Брайън Хейг
Посредникът (41)

41

Отключих вратата на апартамента, влязох и щракнах лампата.

Първото, което видях, беше и добро, и лошо. Никаква промяна в мое отсъствие. Цареше пълен хаос, значи чистачката не бе идвала да подреди — вероятно защото нямам чистачка.

Ако ви интересува, по принцип съм много спретнат и подреден, което май е единствената ми добродетел, но в бързината да се подготвя за полета до Ирак бях оставил жилището досущ като Берлин след нахлуването на руската армия. Ако още ви интересува, апартаментът е малък, обзаведен с евтини вехти мебели от разпродажби и грамаден, потресаващо скъп телевизор — на това му се вика ергенски шик.

Но военните водят чергарски живот, а армейските товарни превози са такава месомелачка, че само безнадеждните оптимисти купуват скъпи и хубави мебели. Колкото до телевизора — няма как, поемам си риска.

Второто, което забелязах, бе плик, пъхнат под вратата. Наведох се и го вдигнах. Обикновен бял плик без печат или обратен адрес.

Името ми беше изписано с дребен, изящен почерк, тъй че веднага се досетих не само за кого, но и от кого е писмото.

Оставих го на масата в кухнята, метнах торбата си на дивана, извадих от хладилника три бири и се отправих към банята, смъквайки в движение вмирисаната униформа. Отворих първата бира, прекрачих под душа и останах там, докато на плочките не се търкулнаха три празни шишета, а последните остатъци от иракски пясък и прах отидоха в канала. Винаги съм се придържал към девиза: „Носи си тукашна, а не тамошна мръсотия“. Е, ако и животът беше толкова лесен…

Избърсах се, навлякох чисто бельо и се върнах в кухнята. Налях пълна чаша уиски, добавих няколко кубчета лед, седнах до масата и отворих белия плик. Вътре имаше шест гъсто изписани страници. Зачетох:

Скъпи Шон,

Няма да ти се извинявам.

Сигурно вече си разбрал. Поне донякъде.

След смъртта на Марк си мислех, че ще полудея. Всъщност наистина полудях, а минеш ли през онова мрачно място, едва ли някога го напускаш напълно. Веднъж ти ме попита какво сънувам. Сега ще ти кажа какъв сън ме преследва всяка нощ: Марк умира на грозна уличка в грозен град заради грозно деяние в една грозна война.

Генерал Бентсън вярваше, че имам най-добър шанс да се възстановя тук, близо до детските спомени, до майка ми, където ще се занимавам със спокойна и тиха работа, а най-тежкото психическо натоварване ще е да разследвам как някой пощръклял стар полковник е погнал секретарката си около бюрото. Не стана така, просто нямаше как да стане, но поне вече изкарвах по цял ден, без да плача. Виж, нощем беше друго.

Шест седмици след завръщането мис мен се свърза Даян Андрюс, която работеше като куриер в ЦРУ. Бяхме се сприятелили при честите й командировки в Багдад. Макар че имала заповед да пази всичко в тайна, когато узнала за Марк, тя не издържала. Покани ме на вечеря в апартамента си, разплака се над бутилка Шардоне и ми разказа за Клиф. Нямаше представа защо е започнала връзката с него, защо му е вярвала и защо е разказала за секретната група. Знаеше, че мъжете не я харесват. Била отчаяна, искала да го впечатли и постъпила глупаво. Не беше сигурна дали Клиф е виновникът за провала. Но инстинктът й подсказваше, че е той.

Тя знаеше, че с кариерата й е свършено, че така се полага и беше готова да постъпи както реша. Казах й да поговори открито с Даниълс и тя се съгласи. Но той не отговарял на обажданията й, затова една вечер тя го причакала на излизане от Пентагона. Той отрекъл всичко, тогава тя заплашила да го издаде, като си мислела, че така ще го разобличи, защото невинен човек не би се стреснал. Той побеснял. Заплашил да я убие, тя изпаднала в ужас и побягнала.

Дойде при мен и каза, че всичко е в моите ръце. Помолих я да ми даде няколко дни за размисъл. Не подозирах, че ще бъда виновна за още една смърт.

На другата сутрин, докато преглеждах вестника, видях, че Даян е била убита. Изчаках две седмици да видя дали полицаите или хората от Управлението ще разберат кой е убиецът. Не разбраха. Значи на Даниълс щеше да му се размине — и за смъртта на Марк, и за убийството на Даян.

Не можех да го допусна.

Преди да отгърна следващата страница, отпих глътка уиски. Сега всичко изглеждаше толкова очевидно — Даян сама е потърсила Биан, за да й каже за Клиф Даниълс. А беше естествено като неин бивш любовник Даниълс да знае къде и кога излиза да тича. След като вече си бил продал душата заради болни амбиции, след като бил стигнал до предателство с Шараби, до убийството оставала само една малка крачка и Даниълс я направил.

Мислел си, че с убийството на Даян прикрива следите, че е излязъл от примката; всъщност сам поканил смъртта си.

Продължих да чета. На следващите две страници Биан описваше как е заложила капана на Клиф Даниълс. Първо открила кабинета му в Пентагона, после го проследила до колата, до жилището, научила къде се подстригва, къде пазарува, откъде си купува пиене и дори веднъж го проследила на среща с една от любовниците му. Около седмица по-късно седнала срещу него в едно от кафенетата на Пентагона, завързала разговор и го поканила да излязат заедно. Следваше подробно описание къде са ходили и какво са правили. Нямах представа защо бе сметнала за необходимо да включи тези подробности, но може би обяснението щеше да дойде тепърва. Интересно, никъде не споменаваше, че е спала с него — използваше по-деликатни изрази, например „вечерта завърши романтично“, — но се подразбираше.

