Николай Гогол
Портрет (2)

Част II

Много карети, файтони и каляски чакаха пред портите на къщата, в която ставаше публичната продан на нещата на едного от ония богати любители на изкуствата, които прекарваха целия си живот в сладостна дрямка, потънали в зефири и амури, минаваха невинно за меценати и изхарчваха за това милионите, събирани от техните грижливи бащи, а често дори и със собствен предишен труд. Както е известно, сега вече няма такива меценати и нашият XIX век отдавна е придобил отегчената физиономия на банкер, който се радва на своите милиони, но само във вид на цифри, наредени на хартия. Дългата зала беше изпълнена с най-пъстро множество посетители, слетели като хищни птици върху неприбран труп. Тук имаше цяла флотилия руски търговци от Безистена и дори от вехтошарския пазар в сини немски сюртуци. Техният вид и израженията на лицата им бяха тук някак по-твърди, по-свободни, без оная сладникава услужливост, която толкова изпъква в руския търговец, когато е с купувач в дюкяна си. Тук те никак не важничеха, макар че в същата зала имаше много от ония аристократи, пред които другаде бяха готови да изметат с поклоните си праха, донесен от техните обувки. Тук те бяха съвсем разпасани, опипваха безцеремонно книгите и картините, желаейки да узнаят качеството на стоката, и смело покачваха цените, които бяха дали графовете ценители. Тук бяха мнозина постоянни посетители на публичните продажби, които бяха решили да ходят там всеки ден, вместо на закуска; аристократи-познавачи, които смятаха за свое задължение да не изпуснат случая да увеличат колекцията си и които не можеха да си намерят друго занимание от дванайсет до един часа; най-сетне — ония благородни господа, чиито дрехи и джобове са твърде скромни, които всеки ден дохождат без всякаква користна цел единствено за да видят как ще свърши продажбата, кой ще даде повече, кой по-малко, кой от кого ще отнеме покупката и кой какво ще вземе. Много картини бяха разхвърляни съвсем безразборно; те бяха размесени с мебели и книги, носещи вензелите на предишния собственик, който може би съвсем не е имал похвалното любопитство да надникне в тях. Китайски вази, мраморни плочи за маси, нови и стари мебели с извити линии, с крилати чудовища, със сфинксове и лъвски лапи, позлатени и непозлатени полилеи, кенкети, всичко беше натрупано и съвсем не в такъв ред, както в магазините. Всичко представляваше някакъв хаос от изкуства. Изобщо чувството, което човек изпитва при публична продажба, е странно: там всичко те кара да си спомниш за погребална процесия. Залата, в която става публичната продажба, винаги е някак мрачна; прозорците, отрупани с мебели и картини, едва цедят светлината, мълчанието, изписано по лицата, и погребалният глас на публичния продавач, който почуква с чукчето си и пее панихида на клетите изкуства, срещнали се тъй чудновато тук. Всичко това сякаш още повече усилва странната неприятност на впечатлението.

Изглеждаше, че продажбата бе в разгара си. Цяла тълпа почтени хора се устреми вкупом и всички приказваха в превара. От всички страни се чуваха думите: „рубла, рубла, рубла“, които не даваха възможност на продавача да повтори увеличената цена, пораснала сега четворно повече от обявената. Заобиколилото го множество се домогваше да купи един портрет, който не можеше да не спре вниманието на всички, които имаха що-годе понятие от живопис. В него голямото изкуство на художника се проявяваше очевидно. Личеше, че портретът бе няколко пъти реставриран и подновяван и изобразяваше мургавия лик на някакъв азиатец в широка дреха, с необикновено странен израз на лицето, но заобиколилите го хора бяха поразени най-вече от необикновената живост на очите. Колкото хората се вглеждаха в тях, толкова повече те се устремяваха сякаш в глъбините на всекиго. Това странно нещо, тоя необикновен фокус на художника привлече вниманието почти на всички. Мнозина от състезателите за портрета отстъпиха, щом цената стана неимоверно висока. Останаха само двама известни аристократи, любители на живописта, които за нищо в света не искаха да се откажат от такава придобивка. Те горещо спореха и навярно биха подигнали цената до невъзможност, ако неочаквано друг един, който също разглеждаше портрета, не бе казал:

— Позволете ми да прекъсна за малко вашия спор. Аз може би повече от всеки друг имам право на този портрет — тия думи веднага привлякоха вниманието на всички върху него. Беше строен човек, около трийсет и пет годишен, с дълги черни къдрици. Приятното му лице, изпълнено с някакво светло безгрижие, откриваше душа, чужда на всички мъчителни светски тревоги; в облеклото му нямаше никакви модни претенции, всичко у него показваше, че е артист. Той беше наистина художникът Б., познат лично на мнозина от присъстващите. — Колкото и странни да ви се сторят моите думи — продължи той, като видя общото, устремено към него внимание, — ако решите да изслушате моята недълга история, може би ще видите, че бях прав, когато ги казах. Всичко ме убеждава, че тоя портрет е същият, който търся.

Твърде естествено любопитство пламна по всички лица и самият публичен продавач зяпна, спря се с вдигнато в ръка чукче и се приготви да слуша. В началото на разказа мнозина неволно извръщаха поглед към портрета, но след това всички впиха очи само в разказвача, тъй като неговият разказ ставаше все по-интересен.

