Лей Грийнууд
Айрис (20)

Глава двадесета

— Осъзнаваш ли какво каза току-що?

— Разбира се, че осъзнавам. Смятам да ти дам половината от ранчото. Ти имаш право на това.

— Но ти не знаеш нищо за мен. Може би ще бъда ужасен надзирател. Мога да се опитам да те измамя и да взема цялото ранчо.

Айрис се засмя:

— Едва ли ще си по-лош ранчеро от мен. А и когато се омъжа, ще трябва да ти дам цялото ранчо.

Разбира се, не смяташе да го прави, ала сега мисълта да се освободи от тревогите по стадото и да ги прехвърли на някой друг й се струваше много привлекателна.

— Мисля, че вече трябва да се установя някъде — отвърна Карлос. — Да си свободен и необвързан с нищо не е толкова забавно, колкото ти се струва.

— Не мисля, че е забавно да не знаеш къде ще спиш и какво ще ядеш на следващия ден. Да не говорим, че нямаш дом и семейство.

— Май скитническият живот не те привлича особено, нали?

— Така е. Когато най-сетне това отвратително пътуване свърши, смятам да си купя голяма къща, да си наема готвачка и икономка и да си накупя много нови дрехи. — Тя посочи към дрехите си, които бяха мръсни и грозни. — Никога повече няма да облека това ужасно нещо.

— Да, сигурно ще можеш да си го позволиш. Ти си богата.

— Не, не съм. Татко бе разорен. Всичко, което имам, е тук. Нима мислиш, че в противен случай щях да бъда тук? Затова те моля да ми помогнеш. А и освен това ти имаш право на половината от ранчото.

— Всичко, което е останало, е твое.

— Това няма значение. Ти си точно толкова дете на татко, както и аз.

— Достатъчно щедро е от твоя страна, че искаш да ме назначиш за надзирател. Не е нужно да правиш нищо повече.

— Не, ще направя.

— Казала ли си за намерението си на някой друг?

— Не. Защо?

— Нека помисля още малко. Може би скоро ще се омъжиш, а бъдещият ти съпруг едва ли ще е съгласен да дадеш половината от наследството си на едно мексиканско копеле.

— Не смей да се наричаш повече така! — избухна девойката. — Ти си Карлос Ричмонд. Твоята майка е била първата съпруга на баща ми. Тя е починала, когато си бил на пет години.

— Знаеш, че това не е истина.

— Няма значение. Това е, което ще кажем на всички. А сега, ако искам утре отново да съм на седлото, ще трябва да си лягам. Понякога си мисля, че трябваше да приема съвета на Монти.

— Какъв съвет?

— Да се кача на влака и да те чакам в Чайен.

— А защо не го направиш?

— Сигурно защото съм побъркана. А и смятам, че трябва да съм със стадото. — Тя се огледа.

Докъдето й стигаше погледът, се виждаха тъмните силуети на животните. Тук-там някои от тях се белееха, но останалите се сливаха в една голяма тъмна маса. Повечето от животните пристъпваха бавно и кротко пасяха. Някои от теленцата, пуснати от фургона, също пасяха край майките си. Част от животните бяха налягали, уморени и преситени.

Трима от каубоите трябваше да ги пазят, ала Айрис виждаше само един от тях, който си тананикаше някаква тъжна песен. Скръбната мелодия й действаше на нервите. За щастие, певецът се отдалечаваше и тя се надяваше, че ще може да заспи, преди да се е върнал.

— Чудя се дали някой щеше да се загрижи за мен, ако нямах това стадо — промърмори на себе си тя.

Винаги ще се намери някой, който да се погрижи за такава красива жена като теб.

Сякаш чу ясно гласа на Монти. Да, може би някой щеше да го направи, ала това нямаше да е Монти. А и дори да го направеше, нямаше да е по начина, по който се грижеше за Бети.

Айрис си спомни голямата къща на родителите си, множеството слуги, разкошните балове, красивите дрехи. Единствената мисъл, която й помагаше да издържи това ужасно пътуване, бе мисълта за това как един ден ще се върне в Сейнт Луис по-богата и от преди и ще натрие носовете на всички, които й бяха обърнали гръб. Ала сега осъзна, че това въобще не я интересуваше. Предишният живот й се струваше толкова нереален, колкото преди година щеше да й се струва живота сред стадото.

