Мики Спилейн
Убиецът (9)

9

От петнайсет минути ровех в бюрото си и подредените папки в шкафовете, за да намеря адреса на генерал Руди Скъбъл. Намерих всичко, което не ми трябваше, но не и откъснатото листче от бележник, на което си спомнях, че го бях записал. Моите способности да подреждам бяха в стил „пълен хаос“ и ако го бях дал на Велда от самото начало, досега щях да съм го намерил. Затворих с ритник долното чекмедже и седнах на ръба на стола, като се чувствах пълен идиот.

Понякога… Понякога, без да я карам, Велда прибираше неща, за които й се струваше, че могат да ми потрябват. Късче сгъната хартия беше твърде много да се иска от нея, но реших все пак да опитам. Излязох навън при нейната картотека, изтеглих чекмеджето на буква С и зарових из папките.

И я намерих — единична, Скъбъл, Рудолф, генерал. И вътре — единствено късче разгъната хартия — лист от бележник с описание на пътя към голямата стара къща на Лонг Айлънд, където държаха електроцентралата на някогашните бурни дни като стар лъв, царствен, но проскубан от битките, изподран, изтощен и с твърде много години работа в окопите. Тук той обобщаваше бележките от целия си живот — тайни данни, вече загубили давност, сега ще се окажат учебник на учебниците за скрития шпионаж или най-настръхващо четиво.

Отдавна не го бях виждал. Надявах се, че е още жив.

Когато се върнах в другия кабинет, спрях за малко. Чистачките бяха минали оттук, килимът бе върнат на мястото си, но все още присъстваше почти неуловимият мирис на Велда. За секунда мислите ми се върнаха към сгърчената, смачкана купчина, която убиецът бе оставил от нея и знаех, че ще настъпи взрив, ако не забравя това.

Един по един разгънах пръстите на юмруците си, отпуснах раменете си и дишането ми се успокои. Когато се оправих, заключих офиса и взех асансьора за надолу. Той спря два етажа под моя и Ед Хоукинс, който обичаше да работи нощем, влезе с обикновените си две чанти, поздрави и започна да се оплаква от работата си. Седмицата била лоша. Едва е удвоил квотите си и оня голям милион не идва достатъчно бързо.

Заедно прекосихме фоайето, разписахме се при пазача в будката и излязохме. Посоките ни бяха противоположни и се сбогувахме, когато видях кола да се отклонява от бордюра с рязък завой, изправя посоката и ускорява. Прозорецът на шофьора беше отворен, там седеше професионалист с автомат узи в лявата си ръка, който безпрепятствено избълва поток невероятно бързи куршуми.

Движението сякаш бе забавено. Аз ревях, падах и дърпах сакото на Ед едновременно, след това той се олюля във въздуха, когато дулото на автомата отново оживя с откос незаглушена стрелба, която сипеше патрони право над главите ни. Действията ми бяха объркали ритъма на стрелящия и бързата кола го отдалечи. Докато стъклата все още падаха от вратата зад нас, всичко бе свършило. Гумите на колата изсъскаха на завоя и тя изчезна.

Ед беше по очи, изцъклени от ужас, документите от едната му чанта бяха пръснати наоколо. Попитах:

— Наред ли си?

Обърна глава, все още ококорен, и отговори:

— Нищо не усещам.

— Ранен ли си?

— Не — той се размърда, след това опипа ръцете и краката си. — Мисля, че нищо ми няма — седна и глупаво се ухили, обърна се, видя натрошените врати на сградата и сериозно попита: — Защо някой ще иска да ме убие?

Преди да успея да отговоря, пазачът излезе с револвер в ръка. Увери се, че и двамата сме цели, след това се върна и извика полицията. Вкарах Ед обратно вътре, настаних го на масата на портиера, дадох му чаша вода и грабнах телефона в мига, в който пазачът го остави.

По това време Пат вероятно пътуваше към дома си и нямаше смисъл да го въвличам в това. Набрах домашния телефон на Кандейси, изчаках да позвъни половин дузина пъти, след това явно сънлив глас каза:

— Да?

Не исках да рискувам разярено затваряне, затова набързо й нахвърлих всичко.

— Тук е Майк, дете. Някой току-що се опита, да ме пречука пред офиса ми. Беше прекрасно организирано, е един юзи през прозорец на кола и почти улучи двама от нас.

Внезапно гласът престана да бъде уморен.

— Ти си… невредим?

— Пострада само суетността ми. По дяволите, всеки иска да умра.

— Къде си?

Дадох й адреса.

— Повика ли полицията?

— Дежурните коли идват насам.

— Не мърдай оттам. Трябва да те видя.

— По дяволите, ще дам показания на ченгетата, щом пристигнат. Исках само да знаеш, че това нещо отива към шибан край.

— Престани да псуваш. И стой там.

Беше нощ, в която колите бяха в района. Ченгетата от два патрула пристигнаха, огледаха пространството, след това дойдоха направо на масата. Отново удостоверих самоличността си, разказах им подробностите, които бяха потвърдени и от пазача, и от разтреперания Хоукинс. Щяха да последват детективи, които се очакваха всяка секунда и се надявах, че Кандейси Еймъри ще пристигне първа, за да намали напрежението.

Така и стана. Влезе с бял шлифер, метнат върху млечносин анцуг и никой не трябваше да обяснява на ченгетата коя е. Детективите пристигнаха точно след нея като се чудеха какво става, но Лейди Ледена Шушулка ги подреди на бърза ръка. Познавах цивилните момчета и те ми отправяха онези странни погледи, които получават мъжете, които си имат работа с момичета. И тя долови това и го отмина.

Някакси цялата суматоха бе подминала Ед и когато нервите му се оправиха, той най-после се изправи, погледна ме като Горката Душа от книгата на Джеки Глийсън и заяви:

— Те изобщо не искаха да убият мен. Никой нищо не каза.

— Опитваха се да убият… теб, Майк.

— Аха, знам.

— На мен никога нищо не ми се случва — пророни потиснато.

— Радвай се, че ти се размина — казах му аз. Той събра останалите документи в чантата си, кимна за лека нощ и се отправи към вратата, като прескачаше спретнатите купчинки натрошено стъкло, които събираше портиерът.