— Вие знаете оная част на града, която се нарича Коломна — тъй започна той. — Тук нищо не прилича на другите части на Петербург; тук не е столица, не е и провинция; щом навлезеш в коломенските улици, струва ти се, че усещаш как веднага те напущат всички младежки желания и пориви. Тук не наднича бъдещето, тук всичко е тишина и застоялост, всичко, което се е утаило от столичното движение. Тук идват да живеят чиновници в оставка, вдовици, небогати хора, които са имали разправия със съдебните учреждения и затуй са се осъдили да останат тук почти цял живот; готвачки, които вече не могат да работят и цял ден се въртят по пазарите, дрънкат глупости със селяните в малкото дюкянче и всеки ден купуват за пет копейки кафе и за четири захар, и най-сетне целият разред хора, който може да се нарече с една дума, пепеляв — хора, които със своите дрехи, лица, коси и очи имат някаква мъглява, пепелява външност, като ден, когато по небето няма ни буря, ни слънце, а е просто, ни това, ни онова: оцежда се някаква мъгла и лишава предметите от всякакви резки форми. Тук могат да се прибавят и театралните проверители на билети в оставка, титулярните съветници в оставка и марсовите питомци в оставка с избити очи и с подути устни. Тия хора са съвсем безстрастни: вървят, без да поглеждат нищо, мълчат, без да мислят за каквото и да е. В стаята им няма много покъщнина; понякога само шише чиста руска водка, която те смучат еднообразно цял ден, без да ги удря силно в главата, което става от много пиене наведнъж и което обикновено си позволява в неделните дни младият немски занаятчия, тоя юначага от улица Мешчанска, който владее сам целия тротоар след дванайсет часа през нощта.

Животът в Коломна тече в ужасно уединение: рядко минава карета, освен такава, в която се возят актьори и която единствена със своя трясък, звън и дрънкане смущава общата тишина. Тук всички са пешеходци; файтонджията много често се мъкне без клиент и вози сено за своето брадато конче. Може да се намери жилище за пет рубли на месец, дори с утринната закуска. Вдовиците, които получават пенсия, тук са най-аристократични семейства; те се държат добре, често метат стаята си, разговарят с приятелките си за скъпотията на говеждото месо и зелето; често имат младичка дъщеря, мълчаливо, безгласно, понякога миловидно същество, противно кученце и стенен часовник с тъжно тракащо махало. След това идат актьорите, чиято заплата не им позволява да напуснат Коломна, хора свободни като всички артисти, които живеят за удоволствие. Седнали по халат, те поправят пистолетите си, лепят от картон всякакви нещица, полезни за вкъщи, играят с някой дошъл приятел на дама и на карти и прекарват така сутринта, като вършат същото и вечер, с прибавка понякога на пунш. След тия тузове и аристократи на Коломна идват необикновените дребосъци. Тях човек мъчно може да именува, както мъчно може да се изброят всички насекоми, които се раждат в стар оцет. Тук има баби, които се молят, баби, които пиянстват; баби, които се молят и пиянстват едновременно; баби, които се бъхтят по невъобразими начини и мъкнат като мравки стари парцали и бельо от Калинкин мост до битпазар, за да го продадат там за петнайсет копейки; с една дума, тук много често е най-нещастната утайка на човечеството, за която ни един благодетелен политически икономист не е намерил още средства да подобри състоянието й. Аз ги изредих, за да ви покажа, че тия хора често са заставени от необходимостта да търсят само внезапна, временна помощ, да прибягват до заеми и тогава между тях се заселват особен род лихвари, които ги снабдяват с малки суми срещу залог и голяма лихва. Тия дребни лихвари са неколкократно по-безчувствени от всички големи, защото се раждат сред беднотията и между ярките просешки парцали, които богатият лихвар не вижда, тъй като той има работа само с хора, които идват в карети. И затова в техните души много рано умира всякакво чувство на човещина. Между тия лихвари имало един…

Но трябва да ви кажа, че случката, за която почнах да ви разказвам, е станала през миналия век, именно през царуването на покойната царица Екатерина II. Можете сами да разберете, че и външният вид на Коломна, и животът вътре в нея трябва доста да са се изменили. И тъй сред лихварите имало един — същество във всяко отношение необикновено, заселено много отдавна в тая част на града. Той ходел в широко азиатско облекло; тъмният цвят на лицето сочел южния му произход, но от каква народност е бил — индиец ли, грък ли, персиец ли — за това никой нищо сигурно не могъл да каже. Високият, почти необикновен ръст, мургавото, мършаво, загоряло лице, невероятно страшният цвят на неговите големи горящи с необикновен огън очи и надвисналите гъсти вежди го отличавали рязко от всички пепеляви жители на столицата. Пък и самото му жилище не приличало на другите малки дървени къщици. То било каменна постройка, като ония, които навремето си генуезките търговци построили доста много с неправилни нееднакви по големина прозорци, с железни капаци и с резета. Тоя лихвар се отличавал от другите лихвари с това, че могъл да снабди с каквато и да е парична сума всички, като се почне от старата просякиня до разточителния придворен сановник. Пред неговата къща често се виждали най-блестящи екипажи, от прозорчетата на които понякога надничала главата на богата светска дама. Мълвата както обикновено разправяла, че неговите железни сандъци са пълни с безброй пари, скъпоценности, брилянти и с всевъзможни залози, но че той съвсем не бил тъй користолюбив, както другите лихвари. Давал пари на драго сърце, като определял падежите, както изглеждало, твърде изгодно. Но с някакви чудновати аритметически пресмятания изчислявал лихвите им до невероятни размери. Поне тъй разправяла мълвата. Но което било най-странно от всичко и не могло да не порази мнозина — това било странната участ на всички, които получавали от него пари: те всички завършвали живота си нещастно. Дали това са били прости хорски мнения, глупави суеверни приказки, или умишлено разпространявани слухове — останало неизвестно. Но няколко примера, случили се за късо време пред очите на всички, били живи и поразителни.

