Джудит Макнот
Нежна победа (16)

Шестнадесета глава

Кати рязко вдигна глава, когато чу падре Грегорио да произнася от олтара името й, последвано от това на Рамон. Обявяваше годежите, разбра тя. Сякаш всички посетители на неделната служба се извърнаха назад към крайната пейка, на която седяха тя, Рамон, Габриела, съпругът й и цялото семейство на Рафаел.

Селяните очевидно знаеха кой е Рамон Галвера Винсенте, но в това нямаше нищо чудно: нали той се беше родил тук. По-учудващо беше отношението им към него. От мига, в който се беше появил в църквата заедно с Кати, всички го наблюдаваха с открит интерес. Някои от хората с усмивка му кимнаха, но и по техните лица се четеше любопитство, примесено с колебание и дори страхопочитание.

Разбира се, държанието му преди службата беше такова, че обезкуражаваше всеки, който би желал да завърже приятелски разговор с него.

Той с надменна усмивка беше огледал присъстващите и беше седнал до годеницата си, изцяло вглъбен в себе си.

Кати се настани на неудобната дървена пейка и си даде вид, че цялото й внимание е погълнато от проповедта на падре Грегорио, но всъщност не разбираше нито дума от нея. Вече беше започнала да се пита дали по някакъв каприз на съдбата двамата с Рамон не можеха да останат по-задълго сами. През изтеклите седем дни нямаше случай, в който да могат „да се наслаждават един на друг“, противно на нейните и на Рамон очаквания.

В петък, докато получаваше страстните му целувки в знак на благодарност за букета, небето се беше покрило с плътни тъмни облаци. Слънцето съвсем се беше скрило зад тях. Изля се пороен дъжд. Прекараха приятна вечер, играейки карти с Габриела и съпруга й, но сетивата им не бяха задоволени.

В събота небето се проясни. Мъжете цял ден работиха по къщата. Електричеството отново беше прокарано и когато ставаше тъмно, Рамон нареждаше на работниците да продължат ремонта вътре. Така къщата отпадна като възможно място за срещи. Късно следобед в събота Едуардо подхвърли на Рамон, че на Кати може би ще й хареса да направи кратка екскурзия до фосфоресциращия залив.

Тя беше учудена, че точно Едуардо се сети да ги подкани да излязат на романтична разходка и че дори им предложи колата си, за да отидат до югозападния бряг на острова. Не можеше да си представи Едуардо в ролята на Купидон, след като непрекъснато усещаше неодобрителния му поглед върху себе си. Тайната се изясни в момента, в който Кати с радост прие предложението.

— Значи решено — каза Едуардо. — Двамата с Габриела много се радваме, че ще ни правите компания.

Това ги лиши от възможността да останат сами в къщата на домакините си, докато те двамата се разхождаха по залива. От изненадата, изписала се по лицето на Рамон, Кати разбра, че е сърдит на приятеля си.

Като се изключи това, вечерта наистина беше приятна. В началото Рамон намусено мълчеше, седнал до Кати на задната седалка. Тя чудесно разбираше, че постъпката на Едуардо е причината за мрачното му настроение, затова пусна в ход най-очарователната си усмивка. Скоро той весело се смееше, докато се опитваше да отговори изчерпателно на многобройните й въпроси.

Фосфоресциращият залив възпроизведе неописуемо силно впечатление върху Кати. Тежките облаци, които бяха довели дъжда и бяха прогонили повечето туристи от залива, скриваха луната. Наеха моторна лодка и навлязоха навътре във водата. Кати се извърна назад, за да види зелените светлинки, сочещи дирята на моторницата. Рамон й предложи да потопи ръката си във водата и когато тя вдигна мократа длан към очите си, забеляза по нея да блещукат същите зелени светлинки. Дори рибите, които подскачаха във водата, оставяха бляскава диря след себе си.

