвземе и да се затича към нея.

Тя едва успя да спре коня си, устремил се право към оградата. В мига, в който скочи на земята, девойката се озова в прегръдките на своя любим, който току-що се бе прехвърлил през оградата.

— Готов съм да се обзаложа, че твоята майка не би одобрила поведението ти — задъхано прошепна Монти.

— Тя ме е учила да правя само това, което искам, без да се съобразявам с нищо друго. А сега правя точно това, което искам.

— Да, въпреки че аз съм само едно упорито говедо, което никога няма да се научи да се говори вежливо и образовано?

— Въпреки това. Щом Мадисън е успял да се промени дотолкова, че да бъде харесван от такава изискана лейди като Фърн, защо да не успееш и ти?

— Аз по нищо не приличам на Мадисън — предупреди я Монти. — Мадисън винаги е бил най-умният от нас и от малък си беше доста амбициозен. А аз съм се занимавал единствено с добитъка, затова умея само да се грижа за своите крави, да яздя великолепния си кон и да обичам една красива жена.

— Забрави умението си да се грижиш за прехраната на хората около теб.

— Да, забравих го. — Младият мъж весело се засмя и я притисна към гърдите си: — А сега нека да поговорим сериозно. Трябва да ми кажеш дали си съгласна да живееш с мен. Обичам те, но съм груб, недодялан, прекалено буен. Мисля, че дори съм прекалено избухлив.

— Е, имах възможност сама да се уверя в това.

— Успяхте ли да си кажете кой какво иска от другия? — попита ги Мадисън, който неусетно за младите влюбени бе заобиколил оградата, повел със себе си коня на Айрис. — Нямам намерение да стоя повече тук и да измръзна до кости от този пронизващ вятър.

— Брат ми вече е дотолкова свикнал да живее в големите си разкошни къщи, че не желае дори да си подаде носа навън — усмихна се Монти и хвана юздата на коня на Айрис.

— И в Тексас не обичах да излизам навън, дори когато в къщата бе задушно като в пещ. Трябва да се връщам при Фърн. Не искам да я оставям за дълго сама, за да не направи някоя глупост. Сега тя не трябва да излиза от стаята, но нали я знаете каква лудетина е… Имате на разположение един час, за да уредите всички спорни въпроси. Ако Айрис не се върне в къщата дотогава, ще изпратя Соления да я прибере. Повече не искам да оставям Фърн сама.

— Не мога да повярвам, че брат ти е толкова безчувствен, колкото си ми го описвал — промълви Айрис, докато гледаше как Мадисън се скри зад дърветата. — Цялата сутрин ми говори само за Фърн.

— Може би само се преструва, че е по-суров и необщителен, отколкото е всъщност — съгласи се Монти и поведе коня на Айрис към стълба за връзване на конете пред входа на бараката. — Но аз никога няма да мога да се отнасям с теб така, както Джордж с Роуз или Мадисън с Фърн. Особено по-голямата ми снаха, Роуз, винаги ми е вдъхвала нещо като страхопочитание. И в присъствието на Фърн не се чувствам много спокойно, защото не съм уверен дали в следващия миг няма да ме засрами: тя е отличен ездач, стрелец и въобще може да съперничи едва ли не във всичко на мъжете.

— Е, значи ще ме обичаш, защото с нищо не застрашавам мъжкото ти превъзходство — отвърна Айрис и обви ръце около врата му.

Монти я притисна към гърдите си и я целуна предпазливо:

— Обичам те такава, каквото си. Вече разбрах, че не мога без теб. Може би съм си изгубил ума, но не искам да се оженя за жена, която не може да ме накара да забравя за всичко останало.

— Наистина ли ме обичаш чак толкова силно?

— Обичам те повече, отколкото съм си мислел, че мога да обичам.

— И въобще не те притеснява ужасяващото минало на моите родители?

— То никога не ме е притеснявало.

— Докажи ми го!

Монти я погледна озадачено, като че ли не бе схванал за какво намекваше любимата му.

— Забрави ли? Имаме цял час само за нас двамата… — подсказа му Айрис с пленителна усмивка.

Монти не изчака повторна подкана. Грабна я на ръце и я внесе в бараката. Любиха се със стръв, задъхано и припряно. Имаха години пред себе си да се любят бавно и до насита. Но сега, в този дългоочакван миг, нито един от двамата не можеше да удържи на обезумяващите тръпки на любовта.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен? — попита го тя, сгушена в обятията му. — Аз така и не успях да стана жена, достойна за съпруга на един собственик на ранчо.