Измежду тогавашните аристократи твърде скоро обърнал внимание на всички един юноша от най-добра фамилия, отличил се още отсега, на младини, на държавното поприще, горещ почитател на всичко истинско и възвишено, ревностен защитник на всичко, родено от изкуството и от ума на човека, който се готвел за бъдещ меценат. Скоро той бил отличен достойно от самата царица, която му поверила значителна длъжност, напълно съвпадаща с неговите собствени изисквания, длъжност, гдето той можел да направи много нещо за науката и изобщо — за доброто. Младият велможа се заобиколил с художници, поети и учени. Искало му се да даде работа на всички, да насърчи всичко. За своя собствена сметка предприел много полезни издания, дал много поръчки, обявил насърчителни награди, пръснал за това сума пари и най-сетне се разстроил материално. Но изпълнен с великодушни намерения, не искал да изостави делото си, търсел да заеме пари отвсякъде и най-сетне се обърнал към известния лихвар. Като сключил значителен заем от него, този човек в късо време съвсем се променил: станал гонител, преследвач на развиващия се ум и талант. Във всички съчинения почнал да вижда опаката страна, тълкувал накриво всяка дума. За нещастие тогава се случила Френската революция. Изведнъж това послужило като средство за всякакви гнусни дела. Той почнал да вижда във всичко някакви революционни насоки, всичко му се струвало съмнително. Станал до такава степен подозрителен, че най-сетне почнал да подозира и себе си, почнал да съчинява ужасни, несправедливи доноси, направил много хора нещастни. От само себе си се разбира, че подобни постъпки не могли да не стигнат най-сетне до трона. Великодушната царица се ужасила и изпълнена с душевно благородство, което украсява царствените особи, изрекла думи, които макар да не са стигнали съвсем точно до нас, все пак дълбокият техен смисъл се запечатал в много сърца. Господарката казала, че под монархическото управление не се угнетяват високите, благородни прояви на душата, не се презират и преследват произведенията на ума, на поезията и на живописта; че, напротив, само монарсите са бивали техни покровители; че Шекспировци и Молиеровци са процъфтявали под тяхната великодушна защита, докато Данте не е могъл да намери едно ъгълче в своята републиканска родина; че истинските гении се раждат по време на блясъка и могъществото на царете и държавите, а не по време на безобразните републикански политически събития и тероризъм, които досега не са дали на света нита един поет; че трябва да се награждават с отличия поетите и художниците, защото те изпълват душата само с мир и прекрасна тишина, а не с вълнение и ропот; че учените и поетите и всички творци на изкуствата са бисери и брилянти в императорската корона; че с тях епохата на всеки велик владетел се украсява и придобива още по-голям блясък. Накъсо, в оня миг, когато казала тия думи, господарката е била божествено прекрасна. Помня, че старците не можеха да говорят за това, без да се разплачат. Всички взели участие в тая работа. За честта на нашата народна гордост трябва да се отбележи, че в руското сърце винаги живее прекрасното чувство да се защити угнетеният. Злоупотребилият с доверието велможа бил наказан примерно и махнат от мястото си.

Ала по лицата на своите съотечественици той видял още по-ужасно наказание. Това било пълното и всеобщо презрение. Не би могло да се разкаже как страдала тая суетна душа, гордост, измамено честолюбие, разрушени надежди — всичко се сливало и животът му завършил в припадъци на страшно безумие и бяс.

Втори поразителен пример се случил също така пред очите на всички: сред красавиците, с които нашата северна столица била богата тогава, една имала несъмнено първенство над всички. Това било някакво чудно съчетание на нашата северна красота с красотата на Юга, брилянт, какъвто рядко се среща в света. Баща ми признаваше, че никога през живота си не бил виждал нещо подобно. Като че всичко се съчетавало в нея: богатство, ум и душевна прелест. Тя имала множество кандидати и между тях най-забележителен от всички бил княз Р., най-благородният и най-цененият от всички млади хора, прекрасен и по лице, и по своите рицарски великодушни пориви, недостижим идеал за романите и жените грандисон във всяко отношение.

