Лей Грийнууд
Айрис (13)

Глава тринадесета

На лунната светлина всичко изглеждаше призрачнобяло. Постелките бяха разстлани на земята и пред всяка от тях се виждаше чифт ботуши. Нощта бе топла и повечето от мъжете бяха отметнали одеялата си.

Монти разположи завивката си близо до хората си и се приготви за сън, ала една мисъл не му даваше мира: как е сега Айрис?

Тайлър и Зак не бяха толкова внимателни към нея, колкото му се искаше, но все пак и двамата бяха наблизо и навярно нищо лошо нямаше да й се случи. Не че очакваше да се случи нещо, той имаше повече от десетина мъже, готови да й се притекат на помощ, ако се наложеше.

А и нали тя бе далеч от Франк.

Монти оправи завивката, нави одеялото за възглавница и легна, но не се чувстваше спокоен. Не му харесваше, че Айрис трябваше да спи под открито небе. В началото се бе отнесъл с пренебрежение към нейния фургон. Ала сега, когато тя се намираше в неговия лагер, не мислеше така. По принцип една жена не биваше да участва в подобно пътуване, но след като го бе направила, едва ли бе разумно да спи сред сума ти мъже, и то на голата земя.

Монти се обърна няколко пъти, опитвайки се да се намести по-удобно. Обикновено заспиваше още щом главата му докоснеше възглавницата. Ала сега сякаш усещаше всеки стрък трева под себе си и земята му се струваше прекалено твърда.

Нищо нямаше да й се случи! Нямаше опасност да се промъкнат в лагера нито изгладнели вълци, нито пантери. А и Айрис беше досами фургона с провизиите и беше в безопасност, така както ако се намираше в леглото си у дома. Ала тя вече нямаше собствен дом. Къщата, скъпите мебели и всичко, с което бе свикнала, бе иззето от банката.

Монти отново се размърда неспокойно.

Наблизо се намираше фургонът с провизиите на ранчото „Двойно Д“. За младия мъж бе добре дошло, че нейните работници се хранеха в лагера му. Така имаше възможност да ги наблюдава отблизо и да прецени на кого може да се довери и на кого — не. Все пак се надяваше, че Ловел ще успее да поправи фургона на Айрис, когато стигнат във форт Уърт. Вероятно тогава щеше да се почувства по-спокоен — Айрис отново щеше да има собствено легло.

Той се обърна още веднъж.

— Вземи си партакешите и върви да спиш там, откъдето ще можеш да я наглеждаш — изръмжа Хен.

— И тук съм си добре.

— Щом като се въртиш като пумпал, май не си много добре. Или престани, или се премести! Все пак ние трябва да поспим.

Монти почувства как се изчервява и бе готов да избухне. Искаше му се да цапне Хен през устата, ала щеше да стане още по-лошо. Бе благодарен, че тъмнината прикрива пламналото му лице. Той се изправи и грабна завивката си.

— Ще се преместя, но само за да не те тормозя повече.

— Ъхъ, сигурно и Коледа е през юли.

Монти срита брат си. Хен се изхили и на него му се дощя да го ритне още веднъж.

Айрис спеше спокойно. Монти забеляза, че торбите вече не бяха под главата й, а бяха привързани за седлото на коня й. Очевидно бяха празни.

Той се замисли. Чудеше се какво ли толкова имаше в тях и къде го бе скрила девойката. Явно беше нещо важно.

Надяваше се да не е опасно.

Нерешително се огледа къде да се настани. Под фургона с храната Тайлър спеше като заклан, а Зак се бе разположил до него. Наблизо пасяха оседланите коне за нощната стража. Нямаше къде другаде да се настани, освен до прелестната девойка.

Монти стисна челюсти и разположи завивката си на около метър от спящата Айрис. Все пак той беше шефът и можеше да спи, където си пожелае. А и освен това трябваше да се грижи за Айрис, нали така, и ако някой трябваше да спи близо до нея, то това бе именно той.

Обаче, след като се настани и се зави, Монти отново се почувства неспокоен. Да реши да спи до Айрис бе едно, а наистина да легне до нея бе съвсем друго.

Никога преди това не бе виждал Айрис заспала. По дяволите, не можеше да си спомни да е виждал която и да е друга жена заспала. Ако навремето някой му беше казал, че ще стои тук и ще я гледа как спи, той щеше само да изсумти презрително. Почувства се като глупак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Не приличаше на онази Айрис, която флиртуваше с всеки срещнат мъж, нито пък на Айрис, която избухваше, щом някой не направи това, което е пожелала. Тази Айрис тук беше съвсем различна и той бе напълно запленен от нея.

