Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (9)

IX.

Пристигнах малко по-рано пред университета. Бях вече поуморен и минах през барчето да изпия едно кафе. Седнах до една от крайните маси и тъкмо поех първата глътка, усетих върху рамото си женска ръка:

— Така значи, правим се, че не се познаваме… Аз му махам, а той плъзга поглед, пълен с аристократично пренебрежение…

Беше Надя.

— Грешка в социалната диагноза. Никакъв аристократизъм. Уморен съм като добиче. Здрасти, Наде… — чух звученето на гласа си и разбрах, че срещата ми е приятна.

Тя седна срещу мен. Беше с очила с тънки златни рамки. Едва сега забелязах, че очите й, макар и някак настойчиви, са добри. Може би съм приемал късогледото им присвиване за настойчивост? Погалих я по ръката:

— Наистина се радвам да те почувствам… Защо ми се струва, че този аксесоар на носа ти го виждам за пръв път?

— Защото го виждаш за пръв път. Напоследък носех контактни лещи.

— Носи очила. Отиват ти. Ето, сега те оглеждам с интерес. И наистина се радвам, че те виждам…

— Лъжеш! — пропусна край ушите си комплимента ми Надя. — Ако наистина се радваше да ме видиш, щеше да намериш начин да ме виждаш. А пък и знам вече със сигурност за Елизабет.

— И какво знаеш толкова сигурно за Елизабет? — полюбопитствах.

— Какво толкова мога да знам? Че движите заедно. Че ти създава проблеми… Но второто е само предположение.

— От около седмица не сме се виждали. А за проблемите си права. Има ги. Но си ги създаваме взаимно. Нали най-хубавото нещо, което може да възникне между мъжа и жената, е взаимността?…

— Странни твари сте това, мъжете — усмихна се Надя. — Ето, аз ти давам анонс. Добра съм. От нас би се получила хубава двойка. Бихме изживели приятен съвместен живот… А ти хвъркаш по небето.

— Обичам да си хвъркам. Какво лошо виждаш в това?

— А, нищо лошо. Но номера с Елизабет просто няма да се получи. Не го ли знаеш? Или не искаш да приемеш факта?…

— Не обичам да се занимавам с анализи. Колкото пъти съм опитвал да предугадя по логичен път жените, толкова пъти съм ставал за смях. Затова съм усвоил един тарикатски трик — умея поне да ги карам да ми се присмиват добродушно. А не зло! За Елизабет сигурно ще трябва да се съглася с теб. Колкото до светлите перспективи, за които се опитваш да ме впрегнеш, така предизвикваш естествения страх на мъжа от брачния хомот. Пък и мама ми е казала, че съм още малък и с жени все още не трябва да се занимавам…

— И кога ти препоръчва мама да започнеш да се занимаваш с жени? Малко преди пенсиониране ли?

— Не сме уточнявали точно кога. Може би даже малко по-рано?

— И ти се придържаш стриктно към майчините препоръки?

— Кога съм твърдял такова нещо? Просто казах, че мама така ми е казала. А аз обичам майка си. Нормално е, нали?

Надя ме разтоварваше. Опипвахме се с думи, ясни бяхме един на друг. Затова не се обидих, когато ми подхвърли:

— Мислиш, че все така ще си подлиташ като птичка божия? И ти ще остарееш. Ще побелееш…

— … Ще имам бръчки и костни деформации. Ще ми извадят зъбите и ще фъфля с чене. Да продължавам ли още? Ако искаш, можем да си поговорим и за теб — какво ще представляваш след четиридесет години, да речем…

Тя ме пресече:

— Ще ли ти се? Не се е родила още тази жена, която ще иска да знае каква ще е след четиридесет години.

— Изводът е елементарен. Не ми говори за бъдещото ми пенсионерство и аз няма да те тормозя с прогнози дали ще станеш склеротизирало бабе или бабе нервак. Защото, най-вероятно ще те сполетят и двете радости. Комбинирано. Сега си достатъчно хубава, ловиш окото, предизвикваш нечестиви желания у мъжете. Настрой се върху този факт!