Княз Р. бил влюбен страстно и безумно; отговаряла му също такава пламенна любов. Ала на роднините кандидатът се сторил недостоен. Наследствените имоти на княза отдавна вече не му принадлежали, семейството му било в немилост и неговото лошо материално положение било известно на всички. Неочаквано князът напуснал за малко време столицата, уж за да поправи работите си, и скоро пристигнал окръжен с разкош и с невероятен блясък. Великолепните балове и празници го сближили с императорския двор. Бащата на красавицата проявил благосклонност и в града се отпразнувала най-интересна сватба. Как е станала тая промяна и отде е дошло това невиждано богатство на младоженеца — никой не могъл със сигурност да каже, но разправяли, че той сключил заем от ужасния лихвар при някакви особени условия. Както и да е, сватбата занимавала целия град. И младоженецът, и булката били предмет на обща завист. Всички знаели тяхната гореща, неизменна любов, дългият мъчителен копнеж, изтърпян от двете страни, и високите достойнства на двамата. Пламенните жени описвали предварително райското блаженство, на което ще се наслаждават младите съпрузи. Но всичко излязло иначе. Само за една година у мъжа настъпила страшна промяна. Благородният и прекрасен характер бил отровен от подозрителна ревност, нетърпимост и неизчерпаеми капризи. Той станал тиранин и мъчител на своята жена и нещо, което никой не могъл да предвиди: прибягнал до най-нечовешки постъпки, дори до побой. За една година никой ни могъл да познае тая жена, която доскоро още била лъчезарна и водела подире си тълпи от покорни поклонници. Най-сетне, не можейки да понася по-нататък тежката си съдба, тя първа заговорила за развод. Само при мисълта за това мъжът побеснял. В първия миг на яростта си той се втурнал с нож в стаята й и несъмнено веднага щял да я заколи, ако не го уловили и задържали. В порива на изстъпление и отчаяние той насочил ножа към себе си — и умрял в най-ужасни мъки. Освен тия два примера, станали пред очите на цялото общество, разказваха много други, които се случили в нисшата класа и при които почти всички хора имали ужасен край. Тук — честен, трезвен човек става пияница, там — търговски служащ ограбва своя господар другаде — файтонджия, който няколко години возил хората честно, заколва за петак клиента си.

Невъзможно е тия произшествия, разправяни понякога и с прибавки, да не са внушавали някакъв неволен ужас на скромните жители на Коломна. Никой не се съмнявал, че у тоя човек има нечиста сила. Разправяли, че той предлагал такива условия, от които косите настръхвали и които веднага след това нещастникът не смеел да каже на друг човек; че неговите пари имали притегателно свойство за хората, че сами се нажежавали и имали някакви странни знаци… с една дума, носели се всевъзможни глупави слухове. И забележително било, че цялото това коломенско население, целият тоя свят от бедни, стари жени, дребни чиновници, дребни артисти, с една дума, целият тоя дребосък, който току-що изредихме, бил склонен по-скоро да търпи и да понася най-голямата оскъдица, отколкото да се обърне към страшния лихвар; намирали дори умрели от глад стари жени, които предпочитали да умъртвят тялото си, вместо да погубят душата си. Когато го срещали на улицата, хората неволно изпитвали страх. Пешеходецът се стъписвал предпазливо и след това дълго се извръщал подире му, като следял изчезващата в далечината несъразмерно висока негова фигура. Само в лицето му имало нещо толкова необикновено, че карало всеки да го смята неволно за свръхестествено същество. Тия силни черти, врязани тъй дълбоко, както не се случва у хората; тоя горещ бронзов цвят на лицето; тия прекалено гъсти вежди непоносимите страшни очи, дори широките гънки на неговото азиатско облекло — всичко сякаш сочело, че всички страсти на другите хора бледнеят пред страстите, които вълнували това тяло. Баща ми всеки път се спирал неподвижно, когато го срещал, и всеки път не можел да се удържи да не каже: „Дявол, същински дявол!“ Но трябва по-скоро да ви запозная с моя баща, който, казано между другото, е истинският предмет на тая история.

