Джудит Макнот
Нежна победа (11)

Единадесета глава

Кати излезе от дамската тоалетна и се насочи към багажното отделение, където стоварваха куфарите и чантите, пристигнали с полета „Маями — Сан Хуан“.

Усети, че вълнението от очакването нараства, когато чу съобщенията на испански език, а после — на английски. Вляво от нея се набиваше на очи група руси мъже, които според нея разговаряха на шведски. Зад гърба й звучеше френска реч. Със задоволство установи, че Пуерто Рико привлича почиващи и туристи не само от САЩ, но и от много европейски страни.

Потърси с поглед Рамон и го видя да кима на някакъв носач, който в същия миг обърна количката си и се насочи към шестте куфара марка „Гучи“. Кати вътрешно се усмихна, защото всички наоколо махаха нервно с ръце и викаха на претрупаните с работа носачи, опитвайки се да привлекат вниманието им, а годеникът й беше постигнал това само с едно кимване. И нищо чудно, с гордост си рече тя. С тъмния си костюм за делови срещи и със строгата си вратовръзка той беше най-впечатляващият мъж, който някога беше виждала. Цялата му фигура излъчваше огромен авторитет и хладна решителност, които не можеха да убегнат дори от окото на обикновен носач. Като го гледаше, си помисли, че Рамон прилича по-скоро на богат бизнесмен, отколкото на борещ се за оцеляването си беден фермер. Трябва и носачът да беше помислил така и вероятно в момента очакваше да получи тлъст бакшиш заради услугата. Кати с неудобство се зачуди дали годеникът й осъзнава това.

Защо не беше предложила сами да носят багажа си? Биха могли да се справят на два-три курса, тъй като Рамон носеше само един куфар и една по-малка чанта. Беше време да свиква да бъде икономична, да не забравя, че годеникът й разполага с много малко пари и че дори се налага да кара камион, за да печели допълнително.

— Готова ли си? — попита я той, хвана я нежно за лакътя и започна да си проправя път сред навалицата.

Пред входа на летището чакаше цяла върволица таксита. Носачът се насочи към първата кола, последван от Кати и Рамон.

— Времето тук винаги ли е така прекрасно? — попита тя, вдигайки лице към лазурното синьо небе, покрито с пухкави бели облачета.

Усмивката на Рамон й подсказа силното му желание тя да хареса бъдещия си дом.

— Обикновено да — отвърна той. — Температурата почти винаги е около двадесет и осем градуса, а лекият източен ветрец е такъв, че… — Рамон отправи бърз поглед към носача, за да види дали се е отдалечил достатъчно, и онова, което се канеше да каже, остана недоизречено.

Тя проследи ядосания му поглед и видя, че багажът им се товари в един лъскав ролс-ройс, застанал начело на редицата от чакащи таксита. Отстрани на колата беше застанал униформен шофьор с фуражка и внимателно надзираваше работата на носача. Когато Рамон и Кати приближиха, шофьорът любезно отвори задната врата и отстъпи почтително, за да могат да влязат.

Кати нерешително се спря и погледна към Рамон. Той се обърна към шофьора и го попита нещо на испански, а последвалият отговор го доведе до ярост. Без да каже нито дума повече, Рамон й помогна да се настани в хладното, облицовано с бяла кожа купе на луксозната лимузина.

— Какво става? — попита Кати, веднага щом годеникът й седна до нея. — Чия е тази кола?

Той изчака шофьора да затвори вратата им и едва тогава отговори на въпроса й. Гласът му потрепваше от едва сдържан гняв.

— Колата е на един човек, който притежава вила на острова, но много рядко идва тук. Гарсия, шофьорът, е… много стар приятел на семейството ми. Като разбрал, че пристигаме днес, решил да дойде да ни посрещне.

— Колко любезно от негова страна! — възкликна доволно Кати.

— Казах му, че не съм искал да прави това за мен.

— О! — възкликна объркана тя. — Е, сигурна съм, че намеренията му са били добри.

Рамон отново насочи вниманието си към шофьора, който седеше зад волана и с очакване ги гледаше в огледалото за обратно виждане. Натисна бутона, който сваляше стъклената преграда между шофьора и пътниците и даде инструкциите си на испански. После стъклото отново се вдигна нагоре и ролсът плавно се отдели от бордюра.

Кати никога не се беше возила в подобна кола и беше силно впечатлена. Прокара пръсти по невероятно меката бяла кожа на седалката.

— Какво е това? — попита, наведе се напред и натисна един бутон, монтиран на гърба на седалката на шофьора. Със смях се отдръпна, когато малка масичка от розово дърво се разгъна пред нея. Вдигна капака. Вътре откри листи за писане, златни перодръжки и дори мъничък златен кламер.

— Как се прибира това нещо? — запита, след като безуспешно се опита да повдигне масичката и да я избута нагоре.

— Натисни отново същия бутон.

Кати последва съвета на Рамон. С леко бръмчене розовата масичка се отдръпна, сгъна се и зае предишното си място, а капакът се спусна и я скри от погледите им.

— А този бутон какво прави?

Рамон я наблюдаваше безстрастно.

— Отваря барчето, монтирано в седалката пред мен.

— А къде са телевизорът и стереоуредбата? — пошегува се тя.

— Под масичката за писане и барчето.

Усмивката й угасна. Беше разбрала, че Рамон не споделя възторга й от луксозната кола. След кратко колебание рече:

— Собственикът на тази кола трябва да е невероятно богат.

— Беше.

— Беше? — повтори тя. — Умрял ли е?

— Във финансово отношение все едно, че е мъртъв. — Той извърна глава и се загледа навън през стъклото.

Объркана и засегната от неговата студенина, Кати унило обърна глава на другата страна и потъна в мисли.

Рамон неочаквано хвана ръката й и силно я стисна.

— Бих искал да мога да ти дам цяла дузина коли като тази, Кати — изрече през стиснати зъби той, без да откъсва очи от прозореца.

Кати беше твърде поразена, за да отговори. Изпита огромно облекчение и шеговито отвърна:

— Бих искала да можеше да си позволиш да ми дадеш само една подобна кола. В края на краищата скъпата кола е гаранция за щастие, нали така? — Рамон остро я погледна и тя с преувеличен ужас разшири невинните си сини очи. — Ами да! Дейвид ми подари порше като сватбен подарък и виж колко щастлив се оказа бракът ми с него! — Рязката линия на устните му се смекчи в едва забележима усмивка. Кати продължи: — Ако Дейвид ми беше подарил ролс-ройс, щях да бъда напълно доволна от нашия брак. Въпреки че — добави, докато Рамон обгръщаше раменете й с ръка и я привличаше към себе си — единственото нещо, което би могло да ме доведе до абсолютен екстаз, щеше да е…

Устните му настойчиво се впиха в нейните и прекъснаха думите й. Кати усети, че в тази целувка, освен страст той влага и огромна благодарност.

Когато Рамон вдигна глава, тя се разтопи от нежната му усмивка.

— И кое щеше да те накара да изпаднеш в екстаз? — подразни я на шега той.

Тя му хвърли закачлив поглед. Притисна се по-плътно към него и с въздишка отвърна:

— Едно ферари!

Рамон се засмя. Сега отношенията им бяха поели по естествения си път. Двамата можеха да разговарят и да се шегуват, а Кати точно на това се беше надявала.

