Мики Спилейн
Убиецът (2)

2

Спах без сънища, но се събудих уморен. Чувствах се като че ли бях тичал и се събудих с усилие. Само няколко секунди продължи объркаността във времето, след това цялата сцена от предишния ден ме връхлетя с трясък.

Ръката ми грабна телефона и трескаво избрах номера на болницата. Изгарях от нетърпение, сбърках номера и трябваше да набирам отново. Този път от централата ме свързаха със сестрата на етажа, където беше Велда. Тя тихо ми съобщи, че Велда е прекарала спокойна нощ, все още е в критично състояние, но се подобрява. Не, още не може да бъде посещавана.

Облекчението, което изпитах, беше като от заляла ме прохладна морска вълна. Болниците никога не искат да звучат оптимистично, така че съобщението беше благоприятно. Позвъних на Бърк Рийди вкъщи и го вдигнах от леглото. Той можа само да каже:

— По дяволите, бях на крака цяла нощ. Кой е?

— Майк е, Бърк. Какво става с Велда?

— О, ти ли си. Почакай малко — чух как налива нещо и го изпива, после рече: — Този път прескочи трапа. Ужасно мозъчно сътресение. Ударът е нанесен достатъчно силно, за да я убие, но косата й е образувала дебел сноп под предмета и това е притъпило въздействието. Страхувах се, че може да има счупване на костта, но нямаше. Всичките й жизнени показатели се възстановяват и ще я държим изолирано още един ден.

— Дойде ли в съзнание?

— В около четири часа тази сутрин. Беше само кратко събуждане и заспа отново.

— Кога мога да я видя?

— Може би тази вечер, но не искам никакви разговори. Тя ще бъде замаяна от успокоителните лекарства или ще има адско главоболие. И в двата случая няма да иска да говори.

— С какво е ударена?

— Някой ден ще намерят друго название на така наречения „тъп предмет“. Обаче не е бил твърд като, например, желязна тръба. Затова е имал по-слабо премазващо действие и доколкото съм запознат с обвитите с кожа палки, нападателят е използвал нещо такова. Между другото това писах и в доклада си за полицията — той спря за момент, после продължи: — Мег ми каза, че в другия кабинет е имало мъртвец.

— Бърк, ти не би могъл да му помогнеш. Той наистина беше мъртъв. А Велда беше жива и само това имаше значение.

— Ти си сантиментално копеле, знаеш ли?

— Само реалист, момче.

— Искам да знам за какво е всичко това.

— Ще научиш.

— Надявам се. Ти вече си единственият ми източник на развлечения.

— Не ми трябват развлечения — казах аз. — И, Бърк…

— Да?

— Благодаря.

— Няма проблеми. Ще получиш сметката.

Затворих, направих кафе в кухнята и изядох една кифла, останала от вчера. Когато включих радиото за новините, трябваше да чакам петнайсет минути, за да стигнат до местните и говорителят спомена за убийство с мъчения в кантората на един бизнесмен от Манхатън. Случаят е подследствен и никакви имена не бяха съобщени. Досега жертвата не е идентифицирана.

Тъкмо си бях налял втората чаша кафе, когато позвъни телефонът. Обаждаше се Пат.

— Мисля, че трябва да дойдеш в кабинета ми.

— Какво е станало?

— Ами, най-малкото, разполагаме с идентификация на жертвата.

— И какво още?

— Имаме тук някаква странна компания.

— Лоша?

— Не е добра.

— Добре. Ще си сменя бельото — казах аз. След добрата новина от болницата нищо не можеше да ми развали деня.

 

 

Неделя сутринта в Ню Йорк не прилича на никое друго време. От зазоряване до десет часа градът е като нероден зародиш. Съществуват слаби звуци и размърдване, които едва се забелязват, след това се появяват леки движения и възникват форми, но нищо не се случва. Това е време, през което бързо и спокойно можете да отидете навсякъде поради необичайната пустота.

Самотният таксиджия, който ме взе, скоро завършваше смяната си и за щастие не искаше да говори. Закара ме до сградата на Пат, взе ми парите, щракна бутона на надписа „Не работи“ и се върна в града.