— Разбира се, че го искам, от все сърце. Защо въобще го поставяш под съмнение?

— Защото вече не съм уверена в чувствата ти към мен, особено след онзи отвратителен ден, когато най-безцеремонно ме изпрати в Додж. Никога няма да го забравя…

— Струва ми се, че съм заслужил да не ми вярваш докрай, но оттогава измина много време, преживях тежки мигове, премислих толкова много неща. За съжаление, не мога да се справя с всичко наведнъж.

— Успя ли да разбереш какво искаш и от себе си, и от мен?

— Да, сега вече мога да кажа това със сигурност. Винаги съм реагирал болезнено спрямо заповедите и преценките на Джордж. За мен той бе беше повече от баща. Всъщност родния си баща познавам доста слабо. Не можех да дойда на себе си, ако Джордж не одобряваше постъпките ми, за разлика от Мадисън например.

— А какво ще кажеш за Хен?

— О, Хен е съвсем различен от всички нас. — Айрис усети как стомахът й се сви на топка. — Именно Хен ми каза, че ще бъда пълен глупак, ако ти позволя да ме изоставиш.

— Но нали Хен ме мрази? — прошепна тя и се изви, за да може да го погледне в лицето.

— Не, никога не те е мразил. Само се ядосваше, че съм ти позволил да ме въвличаш в какви ли не авантюри, но всъщност никога не те е мразил. Каза ми, че ако се окажа достатъчно глупав да те изпусна, ще трябва да си потърся друг брат близнак.

— Не мога да разбера мъжете от твоето семейство — рече тя и се облегна на гърдите му. — И не мисля, че някой друг може да ви разбере.

— Никой не може да разбере постъпките и чувствата на Хен. Като че ли в него живеят двама души със съвсем различно поведение и никога не знаеш с кого от тези двамата си имаш работа.

— Защо реши да правиш свое ранчо? Не искам заради мен твоето семейство да се настройва срещу теб.

— Ти ме накара да проумея, че се нуждая от нещо свое, в което никой да не ми пречи да правя каквото си пожелая, освен самата ти, разбира се.

— Можеше да се заемеш с моето ранчо.

— Ти вече си имаш управител — Карлос.

— Да, така е, но той можеше да работи под твоето ръководство.

— По-важно е друго — ще се чувстваш ли щастлива като съпруга на ранчеро?

— Не мога да кажа, че съм възхитена от новия си начин на живот, но мисля, че ще успея да издържа, дори и никога да не видя отново цивилизован град. Вече ми се струва, че наистина мястото ми е тук. Обикнах този простор, покоят, който цари сред тези долини. Все пак не се опитвам да бъда друга — такава, каквато не съм и никога не мога да стана. Преди да се отправя на онова дълго и изтощително пътуване, нито за миг не бях допускала, че мога да наруша принципите на майка си. Ако можеше да ме види сега, сигурно би останала безкрайно разочарована от единствената си дъщеря. — Тя за миг едва не се разплака, но се окопити и се усмихна на Монти с онова очарование, което винаги бе изпълвало с трепет сърцето му. — Забравих да ти кажа последната новина. Уча се да готвя от Бети.

— Учиш се да готвиш? Ти?

Айрис весело го сръга в ребрата:

— Е, все още не мога да се похваля с някакви големи постижения като Тайлър например, но все пак няма да те оставя да гладуваш. Трябва да те нагостя веднъж и сам да прецениш.

— Но без всякакви сосове, нали?

— Бети въобще не може да приготвя сосове.

— Отлично.

За миг и двамата замълчаха.

— Кога разбра, че непременно трябва да се ожениш за мен?

Монти отново я притисна до гърдите си:

— Когато отидох в Додж и разбрах, че си заминала. Струва ми се, че винаги съм го желал, обаче съм бил твърде разтревожен за прекалено много други неща, за да го осъзная. Но когато ме изостави, вече не можех да мисля за нищо друго, освен за теб: кога и къде ще се срещнем отново, какво ще ми кажеш ти… Разбрах, че докато не те открия, всичко останало ще бъде без значение.

Айрис усети как безмилостният възел, който бе стегнал сърцето й, се развърза. Най-после повярва, че Монти наистина я обичаше. Най-после бе намерила своя дом. Най-после се почувства в безопасност.

— Кажи ми какви планове имаш за ранчото? — прошепна тя и се сгуши в ръцете му. — Тук ли е живеем или в ранчото „Кръг седем“?