Рамон спокойно се беше отпуснал върху седалката на лодката и имаше вид на доволен местен жител, угаждащ на трима туристи. Забавляваше се от радостната възбуда, обхванала Кати, но още повече се забавляваше, като пречеше на желанието на Едуардо да открадне няколко романтични мига насаме със своята съпруга. Всеки път, когато той им предлагаше да минат на предната седалка, Рамон с добродушна наивност отклоняваше предложението:

— Тук ни е много удобно, Едуардо. Не се притеснявай.

В края на вечерта Едуардо изглеждаше изнервен, а Рамон се усмихваше със задоволство.

Разнесе се тътен. Светкавица проряза тъмното небе. Кати кисело се усмихна: очевидно времето щеше да ги принуди да прекарат още един ден на закрито. Още един ден и една вечер, в които двамата нямаше да останат насаме.

 

 

— Денят е чудесен за пазаруване — обяви Габриела в осем и половина на следващата сутрин. Беше дошла да си изпие кафето в спалнята на Кати. — Слънцето отново се показа — добави радостно тя и приседна на леглото. Докато отпиваше от чашата си и развеселено наблюдаваше суетящата се пред огледалото Кати. Предстоеше й важна задача — да се приготви за срещата с падре Грегорио.

— Достатъчно скромна ли изглеждам, как мислиш? — обърна се към нея тя и стегна златистия колан на широката си бяла рокля със затворено деколте.

— Изглеждаш страхотно — усмихна се Габриела. — Изглеждаш такава, каквато си винаги — красива!

Кати със смях прие комплимента на приятелката си. Обеща, че ще се върне веднага щом приключи разговора със свещеника, и излезе.

Петнадесет минути по-късно вече не се смееше. Седеше като закована на стола и се изчервяваше под критичния поглед на падре Грегорио.

— Попитах ви дали Рамон знае, че сте използвали своите пари, своите кредитни карти, за да платите мебелите за онази къща? — повтори злокобно свещеникът.

— Не — призна тя. — А вие как разбрахте?

— И до това ще стигнем — изрече той сърдито. — Първо искам да знам дали ви е известно, че Рамон се връща в това село след дългогодишно отсъствие? Че го е напуснал преди много години заради нещо по-добро?

— Да… за да работи за фирма, която наскоро е фалирала.

Признанието й още повече ядоса възрастния свещеник.

— В такъв случай ви е ясно и това, че Рамон се е върнал тук, за да започне от нулата?

Кати кимна. Чувстваше, че всеки момент върху нея ще се изсипят куп стрели, но не беше сигурна от коя посока ще дойдат.

— Имате ли представа, уважаема сеньорита, колко сила и кураж се искат от един мъж, за да се върне той в родното си място не като преуспяващ човек, а като пълен неудачник? Разбирате ли какво изпитание за неговата гордост е да се среща непрекъснато с хора, които знаят, че ги е напуснал, защото е постигнал голям успех, и които сега са свидетели на неговото поражение?

— Не мисля, че Рамон се чувства победен или опозорен — възрази тя.

Падре Грегорио силно удари с длан по бюрото.

— Не, той не е опозорен, но скоро ще бъде, и то благодарение на вас! Благодарение на вас всички хора в селото ще говорят, че си е намерил богата годеница от Америка, за да му купува кърпите, с които да си бърше ръцете.

— Никой не знае, че съм плащала половината от сметките! — избухна Кати. — Освен вас и… никой друг. — Бързо замълча. Не искаше да изложи Габриела на гнева на светия отец.

— Никой друг, освен мен и вас — подигравателно изрече падре Грегорио. — И Габриела Алварес, разбира се. А също и половината село, което в същия този миг клюкарства по въпроса с другата половина! Стана ли ви ясно какво искам да кажа?

Тя мълчаливо кимна. Идеше й да потъне в земята от срам.

— Очевидно Габриела е скрила от Едуардо този факт, иначе той отдавна щеше да е разказал на Рамон. Накарали сте я да измами собствения си съпруг заради вас!

