Христо Пощаков
Птицата

Тя планираше в зеленикавото небе на Хефест, а зорките й очи опипваха периметъра на станцията, непрекъснато атакуван от сафиите — неприятни местни влечуги, като че ли нарочно създадени да затрудняват работата на изследователите. Острите им зъби пробиваха армираната тъкан на комбинезоните за биозащита, отравяха човешката плът и предизвикваха мъчителни болки в случайната жертва. Птицата неуморно се сражаваше с тях; от всички изпитани средства за защита, тя се бе оказала най-ефикасното. Непрекъснато пикираше, унищожаваше някоя сафия, след това отново излиташе и се превръщаше в едва забележима точица, която бдеше над хората. Самоотвержените действия на това странно създание, съвсем различно от всичко срещано досега, предизвикваха спонтанно уважение.

Около нея витаеше някаква тайна. Основателите на станцията си бяха заминали, отнесли със себе си малкото сведения за нейната поява. Новопристигналите бързо свикваха с присъствието й, приемаха го за нещо чудновато и необикновено, но несъмнено много полезно. Любопитството им се задоволяваше от малобройните версии за произхода й: последен екземпляр от местен отмиращ вид, същество, пренесено от друга планета или продукт на сложен биологически експеримент.

Външният вид на Птицата бе необичаен. Изправена на масивните си крака, достигаше човешки бой. Покритата със синкав пух глава контрастираше с внушителен червен клюн и умни жълти очи. Под крилата й се подаваха недоразвити четирипръсти крайници, които завършваха със закривени нокти. Тази анатомическа особеност предизвикваше удивление, особено когато я наблюдаваха в процес на хранене. Но най-удивителна бе способността й да разбира човешка реч и да контактува с изследователите — тя отговаряше на въпросите им с положителни или отрицателни жестове на главата си. Това ограничено общуване не даваше пълна представа за интелектуалните й възможности, ала действията й многократно бяха доказали нейната разумност. Въпреки загадката около произхода й, хората се радваха от досега си с нещо необикновено, което съвсем приятелски настроено се бореше за тяхната сигурност. Те дотолкова свикваха с необичайния пазител на станцията, че при всяко завръщане от експедиция се взираха във висините и търсеха неговото присъствие. Малката точица, увиснала над повърхността на осеяната с вулкани, разтърсвана от земетресения планета, им даваше топлия усет за дом и уют.

Привечер небето добиваше изумруден оттенък. Птицата кацаше пред централната лаборатория и уморено протягаше огромните си криле. Диспечерът надничаше през стъкленото око на кулата, която се извисяваше над станцията, включваше силовата защита и купола на полето изолираше изследователския екип от външния свят. Иззад ъгъла на лабораторията изникваше слабата фигура на Петев, доближаваше се до Птицата и двамата започваха странния си разговор. Петев тихо задаваше въпроси, а тя отговаряше с краткия език на жеста. Въпреки интересът на сътрудниците към тези срещи и честите подпитвания, саможивият характер на биолога ревниво пазеше темите на общуването им в тайна.

След изгрева на бялото слънце дежурният изключваше полето, Птицата разперваше криле и се издигаше към своя неотменен пост. Аерокарите приемаха пасажерите си и се отправяха в нова експедиция, лабораториите се огласяваха от човешка глъч; станцията навлизаше в своя работен ритъм. Понякога той се нарушаваше от силно земетресение, но бързо се възстановяваше — това беше част от ежедневието.

* * *

Аз се рея в зеленикавия простор, изпълнен с чувство за дълг към тези, които пазя. Изпитвам силата на това чувство в различна степен, но зная, че то е дълбоко в мен и никога не изчезва. Стои заровено под мислите ми, насочва ги, спори с тях и ги убеждава. Те се прекъсват само от унищожаването на някоя сафия, после отново възникват — най-често мрачни. В спомените ми отсъствува появата в този свят, а Петев така живо се интересува от нея. Страхувам се да го нарека приятел, не зная дали имам право — дали смисълът на тази чудесна дума е приложим за същество, съвсем различно от мене. Но той е такъв, доказва го всяка вечер, като ми подарява част от времето си. Контактувам с него и предварително се радвам за предстоящата среща, въпреки че въпросите му не винаги са правилно формулирани, дори понякога са наивни, но под тях прозира самотност, която може би ни сближава. Единственият, способен обстойно да разговаря с мен беше Караян, ала той си замина и отнесе със себе си апаратурата за безсловесно общуване. Запомних го като човек с особен характер — умееше ловко да се изплъзва, не обичаше директните отговори. Отиде си и ме остави сам с проблемите, а нямам себеподобен, с когото да ги споделя.