Докато я гледаше, той си спомни как преди години Роуз бе поканила семейство Ричмонд за Коледа. Хелън не умееше да организира каквото и да е празненство, освен може би собствените си рождени дни. Мисълта за всякакви други празници й беше съвсем чужда.

Когато Роуз реши да поканят гости за Коледа, тя преобрази цялата къща. Украси всяко кътче от дома с изкуствени снежинки, книжни ангелчета, звънчета, а Зак бе набрал клонки хмел. Напълниха десет коледни чорапа с ябълки от Мисури, портокали от Мексико, ядки и шоколад, специално поръчан от Европа. Подаръците бяха толкова много, че камината едва се забелязваше.

Ала най-интересното нещо беше едно голямо кедрово дърво, което Роуз бе украсила, както го правеха немците емигранти в Остин. Намирането на дървото бе възложено на близнаците. Джордж го украси със свещи и пуканки, нанизани на връв, а най-отгоре Роуз постави един порцеланов ангел, който бе останал от майка й.

Когато Айрис влезе в къщата, застина като омагьосана, а очите й се разшириха от учудване. След това ходеше от стая в стая, без да може да откъсне поглед от украсата, чорапите с подаръците и изобилието от лакомства. Бе омаяна от магията на Коледа. Момиченцето бе забравило, че е красиво разглезено дете, което всички обожаваха. Беше просто едно обикновено момиченце, което току-що бе открило нещо ново и вълнуващо.

Монти никога не забрави този прекрасен ден, изпълнен с невинност и очарование. Дори и Хелън не бе успяла да помрачи магията на онзи следобед. Навярно това беше причината, поради която не можеше да забрави Айрис. В този миг осъзна, че може би все още търси невинното малко момиченце в красивата жена, в която Айрис се бе превърнала.

Струваше му се, че в момента вижда пред себе си привлекателната червенокоса красавица със зелени очи, омайваща усмивка и фигура, която караше тялото му да изгаря в огън: спящата девойка приличаше на ангел, който носеше мир и спокойствие.

Всичко, което Айрис не беше.

Все пак младият мъж чувстваше, че нещо от онази детска невинност се бе запазило в нея, поне в този миг.

Толкова много му се искаше да е така!

Господи, трябва съвсем да си е изгубил ума, щом може да стои на лунната светлина и да гледа тази жена. Сигурно имаше стотици мъже, които бяха стояли в краката й и бяха молили за нейната благосклонност. Всеки човек изглежда невинен в съня си. Близначките Аурелия и Джулиет бяха типичен пример за това. Младият мъж не познаваше други такива дяволчета, които изглеждаха толкова невинни, а всеки ден обръщаха ранчото наопаки и прибавяха по един бял косъм в косата на Роуз.

Навярно всички хубави жени изглеждаха така, когато спят. Ако Айрис изглеждаше по този начин и когато беше будна, сигурно никой мъж не би могъл да й устои.

По дяволите, не можеше да си позволи да бъде запленен толкова много от една жена, особено пък сега! Отпусна се на земята и се обърна с гръб към Айрис. Щеше да внимава да не й се случи нищо, но щом фургонът й станеше готов, щеше да раздели стадата и двамата щяха да поемат по различни пътища. Може би щеше да бъде още по-добре, ако ги разделяха на поне още две други стада. И следващия път, когато кравите й побегнат, нека някой друг да ги събере. Не желаеше неговите животни да загубят от теглото си и да пристигнат измършавели в Уайоминг. Трябваше да бъдат охранени, за да могат всяка пролет да раждат здрави теленца, които да израснат и да могат да бъдат продадени на добра цена.

Искаше да има най-богатото ранчо в Уайоминг. Искаше да докаже на Джордж и на всички останали, че го е постигнал съвсем сам.

 

 

— Не искам да имам нищо общо с него! — Седмица по-късно Карлос разговаряше със сестра си. — И никак не ми харесва да получавам заповеди от този човек.

— Монти и аз обсъждаме всичко всеки ден — отвърна Айрис, като се опитваше да успокои брат си. — Все едно, че получаваш заповедите от мен.