Кати отчаяно се опитваше да запази самообладание.

— Сеньорита Конъли, има ли някаква — дори и съвсем слаба вероятност — да не сте подозирали, че Рамон ще е недоволен, ако узнае за вашата постъпка?

Прииска й се да се хване за това извинение като удавник за сламка, но гордостта не й позволяваше да лъже.

— Не. Споменах на Рамон, че искам да платя част от мебелите, но той… той не беше във възторг от идеята. — Очите на свещеника се присвиха. — Добре де, всъщност той беше категорично против.

— Значи Рамон ви е казал да не плащате, но вие въпреки това сте го направили?! Вие не сте го послушали.

Търпението й се изчерпа.

— Не използвайте пред мен думата „послушание“, падре. Аз не съм дресирано куче. Искам да ви припомня, че съм похарчила моите пари. Водила съм се от желанието да помогна на Рамон и това едва ли може да се нарече престъпление!

— Помощ! — Гневът на стареца избухна с всичка сила. — Това ли е Рамон за вас — благотворителна касичка, обект за съжаление?

— Не! Разбира се, че не! — Беше ужасена от този развой на нещата.

— Щом плащате половината от стойността на всяка закупена от вас вещ, значи харчите двойно повече от това, което той може да си позволи. Толкова ли сте капризна, че да държите да получите онова, което искате веднага, на секундата?

Кати си помисли, че в сравнение с това испанската инквизиция трябва да е била като детска игра. Не можеше да избегне въпроса, но и не можеше да каже истината — че плаща половината от всяка сметка, за да не се чувства задължена да се омъжи за Рамон.

— Чакам отговор.

— Бих искала да мога да ви отговоря, но нямам отговор. Не съм го направила по никоя от изброените от вас причини. Трудно е да се обясни.

— А още по-трудно — да се разбере. Всъщност, сеньорита, не ви разбирам. Габриела е ваша приятелка, но не се поколебахте да я направите своя съучастница. Живеете под покрива на Едуардо, но не се посвенявате да му се отплатите за гостоприемството, като карате жена му да го заблуждава. Искате да се омъжите за Рамон, но не го уважавате, лъжете го и го позорите. Как можете да постъпвате така с човека, когото обичате?

Лицето й пребледня и падре Грегорио недоволно поклати глава. Когато отново заговори, тонът му беше по-мек:

— Сеньорита, въпреки всичко не мога да повярвам, че сте безсърдечна егоистка. Сигурно сте имали достатъчно основателна причина, за да постъпите по този начин. Ако се опитате да ми обясните, ще ви разбера.

Кати само го погледна. Нямаше сили да продума.

— Кажете ми! — повиши глас той. — Кажете ми, че обичате Рамон и че не сте имали представа какви клюки ще плъзнат из селото. Ще приема това. Дори ще ви помогна да го обясните на Рамон. Само го кажете и веднага ще престанем с тези наши разговори.

Стомахът й болезнено пулсираше, но бледото й лице излъчваше спокойствие.

— Не ви дължа никакво обяснение, падре. Нито пък смятам да обсъждам с вас чувствата си към Рамон.

Рошавите му вежди заплашително се свъсиха. Той се облегна назад и я измери с поглед.

— Няма да обсъждате с мен чувствата си към Рамон, защото не изпитвате такива… Нали?

— Не съм казала подобно нещо! — отрече Кати, но дланите й конвулсивно се вкопчиха една в друга.

— Можете ли да потвърдите, че го обичате?

Емоциите се надигнаха в нея и заплашваха да я разкъсат на парчета, а тя се чудеше защо става така, но не можеше да ги контролира. Опита се да каже думите, които свещеникът очакваше да чуе; искаше да го увери в нещо, което той имаше правото да знае, но не можа. Вдигна поглед и мълчаливо се втренчи в него.

Раменете на падре Грегорио се изопнаха. Той заговори. Доплака й се от ужасната безнадеждност в думите му.