Неделята се бе просмукала даже в полицията. На партера беше време за кафе и понички и работеше минимален екип. Всички бяха дружелюбни, в това число и сержант Клаус, който ми намигна и каза, че капитан Чеймърс и компания ме чакат горе.

Пат беше в коридора когато излязох от асансьора и, без да каже дума, ме поведе към кабинета си. Като затвори вратата, рече:

— Ти заяви, че не познаваш човека, който беше убит.

— Така е, не го познавам.

Пат нещо го бе прихванало и беше бесен.

— Сигурен ли си?

— Слушай, Пат, за какво става дума? Казах ти, че не го познавам.

— Това е момчето, което разнася поръчки от един магазин за канцеларски материали и ти е донесъл за одобрение няколко бланки.

— Велда се занимава с тези неща.

— Човекът се е обадил в магазина и е казал на шефа си, че поръчката се одобрява и трябва да се изпълни.

— Значи затова е бил на бюрото ми. Казаха ли ти времето?

— Било е около десет и двайсет.

— Това изяснява нещата.

— Но има и още нещичко.

— О!

— Името му е Антъни Ди Сика. Говори ли ти нещо?

Поклатих глава.

— Значи някъде е премахнал частицата „Ди“ от името си.

— Така изглежда.

— Това обяснява инициалите В. Д. на оная кутия. Трябва да е била на баща му. И така, докъде стигнахме?

— Имаме досие за него в Ню Йорк. Два пъти е затварян за дребни престъпления преди петнайсет години. Слаба работа, но поне има досие. Успяхме да измъкнем тези данни, когато проучвахме шофьорската му книжка.

— А някакви отпечатъци?

— Онези отрязани пръсти се върнаха от лабораторията тази сутрин. Снехме им отпечатъците и ги пуснахме в компютрите.

— И какво мислиш, Пат?

— Обикновено се оправяме с нашите убийства без някой да ни се бърка. А сега внезапно се проявява височайш интерес… от кабинета на областния прокурор.

Свих рамене.

— Значи има право.

— Това не е общо правило, момче. Когато се върнах тук, вече беше дошло нареждане. Онази бележка остава поверителна, докато областният прокурор реши да я оповести. Струва ми се, че това, което ги е разтърсило, е подписът Пента. По дяволите, не би могло да бъде друго.

— Какво обяснение ти дадоха?

— Дадоха ми куп лайна, това е. Вдигнах страшна врява горе, но когато инспекторът ти казва да приемеш нещо, ние го приемаме.

Приятелски потупах Пат по рамото.

— Ако ония катерички искат да си играят игрички, нека си играят. Един такъв смахнат случай може да породи някои доста интересни заглавия.

— Похватите им вонят, Майк — той помълча, после ми хвърли изпитателен поглед. — Споменавал ли си за оная бележка някъде?

— За пръв път участвам в нещо, при което глутницата новинари не е по петите ми. Покрай уикенда и офиса ми на осмия етаж, където не би могъл да побереш онези момчета, това беше едно дяволски спокойно убийство. Колко други станаха последната нощ?

— Четири в Манхатън.

— Значи сме се загубили в навалицата.

— Не за дълго, момче, не за дълго. Просто подушвам как това ще се пукне като загноял зъб.

— То е необяснимо.

— Необясним ми е задникът. Почакай, докато видиш кой иска да се срещне с теб.

— О!

— Имаме нов помощник-областен прокурор и тя иска да говори с теб. С нея е и някой от губернаторския кабинет в Олбъни. Той има доста тежичко писмо на хартия с релефна щампа, което изисква да му оказваме пълно съдействие.

— И го получава.

— Разбира се — призна Пат. — Хайде да вървим при твоя неприятел.

Град Ню Йорк има многобройни помощник-областни прокурори, но не са подредени по ранг или старшинство, така че всеки един изглежда като важна клечка в системата. Кандейси Еймъри далеч не беше клечка.

Бе висока аристократична блондинка с лице на фотомодел и тяло, което не беше създадено надве-натри. Всяко късче от нея бе грижливо обработено и когато се движеше, разбираш, че танцува, и кара ски, и може да се гмурне на петдесет метра дълбочина с леководолазен апарат. Видът й на момиче с високи гърди отразяваше реалността, подчертана от костюм така драматично-небрежен, ушит по такава ефектна кройка, че просто вонеше на пари, които могат да купят каквото поискат.