Кандейси притежаваше магическа сила да разчиства пътя пред нас. Нямаше повече въпроси, а аз знаех откъде да мина, за да заобиколя репортерите и двойката от новините на телевизията. Чудех се дали тези двамата спят въобще. Кандейси ме взе от задната улица, където беше входа на гаража и аз се гмурнах в колата й.

Попитах я:

— Сега накъде?

— Може да звучи глупаво, но у вас или у нас?

— Нека отидем у вас.

— Защо?

— Защото оттам мога да изляза.

Отново получих онзи изпитателен кос поглед.

— Трудно е да си добро момче и да имаш и жена в апартамента си — обясних аз.

— Ще говорим за бандитите.

— Нека говорим за тях сега. Стоварват се на главата ми като тон тухли. Тая лайняна история, че съм мишена е за завеяни.

— Стига си говорил мръсотии.

— И теб съм чувал да му пускаш края. Само си представи, че по теб стрелят и ще видим какви ще ги приказваш.

— Добре. Какво ще кажеш за тази вечер? Кой знаеше, че ще идваш в офиса си?

— Казах го достатъчно високо в болницата. Говорех с Пат, но десетима други биха могли да ме чуят. Но това няма значение… Офисът ми е под наблюдение. Тази кола чакаше тук. Дявол да го вземе, ако бандата иска да ме пречука, могат да държат дузина типове, разположени на удобни за убиване места.

— Казаха ми за опита за нападение.

— Разбира се, онова беше за предупреждение да внимавам с едно от големите момчета. Те не обичат този подход. Не повече ще харесат и това, което направих с бандитите им. Вече мислят, че работата трябва да се свърши докрай.

Седях потънал в седалката и отново превъртах всичко. Тя пристигна пред дома си, остави на портиера да паркира колата и тръгнахме нагоре към апартамента й. Отключи четири ключалки и една верига, хвърли шлифера си на стол, отиде до бара и приготви две чаши с питие. Цялата тази дейност като че ли създаде някакво статично електричество и синият като ток анцуг се залепи за нея като вакуумна опаковка. Сега приличаше на синя гола.

Когато ми протегна чашата, ме покани с жест да отида до бюрото. На него имаше лист хартия-бланка на града. Беше пълен с цифри и завършваше с деветцифрено число. Тя сложи пръста си под сбора от 905 милиона долара и каза:

— Заради това искат да те убият, Майк. Оставих чашата без да я докосна.

— Ти беше прав. Всичко се върна към Ди Сика, точно към момента, когато е застрелял ония двама водачи на банди и е взел оня плик.

— И знаеш ли какво е имало в него?

— Да. Указания.

— За какво? — взех чашата си и изпих половината. Започнах да усещам, че трябва да се подкрепя.

Тя несъзнателно щракна копчето на грамофона и от говорителите се разнесоха началните звуци на симфония „Данте“ от Ференц Лист. Ако искаше подходяща музика за фон, беше я намерила.

— Кога един слух се превръща във факт, Майк? — гласът й звучеше замислено.

— Полицаите, които ми даде в помощ твоят приятел, знаеха какво правят. Те дори не си направиха труд да сглобят данните или да събират доказателства. Всичко, което направиха, беше да ме накарат да поговоря с половин дузина хора. Странни хора. Работници от подземния свят. Всеки казваше едно и също нещо, повече или по-малко. Знаеш ли каква е консумацията на кокаин в Съединените щати?

— Мога да ти дам последната преценка — отговорих аз, — и тя е може би с петстотин процента по-ниска.

— Защо?

— Защото заловеното представлява само пет процента от търговията с наркотици. Доставчиците имат да задоволяват ненаситни потребности. По дяволите, те ще оставят на показ двайсет процента, за да държат специализираната полиция настрана от главните им транспортни линии. Нашите момчета устройваха купон, когато залавяха по някой килограм хероин, а сега това е наистина твърде дребна работа. Кокаинът, който пристига понастоящем, се измерва с тонове. Можеш ли да си представиш това? Тонове чисти лайна… И превърнати в улични пари, те биха могли да платят националния ни дълг.

Лист започваше да става сериозен, леко буреносен.

Тя се обърна с лице към мен, очите й ме наблюдаваха.

— Преди двайсет години и през ум не би ни минало за доставки с тонове. Изглеждаше почти невъзможно. Нямаше човешка сила, способна да приведе в действие такова огромно нещо. Уличните продавачи по онова време дори не бяха в състояние да се справят с такива количества. Нямаха пари, фермерите, изходните производители, не бяха организирани да отглеждат такава голяма реколта. Така ли е?

— Не, не е така — каза тя. — Този картел безкрайно ни е изпреварил. Фермерите са произвеждали, лабораториите са били създадени и докато никой не е смятал това за възможно, онези експортьори на кокаин са били готови да ни го стоварят и са се свързали със семейства по Източното крайбрежие, които да се заемат с това на добра цена.

Сега си спомних, че бях чувал за това преди години. Тогава беше слух, слух беше и сега. Тя продължи.

— Не забравяй, че това са улични приказки. Разпространяват се отдавна и биха могли да се раздуват от уста на уста.

— Знам — отговорих аз.

— Предложението е направено от картела чрез Хуан Торес. Фамилиите са го обсъдили, събрали са пари и са купили трактор с ремарке, солидно натоварен с най-чистия кокаин, който може да се намери.

Само от мисълта, че толкова много отрова залива улиците, ми се доповръща.

— Разбираш ли какви пари играят тук?

— Несъмнено, но представяш ли си какво ще стане с търговците на дребно, когато се пресече?

— Някъде множество стодоларови банкноти са си сменили собствениците — казах.

— Сега те го съхраняват в контейнери с контролирана температура и влажност — съобщи тя. — Банковата им система не е по-лоша от тази в Женева, Швейцария. Ключът към парите е даден на картела и той насочва представителите на организациите към пътищата на кокаина. Когато Ди Сика ги е убил и е взел онзи плик, преобърнал е всичко с главата надолу. Имал е в ръцете си пратки за почти милиард долара. Нямало е възможност картелът да издаде дубликат. Техният край на сделките е отрязан. Оттук нататък организациите се занимават с тях сами.

— Това не е какъв да е слух — казах аз. — Защо са оставили Торес да върти операциите?

— Не е възможно Торес да избегне организацията. Той може да е бил с пратката, но не за дълго. Другата страна е притежавала армия стрелци.

Разбърках леда в чашата си и я изпих.

— Значи Ди Сика е бил по целия път, така ли?