— Разбирам — каза свещеникът. — Питам се каква ли съпруга на Рамон би излязло от вас?

— Добра! — почти изсъска Кати.

Силата на емоциите й го озадачи. Падре Грегорио отново се втренчи в нея, сякаш наистина се опитваше да проникне в душата й. Изглежда, в крайна сметка откри нещо у нея, защото когато заговори, гласът му прозвуча почти нежно:

— Много добре. Ще приема този отговор.

Тази неочаквана реакция оказа невероятен ефект върху Кати. Тя цялата затрепери, обзета от облекчение и тревога.

— Ако ми кажете, че сте готова да изпълнявате задълженията си на негова съпруга, ще ви повярвам. Ще поставяте ли желанията на Рамон преди своите, ще уважавате ли и ще цените ли неговия…

— Авторитет? — подсказа му Кати. — Не забравяйте да попитате дали ще му се „подчинявам“ — добави дръзко и се изправи. — Нали това се канехте да ме питате?

Падре Грегорио също стана.

— Да предположим, че е така. Е? — хладно попита той. — Какво ще отговорите?

— Точно това, което всяка жена с малко здрав разум в главата би отвърнала на такъв обиден въпрос! Аз няма никога няма да обещая подчинение пред който и да е мъж. Подчиняват се животните и децата, не и жените.

— Свършихте ли, сеньорита?

Кати с мъка преглътна и кимна.

— Тогава ми позволете да ви спомена, че нямах намерение да използвам думата „подчинение“. Щях да ви попитам дали ще уважавате желанията на Рамон, а не неговия авторитет. За ваше сведение щях да задам същите въпроси и на Рамон.

— Съжалявам — тихо каза Кати и сведе засрамено очи, — мислех, че…

— Няма нужда да се извинявате — уморено въздъхна падре Грегорио. Той се обърна и отиде до прозореца, гледащ към църквата и малкия площад. — Няма нужда да идвате отново при мен — добави, без да я поглежда. — Ще съобщя на Рамон какво е моето решение.

— А именно?

Свещеникът поклати глава.

— Искам да помисля известно време, преди да реша окончателно.

Тя нервно прокара пръсти през косата си.

— Падре Грегорио, вие не можете да ни попречите да се оженим. Ако вие не ни венчаете, ще го направи някой друг.

Раменете му се изопнаха. Той бавно се обърна и я погледна:

— Благодаря ви, че ми припомнихте за моите ограничени прерогативи, сеньорита. Щях да бъда много разочарован, ако не бяхте открили нов начин да ме нападнете, преди да си тръгнете оттук, за да си изградя възможно най-лошо мнение за вас.

Кати пламна от гняв.

— Вие сте най-самодоволният, най-надут… — Дълбоко пое дъх и продължи по-спокойно: — Не ме интересува какво е вашето мнение за мен.

Падре Грегорио се поклони с пресилена любезност и рече:

— Отново ви благодаря.

 

 

Кати отскубна тревичките и ядосано ги захвърли. Седеше на голяма плоска скала, опряла гръб на дървото зад нея, зареяла поглед в далечината. Залязващото слънце хвърляше златисти и розови отблясъци, но гледката не успя да укроти гнева й от сутрешната среща с падре Грегорио. Това не постигнаха и шестте часа, прекарани с Габриела в обиколка из магазините. Мъжете, работещи на къщата, вече прибираха своите инструменти и се отправяха към домовете си. Щяха да вечерят, а после да се върнат, за да продължат работата си.

Кати се зачуди къде ли се беше дянал Рамон. Не го беше виждала цял ден, но беше така ядосана на себе си и на свещеника, че не бе забелязала отсъствието му. Как беше посмял онзи старец да поставя под съмнение чувствата и мотивите й!

— Надявам се, че не мислиш за мен, като гледам яростното изражение на лицето ти — разнесе се плътен глас над нея.