Никога не би могъл да наречеш Кандейси Еймъри Кенди. Може да ти се прииска да целунеш чувствеността на тези пълни устни, докато ти мине през ума, че това би могло да бъде като да си лепнеш езика върху леден плъзгач на шейна, откъдето не можеш да го измъкнеш.

Бих искал някой ден да я пипна съвършено объркана и да я перна с една топка там, където никога няма да забрави.

В онази секунда, в която очите ни се срещнаха, тя узна всичко, което мислех и разбра, че и аз го съзнавах. Кимнах и казах:

— Мис Еймъри — и й подадох ръка. Не беше липса на етикет, а само предизвикателство, което тя посрещна без ни най-малко да промени изражението си. Знаех, че трябва да стиска здраво ръка и я накарах да усети и моята.

— Мистър Хамър — отвърна. Гласът й съответстваше на всичко останало. Гърлен, но в крайна сметка не мек. В него имаше решителност. Мъничка значка на Фи Бета Капа — най-старото дружество на отличниците — висеше на изящна златна верижка и се гушеше между гърдите й.

От нея се излъчваше превъзходство като невидим воал и аз се усмихнах, просто едва-едва се усмихнах с очи, близващи нейните и за миг видях нищожно малка промяна на изражението й, но котката внезапно разбра, че мишката е кобра, и воалът се спусна отново.

Човекът от Олбъни бе Джеръм Колман и не уточни какъв пост заема. Но беше длъжностно лице, изглеждаше законен и би могъл да бъде ченге. Каза кратко „Здравейте“ и прие поканата на Пат да седне до малка заседателна маса. Столът, който ми беше предложен, ме правеше мишена на всички забележки, така че го отминах и седнах на този до него. Ако някой иска да ме загради, първо трябва да ме хване. Видях как Пат потисна усмивката си, а Колман изглеждаше раздразнен. Мис Еймъри знаеше, че го направих нарочно и също толкова нарочно седна точно срещу мен.

— Кой ще започне? — попитах аз.

Джеръм Колман бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия, който разгъна пред себе си. Не беше обърнат към мен, но видях, че е копие на бележката, оставена върху бюрото ми от убиеца.

— Не обичаме загадките, мистър Хамър. Мълчах и чаках.

Мис Еймъри каза:

— Изглеждате замесен в убийство. Алибито, което сте представили на капитан Чеймбърс, е проверено, така че не сте участвали в извършването на убийството, но въпреки това изглеждате главното действащо лице.

— Радвам се, че казахте „изглеждате“. Тя пропусна забележката ми.

— Очевидно жертвата е взета за вас и ужасно жестоко е малтретирана. Ако това е акт на отмъщение, убиецът положително трябва да е имал причина.

— Мис Еймъри — обадих се аз, — радвам се, че не ми прочетохте какви права имам.

— Не сте арестуван, мистър Хамър.

— Но това си е чист разпит.

— Точно така. А вие сте законен частен детектив по законите на щата Ню Йорк, с разрешение да носите оръжие и се очаква да бъдете в пълно съгласие със законите и статутите на този щат и да съдействате изцяло при усилията за тяхното изпълнение.

Нямаше нищо, което би могло да изпълзи отдолу, така че отново се усмихнах с онази незабележима усмивчица.

— Какво мога да ви кажа?

— В бележката се споменава, че сте убили някого — рече тя.

— В бележката се споменава, че съм убил убиеца — напомних й аз.

— И това е загадката — вмъкна Колман. Пръстът му подчерта написаното с главни букви „УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ“.

Досега Пат не бе казал нищо. Беше ме оставил да водя топката.

— Мистър Колман… Никога не съм обвиняван в убийство. Нито в углавно престъпление. Това, което изглежда имате пред себе си, е някакъв психопат, който е решил да разруши кабинета ми, за да извърти страхотен номер.

— Научихме, че никога не ходите в кабинета си в събота.

— Рядко — казах аз.