Наистина й харесваше да пътува и да живее сред дивата прерия. Често беше много уморена, тялото я болеше и на сутринта се събуждаше с вцепенени крайници, ала й харесваше да живее на открито. Чувстваше се изпълнена с енергия и жизненост. Обичаше необятните простори на дивата природа, а самотата я плашеше.

Никога не бе мислила, че ще се омъжи за някой каубой и ще живее с него в някой затънтен край, ала сега искаше да направи всичко възможно да се научи да бъде добра съпруга и домакиня и да се грижи за Монти и неговия дом.

Трябваше да се научи да готви. Той едва ли би останал с нея, ако опиташе някое от ястията й.

 

 

Монти се бе отдалечил от останалите, за да задоволи естествените си нужди. Уединението му бе нарушено, когато Айрис и Карлос минаха съвсем наблизо до него. Той не искаше да го забележат и се притаи в храстите.

Беше шокиран, когато чу, че Айрис смята да даде половината от ранчото си на Карлос. Той знаеше, че тя бе щедра и благородна, но това му се стори прекалено. Това беше подарък за осемдесет хиляди долара и значително щеше да промени бъдещето на Айрис. Това съвсем не бе същото момиче, което преди два месеца се бе отправила на това дълго и опасно пътуване.

Девойката се бе променила пред очите му, но той бе прекалено зает да я сравнява с майка й и във всичките й действия търсеше винаги егоистични подбуди. Това откритие го накара да се замисли и той се запита дали всъщност познаваше Айрис. Може би беше твърде предубеден, твърде уверен в собствените си преценки, и не бе забелязал истината от самото начало.

Обаче това не обясняваше как така жената, която е в състояние да се откаже от половината си притежание в полза на един природен брат, който няма никакво законно основание да претендира за наследството й, мечтае да се завърне към празния живот в Сейнт Луис. Това не обясняваше защо жената, която рискуваше живота си, за да прекоси почти три хиляди километра дива прерия и да създаде собствено ранчо в Уайоминг, се вълнува от балове и красиви дрехи. Това не обясняваше защо една смела жена като Айрис желаеше да води такъв лекомислен и празен живот.

Каква беше всъщност Айрис? Тя наистина бе научила доста неща за ранчото и добитъка, ала той се съмняваше, че ще съумее да се справи сама в дивия Уайоминг, без да има мъж, който да й помага. Може би това бе причината да даде половината ранчо на Карлос. Ала ако бе само това, тя можеше просто да го назначи за свой надзирател и нямаше нужда да му дава половината от това, което притежаваше.

Младият мъж отново си каза, че само си губи времето с мисли за Айрис. В крайна сметка тя може би нямаше да остане в Уайоминг, а той трябваше да стои колкото е възможно по-далеч от нея. Трябваше да забрави спомена за уханната й кожа и прекрасното й тяло. Трябваше да изхвърли от съзнанието си спомена за аромата, който се излъчваше от нея, когато един ден току-що се бе изкъпала в един поток по пътя. Не искаше да си спомня омагьосващата й усмивка, смеха и блясъка в очите й, огъня в косите й. Трябваше да забрави гъвкавото тяло, което бе държал в прегръдките си, и сладостта на целувките й.

А повече от всичко трябваше да забрави чувството на задоволство, което бе изпитал, след като се бяха любили. Трябваше да го направи — винаги бе успявал да изхвърли която и да било жена от съзнанието си! Ала този път беше по-различно.

 

 

През следващите дни Айрис се опитваше да убеди себе си, че Монти все още я харесва. Казваше си, че той се държи по този начин, за да не пострада репутацията й пред останалите мъже. Но й се искаше Монти да не бъде чак толкова дискретен и потаен. Тя изобщо не се интересуваше дали някой ще разбере, че го обича. Не се интересуваше дали мъжете ще научат, че двамата се бяха любили.

Ала Монти се интересуваше. Той сякаш не приличаше на себе си и дори Тайлър започна да му хвърля въпросителни погледи.

Когато Айрис се върна в лагера, Бети приготвяше пуйка. Айрис не знаеше как да запали огън и нямаше никаква представа как може да се изчисти и сготви такава голяма птица. Трябваше да помоли Бети да я научи, но сега това можеше да почака.

