Шарл Бодлер
Прокълнатите жени

Като лениво стадо по пясъка простряни,

към морската безбрежност обръщат пак очи

краката им се търсят и с прилепени длани

те чезнат в сладки мъки и тръпката горчи.

 

Едни, сърца обрекли на свойта страст отдавна,

отиват, позовани от горския поток,

да сричат любовта си като игра забавна

и хлътват в гъсталака, потаен и дълбок.

 

А друга двойка — сякаш сестри — се полюлява

и губи се в скалите с видения безброй,

върху Свети Антоний излели свойта лава —

гърдите сластно голи и пламнали от зной.

 

Сред слабите светлици на сладки изпарения

вдън пещерите, скрили езическия здрач,

о, Бакхус — излечител на всички угризения,

зоват те в дива треска с протяжния си плач!

 

И други — дълго расо облекли още млади,

най-сигурна закрила от бича на страстта,

в сълзи от люта мъка и в слюнка от наслади

се давят сред гората в среднощна самота.

 

О, девственици, веди, чудовища, страдалки,

реалността презрели със своя дух велик,

търсачки на безкрая, възвишени и жалки

ту в плен на тихи сълзи, ту втурнали се с вик,

 

о вие, чийто пъкъл душата ми разяжда,

обичам ви, нещастни сестри — за смелостта,

за черните ви скърби и вечната ви жажда,

и за сърцата — урни с праха на любовта!