 

 

Пуерто Рико наистина изненада Кати. Не беше очаквала да попадне в планински тропически рай с буйни зелени долини и сини езера, отразяващи слънцето. Ролсът се изкачваше нагоре по гладкото шосе, опасано с разцъфтели в жълто и розово декоративни дървета. Подминаха живописни селца, скътани в полите на планините. Във всяко село имаше площад, в центъра на който се издигаше островърха църква. Кати беше поразена от ярките цветове, които природата щедро беше разпръснала наоколо. С възторг говореше за някоя току-що подмината ферма или поляна, отрупана с папрат. Постоянно чувстваше изпитателния поглед на Рамон върху себе си. Той не пропускаше и най-малката й реакция. На два пъти се обърна към него, за да сподели някое свое впечатление от видяното, и забеляза безпокойството в очите му, преди да е успял да го скрие зад някоя от ласкавите си усмивки. Рамон отчаяно копнееше Кати да хареса родната му земя и не можеше да повярва, че това наистина се случва.

Близо час след като бяха тръгнали от летището, колата навлезе в поредното малко селце, отби се от павираното шосе и пое по прашен и тесен черен път, извиващ нагоре. Кати замръзна в нямо удивление. Минаваха под безкраен червен тунел от ефирна слънчева коприна. От двете страни на пътя се извисяваха цъфнали дървета. Пурпурни листенца бяха покрили като истински килим шосето под арката от сплетени клони.

— Невероятно! — развълнувано възкликна тя, обръщайки се към Рамон. — Близо ли сме до твоя дом?

— Остава ни още километър и половина — отвърна той. Напрежението отново беше изопнало лицето му, устните му бяха застинали в гримаса, наподобяваща усмивка. Той така настойчиво се взираше напред, сякаш също като Кати нямаше търпение да види онова, което ги очакваше в края на тунела.

Тя тъкмо се канеше да го попита дали онези прекрасни цветя с яркочервените чашки са някакъв вид лалета, когато ролсът излезе от червения тунел и се насочи към затулен от буйна растителност двор, обграждащ занемарена тухлена къща, боядисана в бяло. Кати се опита да прикрие ужасното си разочарование. Обърна се към Рамон, който не откъсваше поглед от къщата. Очите му излъчваха такъв гняв, че тя неволно се отдръпна назад и притихна сред меките възглавници на колата. Още преди да спрат, той отвори вратата, изскочи навън, затръшна я яростно зад гърба си и гневно закрачи през жалката поляна.

Възрастният шофьор помогна на Кати да слезе от колата и двамата проследиха с поглед Рамон, който се приближаваше към входа на къщата. Там се спря, блъсна вратата, но тя не се отвори. Тогава той се засили и я блъсна с рамо. Ударът беше толкова силен, че вратата се откачи от пантите си и с трясък се стовари на пода.

Кати не помръдна. Тя втренчено гледаше тъмната дупка, където допреди минута имаше врата. После погледът й се прехвърли върху провисналите капаци на прозорците и лющещата се от белите дървени рамки боя.

Куражът и оптимизмът й изведнъж я напуснаха. Усети колко много й липсва прекрасният й апартамент с малкото задно дворче. Никога не би могла да свикне с място като това. Беше постъпила глупаво, като беше загърбила лукса и своята среда.

Лекият ветрец погали косата й и измъкна няколко копринени кичура от елегантния й кок. Кати вдигна ръка, за да ги отмести от очите си, но всъщност се надяваше с едно движение да изтрие гледката, която й рисуваше въображението. Видя се на тази обрасла с плевели пътека; беше облечена в стари и раздърпани дрехи и изглеждаше толкова жалка, колкото и тази колиба. След година-две щеше да заприлича на останалите обитатели в селото.

Тя с нежелание си запроправя път през плевелите, завладели тухлената пътека, водеща към къщата. Няколко керемиди от покрива се бяха строшили при падането си върху пътеката и Кати внимаваше да не стъпи върху острите парчета със скъпите си италиански сандали. Колебливо пристъпи през прага и примигна няколко пъти, за да привикнат очите й към мрака. Гърлото й конвулсивно се сви. Къщата беше празна, покрита с дебел слой мръсотия и паяжини. Там, където летвите на дъсчените капаци бяха счупени, се процеждаха слънчеви лъчи, разкриващи плуващите във въздуха прашинки. Как можеше Рамон да живее в подобно място, запита се с ужас тя. Той винаги беше толкова чист и спретнат! Трудно й беше да си представи, че любимият й е в състояние да понася такава мизерия и мръсотия.

С огромно усилие прикри отвращението си и се опита да разсъждава логично. Първо, от години тук не е живял никой, нищо чудно, че не е почиствано от дълго време. А може би имаше и мишки! Тя потръпна, долавяйки някакъв скърцащ шум иззад стените.

Рамон стоеше по средата на стаята, обърнат с гръб към Кати.

— Рамон? — от гърлото й се разнесе дрезгав шепот.

— Излез веднага от тук! — гневно произнесе той. — Мръсотията ще залепне за теб дори да не се докосваш до нищо.

Кати гореше от нетърпение да се махне незабавно от това място. Не, от все сърце й се искаше да се върне на летището, а оттам — у дома, в своя модерен красив апартамент. Понечи да излезе, но забеляза, че Рамон не тръгва след нея. Спря се. Той продължаваше да стои обърнат с гръб, сякаш не искаше — или по-скоро не можеше — да я погледне в очите.

Изпита съчувствие към него. Едва сега осъзна с какъв ужас той е очаквал мига, в който тя ще види това място. Нищо чудно, че беше толкова напрегнат, докато пътуваха по алеята. Сега беше ядосан, защото се срамуваше, че тази порутена къщурка е най-доброто, което може да й предложи.

Кати заговори:

— Ти… каза, че си роден тук.

Рамон бавно се обърна. Погледът му сякаш минаваше през нея, като че тя не съществуваше.

Младата жена храбро продължи:

— Мислех си, че си прекарал детските си години в тази къща, но както изглежда, никой не е живял в нея от дълги години.

— Така е — отвърна той.

Кати се намръщи. Тонът му не й хареса.

— Отдавна ли не си идвал тук?

— Да.

— Местата… Къщите, които не са били обитавани дълго време, винаги изглеждат противни и мръсни, колкото и хубави да са в действителност. — Опитите й да го успокои не даваха резултат. Всъщност тя беше тази, която се нуждаеше от успокоение. — Вероятно къщата не изглежда така, каквато си я спомняш.

— Напротив, същата си е.

Сарказмът, който вложи в думите си, я прониза като бръснач, но тя упорито продължи:

— Щом изглежда точно такава, каквато си я спомняш, защо тогава си толкова бе… разстроен?

— Защото преди четири дни изпратих телеграма с молба всичко да се почисти и стегне преди нашето пристигане — отвърна гневно той.

— О! — Кати наистина изпита облекчение.

Това не убягна от вниманието на Рамон и тялото му се напрегна. Очите му я изгледаха изпепеляващо.

— Толкова ли лошо мнение имаш за мен? Нима смяташ, че съм в състояние да те доведа да живееш в тази… тази мръсна дупка? Сега, след като вече си я видяла в този вид, няма да допусна да живееш в нея. Никога няма да забравиш как е изглеждала, когато си я видяла за пръв път.

