Таньо Клисуров
Казано с очи

В бедност родил съм се. Много отдавна.

И тъй ще живея до моя конец.

Причината? В нашата джунгла държавна

не станах убиец, не станах крадец.

Да бях някой килър, щом спусъка дръпна,

то в джоба ми тлъста пачка пари

би карала сладко душата да тръпне,

че всичко ще купя. И Господ дори.

С „Кради!“ ако почваше моето кредо,

бих банка отворил, бих имал завод.

На мутрите кредити давал бих щедро,

а щях да изцеждам от бедните пот…

Но друг съм. Онези, които ме тъпчат,

презират таланта и будния ум;

съветват ме: Скланяй пред силните гръб, че

без време ще легнеш с дървен костюм!

Ще легна ли? Трия челото си потно,

поглеждам ги в упор и казвам с очи:

Човек се родих, не впрегатно животно,

което опъва хомот и мълчи.

И мога да тръгна с рогата насреща,

прелее ли чашата с мъка и гняв.

Защото, когато загубиш надежда,

дори в безразсъдството свое си прав!