Лей Грийнууд
Айрис (22)

Глава двадесет и втора

Направо не вярваше на ушите си. Чувстваше се объркана. От седмици бе копняла да чуе тези думи. Надяваше се, че когато Монти ги изрече, всичко ще си дойде на мястото. Ала сега, когато той я гледаше в очите, сякаш наистина я обичаше, безумната надежда, че думите му са истина, се стопи и сърцето й се сви.

Той нямаше как да я обича. Сега вече никой не можеше да я обича.

— Чу ли какво ти казах? — попита младият мъж. — Казах, че те обичам.

— Чух.

Той я изгледа смаяно.

— Очаквах съвсем друга реакция. Ала предполагам, че след като ти не ме обичаш, няма защо да припадаш от радост. Не искам да кажа, че…

— Но аз те обичам! — бързо го увери девойката. Той изглеждаше толкова смутен и объркан, като че ли изведнъж бе открил какво трябва да направи, но не можеше да разбере защо тя се държи по този начин. — Обичам те от години.

— Защо не ми го каза?

— Защото беше прекалено зает да ме върнеш в Тексас.

Монти я изгледа неуверено и след това се ухили:

— Всъщност не исках да се връщаш в Тексас.

— Ала направи всичко възможно, за да ме убедиш да се върна.

Айрис се опита да се изскубне от прегръдката му, за да го погледне в очите, но той не я пусна.

— Ще ми повярваш ли, че съм променил решението си?

Повече от всичко на света искаше да му повярва. Повтаряше си, че ако наистина я обича, всичко останало няма значение. Ще се скрият сред дивите планини на Уайоминг и никога няма да се върнат в Тексас.

Един натрапчив вътрешен глас й нашепваше, че постъпва много глупаво, но тя не искаше да се вслуша в това предупреждение. Искаше й се да повярва, че Монти я обича. Имаше нужда от тази вяра.

— Опитай се да ме убедиш.

Той я погледна, погали я по лицето и нежно я целуна:

— Толкова много исках да те целувам, но не го правех, защото мислех, че не бива.

— А кога разбра, че може да ме целуваш? — Устните й с мъка се откъснаха от неговите. Притисна ръцете му към лицето си и потръпна от допира. Бе толкова щастлива, че й се искаше да извика от радост.

— Тази сутрин, след като се разделихме.

— Но тази сутрин се скарахме.

— Аз разсъждавам най-добре, когато се карам с някого.

Айрис си помисли, че никога няма да успее да го разбере.

Ала докато я прегръщаше и й казваше, че я обича, нищо друго нямаше значение.

Младият мъж държеше лицето й в ръцете си и го обсипваше със страстни целувки. Айрис искаше да се засмее от щастие, когато той целуна очите и върха на носа й. После устните му се впиха в нейните. Той разтвори устните й и езикът му проникна в устата й. Сякаш през тялото й премина ток. Езиците им се преплетоха и затанцуваха.

— Жените не обичат караниците — рече тя, свали ръцете му, постави ги на кръста си и се притисна до гърдите му. — Жените обичат да ги глезят и да се грижат за тях. Трудно е да мисля за любов, когато ми крещиш.

— Никога повече няма да ти крещя — закле се той. — Ще ти шепна в ухото.

Младото момиче се съмняваше, че ще може да чуе какво й казва, ако усеща дъха му в ухото си. Горещият му език я галеше по ухото и тя потръпна от удоволствие.

— Обещаваш ли, че повече няма да ме караш да се върна в Тексас? — Искаше да каже да ме отпращаш, за да се отървеш от мен, но той вече целуваше врата й и главата й се замая. Не можеше да мисли за нищо.

— Обещавам, че ще те накарам да забравиш за всичко друго на света.

Когато беше с него, Айрис наистина забравяше за всичко останало. Изобщо не забелязваше, че се намира сред прерията на Западен Канзас, в една долина, заобиколена от тополи. Знаеше само, че се намира в прегръдките на мъжа, когото обичаше, че тялото му се притискаше към нейното, а устните му я покриваха с жадни целувки. Нищо друго нямаше значение.

