Шарл Бодлер
Танцът на смъртта

На Ернест Кристоф

С осанка горда и надменна — като жива! —

с воал и ръкавици, прегърнала цветя,

с екстравагантен вид — кокетка костелива,

нехаеща пред всички, и днес напомня тя.

 

По-тънка талия видял ли си на бала?

Тя с царствената рокля — преливащ водопад —

прикрива мършав крак, но ловко е подала

пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.

 

А рюшът, заиграл край ключиците криви,

тъй както млечен ручей пълзи между скали,

свенливо погледи, усмивки похотливи

от прелестите мрачни се мъчи да свали.

 

Дълбоките очи са две гнезда на мрака

и черепът, нагизден от някакъв цветар,

полека се тресе, забучен на гръбнака.

О, как небитието ни смайва с трескав чар!

 

Мнозина в тоя свят посрещат те с насмешки,

не виждат те докрая — пияни от плътта —

безименния шик на костите мъртвешки.

Но ти, огромен скелет, за мене си мечта!

 

Реши ли да смутиш с ужасните гримаси

житейския ни празник? Или сред тая гмеж

на пиршеството на Насладата дошла си,

пришпорвана жестоко от някой стар копнеж?

 

Нима с цигулките и пламналите свещи

мечтаеш да прогониш ехидния кошмар

в буйни оргии духа да отървеш ти

от онзи ад, разпалил в сърцето ти пожар?

 

Бездънен кладенец на глупостта позната!

О, тая вечна колба с хилядолетна скръб!

През разкривената решетка на ребрата

усойница съзирам — с оголен хищен зъб.

 

Боя се — вярвай ми, на вятъра отива

и твоето кокетство със странния си стил;

за смъртните сърца ли са шеги такива?

Единствено храбрецът от ужаса би пил!

 

Очите бездни са, със страшни мисли пълни;

усмивката ти вечна от тридесет и два

блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии —

готов да заповръща, с размътена глава.

 

Но кой не е летял със скелет — в танца слети,

и кой не се е хранил от гробищата, кой?

Какво са дрехи и парфюми, тоалети?

Гнусливият си мисли, че най-красив е той

 

Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,

на тия запъхтени танцьори, на гмежта

кажи: „И червила, и пудри за какво са,

о, скелети под маска? Как чувствате смъртта,

 

о, антиноевци презрели, беловласи

ловласовци и денди с увяхнали страни,

вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си

и ви влече към нови, неведоми страни!

 

Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода —

от ледената Сена до пламналия Ганг! —

не виждат ангела, през страшна дупка в свода

като мускет тръбата насочил в тая сган.

 

Под слънцето навред, където те намира,

Човечество нещастно, приветства те Смъртта

и често, като теб ухаеща на миро,

насмешката си с твойто безумство смесва тя!“