— Разговорът взе по-приятна насока. Я ми поговори още — какви точно желания предизвиквам? Но по-подробно, моля… — Каза го насмешливо. Но и любопитно.

— За другите не знам. Бих могъл да отговоря само за себе си.

— Добре… — съгласи се сговорчиво Надя. — Започвай…

— В очите ли трябва да те гледам? Защото, някои от желанията могат да бъдат доста неприлични…

— Може да отклоняваш поглед от време на време. Но когато стигнеш до най-неприличните желания, трябва задължително да заковеш очи в мен — нареди Надя.

Усетих, че това може да се обърне в игра, която ще ми коства нерви. От няколко дни в мен се генерираше непрекъснато сексуална възбуда, която не достигаше до естествено разтоварване. И Надя явно беше в положение, подобно на моето. Накъде можеха да тръгнат нещата, един Господ знаеше… Затова ми мина през ума, че мога да започна, но за малко. А после да си погледна часовника и да се разбързам. Защото, ако прескочех някаква граница, рискувах да се объркам в играта. От Надя можех да избягам. Но нямаше как да избягам от себе си. В същото време усещах желание да продължа. Поне още малко…

— Романтична версия ли предпочиташ или натурални описания на диви физиологични инстинкти?

— Романтична версия с натурални описания…

— От тежкия аромат на свещите в лятната нощ ли да започна? Или от изпотената бутилка „Миньон прево“, сервирана заедно с…

— Това някакво френско вино ли е?

— Не знам дали въобще има такова вино? Може да съм го чул и да се е забило в съзнанието ми, а може просто да съм си го измислил току-що…

— Няма значение — успокои ме Надя. — Началото е добро. Карай нататък.

— Как предпочиташ? Луната да занича през прозореца? Пердетата да са от нежен, полупрозрачен тюл като дрехата на дамата, която стои срещу мен? Във всеки случай през този червеникав тоалет съвсем добре прозират кафявите зърна на… — гърдите или циците — коя дума да употребя?

— Струва ми се, че цици звучи по-сочно и по-естествено… И?

— Чакай малко, че започва да ми пресъхва гърлото. Защото младата дама си събу обувката под масата и започна да подпъхва голото си краче някъде по панталона ми. Как да й кажа да спре? Ето, продължава нагоре… И аз съм човек, в края на краищата…

— Остави го, детето… Не му пречи! То прави това, което природата му нарежда — посъветва ме Надя.

— Да, ама крачето му достигна до едно много чувствително място. А пък, ако посегна да го сваля оттам, не съм сигурен, че ръката ми няма да залепне за него. Вече здравата ме обърква…

От съседната маса се разнесе тих кикот. Две колежки с явен интерес и съпричастност следяха диалога ни. Надя им изсъска:

— Тихо! Ще развалите представлението…

Възползвах се от външната намеса.

— Не, не мога да продължа! Интимните моменти се изживяват само между двама. Трите ще ми дойдете много… — Погледнах часовника си и станах. Да, и Надя беше поддала…

Едно от момичетата от съседната маса подхвърли:

— Кой ти е казал, че само с една мацка ще ти е по-добре? Не си ли пробвал поне с две?

— Не, не съм — признах. — Но и не чувствам необходимост. Обичам да се раздавам, но концентрирано, в една посока. А започна ли да се раздвоявам между две…

— Тоя човек разсъждава много елементарно. И се базира само върху прости аритметични действия — сподели с приятелката си момичето от съседната маса. После погледна към мен и попита: — А да ти е минавало през ума, че с две мацки, вместо ефекта на разделението може да възникне ефекта на умножението?

— Дотам не съм стигал още в прозренията си — отново отстъпих аз. — Може би някога все пак ще се престраша да опитам?…

— Беше обещал да поговориш и за доста неприлични мъжки желания…

— Те, мъжете, лесно обещават — обясних кротко.

— А изглеждаше даже намахан, когато започна да разказваш — вмести се в разговора и другото момиче.

— Ами, само така изглеждам. Иначе съм си само един срамежливец. — Виждах, че или трябва да се откажа от идеята да икономисам едно отсъствие, или вече наистина да тръгвам към аудиторията.