Тя притисна гърдите си към него и зърната й се втвърдиха от възбудата. Докато ръцете му я галеха по гърба и я притискаха все по-плътно към него, девойката усети как вълните на насладата заляха цялото й тяло и достигнаха слабините й, изгаряни от допира на възбудената му мъжественост.

Потръпна от удоволствие, когато той разкопча блузата й и мазолестата му ръка обхвана гърдите й. Тя изохка и се притисна към него. Без да спира да я целува, Монти смъкна блузата, разголвайки раменете й.

Когато устните му се докоснаха до настръхналите зърна на гърдите й, тя потръпна и отново изстена. Младият мъж се отдръпна, отвърза одеялото от седлото и го постла на земята. Устните му отново се впиха в голата й гръд и девойката безпомощно се отпусна на земята.

Обви ръце около врата му и се сгуши в прегръдките му. Не можеше да се насити на ласките му. Искаше той да я обгърне отвсякъде, да я погълне: тя вече не беше Айрис Ричмонд, а част от Монти Рандолф. Може би тогава щеше да повярва, че той наистина я обича, въпреки всички ужасни неща в миналото й.

Притегли го към себе си и устните им се сляха. Треперещите й пръсти трескаво разкопчаха ризата му. Айрис притисна гърдите си към мускулестото му тяло. Допирът до гладката му топла кожа я изпълни с наслада.

Не се възпротиви, когато той започна да сваля останалите й дрехи. Телата им се преплетоха. Цялото й същество искаше да се слее с него, да му принадлежи завинаги.

Мислеше, че си спомня всяка секунда, всяко усещане, всяко чувство, което бе изпитала онази нощ в индианския вигвам. Ала когато устните му вкусиха едното й зърно, върховете на пръстите му подразниха второто, а другата му ръка се плъзна надолу и намери центъра на изгарящото я желание. Айрис се чувстваше така, сякаш никога преди това не бе изпитвала нещо подобно. Цялото й тяло тръпнеше и изгаряше от страст.

Когато вече мислеше, че не може да издържи повече на тези невероятни усещания, жадните устни на Монти се плъзнаха надолу и откриха центъра на женствеността й. Тя се изви и извика. Тялото й се огъваше под неговото и усещането бе толкова прекрасно, че тя си помисли, че едва ли някога ще изпита нещо подобно. Горещи вълни обливаха тялото й и тя чувстваше как цялото й същество се разтваря в този огнен прилив.

Ръцете, устните и езикът му сякаш бяха навсякъде по тялото й: търсеха и намираха най-чувствителните места, изтръгваха от нея викове на безумно удоволствие и страстта отново я поглъщаше. Повече не можеше да издържа, искаше да се слее с него.

Но Монти не бързаше. Движенията му бяха бавни и влудяващи. Тя обви крака около тялото му и се опита да го накара да й дари толкова дълго жадуваното облекчение, ала беше безпомощна. Той продължаваше да измъчва тялото й с милувките си. Чувстваше се толкова изтощена от невероятните усещания, че безпомощно отпусна ръце. Сякаш потъна в някаква мъгла.

И тъкмо когато вече мислеше, че сърцето й ще се пръсне от желание, Айрис усети как нещо се отприщи в нея и бе залята от невероятно блаженство.

Семето на Монти се изля в нея като гореща вълна, която сякаш я понесе към шеметните висини на сладостта.

 

 

Монти се изправи.

— Мисля, че трябва да тръгваме.

Току-що бяха приключили с вечерята от боб и пушена сланина, която той бе приготвил, и младият мъж бе измил чиниите в потока.

— Къде да тръгваме?

— Трябва да се връщаме в лагера.

— Но това означава да яздим цяла нощ. Не е ли по-добре да спим тук и да тръгнем утре рано сутринта? — Искаше поне още няколко часа да останат сами.

— Хен и Соления са в Додж и аз оставих Тайлър да се грижи за стадото. Не бих могъл да спя, ако непрекъснато се тревожа какво би могло да се случи, докато ме няма.