Разговаряха от седлата, докато обикаляха стадото. Шумът от копитата и тропотът на рогата почти заглушаваше думите им. Времето продължаваше да бъде сухо и горещо. Все още не бе станало пладне, но ризата на Айрис бе мокра от пот.

— Е, изглежда, сякаш само той заповядва. И не ми харесва да съм заобиколен от всички тези Рандолф. Може и да се бият като кучета помежду си, но са готови да се съюзят срещу целия свят.

— Тайлър почти не излиза от фургона с храната и дори не знае дали сме още в Тексас, или в Мексико — отвърна раздразнено Айрис, — а Зак е само едно преждевременно развито момче.

— Малките на гърмящата змия са също толкова опасни, колкото и голямата змия. Така е и с по-малките членове на семейство Рандолф. Никога не го забравяй!

— Не съм забравила нищо, което се отнася до семейство Рандолф — ядосано отвърна девойката. — Монти два пъти ми спаси живота. И два пъти ми върна кравите, които бях изгубила.

— Джо и аз намерихме последните.

— Монти щеше да ги намери и без вас. Аз му докарах само главоболия и неприятности, но той всеки път ми помагаше. А освен това ти даде и работа.

— Ти ми даде работата.

— Не. Монти първоначално не бе съгласен да останеш, но след това промени решението си.

— Защо?

— Това няма значение. Ако държиш да останеш, трябва да работиш с него. А аз искам да останеш — добави тя, като видя упорития поглед на Карлос. — Искам двамата да бъдем едно семейство.

— Та да приличаме на семейство Рандолф ли? — Той размаха пръст по посока на Тайлър, а гласът му показваше, че не смята семейство Рандолф за пример на подражание.

— Да, бих искала. Може всички да ги смятат за опасни, но е чудесно да знаеш, че има хора, които ще направят всичко за теб, каквото и да им струва това.

— Не се и съмнявам, че биха направили всичко, ако се отнася за самите тях — презрително отвърна Карлос. — Сигурен съм, че дори някой от тях да извърши убийство, останалите ще го защитят.

 

 

Айрис се измъкна от фургона си и въздъхна с облекчение. Струваше й се, че след като почти седмица бе спала под открито небе, най-после отново ще се наслади на удобството да спи в легло, но за нещастие кажи-речи през цялата нощ не успя да мигне. Във фургона се задушаваше и се чувстваше някак изолирана от всички останали.

Огледа се и пое дълбоко въздух. След праха, горещината и шума през деня, утринният въздух й се стори изумително чист и свеж. Тишината й действаше успокояващо. Наистина, шестте хиляди говеда вдигаха ужасен шум и това вече й действаше на нервите. Протегна се. Мускулите все още я боляха, но болката бе приятна.

Колкото и странно да беше, на Айрис вече й харесваше да става рано сутрин, преди изгрев-слънце, и да си ляга веднага щом се стъмни. Само преди няколко месеца никога не би предположила, че може да става преди девет часа и да си ляга преди полунощ. Погледна ръцете си и поклати глава: кожата им беше загрубяла и напукана, старите пришки се бяха превърнали в мазоли, но състоянието на ноктите й я накара да се намръщи. Винаги бе имала идеално поддържани нокти, а сега бяха отрязани.

Хелън по-скоро би постъпила в манастир, отколкото да се покаже с подобни ръце сред изисканото общество.

А дрехите й изглеждаха още по-зле. На няколко места висяха разкъсани парчета, които отчаяно се нуждаеха от игла и конец. Младото момиче сви рамене: нямаше какво да се направи, тя не умееше да шие. Все още не бе събрала достатъчно смелост, за да помоли някой от мъжете да я научи, но скоро щеше да го стори. Сигурно трябваше да изтърпи още доста унижения, преди да завърши това пътуване.

До слуха й достигна жалното мучене на теленце. Откакто онази крава я бе подгонила, вече можеше да разпознае този звук.

— Какво става? — попита тя готвача, когато приближи до фургона с провизиите.

Просто един от хората се кани да застреля телетата.

— Да застреля телетата! — извика Айрис. — И защо?

— Ние винаги застрелваме новородените телета или ги заменяме с фермерите срещу яйца и зеленчуци. Те са твърде слаби и не могат да останат със стадото.

— И къде ги води той?

— Не знам. Вероятно от другата страна на онези гъсталаци, за да не ги чуят кравите.

Айрис се отправи в посоката, откъдето се чуваше мученето. Вероятно бяха две теленца.

