Христо Пощаков
Ще останеш ли щастлив, Ференц Молнар?

Пролетта бе протегнала нежни пръсти. Галеше напъпилите дървета, разрошваше перушината на врабчетата, докосваше едрите мухи, които литваха, ослепяваха от яркото слънце и сърдито се блъскаха в прозорците на сградата. Повечето от тях бяха открехнати, а отоплението работеше с пълна сила, сякаш искаше да помогне на природата да стопи последните преспички мръсен сняг, провиснали по краищата на покрива. Горещината, създавана от повреда в инсталацията, бе прогонила няколко лабиринта на двора. Те стояха пред задния вход на Института, повдигаха глави към ведрото небе и доволно примижаваха.

Професор Лавренов отмести поглед от радостната идилия на външния свят и се завърна в кабинета си — пропит от служебни проблеми, изпълнен с досадното присъствие на човека пред него. По челото му се появиха мрачни бръчки, а бледите, изпъстрени със сини жилки ръце, нервно забарабаниха по бюрото.

— Затруднявате ме — проговори той. — За пациента ни е писано достатъчно.

— Читателите желаят да научат повече — оправда се журналистът. — В редакцията непрекъснато пристигат писма, Ференц е прекалено известен.

— А етичната страна на такова любопитство?

Младият мъж се смути, но бързо възвърна самообладание.

— Действително, случаят е особен — отвърна след кратко мълчание. — И няма да публикуваме материала без ваше съгласие.

— Разчитам на собствената ви съвест — наблегна професорът. — Следвайте ме!

Съседното вътрешно помещение излъчваше особена атмосфера. Стените му отразяваха слабата светлина на няколко екрана, зад които се мяркаха призрачните лица на увлечени в работа хора. В средата му се издигаше кубично съоръжение, покрито със снопове от проводници. От отвора в предния му панел се подаваше тясно легло на колелца, покрито с фосфоресцираща материя. По даден знак един от сътрудниците го издърпа, покани журналиста да легне и сръчно надяна на главата му метална каска. След това журналистът изчезна във вътрешността на съоръжението.

Под краката му шумоляха обагрени с цвят на мед, сухи листа. Тръпчивият дъх на късна есен засядаше в ноздрите и предизвикваше чувството на удовлетворение от този прекрасен свят, наречен Земя. Замечтан, потънал в съзерцание, той бе изостанал от Стефан и Ева, които увлечени в разговор ръкомахаха оживено.

Слаб шум го накара да спре и погледне нагоре. Лека, като слънчевите лъчи, по клоните на дърветата пробяга катерица. Някъде вдясно изчурулика птичка, Ференц я потърси с поглед…

— Престани да се влачиш! — долетя звънкият глас на Ева. — Не изоставай, не си дете!

Затича се и ги настигна. Взе дланта й в своята, намигна на Стефан и бодро продължи изкачването на пътеката.

Започнаха да се мяркат борове, ароматът им постепенно измести уханието на широколистна гора. Свежият въздух пълнеше гърдите му ката амброзия, предназначена за богове. Всичко изглеждаше чудесно, чувствуваше се оглупял от щастие.

Пред тях се показаха потъмнелите греди на островърха планинска хижа.

— Да влезем — с лукав блясък в очите предложи Стефан. — Предлагам почивка.

— Приемам — необичайно бързо се съгласи Ева.

Пропуснаха Ференц пред себе си и го последваха в мрачния, облечен в дървена ламперия коридор, който завършваше с масивна врата и едър надпис: ЗАЛА ЗА ГОСТИ.

Той неуверено пристъпи в полумрака, създаван от бледите линийки на затворени щори. Опита се да приспособи зрението си и забеляза неясно движение. Близо до него нещо изшумоля, дочу се сподавен смях. След това сепнат от бликналата светлина, възкликна от изненада. Оказа се обграден от приятели, които му липсваха от години. Николай, Александър, Близнаците, Мартин, Леа. Беше израсъл с тях.

— Сигурно си забравил, че имаш рожден ден — тържествено произнесе Стефан. — Затова решихме да ти напомним.

След ръкостисканията и прегръдките, пъстрото общество се разположи върху „мечите“ кожи, разстлани пред камината. Докато Николай я разпалваше, Ева раздаде чаши. Мартин изгърмя тапата на шампанско, през оживената глъч се промъкна музика.

— За твое здраве! — извика Стефан. — След сто години да се съберем по същия повод!

Кристалният звън се сля с пукането на пламъците в огнището, в душата на Ференц нахлу топлина.

— Искаш ли да танцуваме? — прошепна Ева в ухото му. — Ставай, днес е твой ден!

Гъвкавото й тяло се прилепи до неговото. Той скри лице в косите й, вдъхна с блаженство лекия им, опияняващ аромат…

Сътрудникът свали каската от главата на журналиста. Той примига зашеметено и се втренчи в професора, който не бързаше да коментира невероятното преживяване.