Айрис го остави да й помогне да се качи на седлото, но се чувстваше потисната. Опитваше се да прогони чувството, че отново е излишна, ала не можеше да се отърси от страха, че хубавите мигове, които бе изживяла, вече никога нямаше да се повторят. Монти отново ще потъне в работата си и ще я забрави. Сигурно не я харесваше толкова много, колкото бе казал. Навярно тя не беше толкова важна за него, щом дори за една нощ не можеше да забрави за стадото.

 

 

Още преди да стигнат до лагера, Айрис усети, че нещо не е наред.

— Животните са побягнали — рече Монти, когато приближиха и видяха как е изпотъпкана земята.

— Мислиш ли, че това е нашето стадо? — Дори нейните неопитни очи видяха, че тревата е смачкана и земята е като изорана.

— Да. В тази част на Канзас няма друго толкова голямо стадо.

Те проследиха пътеката, която се бе образувала от хилядите копита на животните, и се убедиха, че това наистина са били техните животни. Младият мъж смушка Найтмеър и препусна в галоп. Той бе сложил седлото си на нейния кон, но Айрис не можеше да се задържи на него. Затова тя яздеше на Найтмеър, зад него, а Монти държеше юздата на коня й и го дърпаше към лагера.

Слънцето още не бе изгряло, но всички в лагера бяха станали и вече оседлаваха конете. За нейна изненада лагерът изглеждаше точно така, както го бяха оставили.

— Беше Франк — каза Тайлър. — Нямаха намерение да се бият с нас. Искаха само стадото.

— Защо не тръгнахте след тях? — попита Монти.

— Те бяха прекалено много. Изпратих хора в Додж да извикат Хен и Соления.

— Тъкмо щяхме да тръгваме — намеси се Хен. Той сгъваше завивката си и посочи следите, оставени от животните. — Няма да е трудно да ги проследим и открием.

— Има ли пострадали? — запита Монти.

— Младият Дани Кловер. — Хен обвинително го погледна.

— Зле ли е?

— Мъртъв е. Бил е на пост и те са го удушили, за да не извика.

Младият мъж не каза нищо, но Айрис знаеше, че се чувства отговорен за смъртта на момчето. Изразът на Хен показваше, че и той мисли така.

Ала тя знаеше кой е истинският виновник. Ако не беше тя, Монти нямаше да изостави стадото си и да се втурне да я търси из прерията. Ако не я бе последвал, може би щеше да съумее да предотврати нападението. И може би щеше да спаси момчето.

— Кога се случи всичко това? — попита Монти.

— Около полунощ — отвърна Тайлър.

— Значи имат само шест часа преднина. Тази вечер ще ги настигнем. Всички да се качват на конете! Ще тръгнем след петнайсет минути.

— И аз ще дойда с теб — обади се Тайлър.

— Аз също — последва го Зак. — Не можеш да ме спреш. Независимо от всичко, ще дойда с теб!

— Добре — съгласи се Монти, — но ако изостанеш, ще те завържа на коня ти и ще те оставя така, докато не се намери някой да те върне обратно в лагера.

— Аз също ще дойда — заяви Айрис.

— Не! — отсече Монти.

Младото момиче изненадано го погледна. Дори когато е бил най-ядосан, Монти не й бе говорил по този начин. Сега той не беше сърдит. Говореше й, сякаш бе един от наемните работници — с пестеливи фрази и властен тон.

— Искам ти и Бети да заминете за Додж — сухо продължи той. — Там ще бъдете в безопасност, докато се върнем.

Той отиде да си избере един кон от хергелето. Айрис се затича след него:

— Това е моето стадо и аз трябва да остана при него.

— Точно това не бива да правиш! — извика той и влезе зад оградата. — Така ще бъде най-добре за всички. И въобще не трябваше да се залавяш с това проклето пътуване през прериите. Трябваше още на втория ден да те върна при Роуз, в ранчото. Повече няма да повторя тази грешка.

Като че нож прониза сърцето й.