— Той не би искал да виждаш това — извика след нея Боб.

Но девойката нямаше намерение да гледа. Нямаше да позволи на никого да застреля нейните телета. Все едно да хвърлиш пари на вятъра.

Тя стигна до храстите точно когато Били Кътбърт опря дулото на револвера до главата на едно от теленцата.

— Спри! — извика Айрис и се спусна напред. — Да не си посмял да застреляш нито едно от моите телета.

— Франк ми заповяда да ги застрелям.

— Е, аз пък ти забранявам да го правиш. А сега ги върни обратно при майките им.

— Но те ще умрат — рече Били. — Майките им не могат да останат с тях.

— Тогава ние ще се погрижим за тях.

— Как?

Тъкмо щеше да отговори, че не знае, когато й хрумна една мисъл. Отначало не й хареса особено, но после сви рамене. Нямаше по-добро разрешение, а и нали трябваше да свикне с мисълта, че кравите са по-важни от хората, особено от самата нея.

— Ще ги настаним в моя фургон.

— Да не си полудяла? — извика Бил.

Девойката се засмя:

— Май се налага да отстъпя фургона си за тези две теленца.

— А ти къде ще спиш?

— На земята. Няма да повярваш, но спането на открито ми липсва.

Били тръгна след нея, като си мърмореше под нос. Малко по-късно, тъкмо когато мъжете сваляха последните мебели от фургона, се появиха Монти и Соления.

— Какво става тук? — попита Монти.

— Тя не ни позволява да застреляме тези телета — обясни Франк. — Щяла да ги настани във фургона си и да се грижи за тях, докато укрепнат.

— Не виждам никакъв смисъл да се убиват малките телета — каза Айрис. Почувства се нервна от проницателния поглед на Монти, но бе решила да не отстъпва. — Това не само е проява на разточителство, но е и жестоко.

Монти продължи да я гледа втренчено, сякаш искаше да прочете мислите й. Не й се мислеше по въпроса какво щеше да й каже, когато останеха сами. Само се молеше да не избухва пред станалите мъже.

— Нуждая се от всяка крава и от всяко теле — продължи младото момиче. — Ако застрелваме по две телета на ден, когато стигнем в Уайоминг, ще сме застреляли около двеста. А това означава, че ще сме изгубили две хиляди долара. А след три години телетата ще струват много повече.

— Всички знаят, че телетата трябва да бъдат застреляни — каза Франк.

— И явно всички са глупаци — рече Монти и слезе от коня. — Това е най-добрата идея, която съм чувал от доста време. — Той се обърна към Соления: — И ние трябва да се снабдим с фургон. Купи от някой фермер. Ако трябва, изпрати някой да го купи от форт Уърт, но тази вечер трябва да имаме фургон за малките телета. Наистина ли сама се сети за това? — попита той и се обърна към Айрис.

Тя кимна. Бе толкова смаяна от думите му, че не можеше да говори. За пръв път да направи нещо, което Монти да хареса, и то толкова много, че да смята да постъпи като нея. Не беше сигурна дали няма да припадне от изненада или да подскочи от щастие.

— Можеш да оставиш телетата си в моя фургон, когато го купим — рече Монти. — Няма нужда да се местиш от своя.

— Не го искам повече. Струва ми се неудобен, в него се чувствам като в клетка.

— Това ми се струва странно. Променила си се. Мислех, че си свикнала…

— Знам, но вече не съм такава.

Монти я изгледа внимателно:

— Непрекъснато ме изненадваш.

— Аз самата съм изненадана. Никога не съм предполагала, че ще се откажа от леглото си и ще предпочета да спя на голата земя.

— И аз никога не съм предполагал, че ще си отрежеш ноктите — замислено отбеляза Монти.

Айрис се опита да скрие ръцете си зад гърба, но той бързо ги хвана и разтвори дланите й.

— Имаш мазоли.

— Ти също.

— Такава ми е работата.

— Моята също.

— Май започваш да се превръщаш в истински ранчеро.

След тези смайващи думи Монти се метна на коня и препусна напред, като остави Айрис да гледа втренчено след него с отворена уста.

 

 

Монти се събуди, отхвърли одеялото, нахлузи ботушите, сложи шапката на главата си и скочи на крака. Имаше още половин час до изгрев-слънце, но той винаги бе на крак още щом отвори очи. Не се протягаше или излежаваше, за да подремне още малко. Винаги се събуждаше, изпълнен с енергия и желание за работа.