— Мислиш ли, че съм много превзета? — попита тя.

— Разбира се, че не. — Бети я погледна учудено и прекъсна работата си. — Откъде ти хрумна подобна мисъл?

— Е, просто забелязах, че никой от мъжете не се приближава до мен.

— Мисля, че си въобразяваш — отвърна жената и отново се зае с пуйката.

— Не, не си въобразявам. Забелязах го от доста време. Дори ми се струва, че от ден на ден става все по-лошо. Ако заговоря с някого, той промърморва нещо и побягва, сякаш се страхуват от мен.

В този момент се приближи Зак и стовари един наръч дърва в краката на Бети.

— Те наистина се страхуват. Монти ще им одере кожата, ако се мотаят около теб. — Той се обърна към Бети: — Радвам се, че когато пристигнем в Додж, ще се отървем от теб — заяви момчето, без да осъзнава грубостта на думите си. — Откакто си тук, използваме два пъти повече дърва.

— Извинявай, че те карам да ми помагаш. Но Монти беше толкова добър с мен. Искам поне малко да му се отблагодаря, като му приготвя любимото ядене.

— Е, преди да се появиш, той ядеше манджите на Тайлър и още не е умрял.

— Но той обича пуйка, а за да се опече една пуйка, са необходими доста дърва.

Когато Монти донесе пуйката, изглеждаше така, сякаш бе намерил златно съкровище. Тайлър бе хвърлил само един поглед: той приготвяше задушено говеждо — бяха застреляли едно биче, което си бе счупило крака. Сви рамене и промърмори, че ако Монти иска да яде пуйка, ще трябва сам да си я сготви. Естествено, Бети каза, че тя ще се заеме с пуйката. Айрис се опита да превъзмогне обзелата я ревност, но без особен успех.

— Какво искаше да кажеш с думите си за Монти? — обърна се тя към момчето.

— Той не обича, когато мъжете се въртят около теб. Ако някой си позволи да те заговори, той го гледа като побеснял бик. Защо мислиш, че непрекъснато се мотае наоколо с такъв мрачен вид, сякаш го боли зъб? Обикновено непрекъснато се смее и навремето това дори дразнеше Джордж. Веднъж толкова прекали с шегите си с Роуз, че тя го изхвърли за една седмица от къщата.

Думите на Зак я зарадваха и през целия ден тя беше в повишено настроение, ала когато Монти се прибра и видя изражението на лицето му, отново помръкна. Всъщност той си изглеждаше както обикновено. Доколкото можеше да си спомни, той винаги приличаше на буреносен облак.

Освен когато беше близо до Бети. Тогава целият се разтапяше от усмивки и комплименти.

Това й причиняваше болка, въпреки че Айрис се опитваше да се убеди, че не е така. Осъзна, че и тя като Зак чака с нетърпение да пристигнат в Додж.

 

 

Младото момиче бе решило да поговори с Монти. Каза на Зак да доведе коня й, преди да са свършили със закуската. Веднага след като Монти се метна на седлото и се насочи към стадото, Айрис го последва.

— Искам да поприказваме — извика девойката, като се опитваше да надвика тропота на копитата. Трябваше едва ли не да налети с коня си върху него, за да го накара да спре и да я изслуша.

— За какво толкова искаш да говорим? — Монти дръпна юздите.

— За Карлос.

— Почакай до довечера. Сега съм зает.

Монти смушка коня, но Айрис застана от едната му страна:

— Не искам да чакам до довечера. Не искам някой да чуе разговора ни.

— Сега наистина нямам време за…

— Е, може би трябва да помоля Бети да говори с теб вместо мен.

Младият мъж обърна коня си и я погледна в лицето. Мислите за добитъка изхвърчаха от главата му. Той отвори уста, за да каже нещо язвително, но думите замряха в гърлото му. Тя бе толкова красива, че се почувства като ударен с ковашки чук по главата. Виждаше я всеки ден и вече би трябвало да свикне, но всеки път красотата й го поразяваше и той се чувстваше така, сякаш я вижда за пръв път.

Навярно никоя жена не притежаваше такива дълбоки зелени очи. Само веднъж, когато пролетните лъчи бяха огрели меката трева, той бе видял подобен цвят. Такъв цвят можеше да се види и привечер, когато в далечината се полюшваше морето от зелена трева, чак до синеещия се хоризонт. Винаги щеше да го помни — това сякаш бе обещанието на обновяващия се живот.