Кати го погледна объркано. Обзе я силен гняв. Само допреди няколко минути беше сигурна в своето бъдеще, чувстваше се желана, защитена и обичана. Сега не беше сигурна в нищо. Беше бясна на Рамон. Постъпваше нечестно, като изливаше раздразнението си върху нея.

После изпита разкаяние. Наблюдаваше Рамон и в гърдите й се надигнаха съчувствие и нежност. Той стоеше съкрушен в средата на бедната къща, където се беше родил, и се опитваше да се справи с наранената си гордост.

— Мисля, че твоето мнение за мен не е много високо, щом вярваш в това — наруши надвисналото мълчание тя.

Рамон я изгледа с присвити очи. Кати отвори сводестата врата вдясно от тях и надникна вътре. Видя две спални: една по-голяма, заемаща предната част на къщата, и друга, по-малка, разположена отзад.

— От прозорците и на двете спални се разкрива прекрасна гледка — съобщи тя.

— Само дето не е останало здраво стъкло по тях — кратко отвърна Рамон.

Кати се направи, че не обръща внимание на думите му, и отвори втората врата, съседна на първата. Баня, каза. Едва се удържа да не направи гримаса при вида на ръждясалите мивка и вана. В съзнанието й се появи неканеният спомен за мраморната баня в дома на родителите й, последван от спомена за модерно обзаведената баня в собствения й апартамент. Тя храбро прогони и двата миража от ума си и завъртя ключа на лампата.

— В къщата има електричество — възкликна тя, опитвайки се да вложи възможно по-голям ентусиазъм в гласа си.

— Което не е пуснато — хапливо уточни Рамон.

Кати съзнаваше, че прилича на служителка във фирма за недвижими имоти, която се опитва да пробута лошата си стока на наивен клиент, но продължи упорито в същия дух:

— Това пък трябва да е кухнята. — Влезе в следващото помещение и се приближи до старата порцеланова мивка, поставена на стоманени крака. — Където има топла и студена вода — посегна да завърти крановете.

— Не си прави труда — сухо я посъветва Рамон, който я наблюдаваше от прага на кухнята. — Не работят.

Тя вдигна високо брадичка, за да си вдъхне смелост. В момента, в който се обръщаше към Рамон, погледът й попадна върху широкия прашен прозорец над мивката.

— Рамон! — възкликна тя и този път възторгът й не беше пресилен. — Човекът, построил тази къща, трябва много да е харесвал природата наоколо. Толкова, колкото я харесвам и аз!

В далечината се простираха наситенозелени хълмове, покрити с цъфнали в жълто и розово дървета.

Когато се обърна към Рамон, на лицето й беше изписано задоволство.

— Прекрасно, наистина прекрасно! Съгласна съм цял живот да мия чинии, стига да мога да наблюдавам подобна омайваща гледка.

Погледът й нетърпеливо обходи огромната правоъгълна кухня. Отсрещната стена и съседната на нея бяха изцяло заети от прозорци. До тях беше разположена кръгла, груба дървена маса и няколко стола.

— Докато се храним, ще се чувстваме като на тераса — може да се гледа едновременно в две различни посоки! Да, тази кухня наистина би могла да изглежда чиста и просторна.

Кати положи усилия да не гледа линолеума, покриващ неравния под. Обърна се и пое към всекидневната. Пътьом спря до огромните прозорци, прокара пръст по наслоилата се върху стъклата мръсотия и погледна навън.

— Виждам селото! — извика радостно. — Дори различавам църквата! От тук къщите изглеждат съвсем малки — като кукленски са! Рамон, гледката е като… като от пощенска картичка! Тези прозорци са поставени така, че накъдето и да погледнеш, пред очите ти да се открива вълшебна красота! Знаеш ли какво? — Не беше усетила кога той е влязъл в кухнята и е застанал точно зад гърба й. Когато се обърна, тя се блъсна в него. — От тази къща наистина може да излезе нещо! — Посрещна циничната му гримаса с лъчезарна усмивка. — Трябва само да се измаже и пребоядиса, а също да се поставят завеси на прозорците.

— Както и да се наеме изтребител и цяла армия дърводелци — кисело отвърна Рамон. — А още по-добре — професионален подпалвач.

— Значи така — прясна боя, нови завеси, изтребител и ти — въоръжен с чук и гвоздеи. — Кати тревожно прехапа устни. — Разбираш от тези работи, нали?

За пръв път, откакто бяха пристигнали, на устните му се появи подобие на усмивка.

— Разбирам от тях, колкото ти от шиенето на завеси, Кати.

— Чудесно! — Всъщност тя нямаше ни най-малка представа как се шият завеси. — В такъв случай няма да ти бъде трудно да постегнеш всичко тук, нали?

Той обходи стаята с презрителен поглед. Лицето му изглеждаше като издялано от камък. Предчувствайки, че Рамон се кани да възрази, тя го хвана за ръката и уверено рече:

— Тази къща може да се превърне в удобен и щастлив дом. Зная, че си разстроен, понеже го виждам в такъв вид, но затова пък за мен ще бъде още по-вълнуващ и скъп, когато накрая започне да изглежда добре. Ще ми достави истинско удоволствие да ти помогна да поправим тази къща, повярвай ми! Рамон! — Гласът й внезапно премина в умолителен шепот. — Не разваляй всичко с лошото си настроение!

— Да развалям всичко?! — избухна яростно той. — Да развалям всичко?!

Неочаквано я сграбчи в прегръдките си. Кати едва си поемаше дъх.

— Зная, че не биваше да те водя със себе си в Пуерто Рико — с болка промълви той. — Зная, че е егоистично от моя страна, но въпреки това го направих. А сега виждам, че трябва да те върна у дома, на мястото, към което наистина принадлежиш. Зная го! Но… — задъха се. — Да ми прости Бог, не мога да го направя!

Кати обви ръце около шията му и отпусна глава на мускулестата му гръд.

— Не искам да се върна у дома. Ще остана тук с теб.

В този миг, макар и за кратко, тя наистина си вярваше. Усети, как Рамон затаява дъх, как тялото му се стяга. Той леко се отдръпна и обгърна лицето й с длани.

— Защо? — прошепна той, а черните му очи настойчиво потърсиха нейните. — Защо искаш да останеш тук с мен?

Лицето й светна.

— За да ти докажа, че тази къща може да се превърне в дома от твоите мечти!

По необясними за нея причини отговорът й го натъжи. Кати долови тази тъга, макар че Рамон побърза да сведе лице към нейното и потърси устните й.

— Убеден съм, че е заради това, Кати.

Ръцете му нежно се плъзнаха по раменете и гърба й.

Тялото й затрептя в очакване. Струваше й се, че Рамон не я беше целувал и галил така страстно от седмици. Той, изглежда, умишлено я караше да чака, разпалваше сетивата й, изчаквайки своя час. Тя отново обви ръце около шията му и се притисна към мускулестото му тяло. Целуна го страстно, дълбоко, опитвайки се да наруши желязното му самообладание. Усети как бедрата му се напрягат под нейните, мъжествеността му запулсира. Сякаш за да си отмъсти за това, че така лесно го е възбудила, той плъзна устните си към ъгълчето на устата й, надолу по шията и после обратно към ухото й. Езикът му жадно проучваше всяка извивка, всяка вдлъбнатина.

— Недей! — умолително изрече Кати. — Не ме възбуждай, Рамон. Не сега!