Утринта бе хладна и слънцето все още не се бе показало иззад сивите облаци. Животните още спяха и наоколо цареше тишина. Останалите каубои също все още не се бяха събудили напълно, но някои се размърдваха. Един мъж се бе подпрял на лакътя си и пушеше цигара. Ароматът на кафе и пържен бекон се смесваше с миризмата на тютюна.

Монти обичаше това време на деня. Беше все още тихо и спокойно, преди да започне новият ден, изпълнен с работа и напрежение. Имаше време да помисли за това, което предстоеше. Тревогите от предишния ден бяха вече минало. Започваше новият ден, а с него и новите грижи.

В лагера на Айрис бе тихо. След като нейният фургон беше поправен, тя се бе върнала да нощува в своя лагер. Монти бе казал, че трябва да опознае по-добре хората й, и през вечер също нощуваше в нейния лагер.

— Кафето е готово — каза готвачът и прекъсна работата си, за да подаде на Монти чаша горещо кафе. Той бе един от седмината мъже в лагера на Айрис, който не се оплакваше от заповедите на Монти.

— Благодаря — отвърна Монти и пое чашата. — Има ли нещо ново? — попита той и огледа мъжете над чашата си.

— Струва ми се, че нещо се мъти, но не знам какво. — Готвачът говореше тихо. — Има нещо, усещам го.

— С Франк ли е свързано?

— Не мога да кажа. Изглежда, че се държи еднакво с всички, но една част от хората знаят нещо, а останалите — не.

— Дръж си очите отворени! — каза Монти и стана.

Той се отправи към мястото, където спеше Айрис. Поколеба се дали да я събуди. Искаше тя да се върне да нощува в неговия лагер. Девойката съзнаваше, че трябва да стои при хората си, но не се чувстваше спокойна. През по-голямата част от времето не се отделяше от Карлос или от Монти.

Бе забелязал още нещо: никога не позволяваше на хората да я докосват. Това включваше и самия него. След всички усилия, които бе положила, за да го накара да я забележи, сегашното й поведение го озадачаваше. Отначало реши, че след като бе постигнала целта си и го бе принудила да пътуват заедно до Уайоминг, тя вече е загубила интерес към него.

Тази мисъл му причини болка, но той знаеше, че дори и да бе така, това не е единствената причина. Нещо безпокоеше Айрис, нещо, за което той нямаше ни най-малка представа.

Това със сигурност не се дължеше на Карлос. Грижите около стадото не оставяха много свободно време на Монти, но всеки път, когато успяваше да им хвърли поглед, Айрис и Карлос разговаряха, допрели глави една до друга. Монти се хвана, че тази гледка, както и привързаността на Айрис към Карлос, го дразнят, макар той да й беше наполовина брат.

Странното поведение на Айрис не се дължеше и на Риърдън. Той гледаше да не се мотае много-много из лагера и изчезваше веднага щом се нахрани. Младият мъж не знаеше какво изобщо търсеше Риърдън в този лагер, освен че се опитваше да спечели малко пари, но натрапникът определено не му харесваше. Риърдън не бе от хората, които биха седели на такова място без някаква особена причина, и то изгодна за самите тях. Той беше жесток и опасен: можеше да го прочете в очите му.

Не, въпреки присъствието на Риърдън имаше нещо друго и Монти бе решил да разбере какво е то.

 

 

— Защо той не разделя стадата? — обърна се Карлос към Айрис. През по-голямата част от деня бяха яздили заедно и бяха разговаряли, докато той работеше.

Животните се бяха разпръснали и спокойно пасяха. Айрис почти нямаше какво да прави, освен да се взира в безкрайната прерия, да мисли за бъдещето си и да се оплаква от горещината.

— Изгубихме много време последния път, когато животните се подплашиха и хукнаха да бягат — отвърна Айрис, — а Монти не иска да губи нито ден повече. Пролетта се очертава суха и гореща, а той бърза да се придвижим колкото може по-далеч на север, преди да е настъпило лятото.

— Може би той просто не иска да разделя стадата.

— Какво искаш да кажеш? — Айрис не му бе казала за подозренията си относно Франк и разговорът не й харесваше.

— Не знам, но не съм чувал някой да пътува с две стада едновременно.

— Защо? Много по-лесно е да се пътува с едно стадо, отколкото с две.

— И е много по-удобно за крадците на добитък.