— По целия път. Глупав човек, извършил глупаво нещо. Знаел е къде е ремаркето. Когато най-после са го открили, смятали са да го замъкнат някъде и да изстискат от него сведението по доста жесток начин. Те притежават някои интересни методи за изтръгване на информация. Лошото е, че той здравата се е биел и един от нападателите му го е халосал малко по-силничко с оная тръба. Битката е прекъсната от полицейска кола, така че не са могли да го отвлекат, но травмата от тръбата го е изключила от играта много ефикасно — тя замълча и пое дълбоко дъх. — Чудя се какво ли е щял да прави с всичкия този кокаин?

— Щял е да го използва за дяволски голям пазарлък, това е щял да направи. Дори бандата би се съгласила на твърда сделка с него и да приключи въпроса. Собственото ни правителство би го осигурило до края на живота му при твърда договореност да сложи ръце на пратката.

За секунда тя изправи гръб и започна гневно да отрича.

Протегнах ръка.

— Усмири се, лейди. Ние имаме политици не по-малко изцапани от хората от другата страна.

— Е — рече тя с все още натегнато лице, — той наистина си е платил за грешката в твоя кабинет.

— Знаеш ли — отвърнах, — ти отново се връщаш към мен. Това винаги се връща при мен. При това количество пари, за което става дума, някой би могъл да си позволи да наеме външен човек като Пента, за да ми види сметката… Но тук се появява една шибана… извинявай, огромна дупка в картината.

— Каква?

— На кого, по дяволите, съм притрябвал? Не ни липсват професионални наемни убийци в тази страна.

Тя сякаш ме гледа цяла вечност.

— Той казва, че си го убил, Майк. За какво е говорил? Би ли могла тази бележка наистина да се отнася за Ди Сика?

— Знам само, бебче, че не е предназначена за мен.

— Това не е приключило, знаеш ли — също допи чашата си и я остави до моята. Първата страна на симфония „Данте“ свърши и апаратът я отмести. Сега щеше да се прояви същността на музиката на Лист. — Какво ще правиш?

— Каквото съм започнал — отговорих. — Оня кучи син все ще падне. Пет пари не давам какво ще стане с всичките пари или целия кокаин, щом ще насоча пистолета си към това копеле. Играем си с човек, който обича да убива, обича да му плащат за убийствата и да се подписва с отсечени пръсти.

Тя каза хладно:

— Единият от вас трябва да намери другия, Майк.

Този път се ухилих.

— Ще трябва. Но преди да стане, сладурче, ще ти осигуря пипването на твоя камион с кокаин. Щом го получиш, ще трябва да осведомиш Пийти Бенсън за историята, да осигуриш някакъв кредит на Рей Уилсън и системата му за шпионаж, след това можеш да скочиш в стола на шефа си и да се отправиш към Белия дом.

Хубавата синя ледена шушулка тръгна към мен и статичният огън в анцуга лекичко запращя, и когато тялото й докосна моето, почувствах шок, който прескочи от зърната й в гърдите ми, и този заряд разтопи леда напълно, устата й се впи в моята като ме хапеше, дълбаеше и ме вкусваше, опитвайки се да ни запои заедно.

За секунда се опитах да я отместя, но ръцете й ме бяха увили и тя отново се впиваше в мен. Прекарах пръсти по гърба й, като проследявах мускулите, които се движеха край гръбнака й, след това сложих ръце на кръста й и знаех какво иска. Направих го, след това тя го направи сама, като смъкна горнището на анцуга си с бързо, плавно движение, и нарочно ме остави дълго да гледам прекрасната изпъкналост на тези твърди гърди, преди да свали сакото от раменете ми и да притисне гърдите си до ризата ми така, че да усетя горещината, невероятната топлина на нейната голота.

Започна да се усмихва закачливо-капризно.

— Можеш ли да си свалиш пистолета?

Разкопчах каишката, смъкнах го от рамото си и го оставих на стола.

— Мъжът трябва да прави каквото трябва — казах аз.

— Джон Уейн го заявява — уточни тя.

— Много пъти, в много филми.

Симфонията „Данте“ приближаваше към края си. Удряше, засилваше нотите в свръхестествено кресчендо така, че човек виждаше пламъците, усещаше страстта й и виковете й като никъде никой друг. Тя въодушевяваше до пълно изчерпване и те оставяше разтърсен от трепети, които не могат да настъпят по друг начин.

Извън града движението не беше натоварено. Тръгнах по магистралата за Лонг Айлънд, достигнах позволената скорост и се върнах в мислите си към времето, когато генерал Скъбъл беше главният човек в тайните служби. По време на Втората световна война си имаше собствена единица, подчинена на Управлението за стратегическо разузнаване, а след войната бе определена да издирва военни престъпници, които се опитваха да се измъкнат изпод контрола на Съюзниците.

Беше уволнен през 1949 година, но ЦРУ го изчака. Големи действия се разгръщаха в студената война, а тя стана по-гореща, когато Корея и Виетнам оставиха отпечатъка си в съвременната история. Чак когато Средния изток зае своя собствена драматична позиция и разви високо усъвършенстван тероризъм, беше призован опитът на генерала.

След това внезапно Руди Скъбъл излезе от играта. Някой друг зае кабинета му и грижливо формулираните думи гласяха, че е решил да се оттегли. В свински задник бе решил да се оттегли. Беше проскубал перата на някой политик, властта на партията се бе задействала и бе изхвърлила един висок професионалист, заменяйки го с някакъв безцветен партиен бездарник.

Но старият Скъби не направи въпрос. Нямаше нужда. Оттук нататък само ги караше да заплащат услугите му и се държеше съвсем в безопасност. Повече медали не му трябваха.

Питах се, каква ли светлина ще хвърли върху Бърн и Фелс. Досега не бях чувал за някого от неговите тигри да се скапва. Но винаги трябва да има пръв път.

При завоя до номер 67 взех шосе 21 на север, минах край градчето Япханк и се заоглеждах за стълбовете, които отбелязваха входа на старото имение Кимбъл. Трябваха ми трийсет минути лутане и връщане преди да ги различа под покривката от глициния, заобиколена с храсти смрадлика.

Ако пътят не се използваше почти всекидневно, опадалите листа скриваха следите от автомобилните гуми. Рязко завих от пътя, подскочих над дренажната тръба и с леко облекчение разбрах, че почвата под колелата е твърда и здрава.