Баща ми в много отношения беше забележителен човек. Той беше художник, каквито се срещат рядко, едно от ония чудеса, които ражда само непорочното лоно на Русия, художник самоук, открил сам в своята душа, без учители и школи, правилата и законите на изкуството, увлечен само от жаждата за усъвършенстване и вървящ, поради причини, неизвестни може би и за самия него, само по пътя, посочен от душата му; едно от ония самородни чудеса, които съвременниците често пъти хулят с обидната дума „невежи“, но които не се отчайват от хулите и от собствените си несполуки, а само получават нови устреми и сили и нахвърлят в душата си твърде много от ония произведения, за които са получили титлата невежа. С рядък вътрешен инстинкт той бе доловил присъствието на разум във всеки предмет; сам бе постигнал истинското значение на думата историческа живопис, разбрал бе защо една проста главичка, един обикновен портрет на Рафаел, на Леонардо да Винчи, на Тициан, на Кореджо може да се нарече историческа живопис и защо някоя огромна картина с историческо съдържание ще бъде все пак tableau de genre^[1] въпреки всички претенции на художника за историческа живопис. И вътрешното му чувство, и собственото му убеждение насочиха четката му към християнските сюжети, към висшата и последна степен на висшето. У него нямаше честолюбие или раздразнителност, тъй неотделими от характера на мнозина художници. Той беше с твърд характер, честен, прям човек, дори груб, покрит отвън с малко твърда кора, с известна гордост в душата, изказваше мненията си за хората едновременно и снизходително, и рязко. „Защо ще гледам тях — казваше обикновено той, — та аз не работя за тях. Няма да занеса своите картини в някоя гостна стая, те ще бъдат поставени в черква. Който ме разбере, ще ми благодари, не ме ли разбере, все пак ще се помоли Богу. Няма защо да обвиняваме светския човек, че не разбира от живота, затова пък той разбира от карти, разбира от хубаво вино, от коне — какво повече трябва да знае един господар? Ако пък рече да опита едно или друго и почне да умува, тогава няма да имаме живот от него! Всекиму неговото, всеки да се занимава със своята работа. Според мен, по-ценен е оня човек, който направо казва, че не разбира, отколкото оня, който лицемери, казва, че знае онова, което не знае, и само разваля и похабява.“ Той работеше за малко възнаграждение, тоест за възнаграждение, което му трябваше само да поддържа семейството си и да му даде възможност да работи. Освен това никога не се отказваше да помогне другиму и да даде ръка за помощ на някой беден художник; вярваше в простата, благочестива вяра на прадедите ни и може би затова по изрисуваните от него лица се явяваше от само себе си оня възвишен израз, до който не можеха да стигнат бляскавите таланти. Най-сетне с постоянството на труда си и с неотклонно начертания си път той почна да печели уважението дори на ония, които го хулеха като невежа и доморасъл самоук. Непрекъснато му правеха поръчки за черкви и работата му не спираше. Едно от неговите произведения го занимаваше повече. Не помня вече точно какъв бе сюжетът, знам само, че на картината трябваше да се изобрази духът на тъмнината. Той дълго мислил какъв образ да му даде, искало му се да въплъти в това лице всичко тежко, всичко, което угнетява човека. При тия размисли понякога му се мяркал в главата образът на тайнствения лихвар и той неволно си мислил: „Ето кого би трябвало да взема за модел, за да изрисувам дявола.“ И представете си неговото смайване, когато веднъж, работейки в ателието си, чул почукване на вратата и след това при него направо влязъл ужасният лихвар. Той не могъл да не почувства някакъв вътрешен трепет, който пропълзял неволно по цялото му тяло.

— Ти художник ли си? — попитал без всякакви церемонии.

— Художник — рекъл баща ми в недоумение и очаквал какво ще стане по-нататък.

— Добре. Нарисувай ми портрета. Аз може би скоро ще умра, нямам деца, но не искам съвсем да умра, искам да живея. Можеш ли да нарисуваш такъв портрет, който да бъде съвсем като жив?

Баща ми помислил: „Какво по-хубаво от това? Той сам ми идва да го нарисувам като дявол в картината си.“ Обещал. Уговорили времето и цената и на следния ден, като взел палитрата и четките си, баща ми бил вече при него. Високо ограденият двор, кучетата, железните врати и ключалките, дъгообразните прозорци, сандъците, покрити със старинни килими, и най-сетне самият необикновен стопанин, седнал неподвижно пред него — всичко това произвело на баща ми необикновено впечатление. Като че нарочно прозорците били покрити и затрупани в долната част, така че пропускали светлина само отгоре. „Дявол да го вземе, колко хубаво се освети сега неговото лице!“ — помислил баща ми и започнал да го рисува жадно, като че се опасявал да не би това щастливо осветление някак да изчезне. „Каква сила! — повтарял си той. — Ако сполуча да го изрисувам дори наполовина такъв, какъвто е сега, той ще убие всичките ми светци и ангели: те ще избледнеят пред него. Ако дори само донякъде бъда верен на природата, той просто ще изскочи от платното ми. Какви необикновени черти!“ — повтарял си той непрестанно, като удвоявал усърдието си и вече виждал сам как върху платното изпъкват някои черти. Но колкото повече се приближавал до него, толкова повече чувствал някакво тягостно, тревожно чувство, което сам не разбирал. Ала въпреки това решил да изобрази с абсолютна точност всяка незабележима чертичка и израз. Преди всичко започнал с изработването на очите. В тия очи имало толкова сила, че изглеждало невъзможно дори да се мисли да ги изрисуват тъй, както били в натура. Ала той решил на всяка цена да се вдълбочи в тях до последната най-дребна чертица и отсянка, да постигне тяхната тайна… Но щом почнал да навлиза и да се вдълбочава в тях с четката си, в душата му кипнало такова необяснимо отвращение, такава необяснима тежест, че за известно време той трябвало да остави четката и след това да почне отново.

Най-сетне баща ми не можал да понася повече, чувствал, че тия очи пронизват душата му и причиняват необяснима тревога в нея. На втория и на третия ден това било още по-силно. Дострашало го. Той захвърлил четката и казал решително, че не може повече да го рисува. Трябвало да се види как се променил при тия думи странният лихвар. Той се хвърлил в нозете му и почнал да го моли да довърши портрета, като казвал, че от това зависи съдбата му и съществуването му в света, че той вече е досегнал с четката си неговите живи черти, че ако ги предаде вярно, неговият живот ще се задържи със свръхестествена сила в портрета, че чрез това той няма да умре напълно, че нему е потребно да живее на тоя свят. Баща ми почувствал ужас от тия думи: те му се сторили толкова странни и страшни, че той хвърлил четката и палитрата и хукнал презглава навън.

