Мики Спилейн
Убиецът (4)

4

Често съм се чудил как Пийти Бенсън получава своята информация. Телефонът му беше приятел и такситата — съюзници. Като че ли не познаваше никого, а пък познаваше всички. Два пъти през последните години неговите подмолни истории гръмнаха две администрации и проникването му в някаква операция на Уолстрийт почти докара до фалит една банка. Престъпленията не бяха негова слабост, но непочтените действия бяха. Разрушаването на заплетените машинации на жокеите на властта озаряваше лицето му.

Срещнахме се пред хотел „Плаца“, след това се гмурнахме в бара. По това време в дъното имаше само още двама души, потънали в собствените си работи. Пийти ми подаде един плик и аз извадих от него два изписани на ръка листа и фотокопие.

Пийти ме попита:

— Искаш ли питие?

Исках да прочета бележките, но отговорих:

— Канадски клуб с джинджифил.

Това, което беше надраскал, хвърляше светлина върху произхода на Кандейси Еймъри. Семейството й беше от оная непоносима порода, която през поколение пускаше на политическата арена по някой таен гений, като бълваха попътно по-дребни светила. Никой Еймъри всъщност не се е издигнал много, защото бяха достатъчно умни да си стоят там, откъдето могат да се манипулират основите на властта. В своето семейство Кандейси Еймъри беше като буйна коса на задник, но изглеждаше контролируема. Във фотокопието беше изложено всичко. Пийти си бе свършил питието, така че му бутнах моето.

— Къде докопа това? — попитах го.

— Търговска тайна.

В ръцете ми беше съчинение, написано от Ледената лейди. Беше толкова директно излагане на фактите, толкова стегнато събрани, та разбрах, че това е едно точно разписание, към което мис Еймъри ще се придържа и което ще изпълнява. Младата Кандейси обещаваше, че ще стане областен прокурор на град Ню Йорк, оттам нататък — към губернаторството на щата и към президентството на Съединените щати.

Ако вече не беше успяла да се вмъкне в Областната прокуратура и да се промъкне в първокласна, грандиозна нова история, щях да кажа, че това са само брътвежи по въпроси, за които младите и неопитните обичат да фантазират.

Но всичко беше реалност.

— Открехни ме, Пийти. Такива неща не се търкалят наоколо. Откъде изрови това?

— Почерпи още чаша. Поръчах му.

— Не си го беше представял досега, нали?

— Не. Аз съм само един глупав детектив.

— Завършил ли си колеж, Майк?

— Разбира се. Защо?

— Караха ли те да пишеш съчинение за себе си като част от молбата ти да бъдеш приет?

— По дяволите — възкликнах аз. — Доста умно, момко. И те просто ей така ти го дадоха?

Той отговори през новата си чаша:

— Не, откраднах го. Виждаш ли, знам как да правя такива неща. Върши ли ти работа?

— Дава ми очертанията — отговорих аз.

— Ще ти трябва повече от това, ако си сблъскате задниците с оная лейди.

— Е, не ти стиска, няма слава — отвърнах. Бръкнах в джоба си и извадих дребни пари. — Предполагам, че знаеш телефона й?

Той каза „Разбира се“ и ми го даде, като ми напомни, че не е обявен. Чак пък такова уединение!

— За какво ще й се обаждаш?

— Ще я поканя на вечеря.

— По дяволите, човече, вече е време за вечеря. Жените не купуват такива акции.

— Тази може и да купи — подхвърлих.

Излязох до един телефонен автомат и се обадих на Ледената лейди. Тя каза, че няма нищо по-добро за тази вечер и ще се срещнем в „Четирите сезона“. Отговорих, че ще ме намери в заведението на Петдесет и седма улица, където вече поръчвам. Знаеше, че не бива да спори. Уговорихме се. Пийти вдигна вежди:

— Е?

Погледнах часовника си.

— Ще се срещнем след половин час. Той зяпна.

— Как уреди това?

— Ако те парафразирам, стари момко — отговорих аз, — това е едно от нещата, които знам как да правя.

Не му казах само, че знаех как тя седи и чака да й се обадя, още откакто устрои онова шоу с циците си.

Ирландецът, който държеше заведението, сърдечно ме поздрави, запази ми маса в дъното и ми поднесе бира на бара, докато чаках. Бях отишъл рано, защото знаех, че и тя ще подрани. Всеки, който иска президентството, трябва да идва рано.

Тя се усмихна, когато се появи на вратата, и аз казах:

— Добър вечер, мис Еймъри.

— Здравейте, мистър. Хамър. Навреме ли идвам?

