Брайън Хейг
Посредникът (30)

30

С конвой, ескортиран от взвод военни полицаи, пътувахме над един час от полевата болница до входа на малка военна база. Надписът на металната табелка до входа гласеше: Челна оперативна база „Алфа“.

Базата бе заградена изцяло с триметрова бетонна стена и намотки бодлива тел, а ако някой беше забравил, че се намира във военна зона, тази зловеща външност напомняше, че тук съществуват два свята: от една страна, опасният и коварен свят извън портите, а, от друга — тези укрепени военни бази, досущ като фортовете на кавалерията в Дивия запад.

На пътното платно пред портала имаше пет големи гърбици и сложен лабиринт от петролни варели, запълнени с пясък или бетон, който принуждаваше колите да пъплят по десетината остри завоя. Имаше и две шестметрови бетонни кули, откъдето застрашително ни следяха дулата на тежки картечници.

Както казах, крепостта ми напомняше стар кавалерийски форт, макар че не се полагаше окупацията на Ирак да изглежда така. Спомнях си какви истории разправяше дядо ми за неговата окупация след капитулацията на Германия — заоблени немски госпожици, бирени вечери в гостилниците и страхотни печалби на черния пазар от продажба на цигари и копринени чорапи. И което е най-хубаво, местните жители приемали поражението си. Окупацията се смята за най-забавната част от войната, но подозирах, че никой няма да запази хубави спомени от сегашната.

Двама войници предпазливо се приближиха до предния джип и Филис се справи успешно с формалностите. Каквото и да им каза, те се изпънаха мирно и козируваха със замах, което обикновено е знак за уважение… но не и във военна зона. Все едно й лепнаха етикет с огромен надпис, обявяващ на вражеските снайперисти: НЕ ПО МЕН, ИДИОТ — СТРЕЛЯЙ ПО НЕЯ!

По време на собствената ми служба по подобни места непременно козирувахме на най-неприятните офицери. Това ни се струваше много смешно — те изглеждаха силно разтревожени. Но за да разберете, вероятно трябва да сте били там.

Както и да е, часовите ни направиха знак да влизаме. Конвоят бавно мина през гърбиците, после през лабиринта и прекоси портала.

Аз пътувах в челната кола, военна линейка, заедно с Бин Паша, който оставаше в безсъзнание, а до мен доктор Ензенауър следеше жизнените му показатели, грижеше се за венозната система и вършеше други лекарски работи.

Докато прекосявахме базата, надникнах през стъклото и видях каквото можеше да се очаква — временен лагер в непосредствена близост до неприятеля. Разбира се, в Ирак всяка американска база отговаря на това определение. А оръжейните дула, стърчащи иззад торбите пясък около всяка сграда, напълно прогонваха всяка илюзия, че става дума за обикновена казарма.

Тук бойците изглеждаха малко по-възрастни, носеха най-новите бронежилетки, разполагаха с най-модерно въоръжение и определено се перчеха повече от средностатистическите редници, които най-често приличат на смотани гимназисти с торбести униформи.

Значи това беше базата за специални операции. Съвсем логично. ЦРУ и Специалните части винаги са били близки, а след 11 септември станаха като дупе и гащи.

След около половин километър спряхме пред малък вътрешен сектор, обграден отново с намотки бодлива тел. Зад оградата имаше пет неголеми правоъгълни сгради с неизмазани железобетонни стени. Не забелязах нито прозорци, нито усмихнати хора, застанали на прага да ни приветстват.

Военните са маниаци на тема символи — самата им униформа е като табло за обяви, — следователно това тук не беше армейско учреждение, а липсата на прозорци подсказваше, че тия задушни бърлоги са или складове за боеприпаси, или затвор. Ако случайно се двоумите, само идиот би сложил склада за боеприпаси насред базата.

Докато слизах от линейката, Биан се приближи и каза:

— Когато служех в Ирак, чувах разни слухове за това място.

— Разкажи ми ги.

— Щом залавяхме важни пленници, докладвахме нагоре по веригата. Често се случваше още същата нощ да пристигнат мрачни хора със заповед за прехвърляне на затворниците. На шега наричахме тяхната служба Министерство на истината.

Докато Биан обясняваше, аз следях с крайчеца на окото си Филис, която водеше шейха и Уотърбъри право към първата сграда отвъд телените заграждения. Тя отвори вратата и цялата група изчезна вътре. Изглеждаше добре запозната с обстановката, а нещо в движенията на шейха подсказваше, че и той не идва за пръв път. Защо ли не бях изненадан?

— Център на ЦРУ? — обърнах се аз към Биан.

— Мисля, че има и хора от ФБР.

— Зад решетките ли?

Тя се разсмя.

Огледах се наоколо, после казах:

— Бас държа, че в някое от тия здания има бар.