— Ще зависи от твоето решение.

— Как така?

— Можем да живеем тук, в моето ранчо, но може и в „Кръг седем“, а може и в твоето.

— Успя ли да построиш къща?

— Не. Исках преди това да се уверя, че си съгласна да станеш моя жена.

— Тогава ще се наложи да живеем в ранчото „Кръг седем“, докато привършиш строежа на нашата къща. Не мисля, че може да се нарече къща хижата, в която сега живеем с Бети.

— Искам да се преместиш при мен още днес. Веднага!

— Не мога да оставя Карлос да се оправя сам с моето ранчо, нито пък да изоставя Бети.

— О, можеш. Но може би не искаш да се разделиш с Джо Риърдън?

— Глупости, та аз въобще не го харесвам.

— Много добре. Най-после си взела да разбираш някои доста важни правила в живота.

— Никога не съм харесвала типове като Джо Риърдън — разпалено отвърна тя.

— Не искам да спорим още от днес — примирено въздъхна Монти, стана и започна да се облича. — Ако не побързаме, Мадисън ще изпрати Соления да ни прибере.

Но изкушението да се впуснат в спор се оказа прекалено силно и когато наближаваха оградата на ранчо „Кръг седем“, ожесточената размяна на упреци между двамата влюбени вече бе в разгара си.

— Ето че отново сте започнали с кавгите — посрещна ги Фърн, седнала на люлеещ се стол на верандата. До нея се виждаше стройната фигура на Мадисън. — Все още ли сте уверени, че искате да се ожените?

— Отдавна не се бяхме карали, а все още не сме се научили да се забавляваме по друг начин — отговори Айрис.

— Най-добре е да изчакате — посъветва ги Мадисън. — След като се ожените, ще има достатъчно поводи за разправии.

Фърн намръщено изгледа съпруга си:

— Не го слушайте. Той е прекалено ядосан, че му отказах веднага да се прибираме в Денвър.

— Скоро ще падне първият сняг — напомни й Мадисън. — Аз съм тук само заради теб.

— Радвам се, че си с нас — намеси се Монти. — Помолих Айрис да се премести тук, докато се оженим.

— Знаех си, че ще стане така — усмихна се Фърн, радостна, че бе предугадила развитието на събитията. — Сега вече няма да съм сама. И ще можем да се опознаем с Айрис.

— Напомням ти, скъпа, че не остава много време до първия сняг — повтори Мадисън.

— По-добре ще бъде да побързаш към кухнята, ако искаш да изпием по чаша кафе — отвърна Фърн и погледна небето. — Може би тази година зимата ще настъпи по-рано.

— Най-разумно е да се прибера в хижата при Бети — рече Айрис. — Обещах на брат си да се върна, преди да се е стъмнило.

— Ще дойда с теб — предложи Монти.

— Не, няма нужда. Няма да се хареса на Карлос. Искам да го подготвя, преди да му кажа за теб.

— Защо?

— Той си е създал мнение, че ти въобще не се трогваш от това, което ще стане с мен. Освен това непрекъснато се страхува, че бъдещият ми съпруг веднага след сватбата ни ще започне да ме убеждава да си поискам обратно половината от ранчото, което му отстъпих.

— Можеш да му отстъпиш дори и цялото ранчо. — Монти великодушно махна с ръка. — Това въобще не ме притеснява. Не искам нищо повече от това да доживея деня, когато ще станеш господарка на моето ранчо.

— Благодаря ти, мили мой! — Айрис скочи на крака и пламенно го прегърна. — От все сърце се надявах, че точно така ще ми отговориш.

— Мисля, че току-що изгуби зестрата, която би ти донесла бъдещата ти съпруга — подметна Мадисън.

— И какво от това? Нали спечелих най-скъпата награда — отвърна Монти и радостно се усмихна.

 

 

— Все пак не ми харесва — рече Карлос и погледна към Айрис, която бе седнала срещу него на малката маса, отрупана със съдовете от вечерята.

— Но аз искам да се оженя за Монти Рандолф, защото от години съм чакала този ден. Не разбирам защо не си съгласен.

— Знам, че ти сама ще решиш с кого да се свържеш, обаче след всичко, което направи за мен, аз се чувствам много привързан към теб.

Айрис хвана ръката му:

— И ти направи много за мен. Не мога да ти обясня колко много ми помагаше мисълта, че през цялото това тежко и дълго пътуване брат ми е винаги до мен.