Очакваше той да се съобрази с молбата й, но се излъга. Устните на Рамон алчно и настойчиво покриха нейните. Ръцете му бродеха по цялото й тяло — по гърба, раменете, напрегнатите й от желание гърди; притискаха тръпнещите й бедра към пламтящото му тяло.

Трепереща от удоволствие, Кати впи пръсти в яките мускули на гърба и раменете му, ненаситно пиеше от устните му, извиваше тяло, за да почувства по-пълно желанието му, проявяващо се в ритмични тласъци.

Рамон с неохота откъсна устни от нейните и бавно вдигна глава. Очите му излъчваха умопомрачителна страст. Тя добре я виждаше и знаеше, че той вижда същото в нейните очи. Погледът му се спря върху полуразтворените й устни. Рамон конвулсивно потръпна и понечи да сведе отново глава, но се поколеба, съпротивлявайки се на изкушението.

— О, господи! — изстена и устните му отново зацелуваха нейните.

Много пъти Рамон се отдръпваше от нея, а после променяше намерението си и отново я обсипваше с пламенни целувки.

Когато престанаха, Кати трепереше. Беше изнемощяла и замаяна от буйната размяна на ласки. Рамон зарови лице в копринената й коса, а ръцете му галеха гърба й. Тя ясно чуваше учестените удари на сърцето му.

Няколко минути двамата останаха в тази поза. Изведнъж й се стори, че любимият й казва нещо. Тя с мъка вдигна нагоре натежалата си глава и със замечтаните си сини очи се вгледа в невероятно красивото му лице. Рамон наистина беше красавец. Изглеждаше завладяващо мъжествен. Харесваше излъчващата твърдост челюст, решителната брадичка със сладката трапчинка по средата, чувствената извивка на устните му. А очите му! Това бяха най-предизвикателните и изразителни очи, които беше виждала: погледът им беше в състояние да я разтопи, както и да я накара да потръпне от хлад. Косата му беше гъста и невероятно тъмна, късо подстригана, но Кати пак успяваше да зарови пръстите си в нея.

Тя погали слепоочието му, после страните му. Пръстите й очертаха брадичката му.

Черните му очи внимателно я наблюдаваха. Опитваха се да уловят погледа й и да го задържат, а същевременно устните му чувствено галеха дланта й.

Рамон заговори и в гласа му Кати долови някакво много силно чувство, но не страст.

— Караш ме да се чувствам невероятно щастлив, Кати — Направи опит да се усмихне, но болката, с която произнесе тези думи, обзе и нея. Очите й се насълзиха. Трите дни, предхождащи пристигането им в Пуерто Рико, както и последният час, прекаран тук, бяха изпълнени с огромно напрежение.

Останала без сили, Кати не се сдържа и зарида:

— Ти също ме правиш щастлива — прошепна. Сълзите се затъркаляха по страните й.

— Да — кимна Рамон. — Виждам.

Тя се втренчи в него. Чудеше се дали не полудява. Само допреди десет секунди можеше да се закълне, че Рамон е готов да заплаче, а тя правеше опити да се усмихне. А сега… Започна да се смее високо:

— Аз… Аз винаги плача, когато съм щастлива — обясни и изтри сълзите си.

— Ами! — шеговито възкликна той. — А когато ти е тъжно, смееш ли се?

— Вероятно — отвърна Кати, а на устните й грееше усмивка. — Откакто те срещнах, всичко при мен се обърка. — Тя импулсивно го целуна по парещите устни, после се отдръпна. — Гарсия сигурно се чуди какво толкова правим тук вътре. Смятам, че е по-добре да излезем.

Въздишката й беше пропита с такова огромно съжаление, че Рамон неволно се усмихна:

— Гарсия е човек с достойнство. Никога не би си позволил дори да се замисли върху характера на нашите действия тук.

Въпреки шеговитата забележка той я пусна. Обви ръка около кръста й и двамата тръгнаха към изхода.

Кати искаше да го попита кога ще започнат ремонта на къщата, но забеляза, че вниманието на Рамон е насочено към човека, който се приближаваше към тях.

Мъжът беше около шестдесетгодишен. Лицето му беше силно загоряло. Когато погледът му срещна този на Рамон, на устните му се появи едва забележима усмивка.

— Телеграмата ти пристигна само преди час — тъкмо когато ролсът премина през селото. Дали старите ми очи ме заблуждават, или това наистина си ти, Рамон?

Рамон се засмя и подаде ръка на мъжа:

— Зрението ти е така силно, както в нощта, когато забеляза струйката дим, процеждаща се през прозореца на сайванта, дойде и ме хвана с цяла кутия цигари, Рафаел!

— Това бяха моите цигари — припомни му човекът, разтърси ръката на Рамон и приятелски го тупна по рамото.

Рамон шеговито намигна на Кати:

— За нещастие нямах свои цигари, за да пуша от тях.

— Защото беше само на девет години — прекалено малък, за да можеш да си купиш — обясни Рафаел и съучастнически се усмихна на младата дама. — Само да го бяхте видели, сеньорита! Беше се прострял по гръб върху една бала сено с ръце под тила и приличаше на някой важен господин, наслаждаващ се на свободното си време. Накарах го да изяде три цигари.

— Това излекува ли те от порока? — през смях запита Кати.

— Излекува ме от цигарите, но затова пък се пристрастих към пурите.

— А по-късно и към момичетата — добави Рафаел и се обърна към Кати: — Когато тази сутрин падре Грегорио обяви годежа ви в църквата, всички госпожи и госпожици заридаха от разочарование, а отчето си отдъхна с облекчение: молитвите за спасението на грешната душа на Рамон заемаха по-голямата част от неговото време. — Рафаел прекрати добродушния си закачлив монолог, за да се наслади на неудобството, което изпитваше Рамон, и после добави: — Но вие няма за какво да се тревожите, сеньорита. Сега, след като вече е сгоден за вас, той без съмнение ще промени лошите си навици и ще престане да обръща внимание на множеството досадни жени, които не го оставяха на мира през всичките тези години.

Рамон хвърли изпепеляващ поглед към възрастния човек и рече:

— След като си се нагърбил със задачата да ме очерниш, Рафаел, по-добре да те представя на годеницата си — ако не се е отказала да се жени за мен след чутото.

Кати беше изненадана, че в църквата са съобщили за годежа им. Как беше успял Рамон да уреди това от Сент Луис? Тя разсеяно се усмихна, когато годеникът й представи Рафаел Вилегас като човека, който му е бил като „втори баща“, и едва след няколко минути успя да се съсредоточи върху разговора на двамата мъже.

— Когато видях, че колата се насочва насам, изпитах задоволство от факта, че не те е досрамяло да доведеш бъдещата си жена на мястото, където са твоите корени — казваше Рафаел. — Въпреки че сега…

— Кати — рязко го прекъсна Рамон, обръщайки се към годеницата си. — Все още не си свикнала с това слънце. Може би е по-добре да ме изчакаш в колата — там е по-хладно.

Изненадана от това любезно отпращане, тя се сбогува с Рафаел и тръгна към ролс-ройса. Не знаеше какво казва Рамон на сеньор Вилегас, но по лицето на възрастния човек се изписа комично удивление, последвано от неверие и накрая — от гняв. Въпреки всичко двамата се разделиха с усмивка.

— Извини ме, че те отпратих по този начин — каза Рамон, докато сядаше в колата. — Трябваше да обсъдим някои подробности около ремонта на къщата и Рафаел щеше да се чувства неудобно да говори за пари пред теб.