Струваше му се, че по някакъв начин същото обещание бликаше и от Айрис. Не можеше да го разбере — не беше в това, което тя правеше. Беше нещо вътре, дълбоко в нея: сякаш се бе вкопчила упорито в живота и всички наоколо го усещаха. Това не бе контрастът между огнената й коса и блестящите зелени очи, нито пък буйния й характер, а усещането, че в нея всичко е изненадващо, непознато и вълнуващо.

Може би затова не можеше да се откъсне от нея и винаги се връщаше, колкото и да се опитваше да избяга.

— Какво общо има всичко това с мисис Крейн?

— Нищо, но, изглежда, ти винаги намираш време, за да разговаряш с нея.

— Тя никога не прекъсва работата ми.

— Сигурно е така, защото не й се налага да те преследва на кон, за да те накара да я изслушаш поне за пет минути! — сопна се девойката.

Младият мъж си помисли колко пъти бе копнял да поговори с Айрис или просто да поседи до нея, и че едва ли не трябваше да си сложи наочници, за да спре да я гледа. Ако тя знаеше как всеки път, когато я видеше, той бе на път да загуби власт над себе си, колко лесно щеше да й бъде да го накара да направи всичко, което си пожелае, и животът му нямаше да струва пукнат цент…

— Мислех, че искаш да разговаряме за Карлос.

— Така е. Искам да знам как се справя с работата, която му възлага Соления.

— Едва ли е научил кой знае какво и мисля, че трудно ще се справя сам.

Младото момиче едва се сдържа да не избухне:

— Но Соления ми каза, че се справя доста добре.

— Просто е проявил любезност.

— Карлос щеше да научи много повече, ако и ти беше достатъчно любезен, за да му помогнеш.

Монти я изгледа така, сякаш си бе изгубила ума:

— Да не би да ти приличам на училищен наставник?

— Не, но…

— От мига, в който се появи в Тексас, ти непрекъснато ми казваш какво трябва да правя. Изискваш от мен да подбера стадото ти, да те заведа до Уайоминг, да те защитавам от Франк, да намеря изгубените ти крави, да ти поправя фургона, да те спася от подплашените животни…

— Никога не съм те молила да правиш всичко това.

— … да спася стадото ти от индианците. А сега искаш от мен да науча брат ти как да стане скотовъд.

— Когато пристигнем в Уайоминг, той ще бъде мой надзирател — обясни тя. — Смятам да му дам половината от стадото.

— Знам и мисля, че си полудяла.

— Ти знаеш!? — повтори смаяно Айрис.

— Без да искам, преди няколко вечери чух разговора ви.

В гърдите й се надигна възмущение:

— Значи не можеш да отделиш пет минути, за да разговаряш с мен, но можеш да се промъкваш като змия наоколо и да подслушваш чужди разговори?

— Не съм правил такова нещо. Вие ме прекъснахте, когато аз… ъъ… аз тъкмо се канех… Трябваше да отида в храстите — измънка сконфузено младият мъж. — Вие бяхте прекалено наблизо и аз не можех да се измъкна, без да ме забележите.

— Така че си решил да се спотайваш и си слушал всичко, което си говорехме.

— А да не искаш да хукна със свалени панталони?

Естествено, тя бе доволна, че не го бе направил, но пък не й харесваше, че бе чул всичко, което каза на брат си.

— Според мен трябва добре да обмислиш решението си — посъветва я той. — Ако бях на твое място, щях да оставя Карлос да върви по своя път.

— Да, но не си на мое място!

— Тогава по-добре си наеми някой опитен надзирател и го накарай той да научи Карлос на скотовъдство.

— Всичко, което искам, е просто да му позволиш да язди до теб. Няма защо да му обясняваш какво да прави. Той ще се научи само като те наблюдава.

Монти я погледна:

— Нали щяхме да говорим само пет минути?

— Да, но ти си толкова упорит.

— Просто се опитвам да бъда реалист — младият мъж се насочи към един самотен дъб, — но не очаквам от теб да ме разбереш.

— Естествено. — Айрис обърна коня си и го последва. — Жените никога нищо не разбират!