— Знаеш ли какво, Шон? Държиш се като закъсал пътник в пустинята. Само че тук няма оазис, а във военната зона алкохолът е забранен. Привиквай.

— Искаш ли да се обзаложим? На първото питие Колкото и да беше умна, Биан не разбираше някои неща.

Хората от Управлението играят по свои правила, а не си ги представях да изкарат някъде цяла година на сухо.

— Дадено — отвърна тя.

Стиснахме си ръцете.

Пак се огледах наоколо и попитах:

— Виждала ли си някой затворник да излезе от „Алфа“?

— Това е част от играта. Попаднеш ли тук, изчезваш безследно. С изключение на Саддам. Разправят, че доста време останал в „Алфа“, додето изцедят всичко от него. Чак после го прехвърлиха в багдадски затвор. Мисля, че повечето затворници или отиват от тук в Гуантанамо, или биват екстрадирани в собствените си държави.

Теоретично пленниците от Ирак не подлежат на екстрадиране. Но както узнах от случая с Бин Паша, допускаха се изключения, особено ако има надежда никой да не забележи.

Освен това сградите не изглеждаха толкова големи, че да подслонят повече от няколко пленници всяка. Не видях гробище или крематориум, значи Биан навярно бе права.

— По-добре да влезем, преди Филис да ги е уговорила да ни пъхнат зад решетките — казах аз.

Минахме по пътеката между телените заграждения, влязохме в същата сграда и се озовахме в тясна правоъгълна стаичка без други мебели освен сиво метално бюро, зад което седеше дежурен. И най-загадъчното — нямаше и следа от Филис и нейните спътници. Озърнах се за друга врата, но не видях. Зачудих се дали не сме попаднали в тайното леговище на някой злодей от историите за Джеймс Бонд и дали коварният тип зад бюрото няма с едно натискане на невидим бутон да ни прати в яма с гладни алигатори.

Дежурният не изглеждаше особено демоничен, но знае ли човек. Всъщност изглеждаше приятен и сериозен на вид, с бяла лятна риза и без вратовръзка.

— С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита той.

Съобщих му кои сме, размахах удостоверението от ЦРУ и добавих, че придружаваме мис Карни.

Той не ни прати при алигаторите, а само се усмихна.

— А, добре. Тя заръча да я изчакате тук. Ще се качи след малко.

Подпряхме се на стената и зачакахме. Въздухът в стаята беше горещ и застоял, изпълнен с острия неприятен мирис на влажна земя. Дежурният бе казал „ще се качи“, следователно имаше скрито стълбище или асансьор към подземните помещения, а отварянето вероятно се осъществяваше от контролно устройство на бюрото му. И със сигурност под бюрото имаше пистолет за нежеланите посетители. Усмихнах му се и положих усилие да изглеждам желан.

Сега всичко се изясняваше — подземен затвор. Звучеше логично. Отгоре не се вижда нищо, пръстта заглушава звуците, бягството или нахлуването в подземните помещения е почти невъзможно и което е най-хубавото — те са недостъпни за бомби. По ирония на съдбата затворниците вероятно се намираха на най-безопасното място в една страна, направена тъкмо от тях невероятно опасна.

Подхвърлих на Биан:

— Обзалагам се, че в онази лампа има скрита камера.

Тя намести един кичур от косата си и отвърна:

— Усмихни се на публиката.

Защо не? Усмихнах се. Като страничен продукт от сенчестата война срещу тероризма се появиха тези нелегални учреждения за задържане и разпит. Отношението ми към тях е противоречиво. Като адвокат ги смятам за гавра с всичко, на което държи американската правна система — прозрачност, права на обвиняемия, своевременно представяне на обвинение, честен съдебен процес и тъй нататък. А войнишкото ми сърце няма абсолютно нищо против тях.

Истината е, че хората в тия тайни затвори не са обикновени престъпници; всъщност изобщо не са престъпници. Според мен не са и военнопленници, защото тероризмът не е война, а безразборно избиване на невинни хора. Не, тези злодеи са нещо съвсем различно — заговорници и убийци без правила, непризнаващи морални или географски граници в една епоха, която им дава възможността за масови разрушения. Нови игри, нови залози — нови правила.

Нали разбирате, никой не възрази, когато рамките на закона бяха разширени, за да се справим с мафията, която в сравнение с терористите е просто банда немощни шишковци, които така и не успяха да се откажат от златните ланци и крещящото облекло. Те поне имат някакви принципи и знаят, че могат да се колят взаимно както си искат, но посегнат ли на ченгета или невинни граждани, ще им се стъжни. За терориста именно невинните са главната цел и единственото, което може да го възпре, е откриването на по-удобна мишена.