Проявих обикновена мъжка слабохарактерност и тръгнах да се правя на примерен студент. Вероятно е имало и още нещо. Барбара вече е била влязла под кожата ми и си е отстоявала позицията…

В погледа на Надя прочетох и разбиране, и още нещо. Нямаше защо да си въобразявам кой знае какво — все още не разбирах достатъчно добре жените…

Не съм много сигурен, че и с днешна дата съм напреднал съществено в тази посока…

 

 

Още един спомен, малко хаотичен. Вероятно, като го споделя, ще разбера появата му точно сега.

Първите четиринадесет години от живота си бях прекарал на село. Там бях с корен и място всред познати и приятели. После отидох да уча. Промяната беше болезнена. В град и то столица, бях обикновен „пейзан“^[1]. Не се чувствах комфортно, но знаех, че това е пътят на всеки, решил да не залепва за цял живот върху познатата земя под краката си.

Бяха изминали около два месеца, които ми се струваха години. Нямах търпение да се прибера при приятелите, макар и за малко. Да подредя хаотичните впечатления. Когато се видяхме, почувствах следващата разбираема промяна — бях се превърнал вече в онзи, столичанина. Шега — в столицата селянин, в селото — столичанин… Тогава, тази шега не ме разсмиваше.

На другия ден отидохме с баща ми до мелницата.

Краткият път на превръщането на зърното в хляб придобиваше в нея друг, библейски смисъл. На пресътворяване на дареното от добрата земя в най-насъщното, даващо право на бъдеще. Селяните превръщаха този ден в празник. В мелницата имаше стая с истински стар гредоред. Обвита по ъглите с бяла паяжина, натрупана от много години поради ироничната селска небрежност към времето. На средата печка-варел, раздаваща не само обикновена топлина за телата. Тя правеше магията на сближаването. В тази стая винаги беше пълно с хора. Постоянно се появяваха още атрибути към магията — бутилки с ракия, блокчета нежна, бяло-розова сланина, червеникави глави воден лук. Миришеше на евтин, лют тютюн. Разговорите бяха без начало и без край. Пиесата течеше непрекъснато, сменяха се само персонажите.

Когато на някой от присъстващите му дойдеше редът да мели, той ставаше бавно, довършваше си думите, а после делово отиваше при бумтящите машини.

Усещането за уют се подсилваше от студения ноемврийски вятър, който подсвирваше тънко навън.

… Разтоварвахме с баща ми чувалите върху рампата. На единия й край, зад парапета, беше седнало десетгодишно циганче. Кой ли дявол го беше докарал — тук и сега? С едната ръка то се крепеше за парапета, а с другата държеше въдица, чиято корда беше метната във вадата на мелницата. Водата под краката му беше в края на пътя си. Следваше савак, а след него се чуваше предизвикващото смут бучене на водата. Някъде много надолу, във вътрешностите на мелницата, тя въртеше турбина.

Още от малък обичах да заставам на дървената скара до савака и да слушам тътена под краката си. Противоречивото чувство — смес от боязън и любопитство — беше непреодолимо и аз му поддавах като игла на магнит. Възрастните, мъдри и досадни, много пъти ми бяха обяснявали, че ако падна във вадата, съм отписан. За да бъдат по-страшни и по-убедителни, допълваха: засмукване под савака, премятане по почти отвесния зид. Зад лопатите на турбината излизаш на кайма. И допълваха: кайма, но със ситно натрошени костици в нея.

Как да не подадеш на любопитството след такова апокалиптично описание?…

Пренасях пълните чували с радостта, която здравото тяло и наскоро нарасналите мускули и ръст дават. Мъжката фигура по-скоро ме притесняваше, макар да ми даваше и някакво, не до там уверено самочувствие.

Респектът към водата беше вече окончателно вграден в мен. Въпреки това ми се наложи да се преборя с него…

От мелницата излезе подпийнал чичо. Видя цигането, смигна хитро на хората наоколо — гледайте колко весело ще стане! Тихо и внимателно, приближи хлапето. Надвеси се над него, направи страшна физиономия, леко го тупна по рамото и изрева в ухото му:

— Ау!