Кати изненадано вдигна глава. Лъскавата й коса се разпиля по раменете. На крачка от нея стоеше Рамон. Едрата му фигура скриваше слънцето от погледа й. Видът му й подсказваше, че цял ден е работил във фирмата — беше свалил сакото си, разкопчал горното копче на снежнобялата си риза и навил ръкавите й до лакти. Гледаше я с любопитство.

Кати го поздрави с изкуствена усмивка.

— Аз всъщност…

— Кроеше планове за убийство ли? — сухо предположи той.

— Нещо такова.

— Познавам ли набелязаната жертва?

— Падре Грегорио — призна тя и стана.

Рамон пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Видях го в селото преди няколко минути, Кати. Отказва да ни венчае.

Заболя я, че антипатията на падре Грегорио е толкова дълбока. Красивото й лице пламна от възмущение.

— Обясни ли ти защо?

Неочаквано Рамон се усмихна с една от онези чувствени усмивки, които караха дъха й да спира.

— Изглежда, падре Грегорио смята, че ти липсват определени качества, които биха те превърнали в добра съпруга.

— Като какви например?

— Смирение, покорство и уважение към чуждия авторитет.

Кати се разкъсваше между чувството за вина и омразата.

— А ти какво му каза?

— Че искам съпруга, а не кокер шпаньол.

— И?

Черните очи на Рамон весело блеснаха.

— Падре Грегорио мисли, че ще се чувствам по-добре, ако си взема кокер шпаньол.

— Наистина ли?! Ако питаш мен, този стар тиранин проявява особена загриженост за твоето добруване!

— Той всъщност е загрижен за твоето бъдеще. Наистина се страхува, че ако поживеем известно време заедно, може да се изкуша да те убия.

Кати се обърна с гръб към него, за да прикрие гнева и обидата, които я бяха обзели.

— Много ли е важно за теб неговото мнение?

Рамон сложи ръце на раменете й.

— Знаеш, че не. Затова пък всяко отлагане на сватбата ни е важно за мен. Ако падре Грегорио не промени намерението си, ще трябва да потърсим друг свещеник в Сан Хуан и вероятно ще трябва да изчакаме още три седмици, за да се повтори процедурата с обявяването на годежа ни. Искам да се оженим в неделя, Кати, а падре Грегорио е единственият човек, който може да направи възможно това. Всичко останало върви по план — ремонтът на къщата ще приключи тази вечер, родителите ти вече са направили резервации за самолета в събота, а аз съм запазил за тях апартамент в хотел „Хилтън“.

Кати потръпна от допира на мускулестото му тяло към нейното. Дъхът му галеше косата й.

— Падре Грегорио замина за остров Виекуес. В четвъртък се връща. Искам да го посетиш и отново да поговориш с него. Опитай се да му дадеш уверенията, които очаква.

Рамон я обърна с лице към себе си и покри устните й със своите.

— Ще направиш ли това за мен? — промърмори дрезгаво.

Кати се загледа в силните му чувствени устни. Вдигна поглед и го потопи в бездънните му очи. Цялата й съпротива изчезна. Рамон я желаеше отчаяно. Тя го желаеше не по-малко.

— Да — прошепна.

Когато устните й се разтвориха, Рамон застена от удоволствие. Звукът сякаш отключи някаква примитивна сила у Кати. Тя открито посрещна страстта му, копнееше да му достави същото удоволствие, което й доставяше той. Целувките им бяха дълбоко еротични, телата им се преплитаха едно в друго.

Кати разочаровано изохка, когато той отдели устни от нейните и вдигна глава. Отвори очи и като през мъгла срещна погледа му.

— Обичам те — ясно изрече той.

Тя отвори уста да отговори, но не можа. Стомахът й болезнено се свиваше. Опита се да промълви: „Обичам те“, но думите, които беше крещяла отново и отново през онази ужасна вечер с Дейвид, заседнаха в гърлото й.