— Имахте уговорка за среща с лице, което никога не сте виждали.

— Моят бизнес е главно такъв.

— Секретарката не ви е дала никакви сведения за характера на срещата — продължи.

— В моята работа клиентите нямат интерес да излагат работите си на секретарките. Аз съм главният двигател.

Той дълго и втренчено ме гледа, носле заговори:

— Изглежда цялата игра е била, за да ви примамят и да бъдете убит. Че се е осуетила не ни интересува. Важното е защо въобще е станало. Убиецът явно ви обвинява в убийството на някого.

— И ако си е направил такъв труд да отмъсти за него, значи то наистина е станало? — чаках. Никой нищо не казваше. Добавих: — Бива си я вашата загадка. Напуска кабинета жива, с обвинение, че е убита.

— Кой е Пента? — попита Кандейси Еймъри. Но бях готов и за такъв въпрос.

— Защо питате за това един мъртвец?

— Защото бележката е написана, за да бъде прочетена от човек, който още е бил жив. Искал е да се увери, че жертвата знае защо умира и кой я убива. Ако е мислел, че убива вас, значи е знаел, че ще познаете името, преди да умрете.

— Умно, мадам, много умно. Би могло да е възможно, но за съжаление не е. Нека сега ви кажа нещо. Ако изобщо имах някаква информация по въпроса, щях да я дам на Пат на местопрестъплението снощи. Имаме налице огромен късмет и не знам къде и как, но, по дяволите, вече съм замесен. Адски сигурен съм, че съм замесен. Когато е ударил Велда, аз вече съм бил вътре, и ще остана вътре, докато този шибан психопат бъде прикован за стената. Съжалявам за езика, лейди, но така стоят нещата.

С добре модулиран глас тя каза:

— Вие нищо шибано няма да правите, мистър Хамър. Стойте съвсем настрана от тази работа, иначе разрешителното ви ще ви бъде отнето незабавно. Извинете за езика, моля.

— Топката е у вас — отвърнах саркастично.

— Да, знам. И ако бях на ваше място, щях да поразмисля малко над произхода на името Пента. Всъщност смятам, че би трябвало да размишлявате не повече от един ден, преди да получите писмо от Бюрото за разрешения — тя стана и ме погледна отгоре. — Ясно ли е?

Станах бавно и вече не ме гледаше отгоре. Беше висока, но не чак толкова.

— Много ясно — рекох.

Когато излязоха от стаята, Пат кратко се изхили.

— Тя всъщност ти изтърси кофа боклук на главата — той отново се засмя. — Наистина не те познава добре, нали?

— По дяволите, не може ли да чете вестници? — ритнах стола и отново седнах. — Какво намериха твоите момчета в кабинета ми?

— Нищо.

— Само толкова? Нищо?

— Ти и Велда сте оставили повечето отпечатъци, някои са на чистачката и някои като че ли са на убития. Нашият убиец е оставил петна, значи е носил ръкавици, при това не хирургически, през които понякога проникват отпечатъци. Лейкопластът е най-обикновен, какъвто можеш да си купиш във всяка аптека. Използвал е цели две ролки петсантиметров лейкопласт и е взел празните макари със себе си.

— Почистиха с прахосмукачка, нали?

— И това е пипкава лабораторна работа. След ден-два ще видим какво са събрали.

— Нищо ли не насочва към идентификация на Пента?

Пат раздразнено ми се намръщи и поклати глава.

— Това най-напред тръгна по жиците. Вашингтон, Интерпол… Всички бяха уведомени. Лошото е, че е уикенд. Всеки си отива през уикенда и някой преуморен чиновник загърбва всичко.

Той седна, изпъна се и попита:

— Какво смяташ да кажеш на Ледената лейди?

— Да пикае на пръчка.

— По-добре й поднеси Пента. Ще те обикне заради това.

— Ще мина и без любовта й. Коя е тя, впрочем?

Пат стана и си наля чаша кафе. Пусна вътре две бучки захар, отпи и каза:

— Лице, което областният прокурор е държал в тайна. Била е тактикът на два едри случая, които го издигнаха до мястото му миналата година. Внезапно е поискала да работи на терена и ти я привлече, момко.

— Страхотно.