— Нима не разбираш, че аз не съм ти истински брат? — попита я той с напрегнато изражение.

— Да, но се надявам, че ще продължаваш да ме считаш за твоя сестра.

— О — енергично кимна той, — разбира се, че до края на живота ми ти ще останеш единствената ми сестра. Няма да забравя колко ужасно се чувствах през годините, когато мислех, че нямам нито един близък човек на света.

— Ще се сближиш с Монти.

— Това е нещо съвсем различно. Нищо не може да замени семейството. Досега не бях осъзнал тази житейска истина. Предполагам, че това е тайната на успехите на братята Рандолф. Те наистина се поддържат, когато някой от тях изпадне в беда. Вярваш ли, че Монти няма да възрази, ако ми дадеш половината от добитъка?

— Той заяви, че аз му давам всичко, от което се нуждаел.

— Е, ако наистина мисли така, това ще означава, че поне мога да се опитам да се сприятеля с него.

— И трябва да станете приятели — натъртено изрече Айрис, като прегърна приведения си брат. — А сега да уредим всичко останало. Искам утре сутринта да тръгна за ранчото на Монти. Вие с Джо ще успеете ли да се справите сами с всичко тук?

— Ще се справим, както винаги сме се справяли с всичко досега.

 

 

— Не, няма да направим нищо подобно! — извика Карлос на приятеля си. — Никога няма да предприема такава стъпка. След всичко, което тя направи за мен досега, ще бъде най-голямата подлост, ако ти помогна да я отвлечеш.

Той бе изчакал Джо да се прибере в хижата, след което двамата се бяха усамотили в една отдалечена колиба. Знаеше, че приятелят му ще започне да оспорва решението му, затова не искаше да ги чуе някой друг.

— Ние всъщност няма да я отвличаме — започна да му обяснява Джо, — а само ще я доведем тук, ще я вържем и ще чакаме братята Рандолф да ни донесат златото. Дори мога да кажа, че доста харесвам сестра ти и за нищо на света не бих желал тя да пострада.

— Послушай ме, Джо! Тук сме се уредили добре. Ще имаме постоянна работа за години напред, аз ще притежавам почти две хиляди глави добитък. След няколко години може би ще забогатеем.

— Но аз не притежавам нищо — мрачно подхвърли Джо.

— Да, така е. Обаче знаеш, че ще разделя с теб цялото си богатство, както съм правил винаги досега, откакто сме приятели.

Джо махна с ръка по посока на хижата:

— Този имот тук не струва нищо в сравнение със златото на семейство Рандолф.

— Не ни трябва тяхното злато! Дори не знаем със сигурност дали братята Рандолф притежават…

— Нали аз го видях. И ти го видя, помня много добре, затова недей повече да отричаш.

— Но нали това ранчо тук ще стане наше! Нима не разбираш, че именно това е истинското богатство? Тук можем да живеем щастливо до края на дните ни. Съжалявам, че сестра ми предпочете един от братята Рандолф вместо теб, но все пак изборът си е неин.

— Добре де — уморено въздъхна Джо. — Тогава нека се опитаме да я убедим да ни остави малко пари, преди да се премести при бъдещия си съпруг. Ще имаме това ранчо — хубаво, ама с какви пари ще накупим останалите неща, като нямаме два долара дори кафе да си купим?

— Ще говоря с нея. Обаче ти трябва да се откажеш от онова злато, както и от желанието да се ожениш за Айрис.

— Никога няма да забравя за златото! — процеди Джо и стисна юмруци, но Карлос не го чу, защото вече бе излязъл от колибата. — И ти няма да получиш нито грам от него. Нямам намерение да се мотая около няколко стотици крави в най-студените планини на страната, щом мога да се сдобия с толкова много злато, че да живея като крал, и то където пожелая.

 

 

— Все още не мога да разбера защо толкова упорито настояваш да върнеш всичките му подаръци — рече Бети. — Той ги е донесъл за нас, а освен това печката, леглата и всичко останало може да ги използваме не само ние двете, но също и Карлос. Да не забравяме и за Джо.

— Не смятам, че имаме право да ги оставяме на Карлос и Джо, още повече, че те с Монти не се обичат много. Ще дам на Карлос половината от парите, които ще получа за конете, веднага щом постъпят в банката в Ларами. Тези пари ще му бъдат предостатъчни да купи всичко необходимо, за да започнат работа тук. И освен това не е зле да знаеш, че Монти също няма никакви мебели и домакински съдове за къщата, която се е заловил да построи за нас двамата. Мисля, че съм длъжна да му ги върна.