— Управляването на едно ранчо не е никак проста работа.

— Едва ли е толкова сложно. Всеки глупак, който се сдобие с няколко крави, започва да се нарича ранчеро.

— Всеки глупак, който си купи лодка, може да каже, че е капитан на кораб — гневно отвърна Монти, — но предполагам, че ще очакваш нещо повече от него, преди да се качиш на кораба му.

Отново бе казала нещо, което не трябваше. Сега Монти бе ядосан. Много ядосан.

— Всичко, което искам от теб, е да помогнеш на Карлос да научи нещо повече за добитъка — рече младото момиче, когато спряха под дъба. — Едва ли ще те затрудни много.

— Ще ме затрудни.

— Е, тогава може би ще се споразумеем за нещо. — Тя бе толкова ядосана, колкото и той. — Аз ще се грижа за мисис Крейн, а ти ще имаш време да обучиш Карлос.

Младият мъж се намръщи:

— За кого правиш всичко това — за Карлос или за Бети?

— За Карлос. Но всъщност ти няма защо да се тревожиш за мисис Крейн. Всички мъже ще си изпотрошат краката, за да се грижат за нея.

— Ти ревнуваш — рече той и в очите му се появи весело пламъче. — Ти си много по-богата и много по-красива от тази нещастна жена, а ревнуваш от нея.

Айрис слезе от коня и го изгледа:

— Смятах, че има нещо по-важно от богатството и красотата, но това май не важи за теб.

— Какво искаш да кажеш? — Той също слезе от коня.

Тя нямаше намерение да му казва каквото и да било по този въпрос, но през последните дни в душата й се бе насъбрала прекалено много болка. Бе се опитала да се сдържи и да не му показва колко я бе наранило държанието му, но не успя.

— Искам да кажа, че от онази нощ в селището на команчите ти правиш всичко възможно да ме избягваш, и дори не искаш да останеш пет минути насаме с мен. Ако знаех, че това ще те разстрои толкова много, щях да помоля вожда на индианците да ми разреши да прекарам нощта навън.

— Аз трябваше да спя навън.

— Да, но не го направи.

— Така е. Не го направих.

— И?

— И какво?

— И аз питам какво.

— Предупредих те, че ако остана с теб насаме в онзи вигвам, не отговарям за себе си. Не мога да бъда спокоен, когато ти си толкова наблизо до мен.

— Но в лагера можеш да бъдеш съвсем близо до мен и изобщо да не забелязваш, че съм там.

— Казах ти: не съм ти обещавал нищо.

— Не съм те молила да ми обещаваш каквото и да е. — Тя си помисли колко хубаво би било, ако й бе обещал, но знаеше, че едва ли щеше да получи жадуваното обещание. — Исках само всичко между нас да бъде както преди: щом се свечери, да сложа трапезата, да седнеш до мен и да ми разкажеш за всичко, което ти се е случило през деня. Беше ми толкова хубаво с теб, Монти.

Това всъщност бе обяснение в любов, макар че тя все още не желаеше да му признава чувствата си — особено сега, когато той не проявяваше към нея онова ненаситно желание, с което я бе омаял в началото на пътуването.

— Онази нощ бе грешка! — глухо промълви той с отсъстващ поглед.

Айрис никога досега не бе наранявана по-дълбоко. Беше отдала сърцето си и тялото си на този русокос каубой, а той ги отхвърляше! Гърдите й се свиха в железен обръч и остра болка прободе сърцето й.

От такива думи само преди година би се почувствала изненадана и наранена, ала щеше да се разгневи прекалено силно, за да усети истински болката. Щеше да скочи яростно на крака и да му докаже, че тя всъщност въобще не се трогва от чувствата му към нея. Щеше да измисли поне дузина начина как да го накара да съжалява за безсърдечието си.

Обаче сега всичко бе съвсем различно. Сега девойката изгуби няколко дена, потънала в мисли, за да разбере къде е сгрешила, да измисли някакъв изход, някакво решение, за да промени отношенията им, за да събуди интереса му към нея.

Но нямаше да му се моли! Гордостта и самоуважението й не й позволяваха да се унижава. Все още можеше да скрива сълзите си. Но усещаше, че в следващия миг ще заплаче.

Отвърна поглед от него, за да не забележи насълзените й очи.