Девойката се засмя:

— Не се страхувам, че Монти ще открадне кравите ми.

— А би трябвало. Говорихме с Джо миналата нощ. Той каза, че му се струва доста странно, че Монти се разпорежда с хората ти.

Айрис реши, че е време да бъде откровена с Карлос. Ако искаше наистина да бъдат едно семейство, не трябваше да има тайни от него. А и освен това бе уморена от необходимостта непрекъснато да защитава Монти. След всичко, което бе изтърпял заради нея, той не заслужаваше Карлос да се отнася с такова подозрение към него.

— Аз поисках стадата да бъдат заедно. — Карлос наистина не бе очаквал подобен отговор. — Не може да има двама водачи на едно стадо и аз възложих на Монти да отговаря и за моето…

— Позволила си на един непознат да отговаря за хората ти?

— Монти не е непознат. Семейство Рандолф са наши съседи, откакто татко купи ранчото. А и освен това той пропъди крадците, когато нападнаха стадото.

— Ти видяла ли си това?

— Да видя кое?

— Че е изгонил крадците.

— Не, но той ми каза, когато дойде да ми върне изгубените животни.

— Май си прекалено доверчива. Може да ти е казал така, за да ти хареса…

Айрис се засмя толкова силно, че няколко крави спряха да пасат и я погледнаха учудено.

— Не познаваш Монти, щом можеш да предположиш, че той иска да ми се хареса. По-скоро би ми казал направо, че аз му създавам само неприятности, и ще ми заповяда да се върна обратно вкъщи.

— Добре, но все пак трябва да признаеш, че той изцяло е придобил власт над стадото ти.

— Не, не е така. Самата аз го помолих за това.

— Защо?

— Защото тук става нещо нередно, а аз не знам какво е то. Още докато бяхме в ранчото, някой непрекъснато крадеше животните ни. Независимо от всички капани, крадците винаги успяваха да се измъкнат безнаказано.

— Искаш да кажеш, че са имали свой човек в ранчото?

— Сигурно. След това, като потеглихме, още в началото на пътуването някой подплаши стадото и се опитаха да откраднат нови животни.

— Ти не знаеш със сигурност…

— Монти ми описа единия от мъжете, които са нападнали стадото. Видях същия мъж да разговаря с Бил Ловел в ранчото още преди да тръгнем. А след това видях Франк и Ловел да разговарят доста тайнствено.

— Мислиш, че Франк е замесен?

— Не знам. Точно затова се зарадвах толкова много, когато те видях. Най-после има някой, на когото мога напълно да се доверя.

— Ако наистина ми вярваш, тогава послушай съвета ми и не се доверявай на Монти прекалено много.

— Но защо?

— Тези хора са прекалено богати, за да са спечелили парите си по честен начин. Носят се слухове, че баща им е откраднал заплатите на армията. Чух също, че един от братята Рандолф е извършил убийство и се измъкнал от бесилото с помощта на някакъв известен адвокат от изток. Всички знаят, че тези хора са опасни.

— Мога да поверя живота си на Монти.

— Ти вече си го направила, след като си му поверила стадото си.

Карлос пришпори коня и препусна към няколко бичета, които се бяха отклонили от пътя, като остави Айрис доста объркана от думите му. Не можеше да повярва, че Монти би се опитал да окраде стадото й, но Карлос бе посял в душата й семената на съмнението.

Защо наистина Монти бе променил решението си и се бе съгласил да й помогне? Във всеки случай не защото бе влюбен в нея. Тя почти не го виждаше през деня. И макар че не разбираше Монти, много добре знаеше, че влюбените млади мъже не се стараят да избягват предмета на своята страст.

 

 

Айрис бе помолила Карлос и Джо да я чакат до фургона с провизиите на „Кръг седем“. Мислеше да помоли Карлос да се съгласи да стане надзирател и искаше Монти да му позволи да работи заедно със Соления, за да може да усвои работата. Искаше и Джо да работи заедно с брат й. Монти едва ли би харесал тази идея и тя се страхуваше как да му каже.

Когато видя заедно Айрис, Карлос и Джо, Монти се намръщи.

— Имам нови задачи за вас двамата — започна Монти, без да слиза от коня, преди Айрис да успее да заговори. След това скочи на земята и отиде да си налее чаша кафе. Започна да говори, без да се обръща с лице към тях: — Джо ще язди след стадото, а Карлос — в началото. Айрис, ти ще яздиш с мен.