— Не се опитвай да й дълбаеш мозъка. Тя е истинско дете-чудо.

— Не е, щом се опита да ми пробута тъп блъф. За кого ме мисли, по дяволите, за детенце с нов билет?

— Повярвай ми — рече Пат, — тя е намерила нещо, с което да те нападне. На твое място бих си прикрил задника.

Големият часовник на стената показваше десет и двайсет и пет и аз сверих своя. Казах на Пат, че трябва да свърша някои работи и ще му се обадя по-късно. Той дяволски добре знаеше какво имам предвид и само каза „Довиждане“.

Уикендите са особено време, когато редовната смяна на поддържащия учреждението персонал отсъства и ти помагат случайни хора. Някои са от постоянните, изкарващи по някой допълнителен долар, други — пенсионери, които подпомагаха пенсиите си и Социалното осигуряване, и повечето ги познавах от години. Те бяха на работа вчера, бяха и днес. Пазачът във фоайето беше от старото време и ми каза, че ченгетата са говорили с всеки един от работилите вчера, но доколкото разбрал никой нищо не е могъл да им предложи. Съботата е била спокойна, както винаги е имало външни лица в сградата, но никой от тях с нищо не се е отличавал.

Влязох в кантората и Нат Дрътман, управителят на зданието, ми подаде напечатан на машина списък на помагащите в празниците лица.

— Няколко репортера те търсиха преди малко — каза ми той.

— Пусна ли ги вътре?

— Изкушението беше голямо. Един тип ми предложи пет долара за една-две снимки.

— Какво те удържа?

— Човече, мястото е още мокро след чистенето.

Тоя килим трябва да има време да се оправи.

— Още ли са наоколо?

— До преди час бяха.

— Ще си отварям очите.

— Защо не си провериш кабинета? Тези типове са способни на всичко за една снимка.

В списъка имаше четирима, които биха могли да видят някой да влиза в кабинета ми. За съжаление първите двама не бяха видели нищо и, както заявиха, „Немаше да им кажем на тия ченгета нищо и така и така, Майк. На теб ш’ти кажем. На тех — дръжки“.

Третото лице пристигна с нещо любопитно. Казваше се Мария Ескаланте. Сменяше пясъка в пепелниците в асансьора и беше нова в сградата. Намерих я да бърше праха от щорите в дъното на третия етаж и попитах:

— Мис Ескаланте?

Тя се обърна, видя ме и се вцепени.

— Имам зелена карта — рече почти предизвикателно. — Казах и на другите, имам зелена карта — бръкна под пуловера си и измъкна кесия, като опипваше съдържанието й. — Вижте. Ще ви я покажа — мексиканският й акцент беше много силен.

— Всичко е наред, лейди, вярвам ви. Тя се стегна при тези думи.

— Полицай ли сте?

Рядко правех това, но измъкнах собствения си портфейл и го разтворих на разрешителното си. Изглеждаше доста дяволски официално. Поклати глава. Това не беше достатъчно.

— Нека ви видя пистола.

Тя това можеше да разбере. Питах се от коя ли част на Мексико е. Разтворих сакото си и й показах моя четирийсет и пет калибров пистолет в кобура и каишите от лявата ми страна.

— Си. Вярвам. Името ми е Мария Ескаланте и живея в…

Нетърпеливо махнах с ръка.

— Не ми трябва това, Мария.

— Аз казва другите полицаи не виждам нищо. Искат да знаят за белята на етаж, ъъ… осми. Аз…

— Мария… — посегнах и взех ръката й, която трепереше. — Те са те изплашили за зелената ти карта ли?

Незабавно устата й се сви и тя едва задържа сълзите си.

— Един каза… че може да я вземе… че може би не е наред…

— Редовна ли е?

— Да. Получих я след амнистията. Сега съм законна. Ще стана гражданин на САЩ.

— Той не може да ти я вземе. Само се е опитвал да измъкне нещо от теб, разбираш ли?

След миг тя смръщи вежди, после заклати глава.

— Къде беше вчера? — попитах аз.

— Отдолу, на етаж… номер… пет. Оправях пепелниците. Работех с автоматичната метла.

— Много хора ли имаше?