— Усещам вашето нетърпение — най-после бе нарушена неприятната пауза. — Обяснението е просто: позволих да надникнете във вътрешния свят на Ференц. На ваше място не бих описал събитията, създадени от действията на апаратурата — те са твърде интимни. Но нека да продължим в кабинета.

Твърде замаян, журналистът го последва. Лавренов се настани зад бюрото си и погледна изпитателно.

— Започвайте! — подкани. — Не разполагаме с много време.

— Това запис ли беше?

— Не. Част от сегашния живот на Ференц. Бяхте в синхронна връзка с неговите изживявания.

— Мислех, че ще покажете…

— … Тяло без крайници, лишено от сетива? Какво щеше да донесе една неприятна гледка?

Хладният тон на професора отново смути журналиста.

— Нищо — призна той. — фактите са известни: експлозията в лунната база, спасените от него хора, жалките му останки, извадени от диспечерския пункт. Сега Ференц е герой, ала читателите се интересуват не как изглежда, а кога ще бъде изправен на крака.

— И това ще стане — уверено потвърди Лавренов. — В близко бъдеще копията на повредените му органи, ще се окажат на предназначените им места. За около две години ще го превърнем в нормален човешки индивид.

— Не съм напълно наясно с естеството на преживяното.

— Пациентът не можеше да остане без комуникация с външния свят, съществуваше опасност от атрофия на личността му. Споменах, че беше останал без сетива, а незабавната хирургическа интервенция бе невъзможна. В добавка към тежкото му състояние регистрирахме психически усложнения. Психотронната апаратура позволи да надникнем в мислите му, останахме потресени от мрачната безнадеждност, в която беше изпаднал. Личният му живот не е бил лек. Любимата жена го напуснала, по-късно синът му загинал при катастрофа. Малцината останали приятели постепенно се отдръпнали от него — хората инстинктивно отбягват неудачниците. Склонен към саможертва, но стеснителен по характер, Ференц не успял да попълни загубите с нови запознанства, а продължил съществуването си в сянката на спомените, докато стигнал до особен род отшелничество — диспечер в лунна база. За да го спасим, приложихме нов експериментален метод: свързахме психотронната апаратура с мощен компютър. Успяхме да превърнем най-съкровените му мечти в непрекъснат сън, възприеман като реалност. Програмите на компютъра се сменяха в зависимост от стадиите на състоянието му, това продължава и до сега. Ференц се нуждае от периодични дози щастие, напълно го е заслужил.

— Какво ще стане след завръщането му към нормален живот? — попита журналистът.

— Не вярвам да се случи нещо особено. Ще се пробуди от дълбок сън, чиито етапи са разработени от нас — отвърна гордо Лавренов. — Поредното изключително постижение на науката!

— Но той ще помни своите сънища! Спомените ще бъдат пресни и живи, реалността отново ще го смачка!

— Ще преценим — отсече професорът. — Програмите на компютъра ще продължават да се сменят, възможно е да унищожим следите на част от старите.

— Ще извършите престъпление! — почти извика журналистът. — Ференц е живо човешко същество!

— Нямам каква да добавя — каза Лавренов и отегчено протегна ръка на сбогуване.

Въпреки проявените емоции, журналистът устоя на обещанието си. След няколко дни професорът разпечата тънък плик с черновата на подготвения за публикуване материал. Той се свеждаше до кратко съобщение: Институтът по регенерация извършва всичко възможно за пълното възстановяване на Ференц Молнар. Следваха стегнати общи фрази, лишени от напрегнати подробности.

Огромната снага на океана, покрита с къдрави непослушни коси на млад старец, застрашително се надигаше, връхлиташе върху каменната основа на вълнолома и я разтърсваше. Насищаше вятъра със солени пръски и мирис на водорасли, изпускаше тежка въздишка и се отдръпваше с достойнство, за да повтори атаката си.

Древното упорство, създало живота и оформило континентите, будеше уважение. Облегнати на металното перило, те се вслушваха в могъщия ритъм, нарушаван от изплющяло платно на яхта и виковете на мургави хора, които дружелюбно им махаха.

— Всички се пръснаха — проговори с нескрита тъга Ференц. — Близнаците в Антарктида, Николай в Африка, останалите не пишат, не се обаждат. Непрекъснато мисля за тях!

Ева го изгледа неспокойно.

— Канех се да ти кажа нещо, но все отлагах — започна нерешително. — Аз също заминавам.

— Къде?!

— Споменах за дисертацията, но ти не ми обърна внимание. атмосферата на Венера и без това щеше да изчака края на почивката ни.

— Венера! Не е ли много далече? — промълви Ференц. — За колко?

— Една година. Шест месеца в път и почти толкова в орбитална станция. Все пак малка част от живота ми.

