Таньо Клисуров
Рими

Приятелят ми се сбогува с римите —

синът му заболя неизлечимо.

Как да помисли той при тези страхове

сега за рими и за стихове?

Синът му гасне. Безпощадна диагноза.

Цветът зелен изчезна, после розовия

от пъстрата палитра на живота.

Остана само мрачната Голгота,

в която бе превърната мечтата,

дотук живяла тайно у бащата.

Мечта да види своя син невръстен

взел хляба си в ръце, щастлив с труда си,

любов открил; създал деца, които

достойно да живеят и честито…

 

Мълчи приятелят ми. Често скрито плаче.

Плачът, прелял от чашата на здрача,

в болезнен стих несетно преминава.

Не да се влее в книга, не за слава —

като отдушник на събраното в душата.

Но се срамува от стиха бащата,

защото съвестта му гузно вие:

„Как може в миг такъв?“… И той го крие

в библиотеката си, сред класици строги.

При Шекспир. И при Данте. И при Гогол.

Не осъзнава колко са на място

там римите трагични и прекрасни.