Рамон натисна бутона и смъкна стъклената преграда между купето и предната част на колата. Даде някакви разпореждания на шофьора, после свали сакото си, разхлаби възела на вратовръзката, разкопча горните копчета на ризата си и уморено опъна крака. Приличаше на човек, който току-що е минал през някакво мъчение, но все пак е доволен от крайния резултат.

Кати имаше доста въпроси, но реши да започне с най-безобидния:

— Къде отиваме?

— В селото да хапнем нещо. — Той прехвърли ръка през рамото й, а пръстите му се заиграха с малката тюркоазна обица на ухото й. — Докато обядваме, Рафаел ще съобщи на омъжената си дъщеря да приготви свободната спалня в дома й за теб. Мислех да останем в моята къща, но при сегашните обстоятелства е невъзможно. Между другото, не бях се сетил, че ще ти трябва омъжена жена, която да те придружава. Добре че Рафаел ми напомни.

— Омъжена придружителка! Шегуваш се! — възкликна Кати. — Това е… Това е…

— Необходимост — завърши той вместо нея.

— Канех се да кажа архаично, викторианско и глупаво!

— Права си. Но в нашия случай все пак е наложително.

Кати вдигна вежди:

— В нашия случай?

— Кати, в това село рядко се случва нещо ново, затова всеки гледа какво правят останалите, а после клюкарстват по техен адрес. Аз съм ерген и по тази причина — обект, предизвикващ особен интерес.

— Това успях да го схвана от разказа на сеньор Вилегас — саркастично подхвърли тя.

Рамон сви устни, но се въздържа от коментар.

— Като моя годеница ти също ще бъдеш обект на интерес. И което е по-важно — ти си американка, а това те превръща в мишена на злобни критики. Почти всички хора тук смятат, че американките са аморални.

Кати се възмути. Високите й скули порозовяха, сините й очи опасно засвяткаха. Рамон предусети наближаващата буря и побърза да я предотврати. Нежно придърпа Кати към себе си и докосна с устни слепоочието й.

— Под „придружителка“ нямах предвид жена, която да те следва на всяка стъпка, Кати. Исках да кажа, че не можеш да живееш сама. Ако го направиш, в мига, в който кракът ми пристъпи прага ти, клюкарите ще обявят, че ми позволяваш да споделям леглото ти, и всички ще повярват, защото си американка. Сега сигурно си мислиш, че не ти пука, но тук ще бъде твоят дом. И няма да ти хареса, ако в продължение на години при всяко твое появяване навън хората започват да шушукат зад гърба ти.

— По принцип възразявам срещу идеята — каза Кати, но не продължи да спори, тъй като в този миг Рамон нежно целуваше ухото й.

Приглушеният му смях й подейства възбуждащо.

— Надявах се, че ще възразиш, защото ще си помислиш, че въпросната компаньонка ще ни попречи да се срещаме насаме.

— Това също — призна задъхано тя.

Смехът му беше чувствен и дълбок:

— Ще остана у Рафаел. Къщата на Габриела, където ще отседнеш ти, е на около два километра от дома на семейство Вилегас. Ще намерим подходящото време и място да се наслаждаваме един на друг!

Мина й през ума, че последните думи на Рамон са едно прекрасно описание на секса — двама души взаимно се наслаждават на телата си и всеки извлича удоволствие от присъствието на другия. Засмя се. Дали изобщо някога щеше да започне да го разбира? Той излъчваше невероятна комбинация между нежност и сила. Нищо чудно, че от деня, в който го срещна, се чувстваше объркана. Никога не беше виждала човек като него!

Гарсия спря колата до селския площад.

— Помислих, че може да предпочетеш да се разходиш — обясни Рамон, докато помагаше на Кати да излезе навън. — Гарсия ще откара багажа ти в къщата на Габриела, а след това е свободен.

Слънцето обагри яркосиньото небе в златно и розово. Двамата прекосиха площада, в центъра на който се издигаше църква в старинен испански стил.

— Тук ще се оженим — каза Рамон.

Кати огледа живописната катедрала и ниските постройки, ограждащи площада от четирите му страни. Всичко наоколо издаваше испанското влияние: арковидните врати и прозорци, боядисаните в черно ковани решетки на магазините, където се продаваха всевъзможни неща — от прясно изпечени хлебчета до малки, майсторски изпипани гравюри с религиозно съдържание. Във въздуха се носеше аромат на цветя. Балконите и первазите на прозорците бяха отрупани със саксии. Собствениците бяха поставили огромни сандъци с разцъфнали декоративни растения пред магазините си и ярките цветове допълваха колорита на малкия площад. Наоколо се шляеха туристи, прехвърлили фотоапарати и видеокамери през рамо, спираха пред някое магазинче и надничаха вътре през прозореца или седяха пред малкото кафене, наблюдавайки минаващите местни жители.

Кати крадешком погледна към Рамон. Той вървеше до нея, небрежно прехвърлил сакото си през рамо. Въпреки привидното му спокойствие тя чувстваше, че любимият й с нетърпение очаква нейната реакция.

— Каква красота! — възкликна искрено тя.

Той й хвърли бърз поглед, изпълнен с недоверие, и рече:

— Само че селцето е прекалено малко и не е това, което си очаквала, нали?

— По-хубаво е, отколкото си го представях — закачливо отвърна Кати. — Дори има универсален магазин! И два хотела! Силно съм впечатлена.

Шегите й успяха там, където комплиментите се оказаха безсилни. Рамон се засмя и я притегли към себе си.

— В „Каса Гранде“ — кимна той към един голям триетажен хотел, чийто балкони бяха украсени с решетки от ковано желязо — има десет стаи за гости. Другият хотел има само седем, но затова пък разполага с малка трапезария, където някога предлагаха добра храна. Ще се храним там.

В ресторантчето имаше пет маси. Четирите вече бяха заети от прегладнели туристи. Рамон и Кати трябваше да се задоволят с единствената свободна маса. Келнерът запали свещта, поставена върху покривката на червени и бели карета, и записа поръчката им. Рамон се отпусна на стола и с усмивка се загледа в Кати, която не отместваше удивения си поглед от него.

— За какво мислиш? — попита той.

— Чудех се къде си живял, преди да се завърнеш тук, и с какво си се занимавал. Не може да си работил в твоята ферма, иначе нямаше сега да се налага да отсядаш при Рафаел.

Той отвърна бавно и някак предпазливо:

— Някога живеех близо до Маягуез, а напоследък работех за една компания, която фалира.

— Бизнесът на тази компания беше ли свързан с фермерството?

Рамон се поколеба, после кимна:

— Покрай многото други дейности. Вместо да премина на работа в някоя друга фирма, реших, че ще е по-добре да се заема със своята собствена ферма и да не плащам на друг да обработва земята, за която сам бих могъл да се грижа. През следващите две седмици ще се налага да ходя от време на време до старата си работа, а освен това ще помагам на мъжете, които ще ремонтират нашата къща.

„Нашата къща“. Изразът накара стомаха на Кати да се свие на топка. Звучеше така странно! И толкова окончателно! Тя отмести очи и се заигра с чашата си.

— Кое те плаши, Кати? — попита Рамон след минута.

— Нищо. Просто… Просто се чудех какво ще правя аз, докато теб те няма.

