Шарл Бодлер
Малките старици

На Виктор Юго

I

Сред гънките потайни на столиците мрачни

(където те прехласва и ужасът дори!)

аз, роб на страст фатална, вървя след тях — невзрачни,

разбити от живота, прекрасни и добри;

 

чудовища, тресящи бради, а преди време —

Лаиси, Епонини! — чаровни са били;

обичайте ги — грозни! Душа човешка дреме

под техните студени жакети и поли.

 

Зъл вятър ги връхлита, тълпата ги изтиква,

изтръпват — омнибус ли пак с грохот прелетя?

До хълбока си стискат, крепят като реликва

торбичка мазна, цяла извезана с цветя;

 

подтичват: жалки кукли в пътуваща пиеса,

влекат се както звярът, ранен в гръдта, пълзи,

не искат, а танцуват — камбанки тъжни те са

и Демонът ги дърпа без милост. И в сълзи

 

очите — като свредел пронизващи сърцето,

тъй в ямите водата през лунна нощ лъщи,

очи на възхитено момиченце, което

кьм лъскави дрънкулки глава със смях върти.

 

Навярно сте видели — ковчезите им леки

Запомнят много често ковчега на дете.

Смъртта! Ах, тя е веща и справедлива с всеки —

какъв примамлив символ, че са невинни те.

 

И зърна ли ги — сенки, запъплили без сили

сред градския мравуняк, тревожно закипял, —

аз виждам как печални очи са устремили

към свойта нова люлка, по-крехки от кристал.

 

И мисля, и пресмятам — това при мен черта е! —

щом толкова различни са техните тегла,

работникът веднъж ли ще мери и чертае,

за да екове кутии за жалките тела?

 

Очите — тигли, дето метал изстинал святка,

не — кладенци със сълзи като отровен сок;

как мамят, как привличат, по-властни от загадка,

измъчените жертви на жребия жесток!

II

Весталка от Фраскати сред страсти главоломни,

уви — ти, бивша жрица при Талия! Дали

освен суфльора мъртъв друг твойто име помни;

затрупвани с овации, с цветя от Тиволи —

 

опивате ме всички! Но знам сред нищетата

и други — от скръбта си изцеждат сладък мед

и молят се на свойта Привързаност крилата:

„О, хипогриф безстрашен, да литнем пак напред!“

 

Една — без дом, родина, сама под небосклона,

а друга — състарена от мъжката ръка,

и трета — над сина си пронизана Мадона…

От мътните им сълзи потекла би река.

III

О, колко пъти тръгвах след тия сенки странни!

Една съвсем наскоро — когато се здрачи

и слънцето лежеше в кръвта от своите рани —

на пейката приседна със сведени очи,

 

заслуша се в концерта, залял с кънтеж простора;

с блестящи инструменти войниците ни пак —

и в тая златна вечер, слетяла за отмора —

окриляха сърцето на сетния бедняк…

 

И пиеше тя жадна от марша войнствен сила,

изправена и горда сред своята печал,

като орлица стара, око с клепач прикрила.

И мраморното чело бе лавър увенчал!

IV

Все тъй вървите вие — без стон, с последни сили!

през хаоса бездънен на тези градове;

сърца кървящи, майки, развратници, сибили,

кой днес за вас говори, кой вече ви зове?

 

Че сте били прекрасни, че имали сте слава —

не би повярвал никой! Грубиянин с нос червен

с най-непристойни думи пред всички ви задява;

след вас подсвирква вечно безгрижен зъл гамен.

 

Срамувате се сякаш от свойта възраст — цели

неясен страх, ситните край мръсните стени;

отломки от живота, за вечността узрели,

съдби ужасни — всеки сега от вас страни.

 

Но аз — аз дълго скитам в кварталите метежни

и плахите ви стъпки следя с тревога аз,

като че ли на всички съм ви баща. О, нежни!

Наслади тайни пия сред този мой екстаз;

 

аз виждам: ваште страсти разцъфват пак пред мене

и — светли или мрачни — възкръсват много дни;

пороците изпълват сърцето ми с трептене

и всяка добродетел в душата ми кълни!

 

Руини! Мили сенки! Духът ми пак зове ви!

Аз вечер ви изпращам с един поклон дълбок.

Къде ли ще сте утре, о, престарели Еви,

които с тежък нокът ви е белязал бог!