Не ние наложихме начина, по който да се води тази война; те го наложиха, а в подобен конфликт победата или загубата се решава от разузнаването. Както казваше Биан, това не е битка за вражеската столица, за стратегическа позиция или за пленяване на противниковите знамена — традиционните измерения за победа във войната, както я знаем; това е борба да откриеш и отстраниш най-големите гадове, после да влезеш в главите им и да разбереш кои са техните приятели и какви зловещи планове разработват, преди да го узнаеш от вечерните новини.

Това не означава, че тъмничарите имат право да вършат каквото им хрумне, но малко изолация, секретност и изобретателен психологически натиск се изплащат с живота на стотици спасени хора.

Както и да е, отново влязох в ролята на адвокат, усмихнах се към лампата и размахах среден пръст. Биан се разсмя.

— Извинете — обърнах се аз към младежа, — има ли бар в това заведение?

Той вдигна глава и ми съобщи най-добрата новина за деня:

— Да.

Усмихнах се на Биан. Тя ми показа среден пръст и рече:

— Потресена съм.

— А аз обичам скоч. — Пак се завъртях към дежурния и попитах: — Къде?

— През две сгради от тук.

След малко уточних:

— Лично аз не пия. Но дамата си пада по чашката.

Усмивката му стана още по-широка.

— Е, там входът е забранен за военни. Лоша работа, нали?

В крайна сметка приятният младеж се оказваше не чак толкова приятен.

— Мама знае ли, че си тук? — попитах го аз.

Той ме изгледа втренчено.

— Мога да ви пусна долу, но не съм длъжен да ви пусна обратно.

И се разсмя. Понякога е полезно да бъдеш учтив, затова и аз се присъединих към смеха.

— Какво има долу? — попита Биан.

— Най-модерен център за разпити и лишаване от свобода. Построен веднага след войната. Затворниците го наричат „тъмницата“. Ние му викаме „тоалетната“. — Той пак се разсмя. — Схващате ли? Тук пускаме най-големите боклуци в канализацията.

Схващах. И бях готов да се обзаложа, че не говори така с посетители от Червения кръст. Телефонът му иззвъня и той го вдигна.

— Да… добре, тук са. — Пауза. — Разбира се, ще им кажа.

Докосна с левия си показалец един панел върху бюрото си, вратата се затвори и започнахме слизането към тоалетната. След около десет секунди вратата пак се отвори и прекрачихме в малък оперативен център, истински лабиринт от канцеларски килийки, където трийсетина души вършеха най-различни отговорни дейности: едни си седяха на задниците, други дремеха на бюрата, трети си протриваха панталоните — все неща, които можеха да вършат не по-малко успешно и в Щатите.

Чакаше ни цивилен мъж на средна възраст, който се представи с името Джим Тайри. Беше типичен спретнат американец със сериозни очи и здраво, делово ръкостискане.

— Това ще ти е последният неприличен жест пред камерата — каза той. — Разбра ли?

— Сигурно сте от ФБР — установих аз.

— Сигурно — отвърна спокойно Тайри. — Специален агент и отговорник за страната. Последвайте ме.

Последвахме го по къс коридор и завихме наляво по много по-дълъг коридор, завършващ със заседателна зала. Въздухът беше студен и влажен, а жълтите луминесцентни лампи — разположени нарядко, сякаш строителят бе пропуснал някои места. Вероятно всичко се захранваше с генератори и пестяха енергията, но от това обстановката ставаше доста зловеща.

Самата заседателна зала беше задушна и малка, около три на четири метра, с протъркана и надраскана махагонова маса, тапицирани метални столове и огромен плазмен екран на стената, разперил като октопод снопчета кабели към озвучителната система. Миришеше на цигари и застояла пот, безсилие и отчаяние. Всъщност последното си го измислих; миришеше на лимонов препарат за почистване. Но на екрана се виждаше тясна затворническа килия, обзаведена единствено с тоалетна чиния и метално легло без чаршафи и завивки.

Моите приятели от ЦРУ наричат това стая за наблюдение, а приятелите ми от флота — обзорна палуба. На практика е едно и също, макар че има огромна разлика в отношението.

Филис и шейхът стояха пред плазмения екран и пиеха кафе от пластмасови чашки. Уотърбъри се подпираше на стената в дъното и когато влязох, тъкмо разправяше как някога е бил военен полицай. Доколкото разбрах, излизаше, че собственоръчно е разчистил най-големите боклуци в армията.

Филис го бе търпяла през цялото пътуване насам и сега зърнах на лицето й изражение, каквото придобива само пред най-непоносимите досадници. Затова побързах да се намеся и посочих екрана.

— Хубава стая. За мен ли е?

Тя се усмихна.

— Не ме изкушавай.