— Няколко. За повечето беше свободен ден.

— Познаваш ли ги? Тя отново кимна.

— Те идват, отиват си, никой не остава след обяд. Може би четири човека.

— Помисли си за около десет часа. Видя ли някого тогава?

— Кого искате да съм видяла? Пуснах ръката й.

— Блъскам си главата. Бих искал да знам отговора.

— Един вървец е всичко.

— Какво значи вървец?

— Върви по стълбите. Асансьорът е долу дълго, а той върви. Идва до етаж пет и още върви.

— По кое време?

— Точно преди да прекъсна. Пия кафе в десет. Жестикулирах с ръцете си, като се мъчех да измъкна от нея някаква информация.

— Как изглеждаше?

Последва само неопределено свиване на рамене.

— Помисли!

Тя погледна към тавана за няколко секунди.

— Беше голям мъж. Носеше шапка.

Чаках. Тя поклати глава. Нямаше какво повече да добави.

— Той видя ли те?

— Аз не видях неговото лице, значи и той не видял моето — рязко каза тя.

— Много голям ли беше? — попитах. — Или средно голям?

Тя отново сви рамене.

— Носеше палто. Като за дъжда.

ИЛИ за да го облече след убийството и да скрие всякакви кървави петна.

— Носеше ли нещо? Поредно свиване на рамене.

— Спомена ли за него на другите полицаи?

В очите й отново се мярна проблясък на страх.

— Аз… Те ме направиха изплашена и не можах да мисля да им кажа. Смятате ли, че…

— Забрави това, Мария. Изобщо няма за какво да се страхуваш. Просто бъди добра гражданка на САЩ, окей? — леко й се усмихнах.

— Си, си, много окей — рече тя.

И вече имах „вървец“. Беше голям. Носеше шлифер и шапка. В близките блокове имаше поне хиляда души, отговарящи на това описание, но все пак беше някакво начало.

Имаше още нещо, което пасваше на описанието. Носел е някакъв вид пръчка, но по-вероятно е било професионална палка. Имал е нож, който е бил наточен като бръснарско ножче. Трябвало е да е функционален, достатъчно малък, за да се носи незабелязано, но и достатъчно голям, за да работи ефикасно. Би могъл да е с едно или много остриета. Спрях се на стандартен джобен нож с десетсантиметрово главно острие и възможно друго по-малко на обратния край. Би могъл да има и пистолет, но момчетата, които предпочитат хладното оръжие, изглежда не използват пистолети.

Онзи се е погрижил за въоръжението си.

Личният му профил изглеждаше доста гадно. Не е имал никакви угризения относно убийството на жена. Не е изпитвал отвращение към изтезаването на жертвата. Можел е да убива с абсолютна лекота и очевидно е получавал голямо удоволствие от уродливия акт на убийството. Беше целенасочен убиец и май че е действал като посредствен отмъстител.

Страхът също не беше в природата му. Дошъл е при мен, като е знаел, че доста бързо мога да взема пистолет и да го използвам също така скоро, но е имал своя опит срещу моя и е разчитал на себе си.

Но е бил тъп кучи син, защото е убил не когото трябва. А ако не е толкова тъп, ще научи това и ще се върне, за да направи нов опит с мен.

И този път ще разполагам с малко отмъщение и за себе си.

 

 

Някой, който беше много добър, бе влязъл в моята кантора. Беше отключил с шперц и стаята бе щателно претърсена. Чекмеджетата на бюрото бяха оставени отворени и само долните бяха затворени. И двете врати на шкафа зееха, а всички вътрешни чекмеджета бяха извадени и оставени на пода. Не е било тършуване, а бързо претърсване за нещо достатъчно голямо, за да се види лесно.

Върнах всичко на мястото му както си беше, без да ме е грижа, че ще унищожа отпечатъците. Всеки, който е имал акъл да дойде с шперц, ще го е имал и за да си сложи ръкавици.

Трябваше да позвъня пет пъти, докато успея да открия Пийти Бенсън в Старата английска кръчма на Трето Авеню. Откакто бе получил специално назначение по един случай на серийни убийства в Лондон, всяка неделя ядеше мусака с картофено пюре. Беше сам, остатъците от вечерята му бяха бутнати настрана, а той довършваше вестника си с халба бира в ръка.