Потъвам в миналото. Опитвам се да надникна в пластовете му и срещам непреодолима преграда. Какво съм? Защо толкова се отличавам от хората, а мисля като тях? Архивите на станцията не са в състояние да разбулят тайната на моето съществуване, въпреки усилията положени от Петев. Никой не подозира за бурите в съзнанието ми, породени от пристъпи на отчаяние, за острата нужда от словесен контакт.

Понякога ме обхваща желание да пиша — езикът на жестовете е беден, неспособен да изрази настроението ми. Поглеждам нескопосаните крайници под крилата си и разбирам абсурда на това намерение. Нещо ме стяга, души ме, дърпа ме към огненото гърло на някой вулкан, но дългът го пресреща, заема се да спасява душата ми и предизвиква защитна реакция. Започвам да си повтарям: полезен съм, там долу мислят за мен, не могат без моята помощ, нуждаят се от нея, мъчат се да ме разберат…

Стремглаво се спускам, боря се с някоя сафия, унищожавам я и възстановявам душевното си равновесие. Излитам, противопоставям се на въздушните течения и умората, а въпросите нахлуват в съзнанието ми с нова сила. Човек ли съм или птица? Колко живот ми остава? Ако хората си тръгнат, ще ме вземат ли със себе си? Защо мисля, че станцията е мое творение, защо се боря за доброто й съществуване?

През главата ми минават ненужни спомени за нещо, наречено древногръцки митове? Защо? За да ме отвличат от останалите спомени? Откъслечни, разпилени като парчета мозайка, сътворени на друго място, не на тази планета! Сънувам синьо небе, виждам образи на забравени от мен хора, сещам се, че някога съм ги обичал! Кой съм аз?

Преградата пада, стремя се да обуздая новите пристъпи. Вживявам се в полета и той ми доставя удоволствие. Успявам да забравя, старая се да не мисля. Очаквам залеза да докосне върховете на вулканите, за да се спусна в моя дом.

* * *

— Ковалски, днес ще работите с повишено внимание! — нареди Нойкриш, началникът на станцията и продължи: — Сеизмичната активност е повишена, очакват се неприятни сюрпризи! Включвам към групата Карпаш и Петев.

Ковалски — едър синеок човек, се усмихна пренебрежително и се отправи към жилищните секции, за да вземе багажа си. Беше от този тип самонадеяни хора, които не обръщаха внимание на опасностите, а това не бе първото му участие в експедиция.

Аерокарът се приземи в подножието на възвишение, долепено до кратера на един от спокойните вулкани. Изследователите напуснаха сребристата машина и се пръснаха по склона — всеки със своите задачи. Горещите серни ручейчета излъчваха неприятна миризма, на места почвата димеше. Топлината проникваше през дебелите подметки на ботите, преодоляваше изолационния слой в тъканта на комбинезоните и предизвикваше обилно потене.

След петнайсетина минути Петев беше изгубил визуална връзка с останалите от групата, а пътят му бе препречен от масивна скала. Той продължи край подножието й с намерение да я заобиколи и внезапно се спря, поразен от гледката в краката си. От тясна пукнатина се подаваше бледо растение, което сякаш се подиграваше с невъзможните за живот околни условия. Невероятната му адаптивност го превръщаше в чудесен образец за изследване, трябваше само да се наведе и да го откъсне. Петев извади пластмасов плик и реши да осъществи намерението си, но неочаквано почвата под краката му изгуби стабилност, след това едва не оглуша от звуковата вълна на силна експлозия. Инстинктивно отскочи назад, огледа се зашеметено и не повярва на очите си. Върхът на възвишението беше изчезнал, над него се възвисяваше черен стълб от пепел и газове, който закриваше слънцето. За щастие силен вятър го накланяше в противоположна посока, но по склона, със скоростта на експресен влак напредваха пукнатини, разширяваха се, ръмжаха зловещо и прекъсваха достъпа до аерокара. Над новообразувания кратер преля червена стопилка, настани се в тях и се устреми надолу. Скоро скалата пред него се превърна в остров всред лавовите потоци. Жаркият им полъх го принуди да спусне шлема на каската си и да се долепи до каменната повърхност, все още безсмислено стиснал плика в ръката си. Объркани от близостта на смъртта, мислите му се замъглиха. До него достигнаха отривистите викове на Ковалски, видя като в просъница, че Карпаш го влачи към аерокара, останал извън обсега на лавата. След това почуствува недостиг на въздух и поиска да изкрещи, но страхът беше стиснал гърлото му, блокирал гласните струни. В съзнанието му се въртяха едни и същи мисли, парализираха волята му и убиваха желанието за съпротива. Нямаше ли кой да се притече на помощ, щеше ли да загине?