Представях си как онзи мръсник ляга с Биан и ми се искаше аз да го убия.

Стигнах до последната нощ.

Отведох го на вечеря в един местен бар, където платих сметката. В брой, както винаги. Харесваше му да плащам аз. Това гъделичкаше самолюбието и егоизма му. Както винаги, свинята се напи и почна да ме опипва, а аз трябваше да се преструвам, че ми харесва. Обещах му незабравима нощ. Глупакът се разсмя.

Може би вече си се досетил — защо точно тази нощ. Знаех, че на другата сутрин идва чистачката, а трябваше да съм там, когато дойде полицията. Задържах го до след полунощ — исках другите наематели в сградата да са заспали. Преди да слезем от колата, си сложих руса перука и дълги черни ръкавици. Казах, че това е част от плана ми за вечерта, и той се зарадва. Имаше извратени наклонности, но не вярвам, че би искал да знаеш подробности, а аз определено не желая да си ги спомням.

Щом се качихме, помолих го за чаша вода и докато той беше в кухнята, аз отидох в спалнята, извадих пистолета му от нощното шкафче, заредих го и завинтих заглушителя, който бях поръчала по интернет. Когато той влезе, казах му да се съблече и да легне. Беше тъй възбуден, че едва не разкъса дрехите си. Пуснах радиото, намерих лека танцова музика и започнах бавен стриптийз, който още повече го възбуди. Той лежеше, опипваше се и ме гледаше. Ненавиждах го, Шон. Непрекъснато говореше мръсотии, описваше какво щял да ми направи, а аз можех само да мисля какво ще му направя аз. Бях останала по бельо, перука и ръкавици. Повярвай ми, той беше много по-гнусен, себичен и извратен, отколкото са ти казвали. Все още не знаех с пълни подробности как е причинил смъртта на Марк, но знаех, че е виновен. Знаех и че е убил Даян — разцепил й черепа и я захвърлил като боклук в гората.

Качих се върху него и той ми каза, че ме обича, а аз отговорих колко съм щастлива и в същото време посегнах към пистолета, който бях скрила под матрака. Той дори не усети как се прицелих в главата му.

Дойде мигът на истината. Мислех си, че мога да спра, че още не е късно да го предам. Но тия мисли не траяха дълго. Мислех си да му кажа всичко. Би било чудесно да го гледам в лицето, докато разказвам.

Но накрая просто казах „Сега ще умреш“ и пръснах гнусния му мозък.

Спрях да чета и се загледах в стената. Сигурен бях, че никога преди това не е убивала, макар че не личеше да я мъчи вина и това бе разбираемо. Но колкото и да ненавиждаше този човек, накрая не бе намерила сили да го подложи на изтезание. Добрите хора може да вършат лоши неща, но не са длъжни да ги харесват.

По-нататък Биан описваше накратко как се облякла, взела мобилния телефон на Даниълс, седнала и включила компютъра му — искала да узнае името на неговия съучастник, но се сблъскала с непреодолима преграда: файловете били кодирани. Тогава прибрала компютъра в куфарчето и го пъхнала под леглото, тъй че ъгълчето да се подава.

Писмото продължаваше:

Прибрах се, изкъпах се, облякох униформата, върнах се обратно, паркирах пред блока и зачаках да дойде чистачката, а след това и полицията. Мислех си какво съм направила и какво предстои да направя. Знаех, че с кариерата ми е свършено, и това не ме плашеше. Кариерата ми свърши още когато куршумът прониза сърцето на Марк. Знаех какво ще стане, ако ме хванат, но и това не ме плашеше. Имаше още толкова много неизяснени въпроси, толкова много виновници. И не ставаше дума само за Марк.

Вече не. Ставаше дума за всички наши войници в Ирак, които вярват, че Вашингтон ще постъпи правилно. Ето какъв беше планът ми. Да се включа в разследването, да узная кой какво е извършил и да накажа виновните. Щях да бъда ангелът на възмездието. Никой и нищо не можеше да ме спре.

На сцената излезе Шон Дръмънд. Не те харесвах. Поне отначало. Ти ме дразнеше, плашеше ме и което е най-лошо, едва не разкри истината. Божичко, беше на косъм. После неволно започнах да те харесвам. Мислех си, че съм с призрак или че може би те е пратил духът на Марк. Глупаво е, знам. Лошото, Шон, е, че щом извършиш убийство, няма връщане, а когато си изясних историите около Даниълс, вече и не исках да се връщам. Влюбвах се в теб, но за това вече бе твърде късно — твърде късно за мен, а от там и за двама ни.

Това е. Честно казано, не съжалявам. Освен за едно. За теб. Може да си имаш големи неприятности, защото бяхме партньори и защото могат да те обвинят за провалите — например за изтеклата информация. Затова ти пращам писмото — то ще е твое алиби, а и ще ти помогне да приключиш разследването. Описах всичко подробно и ще е лесно да го провериш.

Не си губи времето да ме търсиш. Няма да ме намериш. Обичам Америка, ще тъгувам за нея и винаги ще съжалявам, че изтървах шанса да видя дали би ни потръгнало заедно.

Но сега трябва да почна от нулата.

С обич, Биан

Оставих писмото, налях си още уиски и излязох на малкото балконче. Загледах се в уличното движение, в светлините на Северна Вирджиния, в моето оживено късче от Америка.

Биан Тран ми бе разкрила нещо за мен самия, а ако желаеха, и хората във Вашингтон можеха да научат нещо от нея.

Казват, че войната е продължение на политиката с други средства; но за онези, които я водят, и за техните скъпи хора, тя не минава през ума, а през сърцето.

Преди да отвориш портата пред псетата на войната, спомни си, че и те имат сърца.

Биан не започваше всичко отначало — връщаше се към началото.