— Ето, че се появяваш — възкликна. — Прочете ли вестника?

— Аха.

— Кой се занимава с историята? Тук получихме само официалните изявления.

— Има луд на свобода, Пийти. Този го обработват хладнокръвно.

— Глупости. Каква е работата? Казват, че Велда е цапардосана и в кабинета ти е станало убийство.

— Така е. Дявол да го вземе, отидох там, когато вече беше късно.

— Хайде, не ми пробутвай тая безсмислица. Едно шантаво убийство не е толкова важно, но когато е в твоята кантора става важно.

— Знам само, че някакъв откачен е излязъл на дъжда, дошъл е обзет от безумна лудост заради нещо, което си е въобразил, че съм извършил, и си го е изкарал на момче, което се е случило в кабинета ми в лош момент. Свършил е мръсната си работа и си е отишъл незабелязан.

— Прилича на чиреп.

— Така е, но е единственият чиреп, който намерих.

Той ми отправи крива усмивка и си прибра вестника.

— Значи какво искаш от мен?

— Какво се знае за Кандейси Еймъри?

— О, колко си разнолик, старче! — Вдигна глинената си халба и завъртя бирата в нея. — Искаш ли една? — преди да му отговоря махна на келнера и му показа, че желае още две. — Какво мнение искаш: лично или професионално?

— Започни с професионален преглед.

— Високообразована, интелигентна, умна, мислеща — много ли ти става?

— Всичко е ясно.

— Рязка, подла като змия и щом въпросът опре до победи въобще няма съвест. Прекрасно използва всички преимущества на това, че е жена и в бронята й май няма пукнатини. Има могъщи приятели, защото е дяволски добре, върши си работата и всички политически врагове, които са се опитвали да я притиснат, се чудеха какво ги е сполетяло.

— Страхотно — казах кисело.

— Има готин задник, нали?

— Видях я само отпред.

— И оттам е доста добре — Пийти се изкиска. — Защо е разследването?

— Тя излиза от сянката.

Келнерът остави халбите на масата с дръжки, обърнати наопаки. Завъртях моята и изплисках малко бира върху ръкава си.

Пийти дръпна от своята бира и избърса пяната от устата си.

— Не е неочаквано. Тази дама чакаше шанса си. Както схващам, тя е в тази работа с теб?

— Задава въпроси.

Той отново отпи от бирата си.

— Удивително — погледна ме през масата с изучаваш поглед. — Имаме нещо едро пред нас, както ми се струва.

— Откъде идва тя, Пийти?

— Е, никой не разследва подробно политически ангажименти от този род. Институцията на областния прокурор държи много адвокати, в това число и жени. Но тази е малко специална. След завършването си е прекарала една година във ФБР, работила е частно и законно във Вашингтон, после се е върнала в Ню Йорк. Лесно е да се разбере, защо областната прокуратура я е взела.

— Много ли я харесват?

— Не мога да разбера, Майк. Вероятно да, но не знам как. Много перковци я ухажват, но май не ги търпи дълго. Още не е омъжена. Има чудесно жилище близо до ООН — вдигна халбата си и изпи бирата без да спре. Оригна се и попита: — Имаш някакви планове за дамата ли?

Направих същото с моята бира, но без да се оригвам.

— Хич — казах аз. — Просто е по-добре да знаеш какво да очакваш.

На мъдрото му старо лице се появи разбиращо изражение. Той се наведе напред и опря брада на ръцете си.

— Нещо не върви ли?

— Нещо намирисва странно.

— Както някога?

Кимнах и очите ми се присвиха.

— Не ми харесва, приятелю. Мислех, че това „някога“ си е отишло завинаги.

— Схванах ли работата?

— Защо не? — рекох.

— Отваряй си очите с прекрасната дама от Областната прокуратура. Въпреки че всъщност бих искал двамата с нея да се оплетете, да стане една истинска ситуация „целуни и убий“.

— Хиляди благодарности.

— Няма защо.

Взех чека му на излизане.

— Можеш да оставиш бакшиша — подхвърлих му аз.