Цигането инстинктивно вдигна ръце, изпусна се от парапета и плесна във водата. Чичото учудено се огледа — каква стана тя?…

Това, което се случи по-нататък, в никакъв случай не може да бъде наречено с предвзетата дума героизъм. Защото правех това, което някаква вътрешна сила ми нареждаше. Докато тичах към края на рампата, съблякох неестествено бързо връхната си дреха. Прелетях над парапета и около три метра падах надолу с главата. Водата не беше студена. Не беше и ледена. Не знам думата, която може да отрази точно това състояние на навлизането в нея.

Същата сила ми нареди: протегни лявата си ръка, използвай ускорението и дръж посоката към другия край на вадата! Ако дребосъкът се закачи за ръката ти — добре. Ако не, не се прави на велик! На турбината й стига и една душа за курбан…

Така и направих. Циганите — и големите, и малките — са много жилаво и усетливо племе. Хлапето се вкопчи в ръката ми. След секунди вече ни помагаха да се измъкнем от ледената прегръдка. После, на бегом, се намерихме в стаята с великолепната печка-варел.

Споменът за изживяното във водата още след секунди вече беше много неточен и хаотичен. Но случилото се в стаята помня добре. Суетня, неловко и одобрително потупване по рамото от чичовците. Струи вода, които шуртят върху посипания с паспал дървен под. И подканвания:

— Събличайте се! Направете им място…

Дрехите ме вледеняваха, затова бързо се освобождавах от тях. Но точно преди да сваля гащетата, видях очи срещу себе си. Опитни очи на трийсет и пет годишна жена. Цигането въобще не се притесняваше от голотата си, но моите ръце спряха да ме събличат. Чух насмешлив, алтов глас:

— Хайде, хайде… Виждала съм голи мъже всякак…

Естествено, съблякох се. Попритеснен. Но за част от секундата видях нещо. Проста истина. Жената изгледа с удоволствие тялото ми и се усмихна с очи.

— Добре…

Още от преди години, от хлапешките шушукания, знаех великата тайна, че мъжете и жените…

В тази стая този поглед ми обясни… Че това не е велика тайна, а хубава, естествена истина. Тази жена направи от хлапето в мен мъж. Само с един поглед и една дума отми последните, все още детски съмнения.

Не знам как беше попаднала там. Вероятно е била сродница на някой от чичовците. Никога повече не я и видях. Но запомних този необходим поглед. От този момент тялото ми престана да ме притеснява.

Почувствах се естествено разположен в живота си.

В началото човек малко се плаши от промените, ставащи с тялото му. Поради един вечен, вроден страх от болката, съпътстваща нерядко промените. Но в същото време е истински щастлив именно в периодите, когато усеща измененията, които текат през него.

Тук действа нещо като инстинкт. Едно желание да бъдеш винаги наясно със себе си, за да се предпазиш от възможните неприятности, свързани с промените. Ала колкото повече дни преминават през теб, толкова по-категорично разбираш, че никога няма да стигнеш до това изясняване.

Може би помъдряването идва тогава, когато започваш да си казваш: „Хубаво де! Не разбирам. И какво от това?!…“.

Животът е енигма в самата си същност. Анализите, разборите, разните хватки и хитрини на логиката на науките достигат ограничени резултати. И… добре че е така…

Етапът от развитието, наречен рационализъм, за определен период от време предизвиква малко лъжлива радост. Усещането за възможната предсказуемост на бъдещето. И следователно — за удобно програмиране.

Тогава свършва приказната баладичност на чистата природа. Човек престава да търси извън себе си силата, наречена условно Бог. И започва да си въобразява, че сам, чрез собствената си личност, може да влияе на бъдещето.

Търпи изменения благодарение на средата и времето, които обитава. Чрез все по-развиващите се приложни науки се научава на технически хитрини. Измислени са великолепни играчки — влакове, самолети и какви ли не още полезни машинарии.

Инстинктивно се надява чрез машините да си подсигури така приятната душевна леност. Да се отръска от естествената необходимост да си блъска главата със собствената си, човешка същност.

