Брайън Хейг
Посредникът (10)

10

На входа Биан размаха пропуска си за Министерството на отбраната и двамата бързо навлязохме в луминесцентната утроба на бетонния звяр. Всеки път, когато прекрачвам в тази сграда, усещам някакво пърхане в стомаха; нарича се паника. В цивилния живот са сигурни само две неща — смъртта и данъците; за офицера от кариерата има и трета, далеч по-лоша сигурност: назначение в Министерството. Засега бях успял да избегна тази печална съдба. Засега.

— Кабинетът ми е горе — уведоми ме Биан. — На петия етаж. Мистър Уотърбъри ме помоли да се отбия преди срещата.

— Хайде да го излъжем, че си се отбила.

— Ще забележи. По-умен е, отколкото си мислиш.

— Как ме е заблудил!

Тя се изкиска и продължихме напред.

В очите на славната американска общественост Пентагонът е огромен и непроходим лабиринт, успяващ да изхарчи всяка година по четиристотин милиарда долара от парите на данъкоплатците.

Сградата обаче е изумителна почти във всяко възможно отношение. Провеждат се посещения за туристи и екскурзоводите обясняват, че това е най-голямата административна сграда с 616 538 квадратни метра разгърната площ, заемаща терен от 117 декара, способна да приюти с различна степен на удобство или неудобство 23 000 служители.

С две думи, това е гигантски мемориал за победата на функцията над формата и колкото и да е невероятно, построили са го само за шестнайсет месеца трескава дейност в разгара на Втората световна война срещу изумителната цена от едва петдесет милиона долара.

Веднъж цитирах тази удивителна статистика на един познат строителен предприемач. Той се разсмя и отбеляза: „Тъпаци. Ние взимаме десет пъти повече само за ремонт на сутерена. И го влачим с години.“

Други интересни подробности: сградата може да се похвали с 284 тоалетни, най-голямата световна колекция от санитарен фаянс под един покрив, над 2000 кабинки и около хиляда писоара. Във връзка с тази увлекателна статистика бих направил само една полезна забележка: трябва да си идиот, за да купиш имот надолу по течението.

Всъщност щабовете на три четвърти от родовете войски са между тия стени; морската пехота си има отделно здание, но не много далече. Смята се, че тази насилствена близост ще ги принуди да работят в добросъседска хармония. Изглежда логично, тъй като в края на краищата четирите рода войски изпълняват една и съща основна задача — да пердашат всички държави, които не ни допадат. И точно защото е логично, не се получава: всички ние ламтим за едни и същи пари от бюджета, човешки ресурси и възможности да се изявим.

Минахме покрай една стена, върху която са подредени спретнато гербовете на армията, военновъздушните сили, военноморския флот и морската пехота. Посланието е ясно: един за всички, всички за един, е pluribus unum.

Туристите може и да му вярват.

Моята войска, армията, е най-старата, най-голямата, най-умната и очевидно с най-добрата военна прокуратура. Морските пехотинци също си ги бива, най-вече защото разсъждават и действат като армията, само дето повече ги бие хормонът и имат феноменалната дарба да палят хорските задници.

Най-новият род войска, авиацията, е като сирак с тлъст попечителски фонд — безпределно нахален и превъртял на тема купуване на модерни боклуци. Никой не ги обича, но всички им завиждаме.

И накрая нашите морски вълци — яхтсмени с натруфени униформи, чийто главен принос за националната сигурност очевидно се състои в посещение на кръчми и публични домове из екзотични пристанища.

Другите родове войски може да имат по-различни възгледи, но всички знаят, че те са повлияни от дребнави предразсъдъци.

Но на практика начинът, по който всяка войска си върши работата, внася колорит в нейните традиции, възгледи и стратегически перспективи.

Флотът например смята глобуса за три четвърти вода плюс няколко незначителни петънца суша, наричани континенти и населени с хора, които незнайно защо си умират от страх, щом край бреговете им цъфне самолетоносач.

За авиацията светът е чудесно стрелбище, снабдено за удобство с градове и села, по които да мятат разни неща — стига да не е в извънработно време.

Но за армията битките не са нито увеселително пътуване, нито мимолетен поглед през прозорчето на кабината — те са направление, бойна задача, дълга и гадна каша, от която има само два изхода: победа или отстъпление, с щита или върху щита.

Както казах, понеже върши в общи линии същото като армията, морската пехота и разсъждава като армията. Но поради тъжния факт, че флотът държи кесията, момчетата са принудени да се правят на земноводни. Успееш ли обаче да дръпнеш някого настрани от морското началство и да го черпиш две-три питиета, набързо ще ти обясни какво мисли за флота. Драги военноморски приятели, запомнете това — те никак не ви обичат.