Кати обви ръце около шията му и с яростно настървение започна да го целува, усещайки как цялото му тяло се напряга да я отблъсне.

Болката беше прерязала сърцето му като нажежен кинжал. Тя не го обичаше. По дяволите! Не го обичаше!

— Не… Не мога да ти кажа това — изхлипа Кати и се притисна още по-силно към него. — Не мога да ти кажа думите, които толкова искаш да чуеш! Просто не мога!

Рамон впи поглед в нея. Мразеше я. Мразеше и себе си, че я обича. Хвана китките й, за да свали ръцете й, но тя упорито поклати глава и още по-здраво го прегърна. От прекрасните й сини очи потекоха сълзи.

— Не спирай да ме обичаш само защото още не мога да ти кажа тези думи — замоли го отчаяно. — Моля те, недей!

— Кати! — дрезгаво рече той и впи пръсти в раменете й. Щеше да се освободи от ръцете й, да се откъсне от нея.

Тя осъзна това и прошепна:

— Моля те, недей!

Тласкан от невидима сила, Рамон я сграбчи в прегръдките си. Страстната й целувка още по-силно разпали пламъка на желанието в него.

— Кати — прошепна Рамон нещастно и тя го целуна с жар, каквато не бе виждал у нея. — Кати… Кати… Кати…

Тя го обичаше! Знаеше! Чувстваше го. Може би не беше в състояние да изрече думите, но тялото й говореше достатъчно красноречиво за това. Никоя жена нямаше да предложи с такъв плам тялото си на мъж, ако не му е дала сърцето си.

Той нежно я положи на тревата. Кати нито за миг не откъсна устни от неговите. Ръцете й трескаво го галеха, караха го да пламти. Рамон бързо смъкна ризата си. Беше съгласен да изгори, да се превърне в пепел, щом любимата му щеше да бъде в пламъците заедно с него.

Ръцете му се плъзнаха под блузата и сутиена й, насладиха се на голите й гърди. Покри устните й със своите, а настойчивият тласък на езика му й подсказа какво иска да направи той с нея. Кати с радост беше готова да го приеме.

Легна на гръб и я придърпа върху себе си. Очите му не се откъсваха от нежните й гърди.

— Копнея за теб — прошепна задавено. — Толкова силно те искам, че чак ме боли! — Придърпа я към себе си и тихо изрече: — Направи така, че болката ми да стане непоносима, Кати!

И тя го направи. Целуваше го, изтръгвайки от гърдите му стонове на задоволство. Възбуждащо галеше пулсиращата му мъжественост, а той се притискаше плътно към нея, сякаш да я погълне с тялото си, да й позволи да го доведе до агонизираща страст. Рамон се претърколи на една страна, повличайки я със себе си.

Кати отвори очи. Той дишаше учестено, очите и лицето му пламтяха от желание. Тя му поднесе устните си.

— Караш ме да губя разсъдъка си, Кати — с въздишка призна той.

Тя очакваше да довършат започнатото. Вместо това Рамон легна по гръб, положи главата й на рамото си и се загледа в звездното небе. Кати лежеше смутена до него.

Не разбираше защо така внезапно беше прекъснал започнатото. Може би беше решил, че на нея така й се иска? Но тя не желаеше да спират! Цялото й тяло жадуваше за неговото. Кати се надигна, твърдо решена да поеме инициативата в свои ръце.

— Ако си на път да загубиш разсъдъка си, вината не е моя — промълви и преди Рамон да успее да й отговори, докосна ухото му с език.

Нежно обгърна талията й с ръка. Тялото му потръпна, когато върхът на езика й се спусна по-навътре.

— Кати, спри! — извика. — Иначе ще ти направя същото нещо и на теб.

Без да обръща внимание на предупреждението му, тя продължи да го възбужда.

— Вече си го правил — прошепна. — И много ми хареса.

— На мен също ми харесва, затова искам да спреш.