— Какво искаш да кажеш с думите няма да повторя тази грешка? — Стори й се, че това не е той, не е нейният Монти, а някакъв непознат, който в лице много прилича на любимия й мъж, но се държи съвсем другояче. Не можеше да постъпи така онзи страстен мъж, който я бе притискал тази нощ в прегръдките си.

Младият мъж си избра кон, метна юздата през врата му и го изведе навън от оградата.

— За неопитни жени като теб тук е прекалено опасно. Това бе най-голямата грешка в живота ми — да те взема със себе си на това дълго пътуване, изпълнено с неизвестност и рискове. Понякога се държиш така, сякаш си забравила, че не се намираш в Сейнт Луис. Ако още веднъж решиш да зарежеш всички нас и да хукнеш да бягаш, както вчера, а наоколо гъмжи от червенокожи, с теб ще бъде свършено. — Айрис се опита да възрази, но Монти с бърза целувка запуши устата й. — Сега нямам време за повече обяснения. Тръгни за Додж! Като се върна, ще те потърся и ще поговорим по-подробно.

Той донесе седло и одеяло.

— Трябва да говорим сега, ако искаш да те следвам по целия път през прериите на Канзас!

Монти се обърна и девойката се смая от гневния блясък в очите му.

— Вчера рискуваше да те нападнат в прерията. Аз трябваше да те открия и да те спася. Но сега си в безопасност и вече мога да се заема със задълженията си.

През целия си живот Айрис винаги се бе занимавала само със себе си. Помъчи се да го разбере, но не можеше да повярва, че той може да я обича, без да забрави за всичко останало. Ясно бе, че за него тя винаги щеше да бъде на второ място — пренебрегвана, изоставяна, унижавана.

— Искаш да кажеш, че трябва да се махна от тук?

Младият мъж току-що бе завързал седлото за гърба на коня.

Приближи се към нея, прегърна я през рамо и я поведе към групата мъже, облегнати на оградата.

— Не исках да кажа точно това — кротко започна той, разбрал, че тя се е почувствала пренебрегната. — Обаче точно сега най-важно е да си върнем стадото и да открием убиеца на Дани. Това е мое задължение и аз не мога да не го изпълня. Не мога да го пренебрегна заради нещо друго.

— Не те моля да го пренебрегваш. Искам само да ми позволиш да тръгна с теб. Искам да заловим Франк не по-малко от теб. Освен това няма да е по-опасно от онова посещение в индианското селище, при команчите.

— Тогава постъпих доста глупаво, като се съгласих да ме придружиш. Този път няма да идваш с мен. Всяка жена трябва да си знае мястото.

Струваше й се, че ако Монти я изоставеше сега, вече никога нямаше да се върне при нея. Може би се държеше прекалено неразумно, като някое дете — вярата й в любовта му се оказа прекалено крехка, за да издържи дори и на няколкодневна раздяла. Девойката отчаяно направи последен опит да го задържи при себе си:

— А ако не се съглася да стоя тук и да те чакам, изтръпнала от черни предчувствия?

Защо трябваше да го предизвиква? Като че ли се опитваше отново да върне миналото.

Монти се вцепени, за миг застина на място, а после бавно се обърна към нея:

— Вероятно ще има престрелка. Вече загубихме един човек. Не мога да взимам правилни решения, ако се безпокоя за теб.

— Няма защо да се безпокоиш за мен. Аз мога сама да се погрижа за себе си.

Младият мъж се ядоса:

— Не можеш да се грижиш за себе си и никога не си го правила. Не мога да проумея защо не можеш най-после да разбереш, че всеки има отговорности и трябва да се съобразява с тях! Роуз винаги го е правила.

Той се обърна, готов да си тръгне, но тя го хвана за ръката.

— Не се съмнявам, че твоята съвършена Роуз разбира всичко! — гневно каза тя, но в гласа й прозвуча болка. — Но това, което разбирам, е, че ти прекарваш целия си живот да правиш това, което иска Джордж, и винаги да мислиш за своите отговорности. А какво искаш ти? Знаеш ли поне какво точно искаш ти?