Думата ми е, че Пентагонът представлява огромно врящо гърне от страсти, съперничества и противоречиви стратегически възгледи. За да изгладят противоречията, в обединения щаб са събрани офицери от четирите рода войски, които би трябвало да загърбят личните си пристрастия и амбиции, за да внесат в съвместната дейност дух на сътрудничество, здрав разум и ефективност. Все едно да търсиш помощ от брачен съветник, който чука жена ти.

И като че няма достатъчно щабове, та са добавили още един, наречен Кабинет на министъра на отбраната, или КМО, и съставен предимно от цивилни бюрократи — смес от дългогодишни чиновници и политически парашутисти — с лека добавка на униформени, за да има кой да носи кафе и да обслужва ксерокса. Тази любопитна институция има за цел да осъществява граждански надзор според повелите на Конституцията. Извод: американците не желаят някоя сутрин да се събудят в бананова република, управлявана от военните.

Но ако оставим това настрани, на бойното поле пехотинци, моряци, пилоти и морски пехотинци не дават пет пари кой кого ще прекара в коридорите на Пентагона — те са готови да дадат живота си един за друг и често го правят.

Както и да е, изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в още по-дълъг коридор на петия етаж, тоест на тавана на Пентагона. Спокойно можете да се обзаложите, че племенникът на министъра не работи там.

Биан спря пред една стоманена врата и взе да набира цифри на малко електронно табло. Табелката до вратата гласеше: „Отдел за специални разследвания“; имах чувството, че стоя пред банков трезор.

Чу се щракване и Биан бутна вратата. Влязохме в добре осветена зала без прозорци, същински лабиринт от работни килийки, където двайсетина души изпълняваха най-различни задачи — едни се бяха прегърбили над компютрите, други бъбреха по телефона, а неколцина щастливци се готвеха за напускане.

Мнозина помахаха на Биан; изглежда, колегите й я харесваха, което винаги е добър знак. Тръгнахме право към вратата в дъното; Биан почука и влязохме.

Надвесен над бюрото си, мистър Уотърбъри попълваше някакъв формуляр. Стояхме и чакахме, а той се правеше, че не ни забелязва.

Трудно понасям самодоволните типове, затова след две минути казах на Биан:

— Имам си по-важни задачи. Да се махаме.

Уотърбъри рязко вдигна глава и се престори на изненадан.

— Какво… О, Дръмънд, Тран… тук ли сте?

— Някой друг ли трябваше да дойде?

— Аз съм зает човек. Това тук е важна служба.

— Трябвало да наминем. Ето ни. Какво има?

Той не беше свикнал да му държат такъв тон и моята прямота за момент го обърка.

Между другото кабинетът беше малък, а плотът на бюрото — също като ума и личността на обитателя — безплодно чист, без каквито и да било нормални признаци за човешко присъствие. Цялата украса се състоеше от една снимка на министъра на отбраната, закачена на видно място. При по-внимателно взиране различих върху нея автограф с кратък надпис, който навярно гласеше: „На най-стиснатия задник в цялата сграда — продължавай в същия дух“. Обикновено хората използват подобна бюрократична порнография, за да впечатляват посетители и подчинени. В случая обаче подозирах, че Уотърбъри се надява да впечатли министъра, ако по някакво чудо намине на чаша кафе.

Освен бюрото забелязах три бронирани шкафа с лепенки „Строго секретно“ по чекмеджетата, а в дъното голяма махагонова библиотека със стотина идеално подредени наръчници и справочници. Джордж Оруел си е представял точно такива кабинети и хора.

Уотърбъри огледа Биан, после мен и попита:

— Научихте ли нещо от мисис Даниълс?

Биан понечи да отговори, но аз я прекъснах:

— Какво например?

— Отговаряйте на въпроса, Дръмънд.

— Ами… тя пуши „Кемъл“. Около три пакета на ден. Пада си по евтиния джин. Колата й се нуждае от пребоядисване, лицето й също, а къщата…

— Не ми пука за къщата. Нещо свързано със смъртта на Даниълс?

Изгледах го отгоре надолу.

— Като намеря време за отчет, вътре ще пише всичко.

Той присви очи и каза на Биан:

— Майоре, вие работите за мен, нали?

— Да, сър, и…

— Тогава отговаряйте на въпроса.

След кратко колебание Биан каза:

— Не научихме нищо съществено за смъртта на Даниълс. Тя не знаеше как и защо е умрял съпругът й.