Кати събра целия си кураж. Опря се на лакът и за момент се загледа в сребърния медальон, окачен на шията му, после потърси погледа му и тихо рече:

— Рамон, не ти ли е хрумвало, че изобщо не е необходимо да спираме? — Пръстите й нежно проследиха пътя на сребърната верижка.

Той хвана ръката й и промърмори:

— Хрумвало ми е. Около двеста пъти през последните десет минути.

— Тогава защо да спираме?

Той извърна лице нагоре и се загледа в ярките звезди, блещукащи весело върху индиговосиньото небе.

— Защото работниците всеки момент ще се върнат, за да продължат ремонта.

Това, разбира се, беше вярно, но не то беше истинската причина за отдръпването му. Ако беше напълно сигурен в любовта на Кати, просто щеше да я отведе някъде другаде, където никой нямаше да ги смущава. Ако беше уверен, че тя го обича, щеше да се люби с нея всеки ден от мига на пристигането им в Пуерто Рико. Ако Кати го обичаше, физическото единение между техните тела само щеше да закрепи и задълбочи връзката им.

Но в случай, че тя изпитваше към него само силно физическо влечение, ако тази беше единствената причина, поради която се беше съгласила да стане негова жена, тогава задоволяването на страстта й преди сватбата можеше да я накара да се откаже от пътя си към олтара. Рамон не желаеше да поема такъв риск. В никакъв случай. В продължение на девет дни той разпалваше страстта й, без да има намерение да я задоволи. Съвсем умишлено изостряше сексуалния й апетит, без да утоли нарастващия й глад. Кати първо трябваше да се омъжи за него, после щеше да получи онова, за което копнееше.

От момента, в който я беше взел в прегръдките си, между двамата беше прехвръкнала искрата на силното физическо привличане. Той я беше усетил и оттогава насам непрекъснато се възползваше от нея. Срамуваше се от своето държание. Тя му вярваше, а той използваше желанието й като оръжие, с което да я принуди да се омъжи за него. Но се оказа, че оръжието е нож с две остриета, защото то се забиваше и в него всеки път, когато я милваше, целуваше, възбуждаше. Беше истинско мъчение да я държи в прегръдките си пламтяща от страст; да знае, че желанието я разкъсва и е готова да му се отдаде, а той да се отдръпва в последния момент.

Що за човек беше той, питаше се Рамон. Отговорът беше толкова унизителен, колкото и въпросът: беше просто мъж, дълбоко влюбен в жена, която очевидно не изпитваше обич към него. Гневно отблъсна тази мисъл. Кати го обичаше! Усещаше го при всяка тяхна целувка. За бога, трябваше да я накара да го признае преди сватбата им! Щеше да я накара!

Ами ако не успееше?

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Ако не успееше, щеше да я остави да си отиде. Гордостта и самоуважението му бяха достатъчно силни, за да не допуснат той да живее с жена, която не го обича. Нямаше да може да понесе срама и болката от една несподелена любов.

Кати се размърда до него и го изтръгна от вглъбеността му.

— Време е да тръгваме — каза Рамон и с неохота се надигна. — Габриела и Едуардо ни очакват за вечеря. Ще се чудят къде сме се запилели.

Кати се усмихна кисело и започна да оправя дрехите и косата си.

— Габриела знае къде сме, а Едуардо веднага ще реши, че съм те завлякла някъде с намерението да те прелъстя. Щом става дума за мен, той е склонен да допусне най-лошото.

Рамон учудено я погледна:

— Едуардо изобщо не се притеснява, че ще отнемеш девствеността ми, Кати. Той много добре знае, че съм я загубил много отдавна — доколкото си спомням в същата нощ, в която и той загуби своята.

Младата жена вирна брадичка, демонстрирайки пълна липса на интерес, но когато зададе въпроса си, той долови ревността й. Рамон беше доволен. Тайно се беше надявал на подобна реакция:

— На колко години си бил тогава?

— Не е толкова важно — засмя се той.