— Точно на секундата. Искате ли питие на бара или да отидем направо на масата?

— О, нека отидем на масата. Денят беше тежък. Предпочитам да седна.

Посочих с ръка площадката в дъното и я оставих да следва келнера. Заведението беше от добра ирландска класа с великолепно осолено говеждо и типични нюйоркски клиенти. Не беше от върховите и елитът избираше други места, където да гледа и да го гледат, и от скришните й движения разбрах, че Кандейси Еймъри го поставя в отделна ниша, като с това добавя нов щрих към характеристиката ми.

Когато седнахме, рекох:

— Добър адрес е.

Озадачена, тя ме погледна с цигара, която почти бе изминала пътя до устните й.

— Какво?

— Нищо — посочих цигарата между пръстите й. — Защо пушите?

— Предполагам, че по навик — отново изглеждаше объркана.

— Уста като вашата няма нужда от цигара в нея.

Езикът й излетя навън и облиза устните й.

— О! А от какво има нужда, мистър Хамър? Леко й се усмихнах и лицето й почервеня. Изкарах я от релсите чудесно и лесно.

— Какво ще кажете за топъл сандвич със солено говеждо?

За около минута малко от скрежа на Ледената лейди се беше разтопил, но объркването трая съвсем кратко. Поне първите точки бяха за мен. Тя остави цигарата.

Много неща могат да се кажат на една маса по време на вечеря. Самият факт на яденето ви дава време да мислите, да планирате, да опитвате. Всеки от нас имаше своите причини да е тук и всички оръжия бяха извадени на открито.

Дамата хладнокръвно съзнаваше как роклята й подчертава извивката на гърдите й, като показва толкова много, но и ти дава да разбереш, че има още толкова много за показване. Когато бе изминавала пътя към масата, отмахвайки палтото от раменете си, тя ясно съзнаваше, че я гледат, че поглъщат котешката й грация и остро се задъхват с ритъма на походката й. Сега целият й арсенал бе съсредоточен върху мен и бях доволен, че имам зад гърба си достатъчно години, които не ми позволяваха да бъда заслепен като някой аматьор.

— Кажете ми, мистър Хамър…

— Майк.

— Тогава ме наричайте Кандейси.

— И никога Кенди?

— Не, никога. И съм Кандейси само в обществото.

— Не би било подходящо на заседание на колегията?

Тя се усмихна.

— Нито в съдебната зала.

— Какво искахте да ви кажа? — попитах аз.

— Какви са мотивите ви да ме поканите на вечеря.

Взех си ново парченце от соленото месо.

— Да ви накарам да се разкриете и да ми кажете какво става. Нашето момче Пента предизвиква известно твърде високо внимание.

— Заслужено.

— Брадли не спомена името на убития агент.

— Естествено.

— Знаете ли го? Тя поклати глава.

— Нито пък искам да го знам. Мъртвите са… мъртви. Живите могат да се заставят да говорят и да бъдат изправени на свидетелското място. Сега търсим многократен убиец, зверски убиец, който трябва да бъде спрян, преди да се е добрал до някой друг.

— И наистина ли само това искахте да знаете от самото начало, Кандейси?

Този път изражението й премина през серия фази, преди да се установи на предизвикателно вторачване.

— А какво друго? — попита тя преднамерено.

— Как така не съм изплашен до смърт да се мотая наоколо сам, като знам, че Пента ме търси? Ако търси мен изобщо.

— Вие ме удивлявате, Майк. Защо да не сте вие?

— Изведнъж пак съм нащрек. Не ми се ще отново да ме нападнат на улицата. Нито пък ми харесва да бъда мишена, така че първият глупак, който се опита да ме нацели, ще получи парче метал в задника. Или някъде другаде.

— Другаде звучи по-добре — този път тя се залови със сандвича си.

— Кажете ми нещо, Кандейси: не сте ли неспокойна поради начина, по който се извършва всичко това? — тя продължи да яде, като очакваше обяснение. — Всички говорят с мен, канят ме на открити заседания, като привидно ми дават подробна информация… Изобщо правят всичко, което е директно нарушение на практиката за изпълнение на законите.

— Не непременно. Към свидетелите могат да се отнасят… приятелски.

— Отново, с извинение, лайна. Дяволски добре знаете, че аз съм нищо досега. Само невинен случаен свидетел на едно убийство, жертва на улично нападение и заподозрян в нещо неопределено, благодарение на всичко това. Но аз съм и нещо друго, лейди. Човек с репутация, която трябва да се поддържа. Аз съм проклет ловец на глави и имам чувството, че всички вие стоите и чакате кой ще направи първата крачка с надежда да опростя вашия случай с моя четирийсет и пет калибров пистолет, опрян в носа на Пента.