— Можеш да обиколиш магазините и да купиш разни неща, необходими за бъдещото ни домакинство. Мебелите ще поръчаме в Сан Хуан. Габриела ще те разведе наоколо и ще изпълнява ролята на преводач.

— Мебели?! — възкликна удивен Кати. — Ти нямаше ли мебели, докато живееше в Маягуез?

— Мисля да ги продам. Няма да са подходящи за нашата къща.

Чертите на лицето му се изопнаха. Наблюдавайки тази реакция, Кати си каза, че вероятно той се страхува да не би мебелите му да й донесат същото разочарование, като къщата. Сигурно смяташе, че не са достатъчно добри за нея. Освен това си даваше сметка, че той не разполага с достатъчно средства, за да я настани в хотел, и затова настоява тя да отседне в дома на дъщерята на Рафаел — обяснението му за клюките, които биха могли да плъзнат по неин адрес, ако живее сама, не й се сториха убедителни. Той нямаше пари за хотел, а най-вероятно — и за нови мебели. Въпреки това се канеше да ги купи. Заради нея, за да й достави удоволствие. Почувства се неудобно.

Какво щеше да стане, ако в крайна сметка се откажеше от намерението си да се омъжи за него? Как щеше да намери сили да го погледне в очите и да му съобщи тази неприятна новина, след като той беше похарчил всичките си спестявания, за да й осигури онова, което смяташе, че й е нужно? Чувстваше се като хваната в капан, в клетка, и то клетка, в която доброволно беше влязла, но когато вратата се затвори зад гърба й, я обзе паника. Разбра, че трябва на всяка цена да се отърве от това чувство на обреченост, да си възвърне свободата да решава, да намери пролука, през която да излезе и да си тръгне, ако през следващите няколко седмици реши, че не желае цял живот да остане с Рамон.

— Искам аз да поема разноските за част от мебелите — заяви тя.

Рамон изчака келнерът да се отдалечи и рязко отвърна:

— Не.

— Но…

— Нямаше да предложа да се купуват мебели, ако не можех сам да ги платя.

Той очевидно реши, че с това обяснение е сложил край на дискусията, но Кати продължи да упорства:

— Не в това е въпросът!

— Не е ли? В какво е тогава?

— Ти вече харчиш пари за ремонта на къщата, а мебелите са скъпи.

— Утре ще ти дам три хиляди долара, за да набавиш всичко необходимо за дома ни…

— Три хиляди долара? — прекъсна го удивена тя. — Как можеш да си позволиш да отделиш толкова пари? И откъде ще ги вземеш?

След кратко колебание Рамон отвърна:

— Компанията, която работех, ще ми изплати накуп няколко заплати. От там ще ги взема.

— Но… — понечи да му възрази.

Рамон упорито стисна устни и студено изрече:

— Като мъж аз нося отговорността да осигуря дом и мебели за своята съпруга. Няма да ти позволя да плащаш за каквото и да било.

Миглите й трепнаха. Тя сведе поглед под властните му черни очи. Рамон не знаеше, че избраницата му може да бъде опасен противник. Кати щеше да плати половината от сумата за мебелите, без той да разбере някога за това.

— Държа на това, Кати — добави той. Заповедническият му тон я накара да замръзне на място от изненада. — Забранявам ти да използваш своите пари преди или след женитбата ни. Нека си останат недокоснати в банката в Сент Луис.

Кати беше твърдо решена да отстоява позициите си, затова не си направи труда да се отплесва в безсмислени спорове върху употребата на думата „забранявам“.

— Ти не разбираш… Никога няма да остана без пари. Освен онези, които съм спестила сама, имам още средства: преди години татко учреди на мое име специален фонд и ми предписа част от акциите на неговата фирма. Това наистина са много пари, Рамон. Няма да тегля кой знае колко, само…

— Не! — категорично заяви той. — Не съм бедняк, но дори и да бях, пак нямаше да приема твоите пари. Ти знаеше мнението ми от самото начало, нали?

— Да — промълви Кати.

Рамон въздъхна и в тази въздишка тя усети гняв, насочен повече към него, отколкото към нея.

— Кати, никога не съм се опитвал да живея само с парите, които ми носи фермата. Все още не зная каква сума ще ми бъде необходима да възстановя стопанството и да започна да получавам приходи от него. След време то ще ни носи достатъчно, за да живеем в разумен комфорт, но засега всичко, което спестявам, ще отива в земята. Единствено тя може да ни донесе някаква финансова сигурност. Ще се налага да се лишаваме. За мен е обидно да ти обяснявам всичко това, след като вече съм те докарал тук, но мислех, че разбираш какъв живот те очаква при идването ти в Пуерто Рико.

— Разбирах и това, че трябва да се лишавам от разни ненужни разходи, не ме притеснява.

— Какво тогава те притеснява?

— Нищо. — Излъга смело, решена на всяка цена да поеме част от разходите по обзавеждането. Рамон отиваше прекалено далеч с тази своя гордост! Държеше се глупаво и определено старомодно — особено когато ставаше въпрос за брака им. Но след като беше толкова чувствителен на тема „парите на Кати“, тя просто никога нямаше да му каже какво е направила.

Изражението му внезапно омекна:

— Ако искаш, можеш да завещаеш парите си на нашите деца. Предполагам, че има възможност да се уреди това.

Деца? Едновременно изпита и удоволствие, и паника. Ако Рамон продължаваше да я желае така страстно, най-вероятно след година щеше да има бебе. Защо всичко се случваше толкова бързо?! Рафаел беше споменал, че свещеникът обявил годежа им тази сутрин. Паниката й нарасна. Знаеше, че годеж се обявява в трите последователни недели, предшестващи сватбата. Рамон някак си беше успял да уреди днес да бъде първата неделя и по този начин елиминираше една седмица от времето, през което Кати трябваше да вземе окончателното си решение. Опита се да се заеме с храната, но едва преглъщаше залъците.

— Рамон, как стана така, че тази сутрин да обявят годежа ни в църквата? Нали пристигнахме едва следобед?

Изглежда нещо в тона й му подсказа, че е раздвоена. Рамон бутна чинията си настрана и с равен глас отвърна:

— В петък, след като отиде на работа, позвъних на падре Грегорио и му съобщих, че желаем да се венчаем в тази църква възможно най-скоро. Той ме познава откакто съм се родил и знае, че няма никакви основания, които да ми попречат да се венчая в църква. Уверих го, че и за теб се отнася същото.

Докато закусвах по-рано същата сутрин с баща ти, той ми даде името на твоя пастор, който добре те познава. Предадох тази информация на падре Грегорио, за да се увери сам в правотата на твърденията ми, ако желае. Ето така стана всичко. Усещам, че нещо, свързано с обявяването на годежа ни, те дразни. Какво е то?

След кратко, напрегнато мълчание Кати поклати глава:

— Нищо, наистина. Просто съм малко изненадана, че всичко се е уредило толкова просто, без дори да подозирам за това.

— Не съм го държал в тайна нарочно. Предполагах, че баща ти е споменал за разговора ни, той пък, изглежда, е мислел, че ти вече знаеш.

Кати с трепереща ръка отмести чинията си встрани.

— Няма ли падре Грегорио да се срещне с мен — искам да кажа с нас — преди да се съгласи да ни венчае?

— Ще се срещне.

Рамон запали тънка цигара, облегна се назад и внимателно се загледа в Кати.

Тя нервно приглади с ръка златистата си коса.