След първия завой бях в друг свят. Видимата запусната грубост на пейзажа се оказваше грижливо отглеждана дива природа, която завършваше с широка поляна, обкръжаваща голямата тухлена къща, излязла направо от кипящите двайсет години на столетието.

Дори сега генералът не рискуваше излишно. Навлизането в неговата собственост можеше да се види от всеки ъгъл на къщата и прожекторите, разположени около зданието, бяха в състояние мигновено да превърнат нощта в ден.

Останах на автомобилната алея като карах бавно и описвах двата големи S-образни завоя, които даваха възможност на обитателите за допълнително оглеждане на гостите им, след това се вмъкнах под колонадата и излязох от колата.

Може би трябваше да се обадя предварително. Никой не излезе да ме посрещне.

При това не беше 1920 година и времето на прислугата и бултериерите.

Изкачих се по стълбите към огромната входна врата, натиснах копчето и чух вътре ясен старомоден звън, след това ми отвориха.

Някои жени ви поразяват с визуално въздействие, което никога няма да забравите. Те не са много, но и не трябва да са, за да оставят следа у мъже, чието съзнание може да запечата единствен контакт. Не е необходимо да бъдат хубави в някакъв специален смисъл или с тела, отговарящи на някаква представа, но за всеки зрител те са всичко, което е жена.

Тази имаше щури електрикови сини очи, които можеха да се усмихват и пълни устни, и когато каза „Добро утро“, то беше като близване от мека, покрита с атлазена кожа лама. Носеше костюм. Раменете бяха широки, но не с подплънки, които бяха на мода през 1988 г. Беше истинска под сакото и военната кройка. Беше прекрасно скроено около пълните гърди, но достатъчно къса, за да покаже щедрата изпъкналост на ханша й. И имаше крака на танцьорка — мускулести и закръглени, но съвършено изваяни. Вече едва ли се правят такива, помислих си аз. Какво търсеше тук беше отделна история.

Казах на себе си „По дяволите!“ и й върнах усмивката.

— Името ми е Майкъл Хамър, мадам. Стар приятел съм на генерала и искам да го видя по много важна работа. Надявам се, че ще намери време да ме изслуша — протегнах й портфейла си с разрешението за полицейски разследвания и за носене на оръжие, които се виждаха през пластмасовите отвори като се чудех къде ли, по дяволите, се дяна градският ми фасон.

Тя се засмя смущаващо.

— Е, мистър Хамър, приятно е да ви видя. Влезте, моля.

— Благодаря — пристъпих и минах покрай нея. Беше поредната едра жена със самодивска грация и странно атлетически движения. С размах затвори вратата, след това отвори с палец едно табло, докосна светещо с червена светлина копче и то моментално светна зелено.

— Мога ли да получа оръжието ви? — попита.

Разкопчах 45-калибровия и й го подадох. Тя го взе, пъхна го в малко стенно шкафче и затвори и него.

— Не ме питате за метателни оръжия — забелязах аз.

— Защото нямате — тя ми върна усмивката. — Ключове, дребни пари и може би джобно ножче, но нищо повече. Уредът е много чувствителен.

— Ами ако някой просто се втурне тук…

— Защо да говорим за неприятни неща? — отвърна. — Не съм се представила. Аз съм Едуина Уест, секретарката на генерал Скъбъл.

— Задръжте си това.

Тя се спря.

— Мистър Хамър?

— Нека всичко е просто и прямо, мис Уест. Няма нужда от секретарски боклуци.

— О?

— Вие сте от ЦРУ, нали?

Нямаше никакво колебание.

— Да, от там съм. Защо питате?

— Жените обикновено не наричат пистолета оръжие. И знаете какво е метателно оръжие.

В усмивката й имаше истински смях.

— Ще трябва да запомня това — каза. — Сега по-малко ли ме харесвате?

Беше мой ред да се разсмея.

— Бива си ви, мис Уест. Карате човек да се чувства като влязъл в самолетна перка.

— Моля, наричайте ме Едуина.

— Окей, Едуина. Само ми кажете… това генетично ли е?

Тя взе ръката ми и я пъхна под своята.

— Майка ми като че ли също притежаваше някакъв вид привлекателност за мъжете. Нима всички жени не я притежават?

— Сладурче, не и като вашата. Трябва да сте били страхотия, когато сте пораснали.

— Знаете ли на колко години съм, мистър Хамър?

— Майк — поправих я аз. — И бих казал, че сте на четирийсет-четирийсет и две.

Обикновено когато изтърсите нещо такова на хубава жена, усещате вледеняването. Студът излиза от тях като крайбрежна мъгла и усещате пробождането на духовна смърт.

Но не и тя. Заяви:

— На четирийсет и осем съм. Това разочарова ли ви?

— Внимавайте, Едуина, засягате нерви, които не подозирах, че имам.

Стисна ръката ми с пръстите си. Беше продължително, леко, но приятно докосване, и подхвана:

— Не се изненадвайте от онова, което знам за вас. Прочетох досието ви при генерала, материалите, попадали в пресата, както и много друга информация, която вероятно смятате за изключително лична.

Спрях, обърнах себе си и нея и погледнах вратата, която беше на дванайсет метра зад нас. Бяхме в голямо фоайе — богато пространство, оградено със скъпи инсталации, които досега не бях забелязал. Възкликнах:

— Дете, току-що се срещнахме, извървяхме заедно около дванайсет метра и вече бих могъл да напиша книга за това, което стана за три минути. През цялото време ли е така?

Движенията на устните й, когато започваше да се усмихва, бяха смайващи. Тези невероятно сини очи бяха почти хипнотизиращи.

— Само когато искам — отвърна тя. — И има още нещо.

— Какво?

Тя ме поведе към тежка двойна дъбова врата с ръчна дърворезба, много лесно дръпна гравирана месингова дръжка и вратата се отвори безшумно и без усилие.

— Това ще ви кажа после.

Къщата беше доста истинска — от тези, в които можеш да се загубиш — такива използват в киното за филми от епохата или класически филми на ужаса. Едуина направи с мен малка обиколка по пътя към генерала, но всичко се загуби в богатия й гърлен глас. В него имаше музика, тиха и изискваща. В обертоновете му се долавяше лек примес на сладострастие, който усещах, но не бих могъл да опиша и когато стихнахме до последната врата, започнах да се питам какво, по дяволите, става с мен. Бях в нещо като някакъв дяволски детски сън наяве, в който се чувствах ужасно глупав и това ми доставяше удоволствие. Накрая се разсмях и тя разбра, че се смея на себе си, върна ми една от онези чаровни усмивки и почука на вратата.