— Не знаех, че присъствието ми вече е нежелано. Нямах представа… Но вече е много късно: миналото не може да се върне. Ще се прибера в моя лагер. Все пак ще ти бъда благодарна, ако пуснеш Карлос…

Монти отпусна поводите и се приближи. Прегърна я през раменете и я обърна с лице към себе си. Девойката не намери сили да го спре, но веднага сведе лице, за да прикрие насълзените си очи.

— Сгрешил съм, като съм мислил, че мога да прекарам една нощ в прегръдките ти, без отново да поискам всяка сутрин да се събуждам до теб — прошепна младият мъж. — Бил съм глупак, като съм мислил, че спомените от онази нощ няма да ме преследват.

Айрис не се отдръпна, когато устните му страстно се впиха в нейните. Знаеше, че ако иска, може да го спре. Знаеше, че щом се отпуска така безпомощно в обятията му, тя отново обрича себе си на мъчителни колебания, но не можеше да преодолее своето желание отново и отново да усеща как бие сърцето му, да усеща как я обгръщат топлите му ръце. Опита се да излъже себе си: повтаряше си, че не й е приятно да я прегръща, че всичко е просто една измама. Но сърцето й издайнически се разтуптя и тя потъна в прегръдката му.

И в този миг като че ли по някакъв вълшебен начин девойката отново си спомни за магията на незабравимата нощ в индианския вигвам. Отново изпита блаженството да бъде обичана от него, да чувства копнежа му по нея с всяка фибра на тялото си. Отново си припомни щастието да вярва, че любовта му няма да изчезне на сутринта. Отново пред очите й затанцуваха любовните сцени с обожавания мъж.

В гърдите й се надигна неподозирана страст. Ако сега не се отдръпне, ще бъде късно! Ще изгуби всякаква способност за съпротива, ще погуби ума си във вихъра на любовта.

Напрегна сетни сили и се отскубна от обятията му.

— Престани да ме измъчваш — прошепна тя и се извърна настрани. — Никога не съм те виждала така обаятелен, както когато флиртуваше с Бети.

Монти се опита отново да я прегърне, но тя нервно отстъпи назад.

— Нима ревнуваш от Бети? — изуми се той.

— Не! — Тя се намръщи и сведе очи, за да не я смущава лицето му. — Само съм обидена. Очевидно нейната компания ти е много по-приятна, отколкото моята.

Не можеше да му каже, че е наранена, задето го вижда да се отнася към друга жена по съвсем различен начин — внимателно и любезно, така, както никога не се бе отнасял с нея. Положението на Бети бе много по-тежко от нейното и думите й щяха да прозвучат егоистично и дребнаво.

— Вече ти казах — не съм ти давал никакви обещания.

— Аз пък ти казах, че не съм искала да ми обещаваш каквото и да било.

— Тогава какво точно искаш?

Да я обича толкова силно, колкото и тя го обичаше. Да прекарва всяка минута от деня с нея. Да бъде за него най-ценното нещо на земята. Ала той вече й бе казал, че това е невъзможно. Тогава какво й оставаше? Нейното достойнство. Това беше жалък заместител, но беше всичко, което й оставаше. Направи усилие над себе си и го погледна в очите.

— Искам да се отнасяш с мен, както се отнасяш към Бети.

— Не те разбирам.

— Всеки ден ставам с изгрева на слънцето и изяждам закуската си, приклекнала към земята. След това прекарвам деня на седлото, яздя край стадото, връщам отклонилите си животни и помагам на мъжете да прекосят някоя река или поток, за да стигнем до следващия. Всяка вечер се прибирам в лагера толкова уморена, че дори не обръщам внимание на това, което ям. Върша почти същата работа, която вършат и останалите каубои, а все се чувствам така, сякаш съм ви в тежест. Ала Бети едва се появи в лагера, и всички мъже щяха да си изпочупят краката, за да й угодят и да се грижат за нея. Защо?

Младият мъж се чувстваше неловко:

— Ти си различна.

— Знам. Аз съм богата и красива, а тя е бедна и сама. Но всички се отнасят с мен така, сякаш аз съм бедната и самотната, а тя е красивата и богатата.