— Моля те, престани да се взираш в мен по този начин! — промълви задавено.

Той се извърна, направи знак на келнера да им донесе сметката и отново я погледна.

— Трудно е човек да не те гледа, Кати. Много си красива. И ужасно уплашена.

Изрече тези думи толкова студено, толкова безстрастно, че в първия момент тя се запита дали да вярва на ушите си. Рамон подхвърли парите на масата, стана и заобиколи, за да й отмести стола.

Двамата мълчаливо вървяха в тъмната нежна нощ. Небето беше обсипано със звезди, а площадът пустееше. Лекият ветрец беше учудващо студен и Кати потръпна в тънката си копринена рокля. Рамон свали сакото си и го наметна на раменете й.

Когато минаваха покрай старинната църква, се сети за думите на Рамон: „Тук ще се венчаем“.

След две седмици тя вероятно щеше да излиза от тази църква, облечена в бяла булчинска рокля.

Веднъж вече й се беше случвало да изпълнява същата роля. Пак беше в бяла рокля, но излизаше от огромна готическа катедрала. На улицата бяха паркирани цяла върволица лимузини. Те задръстваха движението и останалите коли бяха принудени да изчакат сватбеното шествие да се оттегли. Дейвид се беше изправил гордо до нея. Бяха на стълбището пред катедралата, а фотографите се надпреварваха да ги снимат. Младоженецът беше в елегантен смокинг, а булката — в разкошна бяла рокля и нежен воал. Двамата бяха преминали през тълпата, пожелаваща им щастие и късмет. В този ден Дейвид изглеждаше нереално красив и тя чувстваше, че го обича безмерно!

Прозорците на къщите светеха. Кати вървеше към шосето до Рамон, обзета от спомени, които смяташе за отдавна погребани.

Дейвид.

През шестте месеца на техния брак той я беше държал в постоянно напрежение, към което по-късно се беше прибавил и страх. Дори по време на годежа им беше забелязвала погледите, с които изпровождаше минаващите покрай тях жени, и тогава я пронизваше болезнена ревност, щом си припомняше, че Дейвид е на тридесет години и най-вероятно щеше да се надсмее над детинското й чувство за собственост. Нали само гледаше другите жени! Той не беше способен да й изневери.

Бяха минали два месеца от женитбата им, когато Кати най-сетне се осмели да повдигне въпроса. Бяха канени на официална вечеря. Привлекателната съпруга на един адвокат от Канзас Сити прикова вниманието на Дейвид, флиртът започна още по време на коктейла, набра скорост, докато траеше вечерята, и се разгоря в пълната си сила на дансинга. Малко след началото на танците двамата изчезнаха някъде за около час и половина и Кати беше оставена да се справя не само със съжалителните погледи на хората наоколо, но и с нарастващия гняв на изоставения съпруг.

Беше бясна. Дейвид изслуша сълзливите й упреци с привидно спокойствие; само юмрукът му конвулсивно се свиваше и отпускаше. Щяха обаче да минат четири месеца, преди тя да разбере какво предвещава това движение.

Когато привърши с обвиненията си, очакваше, че той ще започне да отрича, да я убеждава, че не е права в подозренията си, и да й обещава, че подобно нещо никога вече няма да се случи; очакваше да й се извини за държанието си. Но той стана, погледна я отегчено и си легна.

Отмъщението му започна на следващия ден. Дейвид привидно се държеше като човек, който се е примирил с нежеланото й присъствие в неговия живот, но всъщност със садистична наслада я подлагаше на изтънчен психически тормоз.

Нищо във външния вид или държанието й не оставаше незабелязано и неизкоментирано.

— Плисираните поли правят бедрата ти да изглеждат още по-дебели — подхвърляше ехидно той.

Кати възразяваше, че изобщо няма дебели бедра, но правеше упражнения, за да е сигурна, че ще запази формата си.

— Ако си скъсиш косата, брадичката ти няма да е толкова издадена напред.

Тя му отвърна, че брадичката й не е издадена, но се подстрига късо.

— Ако изпънеш коленете си, задника ти няма да се тресе толкова, докато ходиш.

Кати изпъваше колене и се чудеше дали продължава да се „тресе“.

Очите му критично я следваха, където и да отидеше, и скоро тя стана толкова неуверена в себе си, че беше невъзможно да мине през стаята, без да се блъсне в някой стол или маса. Това също не убягваше от вниманието на Дейвид. Както загорялото ядене, дрехите, които беше забравила да занесе на химическо чистене, неизбърсаният прах върху секциите.

— Някои жени успяват да се справят еднакво добре със служебните и с домакинските си задължения — отбеляза той една вечер, докато гледаше как Кати бърше праха от мебелите. — Очевидно ти не си от тях. Ще трябва да се откажеш от работата си.

Като си спомняше всичко това, не можеше да се начуди колко лесно беше позволила на съпруга си да я манипулира. През следващите две седмици Дейвид „работеше до късно“. Когато се върнеше вкъщи се държеше така, сякаш тя изобщо не съществува. Ако все пак благоволеше да й проговори, думите му бяха наситени със студен присмех или любезен сарказъм. Кати многократно се опитваше да изглади недоразуменията помежду им, но срещаше смразяващо презрение. За тези две седмици съпругът й успя да я доведе до крайно напрежение и я накара да повярва, че е глупава, непохватна и неспособна да свърши каквато и да била работа. По онова време Кати беше само на двадесет и една години, току-що завършила колеж, а той беше с девет години по-голям от нея, много начетен и властен.

Мисълта, че ще трябва да напусне работа, я извади от равновесие.

— Но аз обичам работата си! — извика и по страните й се затъркаляха сълзи.

— Аз пък си мислех, че обичаш своя съпруг — хладно я прекъсна Дейвид. Погледът му се спря върху ръцете й, които продължаваха да лъскат полираната маса. — Между другото, много съм привързан към онази порцеланова купа. Дръпни я настрани, преди да си я съборила на пода.

— Няма да я съборя на пода! — изкрещя гневно Кати, обърна се към него и неволно закачи с ръка така ценената от съпруга й вещ. Купата полетя към пода и с трясък се разби на малки парченца. Младата жена като обезумяла се хвърли на шията на Дейвид и сърцераздирателно зарида:

— Обичам те, Дейвид. Не зная какво става с мен напоследък. Много съжалявам. Аз… Ще напусна работа и ще…

Дейвид получи своето. Всичко беше забравено. Той успокояващо я потупа по рамото, увери я, че след като наистина го обича, нищо друго няма значение и че съвсем не е наложително да напуска работата си, разбира се. Слънцето сякаш отново просветна и облаците се разпръснаха. Съпругът й отново беше чаровен, разумен и загрижен.

Четири месеца по-късно Кати си тръгна от работа по-рано. Искаше да изненада съпруга си със специална интимна вечеря. Беше минала точно половин година от сватбата им. И наистина го изненада. Завари го в леглото със съпругата на неговия съдружник в адвокатската фирма. Беше се облегнал на таблата и спокойно пушеше, а свободната му ръка обгръщаше раменете на голата жена, притиснала се до него. Кати запази удивително самообладание. Изглеждаше напълно спокойна, макар стомахът й да се беше свил на топка.

— Доколкото разбирам, вече сте свършили — изрече равно тя от прага на спалнята, — затова предпочитам да се измитате от тук. И двамата.