Бе се постарал да ги отдалечи максимално един от друг.

— След вечеря ще ви съобщя останалите задължения. А сега побързайте, тъй като останалите ви чакат.

— Исках да говоря с теб относно разпределението на работата — каза Айрис, раздразнена от факта, че Монти продължаваше да стои с гръб към тях. — Искам да промениш…

— Не мога да променям нищо. Ако го направя за тях, ще се наложи да променям задачите на всички останали. — Монти отпи голяма глътка кафе, изхвърли останалото и подаде чашата на Тайлър. След това се обърна към Карлос и Джо: — Какво още чакате?

— Нищо — отвърна Карлос и двамата се отдалечиха.

Младият мъж се обърна към Айрис:

— Ще се върна след петнайсет минути. Ще си готова ли дотогава?

— Разбира се, но…

— Сега нямам време. Ще поговорим по-късно. — След това се отдалечи и остави Айрис побесняла от гняв.

— Винаги ли се държи по този начин? — обърна се тя към Тайлър.

— Не. Обикновено е весел и непрекъснато се шегува. Понякога дори прекалява. Никога не съм го виждал толкова сериозен, както по време на това пътуване.

— Искаш да кажеш, че е опасен като змия — подхвърли Зак, който водеше един вол, за да го впрегне към фургона.

— Не е съвсем така — каза Тайлър и прибра във фургона последните съдове и холандската фурна. Взе канчето за кафе от огъня и няколкото останали чаши. После спусна покривалото на фургона и провери дали всичко е добре вързано и опаковано. Фургонът беше готов да потегли към следващото място, което Хен бе избрал за лагеруване.

— Изненадана съм, че някой от вас все още не го е убил — рече Айрис.

— Може и да сме се опитвали, но никой не може да го надвие — отвърна Зак, докато слагаше хамута на вола.

— Монти непрекъснато спори с Джордж, но винаги изпълнява това, което му се каже — каза Тайлър.

— Не мога да повярвам! — възкликна младото момиче.

— Никой от нас не може.

— Но Монти навярно би се опълчил и срещу самия Бог.

— Може би, но не и срещу Джордж.

— Направо не мога да повярвам. Никога досега не съм срещала човек като него, човек, който винаги е убеден в правотата си.

— Не познаваш Джордж — обади се Зак.

— Да, наистина не го познавам — съгласи се девойката, — но може би ще го опозная.

— Джордж никога не злоупотребява с властта и положението си — рече Тайлър и седна, за да чака Хен, — но всичко, което той казва, се изпълнява. Монти може и да пухти като жаба, и да недоволства, но все пак му се подчинява. Не би докоснал Джордж дори и с пръст.

— Защо? — попита Айрис. Не можеше да повярва, че Монти може да уважава някого чак толкова много.

— От една страна, защото Джордж е по-силен от него, а от друга, защото Роуз няма да му позволи.

— Роуз! — възкликна младото момиче. — Та тя едва стига до кръста на Монти.

— Роуз не би позволила на никого да безпокои съпруга й — рече Зак. — Тя ще стреля по Монти, ако опита да се сбие с Джордж.

— С ловджийската пушка — поясни Тайлър. — И Монти ще измъква сачми от задника си поне половин година.

След този разговор Айрис не знаеше дали всички от семейство Рандолф са луди, включително Роуз, или самата тя е на път да полудее, обаче твърдо реши да не позволява на Монти да прави повече забележки относно нейното семейство. Майка й може да беше изключителна егоистка, а баща й — прекалено мекушав и отстъпчив, но поне си бяха съвсем нормални хора.

Тъкмо се канеше да попита още нещо, когато Хен пристигна. Той скочи от седлото, а Зак и Тайлър побързаха да отведат коня му.

Хен взе една чаша изстинало кафе, отпи набързо няколко големи глътки и изхвърли останалото.

— Преди да тръгнеш, напълни варела с вода — каза той на Тайлър. — Че скоро няма да попаднем на свестен поток.

— Защо? — попита Айрис.

— Не е валяло — отвърна Хен и потупа коня, който Зак бе довел за него. — Водата няма да стигне за нашите стада, а за тези, които идват след нас, съвсем няма да има.

— И какво ще правим?

— Попитай Монти — процеди Хен. В гласа му ясно се долавяше недоволство и раздразнение, че тя пътува с тях. — Нали той отговаря за всичко!