Цял ден и цяла нощ го тревожила мисълта за това, а на заранта получил от лихваря портрета, донесен от една жена, единственото същество, което му прислужвало, и която веднага казала, че господарят й не иска портрета, че не дава нищо за него и го връща назад. Същата вечер той научил, че лихварят умрял и че се готвели да го погребват по обреда на неговата религия. Всичко туй се сторило на баща ми необяснимо странно. А между това оттогава в характера му настъпила чувствителна промяна: той усещал неспокойно, тревожно състояние, причината на което сам не можел да разбере. И скоро извършил такава постъпка, която никой не можел да очаква от него: от известно време работите на един от учениците му почнали да привличат вниманието на малък кръг познавачи и любители. Баща ми винаги виждал, че той е талантлив и поради това имал особено разположение към него. И изведнъж почувствал завист към него. Общото внимание и приказките за него му станали непоносими. Най-сетне той научил с най-голям гняв, че на неговия ученик предложили да нарисува картина за една новопостроена богата черква. Той избухнал. „Не, няма да позволя на тоя бозайник да възтържествува! — казал той. — Рано, драги, си помислил да натикаш старите в калта! Още, слава Богу, имам сили. Ще видим кой кого по-скоро ще натика в калта.“ И откритият, честният в душата си човек направил интриги и хитрости, от които дотогава винаги се гнусял; успял най-сетне да издейства да се обяви конкурс за картината, та и други художници да могат да участват със свои работи. След това се заключил в стаята си и почнал да рисува с жар. Той сякаш искал да събере всичките си сили, да съсредоточи цялото си същество. И наистина излязло едно от най-хубавите му произведения. Никой не се съмнявал, че той ще има първенство. Картините били представени и всички, сравнени с неговата, били като нощта пред деня. Но изведнъж един от присъстващите членове, ако се не лъжа, духовно лице, направил една забележка, която поразила всички. „В картината на художника наистина има много талант — казал той, — но в лицата няма святост, напротив, има нещо демонско в очите, сякаш ръката на художника е била движена от нечестиво чувство.“ Всички погледнали и не могли да не се убедят в истинността на тия думи. Баща ми се втурнал към картината, си, сякаш да провери сам тая обидна забележка и видял с ужас, че почти на всички фигури е придал очите на лихваря. Те гледали така демонски съкрушително, че сам той неволно изтръпнал. Картината била отхвърлена и той трябвало, за невъобразим свой яд, да чуе, че неговият ученик взема първенството. Невъзможно било да се опише яростта, с която се върнал вкъщи. Той едва не пребил майка ми, разгонил децата, строшил четката и статива, грабнал от стената портрета на лихваря, поискал нож и заповядал да запалят огън в камината, като се канел да го нареже на парчета и да го изгори. В тоя миг го заварил влезлият в стаята приятел, живописец като него, веселяк, винаги доволен от себе си, който нямал никакви прекалени желания и работел весело всичко, каквото му попаднело, и още по-весело сядал да обядва и да пирува.

— Какво правиш, какво се каниш да гориш? — казал той и се приближил до портрета. — Моля ти се, това е едно от най-хубавите ти произведения. Това е лихварят, който наскоро умря; да, това е една съвършена работа, ти просто си нарисувал цялата му същина. Тия очи никога през живота си не са гледали така, както гледат в твоята картина.

— Сега ще видя как ще гледат в огъня — казал баща ми и понечил да го хвърли в огнището.

— Спри, за Бога! — казал приятелят, като го възпрял. — Ако толкова ти боде очите, дай го по-добре на мен.

Отначало баща ми упорствал, но сетне се съгласил и веселякът, извънредно доволен от придобивката си, замъкнал портрета със себе си.

След неговото излизане баща ми изведнъж се почувствал по-спокойно. Сякаш заедно с портрета паднала от душата му някаква тежест. Той сам се смаял от своето злобно чувство, от своята завист и от явната промяна на характера си. Като обмислил постъпката си, той се натъжил и си рекъл:

„Бог ме е наказал; моята картина бе опозорена заслужено. Тя беше замислена, за да погуби своя брат. Демонско чувство на завист движеше четката ми, демонско чувство трябваше да се отрази и в нея.“ Той веднага отишъл да намери предишния си ученик, прегърнал го силно, поискал му прошка и колкото могъл, опитал се да заглади пред него вината си. Отново както по-рано потекла спокойно работата му; ала по лицето все по-често се изписвала замисленост. Той се молел по-често, по-често ставал мълчалив и не се произнасял тъй рязко за хората, дори грубите външни прояви на характера му някак се смекчили. Скоро едно обстоятелство още повече го потресло. Той отдавна не се бил виждал с другаря си, който го помолил да му даде портрета. Канел се вече да го навести, когато оня неочаквано сам отишъл при него. След като разменил няколко думи и въпроси, приятелят казал: „Е, драги, ти ненапразно искаше да изгориш портрета. Дявол да го вземе, у него има нещо странно… Аз не вярвам в магьосници, но ти си прав: в него е въплътена нечистата сила…“

— Как? — казал баща ми.