Тя отхапа дамска хапчица от своя сандвич.

— Твърде силно казано.

— Тогава за какво бяха тежките бомбардировачи от агенциите?

Тя отново отмери прецизно времето, като допи кафето си, преди да вземе решение.

— Моят приятел Джеръм Корман преди това работеше във ФБР.

Стрелях наслуки.

— Той беше един от инструкторите в Академията в Норфолк, нали? — предположението беше вярно и я свари напълно неподготвена.

— Ами… да — очите й ми задаваха въпрос.

— Просто случайно го научих — прибавих аз. Връзката й с ФБР беше обществено достояние, но не и приятелството й с Колман. — Продължавайте.

— Беше в моя офис, когато получихме новината за убийството във вашия кабинет. Името Пента събуди нещо в паметта му и той се обади на Франк Кармъди. Тогава на сцената се появиха федералните агенции. Пента се издирва за убийството на техния човек зад океана.

— Трябва да имат негово описание — подсказах аз.

— Ни най-малко. Нито отпечатъци, нито снимки, нищо.

— Къде е станало това?

— В Англия. Някъде в Англия. Мисля, че край Манчестър.

— И все пак му знаят името.

— Да. Не ми е известно как.

Идваха ми някакви идеи, но ми бе нужно време, за да ги обмисля. Сега трябваше да й позволя да дойде и нейният ред. Попитах:

— Какво мога да направя за вас?

Тя погледна малкия, обсипан с диаманти часовник на ръката си.

— Да ме заведете вкъщи, например. Можем да говорим по пътя.

Платих сметката и я изведох от ресторанта, като се наслаждавах на завистливите погледи, които ми отправяха. Едно такси стоеше до бордюра, взехме го и тя даде на шофьора своя адрес. Бяхме почти пристигнали, когато й напомних:

— Не отговорихте на въпроса ми, Кандейси.

— Бяха ми казали, че сте много агресивен — започна тя.

— Разбира се, работата ми е доста груба.

— Тогава ми кажете… какво смятате да правите по тази… афера?

Дамата зададе няколко драматични въпроса добре. Таксито спря пред апартамента й, униформен портиер изтича, отвори вратата и излязохме. Той каза „Добър вечер“ на Кандейси, едва ми кимна, след това сякаш ме позна и ми кимна отново, като изпитваше досада, че не може да си спомни името ми.

— Имате ли нещо против да се качите горе, за да пийнем нещо?

Нямаше начин да разваля плановете й за нападение. Казах „не“, влязох вътре, взех асансьора до дванайстия етаж и й помогнах да отвори вратата със собствените й ключове.

Мис Кандейси Еймъри живееше като принцеса, каквато и беше. Жилището бе съвършено като снимка от списание, миниатюрен нюйоркски замък, какъвто могат да купят неограничените пари. Проклетото място изглеждаше дори комфортно. Мисля, че музиката започна автоматично, щом влязохме — нещо тихо, знойно и класическо. Беше около девет и половина и се питах кога ли ще започне „Болеро“-то на Равел.

— На какво се усмихвате?

— Оценявам жилището ви.

— Съответно привлекателно ли е?

— Подхожда ви напълно. Тя се засмя:

— Мисля, че трябва да вляза и да си сложа нещо по-удобно. Мой ред ли е?

— Няма значение. Мога да се оправям с копчета и ключалки.

— Туше^[1]. Пригответе ни питиета, докато се обадя в офиса си.

Отидох до бара и приготвих две чаши уиски със сода. Сложих ги на масичката за кафе и седнах на прекалено мекия фотьойл срещу съответстващия му диван. Питах се как ли ще се справи с това.

Тя изслуша своите обаждания, взе си някакви бележки, след това позвъни. Говореше с областния прокурор. Каза му, че ще си бъде вкъщи цялата нощ, след това дойде, взе си чашата и се отпусна на дивана.

— Боите ли се от мен?

— Хич — вдигнах чашата си за тост. — Наздраве.

— Наздраве — отвърна тя. — Още веднъж: какви са плановете ви?

— Законно — казах аз, — нямам никаква позиция. Мога да допринеса със знания и информация на полицейския участък и другите агенции, но оставам с ръце извън самия случай.

— Не ви питам за законността.

Питието ми имаше чудесен вкус. Мек. Леко свих рамене.

— Аз съм жертва, която търси компенсация.

— И вие също говорите лайна — рече тя. Усмивка започна бавно да разтегля устата ми.