— Предполагам, че имаш право, но ми се струва невъзпитано да връщаш подаръците на този, който ти ги е поднесъл. Може да си помисли, че не ги харесваш.

— Но аз ги харесвам — засмя се Айрис. — Всъщност те ще бъдат моята зестра. И тъй като оставям на Карлос половината от всичко, което притежавам, излиза, че представлявам доста скромна партия.

Бети върза конете пред фургона, а Айрис се качи на коня си. Поне имаше кон и седло. Двете жени потеглиха съвсем бавно към съседното ранчо, тъй като пътят бе едва отъпкан. Не беше много лесно да се прекара тежко натовареният фургон през долините и хълмовете. На няколко пъти трябваше да пресекат буйни планински потоци. Айрис предложи да се сменят, но Бети й отказа.

— В моето семейство никога не е имало ездитни коне, обаче съм карала фургон още от петнайсетгодишна. Впрягали сме мулета, волове, коне.

Така продължаваха по неравната пътека. Бети оглеждаше пътя пред тях, а Айрис си мислеше за красотата на цветята и дърветата в тази дива местност и за красивата гледка, която щеше да ги очаква от върха на следващото възвишение.

— Щом ще имам щастието да живея тук до края на живота си, трябва да науча всичко за този край.

— Някой ми бе казал, че тук доскоро са живеели индианци от двете племена: ларами и чайени.

— Може би най-тежко ще ни бъде през зимата, но все пак не бих се осмелила да искам от Монти да се преместим някъде другаде, щом това няма да му се хареса. Мадисън ще отведе Фърн в града, но въпреки това тя продължава да копнее за простора и волния живот на това диво място. А пък Монти едва ли би живял в голям град.

— А какво ще правите, когато се родят децата? Как ще живеят те в тази пустош?

— Ще му мисля, когато му дойде времето. Засега все още не съм омъжена.

— Чудя се какво ли сме забравили в хижата.

— Защо си мислиш, че сме забравили нещо? — учудено попита Айрис.

— Защото Джо препуска след нас. Сигурно ще ни каже, че сме забравили нещо.

— Дано не се е случило нещо с Карлос — неспокойно промълви Айрис и се обърна, за да посрещне Джо. — Да не би да се е случило нещо?

— Не — начумерено отвърна Джо, наведе се към коня й и хвана поводите. Айрис така се изненада, че не му оказа никаква съпротива. Джо поведе коня й назад, към фургона. Младата жена се опита отново да грабне поводите и се олюля на седлото.

— Какво правиш, по дяволите? — извика тя.

— Искам Бети да занесе едно съобщение на Монти Рандолф.

— Аз мога сама да му го занеса. А сега ми дай поводите! — гневно извика Айрис.

Джо продължи към фургона, съпроводен от намръщения поглед на Бети.

— Ще предадеш на Монти Рандолф, че съм взел за заложница неговата любима — обърна се той към Бети. — Ще му кажеш също, че ако все още настоява да се ожени за нея, ще трябва само да ми даде сто хиляди долара — от онези златни монети, които някога баща му е откраднал от армията на Юга. Не трябва да се безпокои, че Айрис ще пострада. Ще бдя над нея денем и нощем. Разбира се, ако реши да се откаже от нея, тогава ще си позволя да се позабавлявам с красивата Айрис Ричмонд.

— Подлец! — изкрещя Айрис. — Няма никакво злато и никога не е имало. Всеки знае това.

— Всеки, който не е виждал как плащаше той със златни монети на Франк и останалите каубои.

— Та това бяха мои пари! — изохка нещастната девойка.

— Звучи добре, обаче Карлос ми каза, че банката ти е отнела всичко, освен стадото. Бети, ще кажеш на Монти да предаде парите на Карлос! Веднага, щом ги получа, ще върна дамата на сърцето му.

— Не мога да му кажа такава ужасна вест — изкрещя Бети към Джо, който бе поел по обратния път заедно с пленницата си. — Не зная дори как да стигна до ранчото на Монти!

— По дяволите! Нима ще трябва сам да предавам това проклето съобщение! Карай направо, без да се отбиваш от тази пътека. Ако не стигнеш до час в ранчото му, той ще изпрати някой от каубоите си да те потърси.

С тези думи Джо подкара в галоп двата коня, а Айрис едва успя да се удържи на седлото.