Преди да изгуби съзнание усети, че нещо се впи под мишниците му, повдигна го и го понесе нанякъде. Не си ли въобразяваше? Нима това беше възможно?! Над главата му се разнасяше ускореното биене на могъщи криле.

Собствената му тежест, почти непосилна за Птицата, не й позволяваше да набере височина. Мобилизирала всичките си сили, тя с мъка поддържаше полет над огнената повърхност. Когато достигна брега на лавовия поток, крилете й се подпалиха. Живият факел пикира с товара си и се блъсна в димящата почва.

Петев се окопити от удара, погледна встрани от себе си и се ужаси от видяното. Почернялото голо тяло, простряно до него, не даваше признаци на живот. Той го положи с усилие върху рамото си и тромаво се затича към аерокара.

* * *

— Мога само да облекча болките — унило отбеляза лекарят на станцията, — но не съм в състояние да помогна повече. Кожата изцяло е обгоряла, нямам достатъчно заместител. Ще се опитам да я върна в съзнание и това ще бъдат последните й мигове.

Тънката струйка на спринцовката се заби в обгорялата плът. Очите на птицата бавно се отвориха и срещнаха изпълнения със състрадание поглед на Петев.

„Сбогом приятелю! — помисли със сетни сили. — Защо не съм Феникс, за да възкръсна от пепелта?! За жалост мисля и преживявам, смъртен като всички останали. Смъртен… не, смъртна, впрочем аз съм… Нима това е възможно!? Аз съм…“

Главата на Птицата се отпусна безжизнено.

Погребаха я пред централната лаборатория, където обичайно почиваше след неуморната си служба. Настроението на всички беше подтиснато, опасността от нападения на сафиите отново се превръщаше в първостепенен проблем, а до завършването на програмата оставаха няколко месеца. Обстановката се усложняваше и от нарасналата сеизмична активност, предстояха тежки изпитания. Нойкриш държа кратко слово и се опита да поободри хората, но никой не си правеше илюзии относно предстоящите трудности. След като приключи, се приближи до Петев и го изгледа изпитателно.

— Искам да поприказваме насаме — произнесе тихо. — Моля ви, последвайте ме.

Петев го придружи до съседната постройка, влезе в скромното посещение, наричано „кабинет“ и бегло огледа познатата обстановка. Нойкриш му посочи едно от надувните „кресла“, след това смутено поглади косата си и попита:

— Нали не третирате загубата на Птицата, като загуба на любимо домашно животно?

— Какво говорите! — възмути се Петев. — Тя разбираше всичко, страдаше, беше самотна! Чувствата й не се различаваха от човешките!

— Разбирам, не ми се сърдете. Считали сте я за пълноценно разумно същество.

— Нещо повече. Може да звучи странно, но Птицата беше най-добрият ми приятел, тя спаси живота ми с цената на своя…

Гласът му се прекъсна от вълнение. Извади кърпичка, прекара я без нужда по челото си, после успя да се овладее и продължи:

— Защо ме повикахте? Едва ли за да изкажете съболезнования.

— Реших, че имате право да научите една печална история, като разчитам на бъдеща дискретност. Скоро ще разберете защо правя такава уговорка — тук никой не подозираше за особения статут на Птицата. Свидетелите на събитията, за които ще разкажа, едва ли са ги коментирали на Земята. Те започват през първата година от основаването на станцията, тогава ръководена от геофизика Тернов. За здравето на хората се грижел известният в миналото неврохирург Зеелман, но назначаването му на Хефест имало форма на наказание, поради извършване на несъвместими с общоприетите представи за морал опити. Изследвайки биологичната несъвместимост на различни видове, той трансплантирал органи на същества от Минерва I, в същества от Птоломей III и причинил смъртта им, а в последствие се оказало, че те могат да се смятат за разумни. През същата година изследователската работа вървяла по набелязания график, но срещала все по-големи трудности поради временната нетрудоспособност на изследователи, причинена от нападенията на сафиите. Тернов нееднократно информирал ръководството за неприятностите, създавани от тях и изисквал практическа помощ. С един от транспортните рейсове му изпратили птица — обитател на Леонора. Тамошните аборигени успешно я използвали за унищожаване на местните влечуги, а тя имала славата на доста умен представител на местната фауна. За жалост след пристигането си, не проявила интерес към сафиите и нищо не било в състояние да я накара да промени отношението си към тях. Обратното й връщане било свързано с неоправдани разходи и я оставили на Хефест. Птицата имала добродушен характер, била забавна и постепенно се превърнала в средство за допълнително развлечение на изследователите.