— Не много отдавна бяхте готова да ми отнемете разрешителното — отново опитах питието. — Това жилище подслушва ли се?

— Не.

— Всъщност няма значение. Радвам се да ви го кажа. Смятам да катурна това момче Пента. Или ще му смачкам фасона, или в края на краищата ще го пречукам. Кучият син се опита да убие човек, на когото много държа, и остави куп лайна върху мен с това убийство в офиса ми, а аз не отминавам такива неща.

— Как ще го намерите?

— Какво сте учили в Норфолк, дете?

— Подготвителна работа, информатори, психологични профили и прочие, и прочие.

— Похвално. Но забравихте най-важното.

— Кое?

— Опита.

— А какво е опит?

— Да бъдеш дълго време агресивен, инат, мишена и проклет глупак.

— И вие сте всичко това?

— Повече. Аз съм умен.

Тя не можа да скрие усмивката си.

— Колко умен?

— Достатъчно, за да ви кажа каква искате да станете, като пораснете.

Знаех какво ще каже.

— Искате ли да се обзаложим?

— Разбира се. Какво залагате? Тя влезе право вътре.

— О, вие определете условията.

Не бързах и изпих наполовина чашата си.

— Ако изгубя — заявих, — ще ви кажа кой е Пента.

Очите й се присвиха.

— Казахте, че не знаете…

— Това беше тогава.

Тя вече бе на ръба. Това беше нещо, което трябваше да знае и загубата не я засягаше. Дори да лъжех, нямаше значение.

— А ако спечелите? Небрежно свих рамене.

— Свалят си дрехите. Тук.

Всичките емоции на Ледената лейди се проявиха светкавично. Грубостта на предложението, дързостта на действието, срама от излагането, желанието да извърши немислимото. Беше прекрасно изражение.

Но тя не можеше да изгуби. Промълви:

— Започвайте.

Свърших питието си и оставих чашата.

— Колко предположения мога да направя?

— Само едно.

— Доста честно — облегнах се назад и я погледнах. Звучеше Унгарски танц номер пет от Брамс. — Планирате да станете… не, възнамерявате да станете, без сянка съмнение знаете, че трябва да бъдете и ще бъдете… — тя не дишаше. Седеше със странен, вцепенен израз на лицето. — … Президент на Съединените щати.

Опакото на ръката й се вдигна към устата й бавно, много бавно. Очите й бяха широко отворени, шокирани, прелестната й уста леко отворена от смайване, примесено със страх, защото бях проникнал напълно в мислите й.

— Не! — едва чух гласа й. — Не е възможно. Никой не знае. Аз… Аз никога не съм го споменавала пред някого. Никога. Не е възможно да знаете това. — Тя бавно стана като остави чашата си преди да я е изпуснала. За момент почти загуби присъствие на духа. — Как… разбрахте?

— Няма значение.

— Има.

— Опит. Спечелих, нали?

— Да.

— Чакам — казах аз.

— Никога на никого няма да споменавате за това, никога.

— Защо трябва да го правя?

Тя прехапа долната си устна и се втренчи в мен. Питаше се как е загубила целия контрол над положението. Първоначалният й план беше избит от ръцете й и сега трябваше да мобилизира всичките си сили.

Роклята й беше просто, но вълнуващо творение. Ръката й се вдигна до гърдите и намери началото на ципа. Дръпна го надолу бързо, не за по-голям ефект, а защото ако се бе забавила, нямаше да може да си изпълни задължението.

Моята Ледена лейди беше наранена, но решителна. Пое дълбоко дъх и знаех какво се готви да направи. Казах:

— Недейте.

Ръцете й задържаха роклята, която се канеше да разтвори на гърдите си.

— Дължа го — насили се тя.

— Грешка. Направих ви мръсен номер.

— Майк… Не лъжете. Това, което казахте, е истина и няма начин да сте го научили другояче, освен като прочетете мислите ми.

— Затворете ципа, Кандейси. Ако наистина исках да сте гола, щях да го постигна със собствени средства.

— Тогава защо го…

— Исках да видя дали държите на думата си.

Пръстите й напипаха ципа и го вдигнаха, този път бавно. Мъничко усещане за гняв се показа в стиснатите й устни, но в очите й имаше болка. Това не бях очаквал да видя.

— Наистина ли не ме искате?

— Не се заблуждавайте, скъпа. Помислих си това първия път, когато ви видях и от тогава непрекъснато е в ума ми. Не трябва да ми казвате, че не сте спали с никого досега… Но една жена, копнееща за президентството в тези времена, по-добре да не използва този шанс. Това знам. Обаче видяното сега ми харесва повече от преди — протегнах ръка към шапката си и отместих стола си.