— Това сега не е важно — нетърпеливо отвърна той.

— Разбира се, че е важно! — Тя понижи глас, за да не чуват останалите. — Нима мислиш, че ще искам да се омъжа за теб, след като ти цял живот ще се стараеш да угодиш на Джордж?

Монти изглеждаше, сякаш го бяха цапнали с мокър парцал.

— Кой изобщо е споменавал за женитба? — изрева той.

Искаше й се да потъне в земята от срам. Всички наоколо стояха неподвижно. Тя усещаше погледите им и бе сигурна, че чуваха всяка дума.

— Ти каза, че ме обичаш — едва доловимо прошепна девойката и крадешком погледна към мъжете, които чакаха. — Аз съвсем естествено предположих…

— Едва миналата нощ разбрах, че те обичам — изсъска той. — Не съм имал време да помисля по-спокойно за всичко, което се случи между нас.

Сякаш нещо вътре в нея се прекърши:

— Не искаш ли да се ожениш за мен?

— Не съм казвал това. Но дори и да не искам, това не означава, че не те обичам.

Не искаше да се ожени за нея, защото бе незаконородена. Това беше причината. Защо иначе един мъж, който обича една жена, няма да иска да се ожени за нея?

Мъжете бяха възседнали конете. Младият мъж се опита да хване ръката й, но тя го отблъсна.

— Ти не искаш да обичаш никого. Ти просто искаш някой, който да ти се подчинява във всичко и никога да не оспорва решенията ти — заяви тя.

— Ако наистина беше така, нямаше да те обичам. Ти не искаш да направиш и най-малкото нещо, за което те помоля, и винаги оспорваш решенията ми.

Този мъж не можеше да я разбере… Тя не желаеше да пречи на работата му. Разбираше, че се е посветил на стадото, на семейството си, на хората си, на работата си. През изминалите месеци го бе наблюдавала всеки ден. И макар да не разбираше защо полагаше толкова усилия, за да угоди на брат си, и това да не й харесваше, бе се примирила.

А сега просто искаше да бъде с него. Нуждаеше се от него. Да бъде с него и да има любовта му бе за нея най-важното нещо на този свят. Нищо друго не я интересуваше и беше готова на всичко, за да има любовта му.

— Ако смяташ да хванеш Франк тази вечер, по-добре е да тръгваш — провикна се Хен.

— Айрис, трябва да тръгвам. Чакай ме в Додж! Там ще поговорим.

Той й бе крещял, а сега я изоставяше. Бе й крещял пред всички, като че ли беше някоя слугиня, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение за него, като че ли не се интересуваше от нейните желания.

И тогава тя ги видя. Четиримата братя Рандолф, подредени в редица, като че ли застанали срещу целия останал свят.

И тогава разбра всичко.

Тя никога нямаше да бъде за Монти най-скъпото, най-важното. Неговото семейство, неговата работа винаги щяха да останат по-ценни за него. Не можеше да си обясни каква е причината, но в случая това нямаше никакво значение. Винаги ще трябва да се задоволява с второстепенна роля.

Дори не я целуна. Не й каза дори една нежна дума на сбогуване. Вместо това той й се разкрещя и й нареди да отиде в Додж, каза, че любовта му няма нищо общо със заповедта да стои далеч от него.

Нежната пъпка на надеждата, която бе разцъфнала в тяхната любовна нощ, увехна и умря в грубия сблъсък с действителността. Отново видя четиримата братя Рандолф, вперили погледи в нея — една непробиваема стена, през която не можеше да проникне. За тях най-важното бе семейството, работата, кравите. Всичко останало беше на заден план.

— Отивай си при кравите! — ядосано извика тя. — Но бъди внимателен. Франк те мрази.

Не искаше да му позволи да разбере колко я бе наранил. Не искаше да му позволи да разбере колко силно се нуждаеше от него.

— Трябва да побързаме, ако искаме да стигнем до вечерта в Додж — обади се Бети.

Девойката кимна, макар че нямаше какво да прави в Додж. Искаше само да бъде на седлото на коня му, притисната до силните му гърди.