— Ами че откак го окачих в стаята си, почувствах такава мъка… сякаш исках да заколя някого. През целия си живот не знаех какво е безсъние, но и такива сънища… сам не разбирам сънища ли са, или нещо друго: сякаш таласъм ме души и проклетият старец постоянно ми се мярка. С една дума не мога да ти разправя какво е състоянието ми. Никога не ми се е случвало такова нещо. През всички тия дни скитах като побъркан: чувствах някакъв страх и неприятно очакване на нещо. Чувствам, че не мога да кажа никому ни една весела и искрена дума, сякаш до мен е седнал някакъв шпионин. И едва след като дадох портрета на племенника си, който ме молеше да му го дам, почувствах като че някакъв камък падна от плещите ми; изведнъж, както виждаш, се усетих весел. Да, драги, ти си нарисувал дявола.

През време на разказа му баща ми го слушал с неотклонимо внимание и най-сетне попитал:

— Сега портретът у твоя племенник ли е?

— Къде ти у племенника! Не можа да изтърпи — казал веселякът, — душата на лихваря май се настанила в него; той изскачал от рамката, разхождал се из стаята и умът просто не може да побере онова, което разправя племенникът ми. Бих го сметнал за побъркан, ако сам донякъде не бях изпитал това. Той го продал на някакъв събирач на картини, но и оня не можал да изтърпи и също така го прехвърлил някому.

Тоя разказ направил силно впечатление на баща ми. Той се замислил не на шега, заболял от ипохондрия и най-сетне напълно се уверил, че неговата четка се е превърнала в дяволско оръдие, че една част от живота на лихваря наистина се е преселила в портрета и сега тревожи хората, като им внушава дяволски намерения, като кара художника да се отклонява от своя път, като събужда страшни мъки от завист и така нататък, и така нататък. Три нещастия, които се случили след това, три внезапни смърти — на жена му, на дъщеря му и на малолетния му син — били сметнати от него като наказания от небето и той решил непременно да се оттегли от суетния свят. Щом аз навърших девет години, той ме настани в художествената академия, прибра вземанията си от длъжниците и отиде в един уединен манастир, дето скоро след това се подстрига за монах. Там той учуди всички монаси със строгостта на своя живот и с неотклонното изпълнение на всички манастирски правила. Игуменът на манастира, като научил за дарбата му, поискал от него да нарисува най-главната икона в черква. Ала смиреният монах казал решително, че е недостоен да хване четката, че тя е осквернена, че преди това той трябва да очисти душата си чрез труд и големи жертви, за да може да се удостои после със започването на такава работа. Не искали да го принуждават. Доколкото било възможно, той сам увеличавал за себе си строгостта на манастирския живот. Най-сетне и тоя живот му се видял не както трябва и недостатъчно строг. С благословията на игумена се уединил в пустинна местност, за да бъде съвсем сам. Построил си килия от клони, хранел се само със сурови корени, пренасял камъни от едно място на друго, стоял изправен с вдигнати към небето ръце от изгрев до залез слънце, като четял непрекъснато молитви. С една дума търсел, както изглеждало, да достигне всички степени на търпението и на оная непостижима самоотверженост примери за която могат да се намерят само в житията на светците. Така в продължение на няколко години той измъчвал тялото си, като в същото време го подкрепял с животворната сила на молитвите. Най-сетне един ден отишъл в манастира и казал твърдо на игумена: „Сега съм готов. Ако Бог позволи, ще изпълня работата си.“ Сюжетът му бил рождеството на Иисус. Цяла година го рисувал той, без да излиза от килията си, като едва се хранел със сурова храна и непрекъснато се молел. След изтичането на годината картината била готова. Това наистина било чудо на живописта. Трябва да кажа, че нито братята монаси, нито игуменът имали големи познания по живопис, но всички били поразени от необикновената святост на лицата. Чувството на божествено смирение и кротост в лицето на пречистата майка, наведена над младенеца, дълбокият разум в очите на божествения младенец, които сякаш виждали далеч напред, тържественото мълчание на поразените от Божественото чудо царе, коленичили в нозете му, и най-сетне святата, неизразима тишина, която обгръщала цялата картина — всичко това изпъквало в такова съчетание на сила и на могъща красота, че впечатлението от нея било магическо. Всички монаси коленичили пред новата икона и трогнатият игумен казал: „Не, не е възможно за човека да сътвори само с помощта на човешкото изкуство такава картина: святата висша сила е движила твоята четка и небесната благословия е слязла над твоето дело.“

През това време аз завърших учението си в академията, получих златен медал и заедно с него радостната надежда за отпътуване в Италия — най-хубавата мечта на двайсетгодишния художник. Оставаше ми само да се сбогуваме с баща си, с когото се бях разделил още преди дванайсет години. Признавам, че дори лицето му отдавна бе изчезнало от паметта ми. Бях слушал доста вече за строгата святост на неговия живот и предварително си представях, че ще видя бездушната фигура на отшелник, чужд на всичко в света, затворен само в килията и в молитвите си, изтощен, изсъхнал от вечен пост и бдение. Ала колко бях учуден, когато пред мен се изправи един прекрасен, почти божествен старец! Нямаше и следа от изтощение по лицето му; то сияеше със светлината на небесна радост. Бялата като сняг брада и тънките почти въздушни коси със също такъв сребрист цвят падаха живописно върху гърдите и гънките на неговото черно расо чак до връвта, с която бе препасана сиромашката му калугерска дреха; но най-много бях смаян, като чух от устата му такива думи и мисли за изкуството, които, трябва да призная, дълго ще помня и искрено бих искал всеки мой събрат да помни.