Тайри реши, че въпросът се отнася до него, и каза:

— Виждате еднопосочен кабелен сигнал от килията на Бин Паша. Агентите от службата на Турки вече са готови за действие. Единствените хора, знаещи самоличността на задържания, са в тази стая или в килиите. Това е. Пълна изолация. Същата процедура използвахме и когато ни гостува Саддам.

Тайри изчака да види имаме ли въпроси. Нямахме. Той посочи екрана и продължи:

— Цялото затворническо крило е изолирано заедно със стаята за разпити. В двете съседни килии са затворени агенти от саудитското разузнаване, които ще се правят на пленници, за да изкопчат нещо от него. Стар, но надежден трик. Носи успех много по-често, отколкото бихте допуснали. Пазачите в отделението са пак саудитски агенти. — Тайри погледна шейх Ал Файеф и добави: — Поради деликатността на разследването, видеосигналът от тази килия — всъщност от цялото отделение — е пренасочен към тази зала вместо към главния контролен център. Само от тук може да се подслушват и наблюдават разпитите.

И той продължи да обяснява как ще бъде хранен затворникът, как ще получава медицинска помощ, как ще се къпе и тъй нататък.

Тия хора май наистина си знаеха работата — страхотна легенда, пълен комплект най-модерна електроника и денонощно наблюдение на обекта. Как да не ги харесваш?

Прекъснах беседата и попитах:

— Има ли американци в отделението?

— Не. Защо?

— Защо няма?

Всички се изкискаха на тъпия въпрос и това леко ме подразни.

— Много от нашите сътрудници говорят арабски — обясни Тайри, — но никой не е родом от Саудитска Арабия. Казват, че тамошният диалект е характерен и… Вижте, недейте да се тревожите. Всичко в това отделение се вижда и чува от тази стая. Муха да бръмне, ще чуем.

Шейхът кимна одобрително. Не изглеждаше изненадан. Както винаги от устата му висеше запалена френска цигара и от движението пепелта се изръси върху бялата дреха.

— Разговаряхте ли с Бин Паша в болницата? — попита ме той.

— Да. Ние с майор Тран го обработихме.

Биан се намеси.

— Той ще помисли, че се е свестил в саудитски затвор.

— Да, да, това е важно.

За момент шейхът се вгледа в очите ми. Въпреки предишното ни сблъскване, а може би точно заради него му се струвах интересен.

— И какво мислите за него, след като разговаряхте? — попита той.

— Корав тип. Обича работата си, мрази Америка и не се бои да остане в затвора до края на дните си. — След малко отбелязах: — Не бих желал кариерата ми да зависи от това дали ще проговори.

— Значи не вярвате, че ще признае откъде идват парите?

— Не вярвам.

Кръстосахме погледи, но не успях да разбера какво си мисли.

Биан услужливо го осведоми:

— Шест месеца разпитвах заподозрени и пленени муджахидини. По правило високопоставените терористи са великолепно обучени и подготвени да издържат на разпити. Мнозина се пречупиха извънредно трудно. С някои не успяхме.

— Така ли?

— Е, случваха се и такива, които пропяват още от първата минута. Но има други, например затворниците в Гуантанамо, които изискват повече от година изтощителна работа. За някои от тях подозираме, че след толкова труд са ни подали дезинформация.

Той се усмихна леко.

— Ние никога не сме имали подобни проблеми.

— Ето го! — обяви Уотърбъри.

Всички се завъртяхме към екрана. Появи се доктор Ензенауър, а след него двама цивилни внесоха Бин Паша в килията. Внимателно го повдигнаха от носилката и го прехвърлиха на металното легло. После Ензенауър се наведе и сръчно изтегли системата от ръката му — необходима предпазна мярка срещу самоубийство.

Ензенауър се изправи и погледна нагоре към камерата, която очевидно също беше монтирана в осветлението. След малко попита колебливо:

— Чувате ли ме?

Говорителите бяха на максимум и гласът му прогърмя като от мегафон; връзката обаче бе едностранна и той не получи отговор. След дълго колебание ни уведоми:

— Би трябвало да остане в безсъзнание още около час.

После неловко се загледа в камерата като артист, който си е забравил репликата и се чуди кога ще падне завесата.

След малко Ензенауър и двамата мъже излязоха заднишком от килията и заключиха вратата. Известно време всички гледахме неподвижното тяло върху леглото, споделяйки една и съща мисъл: в този череп се криеха знания, които можеха да променят хода на войната, да ни отведат до организатора на безброй убийства, да разкрият имената на хора и групи, които финансираха тоталното унищожение на едно общество. Отключехме ли тези тайни, в ръцете ни щяха да попаднат безценни сведения.

Биан ми прошепна:

— Осъзнаваш ли, че всичко, което ще сме постигнали тук, зависи от това дали ще проговори?

— И ще си струва труда — отвърнах шепнешком аз.

Тя кимна и между нас се установи безмълвно съгласие: прибирахме се с празни ръце.