 

 

— Какво смяташ да правиш? — обърна се Айрис към Бети.

Пътуването до Додж се проточи по-дълго, отколкото бе очаквала. Наближиха града малко преди свечеряване. Айрис се огледа, преди да свали седлото и да извади тежката кесия със златните монети. Искаше час по-скоро да се изкъпе. Бяха яздили трийсет километра и тя се чувстваше уморена до смърт.

— Ще попитам дали някъде нямат нужда от жена, която да готви и чисти.

Айрис никога не се бе занимавала с домакинска работа, но знаеше, че е доста тежък труд и с него се захващат само жените, които нямат друг избор.

— Имаш ли роднини?

— Да, но те нямат пари, за да ми платят пътя до дома. — За миг младата жена замълча. — Пък и не съм сигурна дали искам да се върна обратно. Със съпруга ми преживяхме много трудности, но свикнах да бъда самостоятелна. Страхувам се, че няма да мога да изтърпя строгите порядки в дома, в който съм отрасла.

— Може да се омъжиш отново.

— Предполагам, че ще трябва да го направя.

— Нима не го искаш?

— Омъжих се за моя съпруг само защото трябваше да се омъжа за някого. Ако го направя втори път, надявам се, че ще мога да избера мъж, който да ми харесва. Някой, който ще се съобразява с желанията ми.

Това й бе познато. Монти също не я уважаваше като личност и не се съобразяваше с мнението й, макар да казваше, че я обича. Дори и да не се интересуваше от произхода й, той не вярваше, че тя може да мисли и да взема правилни решения.

Той не я обичаше, не я уважаваше, не се интересуваше от желанията й. Колкото и да мислеше, бъдещето не й обещаваше нищо хубаво.

Той ме използва, а аз му позволих.

Ала тя също го бе използвала.

Всичко бе минало и нямаше връщане назад. Трябваше да забрави миналото и да се опита да започне живота си отново.

Може би не беше достойна да се омъжи за един Рандолф, със сигурност не можеше да се сравнява с идеалната Роуз, но все пак беше достатъчно добра, за да бъде използвана и след това — захвърлена. Но какво да прави сега? Къде да отиде? Не можеше да се върне в Сейнт Луис, нито пък да замине някъде другаде.

Трябваше да отиде в Уайоминг и да създаде собствено ранчо. Монти бе казал, че тя не разбира нищо от скотовъдство. Е, щеше да му докаже, че може да се справи. Той не бе единственият човек, който разбира от крави. Карлос ще й помогне. Той поне не я гледа отвисоко. И двамата бяха неопитни.

— Искаш ли да готвиш и да чистиш за мен? — попита тя Бети.

— Сигурно ще намериш някой хотел, където няма да ти трябва готвачка и чистачка.

— Имах предвид Уайоминг. Аз ще имам собствено ранчо и искам да се науча да готвя поне едно ядене. Може би ще бъде само пържено пиле с кнедли, но ще бъде най-вкусното в цял Уайоминг.

— Нима няма да изчакаш Монти тук, в Додж?

Айрис съкрушено поклати глава. Не можеше да се върне в лагера и да прекара още един месец с Монти. Не можеше да понесе мисълта, че ще го вижда всеки ден, след като нямаше никаква надежда един ден да бъдат заедно. Той щеше да закара стадото й до Уайоминг. Дори и да бе научила само едно нещо, вече го знаеше отлично: единствените неприятности на Монти бяха заради нея.

— Не мога да ти обещая висока заплата — каза младото момиче. — Няма да имам много пари, докато не продам първите телета. Всъщност ще трябва да живеем доста скромно. Дори не знам какво представлява къщата, където ще трябва да живея. — При тези думи стомахът й се сви.

— А как ще намериш подходящи хора, които да работят в ранчото?

— Карлос ще се погрижи за това. Той ще бъде мой надзирател.

— Харесвам Карлос, но не бих искала Джо Риърдън да е наблизо.

— Какво имаш против Джо?