Той огледа лицето й, после моето. Уведоми ни:

— Мисля, че е било самоубийство.

— Не е било — отговорих аз.

— Позвъних в арлингтънската полиция и имах дълъг разговор със сержант Ендърс. Получени са балистичните резултати. Пистолетът е принадлежал на Даниълс.

— Очаквахме го…

— Освен това според предварителния анализ пръските кръв по пистолета съвпадат с кръвната група на Даниълс.

— И това очаквахме — осведомих го аз. — Бъдете така добър да не си пъхате носа в следствието.

— Следствието е наполовина мое. Ще се меся, когато сметна за добре.

Погледнах го и казах:

— Майор Тран ме уведоми, че сте бивш военен полицай.

— Точно така. Двайсет и пет години служба. Под мое ръководство винаги се стигаше до разкриване на престъпленията.

— Двайсет и пет години. В такъв случай навярно знаете основния принцип на следствието — оставете следователите да си вършат работата.

Както навярно предполагате, често ми се налага да работя с военни полицаи. Като ченгета обикновено са превъзходни; по някаква неизвестна причина военните идеи за дисциплина и подчинение се съчетават адски удачно с гражданските представи за ред и закон. Освен това за разлика от цивилните си колеги военните полицаи не живеят в различен свят, не са откъснати от своята общност и не се сблъскват със стената на мълчанието, когато стане напечено. В армията рангът си е ранг и умните полицаи не го забравят. Можеш да глобиш началник-щаба за превишена скорост и аз дори познавам един редник от полицията, който го е правил. Но е добре в участъка да има точна документация за редовните проверки на измервателната апаратура, което обяснява защо въпросният редник беше сержант, когато за пръв път ми стана клиент, преди да се яви пред военен съд.

От време на време обаче се намират отделни личности, прекрачващи тия граници и традиции. Подозирах, че Уотърбъри спада към тях и не ми се вярваше да е оставил приятни спомени във военните части, където е служил.

Всъщност той сам си призна:

— Включвах се в следствието винаги щом сметнех за необходимо. И полицаите бяха доволни.

— Аз пък не съм.

Кръстосахме погледи.

Уверен в дребнавата си победа, той ме уведоми:

— Както казах, Ендърс и неговите детективи клонят към мнение за самоубийство.

— Добре. Засега точно това искаме да си мислят.

Той се позамисли, после се приведе към мен и каза:

— Позицията на министерството е да приемем преценката на полицията — на законните граждански власти, — каквато и да е тя.

— Защо ми се струва, че имате да добавите нещо?

— Правилно, Дръмънд. Двамата с Тран ще ограничите разследването си върху възможността за изтичане на секретна информация. Обстоятелствата около смъртта на Даниълс нито са задача на следствието, нито ви засягат, нито пък се полага да възпрепятствате или дублирате работата на цивилните органи. — Той най-сетне стигна до истинската цел на диалога и каза: — Когато разговаряте с мистър Тайгърман, ще се придържате само към тази тема.

— Смъртта на Даниълс може да е свързана с изтичане на секретни сведения. Знаете това.

— Чисти предположения. Според разследващия детектив става дума за самоубийство, а не за убийство. Даниълс определено си е бил кандидат-самоубиец… разбит брак… буксуваща кариера… Кой знае какво още се е объркало в живота или в главата му?

Изглежда, след последния ни разговор мистър Уотърбъри се бе разровил из случая. Или от самото начало знаеше всичко за Клифърд Даниълс, но заедно с момчетата от горните етажи — всъщност от долните — си бяха поразмърдали главите как да се справят с тази история… и с Шон Дръмънд.

— Искате ли да ви кажа още нещо? — попитах аз. — Имал е заповед да даде показания пред анкетна комисия на Конгреса.

— Няма връзка със случая. Повтарям: следствието не е за неговата смърт.

— Дрън-дрън.

Той присви очи.

— Очевидно се налага да ви припомня, Дръмънд, че Албърт Тайгърман не е заподозрян. И няма да го третирате като такъв. Той е важен, зает човек. Съгласи се да ви приеме единствено от любезност. — Помълча и добави: — Разполагате с пет минути.

Биан се опита да протестира:

— Пет минути са…

— Повече от достатъчно. Подберете разумно въпросите. Всъщност идвам и аз. Прекрачите ли границата, незабавно прекъсвам срещата.

— От какво се боиш, Уотърбъри? — попитах аз.

— Изпълнявай, Дръмънд. — Той се изправи. — Последвайте ме.