— Но… — понечи да възрази Петев.

— Имайте търпение, това не е всичко. По време на една от експедициите се случило нещастие. Тернов бил докаран в станцията с тежка черепна травма, вследствие на която получил обилен кръвоизлив в лявото полукълбо на мозъка. Въпреки положените усилия, Зеелман разбрал, че няма никаква надежда за спасение: медицинските роботи поддържали живот в тяло, лишено от връзка с агонизиращия си команден център. Той съставил комисия, убедил членовете й да подпишат смъртния акт и изключил системите от тялото на Тернов. Но едва комисията напуснала операционната и Зеелман отново ги включил. Знаел, че мозъкът на обречения пациент има още малко живот и решил да извърши нов престъпен опит. Излязъл навън и примамил птицата, после я вкарал в помещението, упоил я и започнал отвратителните си действия. Счупил пломбите на апаратурата за психичен анализ, довел работното й поле до максимум и изтрил информацията в мозъка на птицата. След това отново я регулирал, свързал я в паралел с мозъка на Тернов и не бил на себе си от нетърпение да научи как чуждите нервни клетки ще усвоят непривичните за тях образи и понятия. Когато последната жизнена дейност на Тернов угаснала, той свалил каската от главата му и я поставил на своята. Каква била изненадата му, когато съзнанието му се сблъскало с осакатената, но все още силна личност на Тернов, която го наблюдавала с очите на излязлата от упойка птица. Зеелман смятал да унищожи следите на своето престъпление, като отново изтрие информацията в мозъка-приемник, но поради паралелната връзка, намеренията му били отгатнати. Преди да успее да смъкне каската, личността на Тернов напрегнала волята си и успяла да подчини съзнанието му на своето. Лекарят бил заставен да повика заместника на Тернов — Томпсън и да признае вината си. Незабавно бил свикан съвет и всички гласували за връщането на Зеелман на Земята; поискали да бъде изправен пред съд, за да получи заслуженото. Така и станало, но по понятни причини процесът не придобил известност, а по-нататъшната съдба на лекаря не е интересна. Но нека се върна към състоянието на личността-Тернов. Психотрансфузията, осъществена от престъпника, довела мозъка-приемник до така нареченото критично информационно ниво. След няколко часа настъпили усещания за силни болки и крайниците на птицата се загърчили. В обремененото съзнание спомените объркали реда на своята последователност и предизвикали остра душевна депресия, която довела до мисъл за самоубийство. Силната воля на Тернов се стопила в хаоса на кошмари и халюцинации, той се опитал да разбие главата на птицата в близката стена. Създадената ситуация предизвикала спешната намеса на Караян — психологът на станцията, който отново използувал апаратурата и предизвикал редица блокажи в паметта на жертвата — по този начин освободил мозъка-приемник от полученото свръхнатоварване. След още няколко сеанса, Тернов се превърнал в познатото на всички същество — в добрата и умна Птица, лишена от спомени за Земята. Оставало й да се научи да лети и да свикне с подготвената й роля. Това е всичко, Петев. Срамната история на престъпника Зеелман и тъжната история на Птицата-Тернов.

Биологът го изгледа потресено и мълчаливо напусна кабинета. Навън натежалите му крака сами го отведоха до квадрата от рохка червена пръст, увенчан с простичката плоча от пластолит, на която някой собственоръчно бе гравирал: „Благодарност за Птицата“. Вечерта вече бе спуснала черното си було и необезпокоявана от никого пълнеше очите му с влага. Навел глава и прегърбен, той се вслушваше в ударите на сърцето си.

Някъде в мрака се разнесе свистене на могъщи криле, устремени към него.