— Мъжете не знаят как да се държат с жена като теб. Говоря за обикновените мъже — промърмори младият мъж. Явно беше, че не знае точно какво да й каже. — Ти имаш прекалено много от всичко. Това ги плаши. Те разбират Бети: тя е една от тях.

Девойката не знаеше дали тя е полудяла, или Монти си е загубил ума. Никога в живота си не бе чувала по-глупаво обяснение.

— Искаш да кажеш, че слагаш и себе си в това число?

— Не. Аз страня от теб, защото трябва да размишлявам, а когато съм близо до теб, не мога да мисля. И никога не съм могъл. Дори и когато беше едно малко луничаво момиченце, което непрекъснато ме следваше по петите като малко кученце.

— Никога не съм го правила — отвърна тя и усети, че цялата се изчервява.

— Всички в околността говореха за това. — Той се усмихна. Това не беше неговата широка и сияеща усмивка, а една особена, неохотна, вяла и почти срамежлива усмивка. Айрис си каза, че никога не го бе виждала да се усмихва толкова мило.

— Ще ми дадеш ли някакво друго обяснение? — попита тя.

— Да.

— Какво?

— Ние просто не си подхождаме.

Прониза я студ и тя забрави за гальовната му усмивка:

— Какво искаш да кажеш?

— Ние не се стремим към едни и същи неща.

— Как можеш да знаеш към какво се стремя аз? Ти никога не си ме питал.

— Чух как каза на Карлос: че искаш голяма къща, дрехи и много слуги.

Искаше да му каже, че не бе имала точно това предвид, но се съмняваше дали ще й повярва.

— Не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

— Ти смяташ, че онази нощ в индианския вигвам ще промени нашия живот.

— А не е ли така?

— Ти си красива жена, Айрис. Един мъж не може да не те пожелае, но това не означава, че… — Монти се запъна, защото не можа да намери подходящата дума.

— За теб това бе само една любовна авантюра и нищо повече.

— Съвсем не исках да кажа това.

— Но си го мислеше. Въобще нямаш намерение да се откажеш от другите жени, да се ожениш и да създадеш семейство.

Монти я погледна ужасено. Погледът му бе по-красноречив от всякакви думи.

Девойката вирна глава. Гордостта й пречеше да му позволи да разбере, че е разбил сърцето й.

— Искам от мъжа много повече, отколкото да ми обръща внимание само когато е в настроение. Моля те само да помогнеш на Карлос да стане добър ранчеро и ти обещавам, че никога повече няма да искам нещо от теб!

Тя се метна на коня и се отдалечи в галоп.

Младият мъж понечи да тръгне след нея, но се спря. Ако я последваше, това би било равносилно да й признае, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Не искаше да я изгуби, но не бе сигурен, че наистина са родени един за друг.

Сърцето му се разкъсваше от болка при мисълта за нейното страдание. Ала щеше да бъде по-добре, ако тя не знаеше за това. Не искаше да й дава напразни надежди. Не искаше да я лъже.

Но не лъжеше ли самия себе си?

 

 

Когато Айрис пристигна в лагера, Бети приготвяше за обяд пържено пиле и кнедли. Айрис се спря и изумено я изгледа. Не можеше да повярва на очите си.

— Монти се оплакваше, че никога не се е хранил като нормален човек, откакто са тръгнали от Тексас — обясни й Бети. — Тайлър е чудесен готвач, но Монти предпочита по-обикновените ястия.

— Тя ме накара да лазя на четири крака из тези храсталаци — оплака се Зак. — Опитвала ли си се да хванеш диво пиле с мушама? — Момчето нави ръкавите си и показа на Айрис драскотините по ръцете си. — Дано му приседне на Монти това пиле!

— Ти също може да хапнеш от пилето — рече Бети. — Има достатъчно.

— Не си виждала как Монти се нахвърля на някое ядене, което обича — промърмори Зак. — Ще излапа цялата тенджера и няма да остави нищо за другите.

Младото момиче се срамуваше от себе си, ала в този миг бе готова да даде половината от стадото си, само и само Бети Крейн да бъде някъде другаде.

Щеше ли някога да бъде толкова добра като тази жена?

Бети винаги мислеше за другите, винаги искаше да помогне и винаги съумяваше да направи нещо, макар и малко, което да достави удоволствие на мъжа. Тази жена бе родена да бъде добра съпруга и домакиня, а не само да краси живота на един мъж.