Чу се бръмчене, щракна и се отвори. Влязохме и вратата се затвори автоматично.

Обля ни светлина — толкова ярка, че скри от погледа всичко зад себе си като плътна стена.

Чух кискане и глас, който изобщо не се бе променил през годините, каза:

— Добър ден, Майкъл.

Светлината изчезна с метално звънване и се появи друга, която осветяваше кабинета. В дъното, зад същото старо бюро, но сега заобиколен с безбройни електронни апарати, седеше генерал Руди Скъбъл.

— Здравейте, генерале — рекох аз.

— Как ти се струва?

— Адски драматично — отвърнах.

— Гледаш много повърхностно — той ни махна с ръка. — Елате насам — измъкна се от стола и протегна ръка. Поех я, като се зарадвах на все още здравото стискане на стареца. — Откога не сме се виждали, Майкъл?

По дяволите, сигурно го знаеше с точност до ден, но отговорих:

— От много месеци, генерале. Все още изглеждате доста добре.

— Празни приказки. Отслабвам. Досадно е, но неизбежно — потупа се над слепоочието. — Тук мога да продължавам до безкрайност и с машинарията може да се свърши много, но някогашният физически трепет от преследването изчезна. Толкова отдавна ни съм фрасвал никого през зъбите, че едва си спомням как звучеше.

— То никога не звучи — казах аз. — Те се чупят тихо. Ако си порежеш ръката на тях, можеш да получиш страхотна инфекция.

Генерал Скъбъл изкриви лице и гневно поклати глава.

— По дяволите, човече, виждаш ли? Помниш ли? Ето на, ти още се занимаваш с тези работи и получаваш удоволствие. Ти риташ задници и поваляш, а аз натискам копчето.

— Не се разстройвайте, генерале. Удоволствие е само когато доживееш да си го спомняш — напомних му аз, — а при охраната, която имате тук, ще живеете доста дълго.

Той прекара пръсти през пламтящобялата си коса и ми отправи тънка усмивчица.

— Не надценявай Едуина. Тя ми причинява повече безпокойства от неприятелите. Знаеш, че е от ЦРУ, нали?

— Разбира се.

— Ти ли му каза? — попита я.

— Не, сам разбра.

— Виждаш ли, точно затова исках да завербувам този човек — въздъхна той. — Какъв агент щеше да стане от него! — после замълча, изгледа ни двамата за секунда и на челото му се появи бразда. — Той щеше да те изправи, момиче.

Тя ме погледна право в очите с яркосин поглед, който ме насърчи да кажа това. И го казах.

— Генерале, никога не могат да се изправят толкова прекрасни извивки.

Наблюдавах как старият Скъби отново се намръщи и ме погледна изпод сключените си вежди. Накрая рече:

— Едуина, иди ни донеси кафе и кейк, окей? Тя ни намигна, почака генералът да натисне копчето за вратата и излезе.

— Щуро — възкликнах аз.

— Никога нямах това, когато бях млад — измърмори генералът. — А сега, Майкъл, смятам, че посещението ти не е от типа „просто минавах наблизо“.

— Чист бизнес, генерале.

— Нашият тип работа?

— Точно така.

Той щракна някакви копчета на таблото пред него, след това се облегна на стола с ръце зад главата.

— Още едно предположение… Свързано е със смъртта в кабинета ти?

Старият човек беше добре осведомен.

— Оттам тръгна.

— Окей, стреляй — подкани той. — Разкажи го със свои думи.

Описах му всичко в подробности, от самото начало, като започнах от състоянието, в което намерих Велда и обезобразеното тяло на Ди Сика в кабинета ми. Знаеше за бележката, но когато споменах името Пента, устата му се окръгли, свали ръцете си и записа името на един бележник, след това отново зае позата си и продължи да слуша. Изложих му цялата работа без да си правя труда да споменавам първоначалната роля на Ди Сика. Исках всичко, което би могъл да ми даде, да е насочено директно към самия убиец.

По средата на разказа забръмча зумерът. Едуина влезе с кафето и сладкиша, остави ги на масата и излезе. Когато разбъркахме кафето, генералът ми кимна да продължа.

Разказах му за подробностите, които бе изровил Ръсел Грейвс, данните, получени от Рей Уилсън чрез компютрите и за събитията, които доведоха до споменаването на Хари Бърн и Гари Фелс като членове на някогашното звено на генерала.

Когато свърших, генералът се наведе над бюрото и събра краищата на пръстите си.

— Разбута стари спомени, Майкъл. Имената, които спомена, познавам добре тези хора, Кармъди винаги е бил добър човек от кариерата. Ако си спомняш, той беше онзи, който хвана бандата, отвличаща камиони миналата година. Фъргюсън прекара младите си години в Европейския сектор. Говори четири езика, както разбрах. Последната администрация го въведе в тази област. Бенет Брадли винаги е бил добър държавник. Има качествата на оперативен работник, знаеш, но е прекалено консервативен. Силата му, доколкото си спомням, е политическата наука. Много е лошо, че го насилват да се пенсионира — той се изправи, като тласна стола си назад. — Обаче преди да стигнем до Бърн и Фелс, нека направя кратка консултация — кимна към плота с компютрите. — Искаш ли да погледаш?

— Разбира се — отговорих, — защо не?

Това сега беше ново бойно поле. Нищо мръсно, никакви диви ужасени писъци или отривисти гърмежи на бързострелящо оръжие. Никакво пълзене в мръсотия или гмуркане на прибежки зад здания, за да се измъкнеш изпод кръстосания обстрел. Никакви ножове, коварни отрови или удушаване с тел, почти обезглавяващо човека. Сега бяха тихи шумове на почукване по клавиши и светлинни букви и цифри, проблясващи на екрана, които се разместваха, пренасочваха за нова информация, наместваха се в нови поредици, после се възвръщаха за секунди.

Генералът влезе с искането си за информация относно Пента. То беше поето от магията на електрониката, генерал Скъбъл седна и зачака машината да се справи. Докато тя работеше, той се обърна към мен.