Обърна се и като в мъгла се запъти към кухнята. Извади гъбите от пазарската чанта и започна да ги чисти. Минута по-късно Дейвид злобно просъска зад гърба й:

— Малка мръсна кучко, време е да се научиш на някои маниери! Съпругът на Силвия Конърс е мой шеф. Сега ще отидеш да й се извиниш!

— Върви по дяволите! — отвърна тя. Не можеше да се съвземе от болка и обида.

Ръцете му хищно се впиха в косите й и отметнаха главата й назад.

— Предупреждавам те! Или ще направиш това, което току-що ти наредих, или ще ти се случи нещо ужасно, когато Силвия си отиде.

Очите й се наляха със сълзи, но щом срещна яростния му поглед, се овладя и твърдо изрече:

— Не.

Дейвид пусна косата й и тръгна към всекидневната. След миг Кати чу гласа му:

— Силвия, Кати съжалява, че се е държала обидно с теб, и утре ще ти се извини за държанието си. Ела, ще те изпратя до колата.

Когато двамата излязоха от апартамента, Кати се втурна към спалнята, която половин година беше поделяла с Дейвид, и измъкна куфарите си от гардероба. Механично отваряше чекмеджетата на скрина и струпваше дрехите върху леглото, когато чу, че външната врата се хлопва. Дейвид се връщаше.

— Знаеш ли, скъпа — каза зад гърба й той, — преди четири месеца си помислих, че си научила урока си — никога да не ме ядосваш. Опитах се да ти го преподам по лесния начин, но очевидно не е имало ефект. Страхувам се, че урокът, който сега ще последва, ще остави доста по-трайни следи в съзнанието ти.

Кати вдигна поглед от дрехите, които в момента слагаше в куфара, и видя как той сваля колана си.

— Само да посмееш да ме докоснеш — изхриптя тя, — ще се обадя в полицията. Ще те арестуват за физически тормоз.

Съпругът й развеселен я наблюдаваше как отстъпва уплашено.

— Не, няма. Много скоро горчиво ще плачеш и ще повтаряш, че съжаляваш, а после ще ми кажеш, че ме обичаш!

Той беше прав. Тридесет минути по-късно Кати лежеше изнемощяла върху леглото, с лице, заровено във възглавниците и крещеше: „Обичам те!“, докато входната врата се захлопваше зад гърба му.

Нямаше представа колко време беше минало, преди да се надигне от леглото. Наметна палтото си, взе дамската си чанта и излезе от апартамента. Вече никога не се върна там.

Дейвид денонощно й звънеше по телефона. Опитваше се да я върне със заплахи и обещания. Казваше, че ужасно съжалява; обясняваше, че този ден работата му е била особено напрегната; кълнеше се, че това никога няма да се повтори.

Срещнаха се отново по време на бракоразводното дело.

Рамон свърна в тясна прашна уличка. В далечината се виждаше някаква светлина. Къщата на Габриела, каза си Кати. Огледа се наоколо. Хълмът беше обсипан със светлина, струяща от прозорците на пръснатите по склоновете къщи. Някои бяха по-ниски, други — по-високи. Едни бяха близо, други — далеч. Хълмът сякаш я посрещаше с добре дошла. Приличаше на сигурно убежище в тъмната индигова нощ. Опита се да се възхити на гледката, да се концентрира само върху настоящето и бъдещето, но миналото не искаше да я остави на спокойствие. То сякаш се беше впило в мозъка й, предупреждаваше я…

Всъщност Дейвид Колдуел не я беше измамил. Тя се беше оставила да бъде измамена. Дори с девическата наивност на своите двадесет и една години усещаше, че съпругът й не е онзи очарователен мъж, в когото се беше влюбила. Подсъзнателно беше долавяла скрития гняв, който блясваше в погледа му, когато сервитьорът забавеше поръчката в някой ресторант; беше забелязвала как пръстите му яростно се впиват във волана, когато друг шофьор не му правеше път да мине; дори беше усетила желанието, което го обземаше, щом погледнеше към нечия чужда жена. Беше подозирала, че той не е човекът, за когото се представяше, но го обичаше и се беше омъжила за него.

Сега беше на път да се свърже с Рамон и не можеше да се отърси от нарастващото подозрение, че той също не е такъв, какъвто изглежда и за какъвто се представя. Приличаше й на пъзел, чиито елементи някак не си пасваха. Когато му задаваше въпроси за миналото му, той ставаше неуверен и отговаряше лаконично. Щом нямаше какво да крие, защо с такава неохота говореше за себе си?

В душата й се разрази истинска буря. Вярно, че Рамон не обичаше да говори за себе си, но това не означаваше, че крие някакви свои грехове от нея. Дейвид например обожаваше да бъде център на вниманието, да се хвали. В това отношение двамата коренно се различаваха един от друг.

Всъщност те се различаваха по всичко. А дали наистина беше така?

Сигурно й трябваше малко време, за да свикне с мисълта, че отново ще се омъжи. Всичко се случваше невероятно бързо и поради това я обземаше паника. След две седмици неоснователният й страх щеше да изчезне. Дали?

Къщата на Габриела вече ясно се виждаше. Внезапно Рамон прегради пътя на Кати и нервно попита:

— Защо? Защо си толкова уплашена?

— Аз… Не съм — опита се да отрече тя.

— Напротив, уплашена си — упорито повтори той.

Кати се вгледа в лицето му. Въпреки резкия му тон в очите му грееше нежност. Чертите му издаваха сила и мъжественост. Дейвид никога не я беше гледал нежно, нито пък излъчваше сила. Той беше жесток негодник.

— Мисля, че се плаша от скоростта, с която се развиват нещата — искрено отвърна тя.

Веждите му се свиха.

— Само бързината ли те притеснява?

Кати се поколеба. Не можеше да му обясни на какво се дължат страховете й. Дори самата тя не беше напълно наясно.

— Толкова много неща трябва да се свършат, а времето е отчайващо малко — каза.

Рамон въздъхна с облекчение и я притегли към себе си.

— Кати, моето намерение беше да се оженя за теб на втората седмица от идването ни тук. Твоите родители ще пристигнат за церемонията, а аз ще се заема с уреждането на всички подробности. За теб остава само да се срещнеш с падре Грегорио.

Кадифеният му глас, топлият му дъх, галещ косите й, тръпчивият аромат, излъчващ се от тялото му, действаха като магия.

— Да се срещна с падре Грегорио, за да обсъдим въпроса с церемонията ли? — попита тя, като се отдръпна назад и го погледна.

— Не, за да го убедиш, че си подходяща за моя съпруга — поправи я Рамон.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Кати, но очите й не се откъсваха от чувствените му устни, които все повече и повече доближаваха до нейните. Във вените й запламтя желанието и за момент забрави страховете и колебанията си.

— Дали съм сериозен по отношение на теб ли? Знаеш, че е така — промърмори той и горещият му дъх се смеси с нейния.

— Не, че трябва да убедя падре Грегорио колко добра съпруга ще излезе от мене! — промълви тя.

— Да, но първо убеди мен.

По устните й пробяга лека усмивка.

— Трудно ли е да те убеди човек? — подразни го незлобливо тя.

Гласът му преливаше от страст:

— Сега ще видим.

Дланта на Кати се плъзна по гърдите му. Мускулите му се стегнаха, дъхът му замря.

— Колко време според теб ще ми е нужно, за да те убедя? — прошепна тя.

— Около три секунди — пламенно отвърна Рамон.