Тази млада жена не беше само едно украшение, а Айрис не умееше нищо друго.

Но щеше да се научи! Щеше да покаже на Монти Рандолф, че е нещо повече от една разглезена богата жена, която мисли само за красотата си, за богатство и за това, как да спечели възхищението на околните. Досега бе възпитавана да живее по този начин, но не искаше повече да продължава така. Преди обаче да се появи Бети, не бе осъзнавала всичко това.

Трябваше да бъде благодарна на Бети за този урок, но не можеше да се примири с мисълта, че трябва да се учи от тази нещастна и обикновена жена.

 

 

Айрис обиколи цялото стадо, за да намери Карлос. Натъкна се на Джо, който едва се влачеше.

— Виждал ли си Карлос? — попита тя, като едва не се задави от праха. — Никъде не мога да го намеря. — Джо сякаш не обръщаше внимание на мръсотията и прахоляка наоколо.

— Сутринта замина с Монти. Рандолф каза, че след като ще бъде твой надзирател, трябва да научи повече неща за животните.

Девойката бе толкова изненадана, че остана с отворена уста. Не можеше да повярва, че Монти се е заел да обучава брат й след всичко, което й бе казал вчера.

— Изглеждаш изненадана — измърмори Джо. — Монти спомена, че това било твоя идея. Ти си искала Карлос да се научи как да се справя с едно стадо.

Айрис бе научила доста цветисти ругатни от каубоите и сега изтърси няколко. Почувства се много по-добре. Джо се засмя:

— Мислех, че харесваш Монти. Струваше ми се, че за теб той е нещо като Спасителя.

— Не богохулствай! — отсече младото момиче. — Мислех, че Монти е джентълмен, но промених мнението си.

— Много добре. Никак не ми беше приятно да гледам как се разтапяше пред него.

— Никога не съм се разтапяла пред него — изфуча тя. — Всъщност не мога да го понасям! Не мога да понасям нито кравите, нито праха, нито този непрекъснат шум и това зловоние.

Защо изобщо се бе опитвала да се прави на каубой? Това нямаше да накара Монти да я обича. Той бе отнел девствеността й, а сега искаше да изчезне от живота й.

— Почакай, докато започне зимата в Уайоминг. Ще бъде още по-трудно.

— Не съм сигурна, че ще стигна до Уайоминг — отвърна девойката.

— Какво искаш да кажеш? — Подигравателната усмивка внезапно изчезна от лицето му и той я изгледа напрегнато.

Айрис бе прекалено заета с мислите си за Монти и не забеляза промяната в мъжа.

— Реших, когато пристигнем в Додж, да не продължавам по-нататък и да оставя Карлос сам да заведе стадото в Уайоминг. Той може сам да се грижи за ранчото, а аз ще се върна в Сейнт Луис или в Чикаго. Може да отида и в Ню Йорк.

— Защо ще правиш всичко това?

— За да си намеря най-богатия, най-красивия и най-мъжествения мъж на земята! След това ще се върна и ще покажа на Монти Рандолф, че съвсем не е най-желаният мъж на света.

Тя самодоволно се усмихна. Колкото повече мислеше за тази идея, толкова повече тя й се нравеше. Щеше да му даде урок за цял живот!

— Не мисля, че това е добра идея — подхвърли Джо.

— Мисля, че идеята е чудесна — възрази младото момиче.

— Всички тези богати контета от източните щати си търсят богати жени.

— Може и да не съм богата — призна Айрис, — но съм от благородно семейство.

— Дори и да си богата колкото Джон Джейкъб Астор, никой от онези превзети джентълмени няма да се ожени за едно копеле.

— За какво говориш? — Думите на Джо й се сториха толкова безсмислени, че в първия миг си помисли, че не го е чула добре.

— Ти си копеле! — натъртено повтори мъжът. — Твоята майка избягала с някакъв дребен чиновник, който я изоставил след един месец. Робърт Ричмонд се оженил за нея и спасил честта й.

Девойката стоеше като вцепенена, без да може да проумее чутото.

— Това не е истина! — прошепна тя.

— Истина е. Ако не ми вярваш, попитай Монти.

— Нима Монти знае?

— Разбира се. Всички от семейство Рандолф го знаят.