— Ако те интересува…

— Генерале, много ме интересува.

— Моето така наречено пенсиониране не трая особено дълго. Идиотите, които ме изхвърлиха, изгърмяха на следващите избори и бях възстановен точно където исках да бъда… т.е. тук, на държавни разноски. Тези апарати се притежават и поддържат от федералните фондове и са просто произведения на изкуството. И вярвай — добави, — те се изплащат на държавата, а аз върша това, което мога да правя най-добре.

— Кажете ми, генерале, доколко сте в безопасност тук?

Огледах грандиозността на обекта, като знаех, че това е най-доброто от миниатюризацията. Той отговори:

— Осемдесет човека се водят тук. Спокойният пейзаж, който си видял отвън, е огромен смъртоносен капан, минно поле, като всеки взрив се предизвикза електрически отвътре, оттук, или изолирано, за да се действа независимо. С електрическите сензори, които използваме, не ни трябват никакви кучета, никакви патрули, така че наистина изглежда като спокойно оттегляне на село.

— А как сте с енергията?

— На покрива има слънчев колектор. Акумулаторните батерии издържат две седмици при пълно натоварване. Разбира се, това е добавка към редовния ток от мрежата, който пристига по подземен кабел. Под сградата има дълбок кладенец с противопожарни съоръжения. Хранителните ни припаси са за един месец и ако пиеш, и такива запаси има.

— Това е обсадно положение, генерале.

— Да. Но в тия времена човек никога не знае, нали? Поне това защитаваме — ръката му посочи просторното му електронно бойно поле.

Екранът, който досега беше черен, оживя. Появи се името Пента, след това скицирано описание на човек, който се появява като блуждаещ огън на световната сцена.

Пента не значеше нищо. Беше кодово название, дадено от ЦРУ. Нямаше физическо описание. Дейността на Пента бе свързана с Неумолимата банда и Червените бригади. Терористичните му действия са забелязани от някои диктаторски правителства и се подозира, че често е работел за тяхна сметка. Шестнайсет известни убийства му се приписват, всичките с различни форми на дигитална сеч на жертвата.

— Дигитална сеч? — попитах аз.

— Нов термин за отрязване на пръстите.

— Страхотно.

— Тук има интересна забележка… Пента е заподозрян като проникнал в организацията на НАТО. За да извърти няколко от убийствата си е трябвало да разполага с вътрешна информация. Няма представени доказателства, но обстоятелствата силно го подкрепят. А сега виж това.

Появиха се три доклада на ЦРУ, с информация, събрана от Бенет Брадли. На два пъти почти е спипвал Пента, но националната полиция на една чужда държава е осуетила действията му. Третият път е прострелян в бедрото от Пента и преследваният се е изплъзнал. Появи се и четвърти доклад, предлагащ Брадли да се отстрани от назначението. Вече можех да разбера последното му отчаяно желание да пипне Пента преди преместването му да влезе в сила.

Думите престанаха да се появяват. Две линии от точки пресякоха екрана, след това възникнаха пет групи от букви, по шест на ред, като последната от тях светваше и угасваше през равни интервали. Генералът изсумтя, извади ключ от джоба си и отиде при един шкаф до стената. Превъртя три пъти дръжката, отвори дебелата врата, след това с ключа отключи една кутия, която беше вътре.

— Какви са буквите от последния ред? — попита той.

— R T V W Y — прочетох му ги аз.

Той затвори кутията, пъхна я обратно и затръшна вратата на сейфа. Когато седна отново, натисна копче и екранът угасна.

— Този Пента е тук със задача да извърши нещо на адски високо ниво.

— Да убие мен, генерале? — по дяволите, започваше отново, даже тук.

— Заслужаваш ли да те убият?

— Не, поне за тези, които познавам.

— А какво ще кажеш за тези, които не познаваш?

Седнах и заскърцах със зъби. Поех дълбоко дъх два-три пъти, успокоих се и погледнах стария човек. Знания, търпение и мъдрост седяха пред мен, той някакси разбра какво ми се въртеше в главата и се опитваше да насочи мислите ми в логично направление.

Но това беше посока, която не допускаше логика. Поклатих глава.

— Не можете чрез мен да заловите Пента. Пътят към този тип е през Бърн и Фелс. Те са връзката. Те търсят Пента и ако можем да ги повалим, можем да се доберем до същността на доводите зад всичко това. Има мотив, генерале, който е достатъчно силен, за да оправдае убийствата и унищожението и когато го намерим, ще открием Пента.

— Мога да ти дам Фелс и Бърн — каза просто той. — Знаеш ли историята им?

— Донякъде.

— Диви патици са тези двамата. Нестабилни, авантюристи… След като се уволниха, оставиха доста мръснички следи. Три различни страни ги наемаха за тайна работа и те им я свършиха дяволски добре. Либия беше последният им работодател.

Не беше свършил и не го притеснявах.

— Последните три дела, приписани на Пента — политически убийства на висш персонал — бяха по повелята на някаква арабска организация в Либия.

— Значи тримата са съвременници на акции по всяка вероятност свързани.

— Възможно е.

— И сега Пента, Фелс и Бърнс са тук едновременно, само че са изгубили връзката си. Бърн и Фелс ужасно искат да открият Пента. Смятат, че имам нишката и се надяват да я измъкнат от мен. Въпрос: как са загубили следите на Пента?

— Имам по-добър въпрос — заяви генерал Скъбъл. — Защо търсят преди всичко него? Пента не е човек на организация. Той е самотник, пълен самотник, абсолютно отдаден на работата си.

— Нека направим още една крачка, генерале — предложих аз. — Той е тук, следователно и работата му е тук. Обектите му никога не са били дребни, така че мишената му и сега не е дребна, и до този момент той не е показал предполагаемата си цел — забелязах как ме гледаше, И добавих: — Забравете боклука около моето преследване.

— Кой стреля по теб, Майкъл? Не казах нищо.

— Окей, имаш и още един ракурс.

Подозирах го.

— Аз исках само Пента. След това, което причини на Велда, той е мой. Само мой. За какво друго е тук няма значение. Когато го срещна, всичко друго ще бъде изметено заедно с него и ще свърши. Сега ми кажете за Фелс и Бърн.

Генералът си наля друга чаша кафе и пусна вътре няколко кубчета захар.