— Не знам, но просто не му вярвам. Освен това и Монти не му вярва, а той има верен усет за хората.

Мисълта за Монти я прониза като с нож. Знаеше, че няма да е лесно, но ако искаше да започне отново, трябваше да го забрави.

— Това, което мисли Монти, не ме интересува. Не смятам, че ще го видим отново.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? Няма да ти бъде никак лесно.

— Сигурна съм, че това не е животът, който бих искала, но нямам друг избор. Всичко, което имам, е това стадо и малко земя край едно езеро.

— Трябва да се омъжиш. Сигурно има най-малко дузина мъже, които ще са готови на всичко, за да се оженят за красива жена като теб.

— Така казват всички, но, изглежда, не е вярно. Май тази червена коса не означава нищо друго, освен че имам лош характер. А всички приказки, които съм слушала за очите ми, могат да завъртят главата дори и на най-разумната жена.

— И кожата ти, и тялото ти. Ти всъщност си най-красивата жена, която съм виждала — добави Бети.

Монти никога не бе оценявал очите или косата й. Не си спомняше да ги бе споменавал повече от един-два пъти. Може би не ги намираше за привлекателни. Както и да е, едно беше сигурно — не ги харесваше достатъчно, за да иска да ги вижда цял живот до себе си. Младото момиче пропъди тези мисли от главата си. Беше твърде късно. Отсега нататък трябваше да мисли само за стадото си. Щеше да покаже на Монти, че не само той може да бъде целенасочен и упорит в работата си.

— Ти сигурно мислиш, че красотата ми има някакво значение. — Тя почувства как сълзите парят на очите й. — Майка ми беше абсолютно сигурна, че ще се омъжа за някой богат мъж, който ще направи за мен всичко, което искам. — А какво искаше да й даде Монти? Нито брак, нито семейство, нито сигурност, която толкова отчаяно желаеше. Може би червената й коса бе виновна за всичко. Мъжете никога не мислеха за нея като за бъдеща съпруга и майка на децата им. Искаха само да се забавляват с нея, докато задоволят страстта си. — Само дето забрави да ми каже, че трябва много да внимавам. Понякога момичетата са много глупави. Но предполагам, че тя никога не е мислела, че ще се влюбя в единствения мъж на земята, който не дава и пет пари за моите прелести.

— За Монти ли говориш?

— Да, един мъж, който обича повече кравите, отколкото жените. Не е ли забавно? Може да притежавам най-красивите дрехи и да покоря цял Додж, ала той едва ли ще ме забележи — все едно, че съм облечена в тази протрита рокля.

— Не е вярно. Той се грижи за теб. Той отиде да те търси, независимо че се тревожеше за стадото.

— Знам, но бих желала да не го беше правил. За една нощ повярвах, че той наистина ме обича. — Не й хареса неодобрителният поглед на Бети. — Но сега знам, че това не е вярно. Той не се интересува от мен.

— Не мога да повярвам в това.

— Той се грижи за мен, но не по този начин, по който бих желала. Свикнала съм да искам от живота всички онези неща, които майка ми бе казала, че са най-важни и ценни за една жена. Ала аз не съм като нея. Достатъчно бе това дълго и отвратително пътуване през тази прерия, и аз разбрах, че всичко, което искам, е Монти. Но не както той го разбира.

Вече се виждаха къщите на Додж. Айрис тръсна глава и изправи рамене: трябваше да бъде силна, за да може да се справи с всичко, което й предстоеше.

— А сега трябва да престана да се самосъжалявам и да хленча. Онова разглезено момиченце, което Монти презираше толкова много, вече не съществува. Ще дойдеш ли с мен?

Бети замълча за миг:

— Да.

— Благодаря ти. Сигурно нямаше да намеря сили да тръгна сама.

Но щеше да тръгне, дори и ако трябваше да извърви сама целия път. Нямаше да се предаде! Никога не се бе предавала. Монти Рандолф й принадлежеше. Той беше единственият, който не знаеше това. Имаше един месец, за да намери начин да го убеди, че той трябва да се ожени за нея, и нямаше да изгуби нито миг.