— Но голяма от моя. Не може ли да мине без тебе? — попита пресипнало.

— Невъзможно, ще проваля бъдещето си. Освен ако…

Той не я остави да се доизкаже. Впи устни в нейните, а цялото му същество излъчи протест и болка. Ева с мъка се освободи от прегръдката му.

— Ще ме смачкаш, глупчо! Толкова ли е трагично, нали ще се върна?

Почти забравеното чувство на самота стегна гърлото му.

— Кога заминаваш? — запита глупаво.

— Утре. Не ме изпращай, ще бъде по-леко за двама ни.

Ференц замълча, усети студ и потръпна. Солена пръска намокри бузата му.

— Да се прибираме — предложи тя, — съвсем се размекна!

От вълнолома се виждаше бялата фасада на техния хотел. Стори му се грозна и безлика…

— Ева! — извика Ференц и се събуди. — Къде си Ева!

Лицата, надвесени над него, излъчваха съчувствие.

— Кои сте вие? Къде съм?! — изкрещя ужасен.

— Спокойно, Ференц Молнар, не изпадайте в истерия! — изрече властно висок мъж със студен поглед. — Разполагаме с достатъчно време, за да ви обясним всичко. Сега просто се събуждате от сън.

* * *

Професор Лавренов огледа добре познатия посетител. Беше брадясал, с уморени, хлътнали в орбитите очи. По раменете му се спускаха сплъстени къдрици от невчесана коса, ръцете му забележимо трепереха.

— Не изглеждате нормално, Ференц. Какво става с вас?

— Нужно ли е да обяснявам?

— Разбира се.

— Прочетох последната ви статия. От нея научих, че в предишните ни разговори сте спестили доста подробности.

— Въпрос на преценка. Прочитането на статията не е причина за такъв външен вид.

— Каква изгодна демонстрация на недосетливост! Все още ли съм ваш пациент?

— Може би потенциален. Вие сте изписан като напълно възстановен.

— Нима наистина не сте наясно с причината за посещението ми?! — възкликна Ференц. — Моля ви, професоре! Върнете ми поне част от предишните сънища! За кратко време, ако не е възможно за повече!

Лицето му се сгърчи от мъка. Лавренов помисли за миг и произнесе отчетливо:

— Само при едно условие: ако завинаги се простите с обитателите на създадения от нас илюзорен свят. Съгласен ли сте, Ференц Молнар?

— Нима предлагате друг избор? — промълви измъченият човек.

Споменът за предишната раздяла бе избледнял, ала предстоеше нова, по-неприятна. Ференц се стараеше да не мисли за нея, но неволно наблюдаваше Ева, която се суетеше около масата. Угриженото й лице го караше да се чувствува неудобно, а угризенията на съвестта му го подтикнаха да се доближи до нея с намерение да я утеши.

— Преумори се, стига толкова — изрече нежно и я целуна. — Не заслужавам такова внимание.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ми тежи, правя го за тебе! — отвърна с горчивина. — Друго ме измъчва: окончателно ли реши?

— Да — потвърди той, — не ми беше лесно.

— Макар да звучи мелодраматично, обичам те! Не желая да изчезнеш от живота ми!

— Вече дадох съгласие за участие в експедицията.

— Искаш главата ми да се пръсне! Не помисли ли за мене?

— Напразно ме обвиняваш. Разбери, ТЕ се нуждаят от моята помощ, от опита, придобит в лунната база!

— И ти реши да ме принесеш в жертва…

— Не можех да постъпя по друг начин!

Очите на Ева се замъглиха.

— Кога ще се върнеш? — попита с тъга.

— Ако не се случи нещо непредвидено, след петнайсет години. Пътят към звездите е дълъг.

— Няма какво да се случи. Само ще остарея, а ти ще останеш млад.

Тя се опита да се отдръпне от него, но Ференц не й позволи. Пръстите му инстинктивно погалиха косата й.

— Прости ми, не исках да причинявам болка! — прошепна. Помъчи се да изглежда весел и добави с престорен патос: — Да забравим за полета, остават три дни, които са наши! Защо не излезем навън, за да посрещнем гостите?

Този път идеята беше негова. Бяха наели същата хижа — с истински огън в камината, с разпилени по пода кожи и дъбова маса; с неподправен уют, станал свидетел на такъв знаменит рожден ден.

Те застанаха на прага й, потопиха се в шума на гората и се унесоха в спомени. Времето вибрираше в стръкчетата трева по поляната, пригласяше на вятъра и се разпадаше в мигове на очакване.

От просеката на пътеката се зададе колоритна група, предвождана от Стефан. Той размахваше ръце и дирижираше нестроен хор гласове, които ревяха известна от ученическите години, достатъчно неприлична песен.

Ференц Молнар се усмихна насън и се почувства безкрайно щастлив.