— Тази двойка е в списъците на търсени от ФБР и ЦРУ, и това е за ордьовър. За съжаление, те са прекалено добре подготвени, за да могат нашите хора да ги свалят. Досега никой не е правил запитване при мен, иначе щях да ги насоча към няколко точки, които при полицейски надзор биха могли да дадат резултат.

— Знаят ли, че ги издирват?

— Без съмнение — потвърди той. — Но сега са тук, и има едно нещо, което вероятно са забравили. Като всеки човек от нашия занаят, те имат спасителни къщи, в които да се крият, точно в задния двор на неприятелите си. Ние им установяваме тези квартири или, когато е необходимо, могат да си ги уреждат сами. Фелс и Бърн обичат сами да си вършат работата. Те не искаха НИКОЙ да знае къде са спасителните им квартири, в това число и аз. Разбрах това и като знаех как се развиват личностите им, направих така, че залових три квартири, които имат на Източното крайбрежие. Те изобщо не научиха, а и аз не съм огласявал информацията, защото те повечето време работеха в Европа.

— Но са се връщали доста често.

— Понякога е по-добре да наблюдаваш плъховете, за да виждаш какво става, отколкото да ги убиеш с един удар. Пък и не бяха влизали в първостепенните издирвания до съвсем неотдавна.

— Къде са квартирите им, генерале?

— Това не съм вкарал в компютрите. Чакай тук. Искам да позвъня на няколко места.

Налях си още едно кафе и довърших парче кейк, преди да се върне.

Той седна и погледна късчето хартия в ръката си.

— Едната беше във Фрипорт, Лонг Айлънд.

— Беше?

— Изгоря преди една година. Другата е в района на Бостън. Градът построи експресна линия през нея. Забрави я.

— По дяволите, нима това се разпростира и до метрото? — попитах нетърпеливо.

— Последната е в Бруклин. За съжаление, това е район, определен за разрушаване. Пуснал съм оперативен работник да провери положението сега.

— По дяволите, не можем ли просто да влезем и да…

— Тези момчета не са аматьори, Майкъл. Те ще са прикрили всичко. Първо установяваме какво е положението, после можеш да планираш действията си. Моят човек трябва да се обади. Ще ми каже някоя дума за ситуацията. Ако каже да, дадено. Всичко е твое, момчето ми. Няма да имаш никаква помощ, докато не я поискаш, а се съмнявам, че ще го направиш.

— Правилно се съмнявате, генерале. Кажете ми само едно нещо.

— Какво е то?

— Как така ме поканихте право в своя суперсвят и ми позволихте да надникна във всичките секретни лакомства, и ми отделихте толкова много неразделено внимание, след като съм всичко на всичко един прост частен детектив?

— Заради личната ти характеристика, момчето ми — каза той весело. — Помня всяка дума от нея. При това един повече по следите на Пента няма да навреди.

— Глупости — избухнах аз.

Веселата му усмивка изчезна и лицето му стана безизразно. Внезапно станахме двама злобни субекти, готови да се спуснат след други злобни субекти.

— Ти си дяволски убиец, приятелю — заяви той. — Трябват ни хора като теб.

— Какви са шансовете ми, генерале?

— Срещу Фелс и Бърн? Ще ти ги очертая. Те имат подготовката. Ти освен нея имаш и инстинкт.

— А Пента?

Той натисна едно копче на бюрото, почака докато Едуина се обади и каза:

— Отивам да подремна. Не искам обаждания и посещения. Мистър Хамър ще остане, докато си получи съобщението. Моля, погрижи се да го обслужват — избърса очи, раздвижи рамене със свиване и се взря в мен. — „Умираш, задето ме уби“. — Гатанка. Истинска гатанка.

— Всички гатанки се отгатват — възразих аз. Когато Едуина влезе в стаята, той й подаде парче хартия.

— Ако този, който се обажда, каже „да“, дай това на Майкъл. То е адрес, който той би искал да посети. Нека не го пращаме да гони вятъра, ако няма нужда.

Тя погледна листчето, отиде до един малък апарат, пусна го в отвора и натисна копчето. Оттам излезе облак дим. Едуина се усмихна и поясни:

— Предпазливост.

Протегна ръка и ме поведе към вратата.

— Искате ли да разгледате къщата?

— По-скоро бих разгледал системата за охрана.

— Тя е табу, разбира се.

— Нека ви кажа нещо, дете. Въображението ми е достатъчно развито да си представя всичко, което са построили тук. Откровено казано, надявам се, че е най-доброто възможно. Единствената част, която не ми харесва, е липсата на жива сила в района. Някой умен тип винаги може да измисли начин да прекъсне всякакъв вид електрическа система.

Тя прекара пръсти надолу по ръката ми и взе китката ми.

— Точно затова съм тук. Предназначението ми е да ги разсея.

Тръгнахме към остъклената веранда. Загледах я продължително и изучаващо.

— Това е другото. Просто какво прави кукла като вас тук? Вие не сте секретарка.

До вратата тя отвори стенното табло, щракна някакво копче и пак го затвори.

— Не, не на първо място.

Излязохме на затворената веранда и погледнахме обширното имение. Имаше странен зелен цвят и разбрах, че гледаме през стъкло, прозрачно само в едната посока.

— Не ми разправяйте, че сте бодигард. Жените може и да са добри, но работите за силни ръце се падат на мъжете.

— Наистина — съгласи се тя.

Пуснах ръката й, взех раменете й и притиснах гърба й до себе си. Тя се стегна малко когато прокарах ръце по нея, под ръцете й, отстрани по тялото й и бедрата до коленете.

Когато се изправих, подхвърли:

— Забравихте да погледнете между циците ми. Направих мека проверка и попитах:

— Доволна ли сте?

— Как разбрахте?

— Изключихте алармата, сладурче. Аз съм чист, така че остава вие да имате някакъв скрит метал, който щеше да включи джаджата.

— Майк, наистина сте умен. Нищо чудно, че генералът има такова високо мнение за вас.

— Аз съм любопитен, лейди.

Тя ми се усмихна. Влажна, суетна усмивка, която си беше жива покана.

Три месингови копчета затваряха сакото и аз ги разкопчах едно по едно, като последното почти изскочи от налягането на гърдите й. Тя тръсна рамене и сакото й падна на пода, обви с ръце шията ми, огромните й сини очи бяха пълни с удоволствие и авантюризъм. Вътре в блузата от чиста коприна тя плуваше като мед, без да има нужда от сутиен, който да поддържа гърдите й високи и твърди.