— Очаквах те, сине — каза той, когато приближих да ме благослови. — Предстои ти път, по който отсега нататък ще потече твоят живот. Пътят ти е чист, не се отклонявай от него. Ти имаш талант; талантът е най-драгоценният дар от Бога — не го погубвай. Изследвай, проучвай всичко, което видиш, подчини всичко на четката си, но съумявай да намериш във всичко вътрешния смисъл и най-вече се мъчи да постигаш дълбоката тайна на сътворяването. Блажен е избраникът, който притежава тая тайна. За него няма недостоен предмет в природата. Художникът-творец е толкова велик в нищожното, колкото и в голямото; в презрените неща за него няма нищо презряно, защото през тях прозира прекрасната душа на оня, който ги е създал, и презряното вече е получило висш израз, защото е минало през чистилището на неговата душа. За човека в изкуството е включено загатване за Божествения, небесен рай и вече само поради това то е по-горе от всичко. И колкото тържественото спокойствие е по-горе от всякакво житейско вълнение, толкова сътворяването е по-горе от разрушението; колкото ангелът само поради чистата невинност на своята светла душа е по-горе от всички безбройни сили и горди страсти на сатаната, толкова са по-горе от всичко в света високите творения на изкуството. Принеси всичко в жертва и го обикни с цялата си страст, ала не страст, изпълнена със земно въжделение, но тиха, небесна страст; без нея човек не може да се възвиси над земята и не може да създаде чудните звуци на успокоение. Защото високото творение на изкуството слиза в света за успокоение и примирение на всички. То не може да посее ропот в душата, а като звучаща молитва се стреми вечно към Бога. Но има минути, тъмни минути… — той млъкна и аз забелязах, че неговото светло лице изведнъж се помрачи, като че някакво мигновено облаче мина по него.

— Има едно произшествие в моя живот — каза той. — И досега не мога да разбера какъв беше оня странен образ, от който нарисувах картина. То беше сякаш някакво дяволско видение. Аз знам, светът отрича съществуването на дявола и затова няма да говоря за него. Ще кажи само, че аз го рисувах с отвращение и по онова време не чувствах никаква обич към работата си. Исках насила да се принудя и бездушно, като затъпча всичко в себе си, да бъда верен на природата. Това не беше създание на изкуството. И затова чувствата, които обземат всички, когато го погледнат, са тревожни чувства, бурни чувства не са чувствата на художника, защото художникът и сред тревогата излъчва покой. Разправяха ми, че тоя портрет се разхождал от ръце в ръце и сеел мъчителни впечатления, като пораждал в художника чувство на завист, мрачна омраза към братята му, злобна жажда да преследва и да угнетява. Нека всевишният те пази от тия страсти! Няма по-страшно нещо от тях. По-добре е ти да понесеш всичката горчивина на всевъзможни преследвания, отколкото да хвърлиш върху някого дори сянката на преследване. Спасявай чистотата на душата си. Който носи в себе си талант, трябва да бъде по-чист от всички в душата си. Много неща ще се простят на другите, но нему не ще се простят. Ако човек, излязъл от къщи в светли празнични дрехи, бъде опръскан само с едно кално петно от някоя кола, всички ще го наобиколят, ще го сочат с пръст и ще разправят, че е немарлив, но същите тия хора не съзират многобройните петна по другите минувачи, облечени в делничните си дрехи. Защото по делничните дрехи петната не се виждат — той ме благослови и прегърна.

Никога през живота си не бях се чувствал тъй възвисен душевно. Аз се притиснах до гърдите му повече с благоговейно, отколкото със синовно чувство и го целунах по разпилените сребристи коси. В очите му блесна сълза.

— Изпълни, сине мой, една моя молба — каза ми той, преди да се разделим. — Може би ще ти се случи да видиш някъде портрета, за който ти разправях. Ти веднага ще го познаеш по необикновените очи и по неестествения им израз, унищожи го… на всяка цена…

— Сами ще разберете можех ли да не обещая под клетва, че ще изпълня тая молба. Цели петнайсет години не ми се случи да видя нещо, което поне отчасти да прилича на онова, което ми описа моят баща, и ето сега неочаквано на тая публична продажба…

И преди да довърши думите си, художникът извърна глава към стената, за да погледне още веднъж портрета. В същия миг цялото множество слушатели направи същото движение, като търсеше с очи необикновения портрет. Ала за голямо смайване портретът вече не беше на стената. Смътна глъчка и шум премина из множеството и веднага след това се чу ясно думата „откраднат“. Някой, възползван от вниманието на слушателите, увлечени от разказа, бе успял да го задигне. И дълго още всички присъстващи стояха в недоумение, без да разберат наистина ли бяха видели тия необикновени очи, или това беше просто видение, изникнало само за миг пред техните очи, уморени от дългото гледане на старинните картини.