— Майк… Ако бяхте загубили… бихте ли ми казали за Пента?

Не трябваше да се измъквам с лъжи. Отговорих:

— Въпросът е спорен, дете. Не изгубих — намигнах й и си сложих шапката. — Благодаря за питието.

Тя се усмихна, когато минах покрай нея към вратата и точно когато посягах към дръжката, чух:

— Майк…

Погледнах назад и внезапно изпитах онова усещане, че вече съм бил тук и друг път.

Ледената лейди бе пуснала роклята си смачкана на земята в меки гънки и под нея нямаше нищо. Беше по-скоро гола, отколкото съблечена, съвсем не заледена, а топла и хубава, и толкова жива, че можех да видя нежните движения на диханието й. Твърде жива. Зърната на гърдите й бяха гордо вирнати.

Тя ми се усмихна. Отвърнах й с усмивка и отворих вратата.

 

 

Дежурната сестра в болницата се радваше да поговори с някого, дори посред нощ. Велда още беше под въздействието на успокоителните, но решително се подобряваше. Докторите я бяха посещавали два пъти този ден и били доволни от оправянето й. Да, офицер от полицията е още пред вратата и не, не са напускали. Офицерите се сменят през равни интервали. Благодарих й, затворих и позвъних на Пийти Бенсън в апартамента му.

Както и очаквах, той пиеше бира пред телевизора и когато позна гласа ми, попита:

— Как прекарахте?

— Като брат и сестра — отговорих аз.

— Да, обзалагам се. Какво искаш този път?

— Имаш ли някакви връзки в Англия?

— Ей, Англия е голяма страна.

— Манчестър, Англия.

— Е, има един спортен журналист от Манчестър Гардиън, с когото се запознах веднъж на един футболен мач. Не като нашия футбол, а нещо като…

— Знам какво имаш предвид — прекъснах го нетърпеливо. Ако не го направляваш, Пийти ще се навре във всеки шантав ъгъл. — Как да се свържа с него?

— Имаш ли молив?

— Разбира се.

— Ще ти дам телефона му — той зашумоли с листата на указателя си и ми каза номера. — Мисля, че сме с пет часа пред тях. Обади му се малко по-късно и може да го свариш.

— Окей. Ще използвам твоето име.

— Хубаво. Не вярвам, че ще пожелаеш да ми кажеш за какво е всичко това.

— По-късно — обещах аз.

Ръсел Грейвс си беше там и му бе „много приятно“ да говори с някого от колониите. Всъщност, фактически за него това било първото обаждане от „отвъд океана“, както се изрази той. За него Пийти беше нещо като героична фигура, американски криминален репортер с дебела сметка за разходи, аташиран към наистина вълнуващи случаи. Когато му казах, че съм истински американски частен детектив, който работи с Пийти и се нуждае от презокеанска връзка, той така се ентусиазира, та помислих, че ще напълни гащите. Увери се дали знам, че е само спортен журналист, но аз го успокоих, че престъпленията са навсякъде, дори в спорта, така че това не би трябвало да го спира.

— Добре тогава, мистър Хамър, какво искате да направя?

— Преди известно време един американец е бил убит в околностите на Манчестър. Не знам името му и не мога да го опиша, но е бил федерален агент, който е работел там.

— Звучи ужасно неопределено, мистър Хамър.

— Възможно е, но убийствата във вашата страна не са чак толкова чести.

— Времената малко се промениха, сър.

— Давам си сметка за това. Но в случая става дума за убит. Ако е станало в околностите, все някой ще знае за него. Има и още нещо… Убийството може да е било шантаво.

— Шантаво?

— Не чисто убийство. Може да е имало нещо доста отвратително около него. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, струва ми се, че разбирам — отговори той.

— Освен това — продължих, — има вероятност нашето и вашето правителства да потулват тази работа, но търсим убиец, който нанася удари там и тук, и вероятно ще опита и някъде другаде. Затова ви предлагам да потърсите извън обикновените канали за убийствата там.

— Има ли начин да напиша статия за това? Сигурен съм, че редакторът ми ще погледне благосклонно…

— Гарантирано, Ръсел. Вие с Пийти можете да я напишете заедно, ако излезе нещо.

Това му стигаше. Дадох му домашния и служебния си телефони, казах му да говори само лично с мен и ако може да ми изпрати някакви материали, ще му доставя билети за следващия път, когато нашите професионални отбори ще играят предсезонен мач на британски стадион.

Когато затворих, взех студена бира от хладилника, изпих я на две дълги глътки, както биха казали англичаните, и си легнах.