Отново леко я докоснах и тя разбра какво търся. Направи слабо движение с глава и не опита да ме спре. Но нямаше никакви белези от хирургическа имплантация или реконструкционни работи.

Около кръста си имаше осемсантиметров кожен колан с инкрустирани сребърни орнаменти по мексикански модел.

— Това щеше да включи алармата — съобщи тя.

Все пак разкопчах ръчно изработената катарама. Коланът беше красиво произведение, всеки сантиметър кожа бе докоснат от ръката на занаятчията. Дори среброто беше щампосано със сложен дизайн в нежни мотиви.

Цялото, освен две части. Те не бяха сребърни. Бяха от матова сплав. Отворих закопчалките и извадих 22-калиброви куршуми от миниатюрните камерки, две малки патрончета, които отблизо могат да се забият в корема ви достатъчно, за да хвърлите топа.

— Хитро — заявих аз. — При това положение сте силна ръка.

— Ами аз не мога да мъкна нещо с размери на вашето, нали?

— Защо е това коварно нещо, Едуина?

— Правила. Трябва през цялото време да бъдем въоръжени. Изборът на оръжие е по наше усмотрение в подобни ситуации.

— И точно с това помолих да започнете. Какво е предназначението ви тук?

Тя свали ръце от шията ми и вплете пръсти в моите. С другата си ръка смъкна колана ми и го пусна върху сакото си.

— Щяхте ли да ми повярвате, ако ви бях казала — сините очи бяха изпълнени с копнеж, мъчеха се да кажат нещо. Тя леко навлажни устни и трябваше да се вторача в матовия им блясък. Те се разтвориха и видях розовото на езика й. — О и О — каза. Отдих и освежаване.

— Това е адско място за целта.

— Имах нужда от отдих. Накараха ме да си взема три месеца отпуска.

— Но защо? — настойчиво попитах аз.

Едуина отстрани ръката си, смъкна страничния цип на полата си и тя падна на пода. Несериозните бикини само подчертаваха онова, което се опитваха да скрият и когато разкопча блузата си, видях какво се бе случило. Коремът й беше набразден от три куршума, които са влезли отпред под ъгъл и са излезли отстрани през меката плът, а зарасналите белези бяха все още червени и като че ли възпалени.

— Кой направи това, Едуина?

— Няма значение.

Заковах сините очи със своите. Разбрах, че зъбите ми се показват в зла усмивка.

— Бях на терена — допълни тя. — Не внимавах достатъчно.

— Някой повали ли нападателя?

— Не. Отиде си — сега внимателно ме гледаше.

— Отвращава ли те?

Поклатих глава.

— И аз си имам два-три белега. Те са медали, дете. Гледай на тях като на медали — сложих ръце на голите й гърди и я привлякох до себе си. — Ти си особена жена, Едуина. Около теб сякаш въздухът трепти. Усещам тялото ти и виждам пулса ти заедно с всичко, което става в това твое тяло. Тези белези не са грозни. Те съобщават на света всичко за теб. По дяволите, на теб те дори изглеждат добре.

Искрящо сини. Очите й станаха искрящо сини и сънливо притворени. Видях как устата й се приближава, мека и влажна, наведох се напред да я посрещна и усетих дълбоката й същност. За този кратък интервал бях напълно погълнат от странно чудо, плътно затворено в съблечена жена на огромна остъклена веранда, далече от дивите мисли на последните дни.

Много бавно се върнах към реалността и я отстраних просто за да я погледна.

— Всичко това за някакви си часове — промълвих аз.

— Ти ми каза нещо преди, Майк. Нека сега и аз ти го кажа. Това, което виждаш в мен, аз го виждам в теб.

— Побъркан свят, дете — казах нежно.

Мек звън се разнесе зад мен. Едуина се обърна, взе телефона, почака малко и го остави.

— Беше твоята връзка.

Дъхът ми спря.

— Каза „да“.

Само я погледнах и лека тъга се появи в очите й.

— О и О — отново промълви тя. — Ще получа почивката, но мисля, че освежаването ще трябва да почака.

Този път я дръпнах към себе си. Не внимателно. Вече не й бе нужно да съм внимателен. Отнесох се с нея както тя очакваше и устата й беше като пещ, която се местеше по мен. Тя усещаше ръцете ми върху себе си и знаеше какво й казват — че ще има и друг път, на друго място, защото просто трябва да стане, може би само веднъж, но трябва да стане.

Устните ни бяха контузени, но това беше щастлива битка. Тя ми даде нужния адрес, облече се и ме поведе към огромната входна врата. Върна ми пистолета и затвори вратата, докато слизах по стълбите. Влязох в колата и потеглих обратно към Ню Йорк.

Нямаше как бързо да мина покрай блока си и да видя дали съм набелязан. Ако някой ме чакаше, щеше да познава колата ми, входовете към апартамента и щеше да стои скрит. Паркирах две преки преди моята, на посещавано място пред административна сграда и тръгнах пеша. Спирането пред вестникарската будка на ъгъла беше повече претекст да се огледам, отколкото да си купя вестник, но когато го взех, видях един от четирицветните таблоиди, който изпращаше целувка за лека нощ на една римска оргия и моето и на Велда лица, прострени на първа страница под заглавие: „ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ ИСКА ДА ОТМЪСТИ ЗА НАПАДНАТАТА СИ ЛЮБОВНИЦА“.

Досега Велда беше само невинна жертва, когато неканеният гост бе дошъл в кабинета ми. Сега беше топъл материал за вестник. Името й едва беше споменато в началните доклади за събитието, след това забравено.

Спомних си как ме бе погледнал онзи репортер, когато случайно споменах какво бих искал да направя с убиеца на Ди Сика. Това неочаквано придоби сексуален ракурс, по-значителен от самото убийство и получи национално разгласяване адски близо до полунощ. Един ден ще се срещна пак с оня дребен ахмак и тогава ще проведем приятен разговор на тихо място.

Когато се смени цвета на светофара се гмурнах в група хора, останах при тях до входа на гаража на моето здание и влязох вътре заедно с кола, която слизаше по рампата, за да паркира. Познавах добре мястото, беше лесно да се уверя, че е чисто. Взех асансьора сам, с пистолет в ръка, след това го върнах в кобура, когато не видях никого в коридора.