Доста тежка е тази програма, заложена в нас — непрекъснато да осмисляме съществуванието си. Ето пак не намерих точната дума. Не става въпрос точно за осмисляне. Вероятно трябва да говорим за някакво полезно вникване в системата от проблеми, определящи целостта ни.

Ще се опитам да го илюстрирам с разбираеми примери. Прослушването на пациента от лекаря. Чрез стетоскопа. Или прослушването на двигателя от механика. Чрез разни прибори. Общото между кадърните лекар и механик е, че и двамата използват някаква апаратура. Но разчитат ограничено на нея. Това вникване, наричано още професионализъм, се достига, когато започнеш да стигаш до същността на явленията по вътрешен, заложен в теб природен усет.

Тогава възприемаш най-пълно и цялостно не само формалните параметри на машините и човека. Но и такива основни неща като времето, любовта, хората край себе си…

Освобождаваш се от обожествяването на науките. От предвзети господарки те се превръщат в полезни помощници. Защото започващ да се възвръщаш към извечната си, първична основа.

И отново тръгваш да търсиш необходимия Бог. Не онзи, укорителния, силния, прекалено умния, от фреските в храмовете. А другия — разбиращия те, който те е дарил с живот и ти е дал възможност да го изживееш най-цялостно.

Модерните увлечения по алпинизъм, мореплаване, летене имат своите първични корени, които те свързват със света. Тези корени са подхранвани чрез обич — към планината, морето, небето.

Когато между обекта на нашата обич и нас самите посредничи много инструментариум, съществува опасността да се загуби тръпката. Плаването с дървен кораб, макар и рисково, дава едно усещане и ни свързва с магията на водата; каютата на модерния презокеански лайнер ориентира човека повече към хотела, отколкото към морето. Същото е и с полета. Отначало самолетът е бил една опасна играчка. Но тази играчка разкрива нови хоризонти — първите полети правят от човека друг човек. С времето машините се усъвършенстват. И губят своя ореол на тайнственост. Днес десетчасовият полет в луксозен салон превръща съприкосновението с небето почти в досада.

Парашутизмът е първичен като полетите с платнените машини в началото.

При него всичко е истинско — небето, облаците, плътната струя, на която лягаш при отделянето. След като конструкторите са се потрудили да създадат читав модел парашут, оттам нататък всичко е в твоите ръце.

Чрез собственото си тяло и неговите рефлекси можеш да възприемеш в доста странни ракурси най-основните неща — земята и небето. По време на свободния полет можеш да си правиш магии, които няма как да изживееш на друго място. Можеш да разместиш земя, облаци, хоризонт. Можеш да ги накараш да се завъртят бързо, още по-бързо… А после да ги спреш.

Управлението на полета е завладяващ занаят. Той се усвоява по правилата на справедливата йерархичност. В него не можеш да влезеш обучен. Започващ от неуверен чирак. Всяко повторение ти носи нови познания, но и нови прозрения — колко много още не знаеш. Следва етапа, когато можеш да кажеш, че си се поизучил и в основни линии вече се справяш. Но винаги, първосигнално, усещаш предпоставената вероятност срещата с небето да ти докара последната среща със земята.

Колко време можеш да се задържиш в един занаят, ако те крепи само адреналиновата страст към риска? Вероятно не чак толкова много…

За да се закрепиш в него по-продължително, освен риск, той трябва да ти дава още нещо.

Опитвам малко наслуки: Себеутвърждаване? — Да! Създаване на рефлекс към самодисциплина? — Безусловно! Добиване на увереност в собствените сили и възможности? — Естествено!

Списъкът от тези, вероятно положителни качества, може да бъде продължен до безкрай. Но общият им знаменател е просто подхранването на „его“-то. Дали са чак толкова положителни?…

Или пък: Поддаване на тръпката на самолюбието? — Да… Избиване на комплекси? — И това го има… Преборване със собствената неувереност? — Така е…

И тук опирам пак до „его“-то. А най-популярните му варианти са его-изъм, его-центризъм… Качества, включвани формално в раздела отрицателни.

Трудно е да откриеш универсален критерий.

Привидно нямам особени основания да тръгвам към съзнателния риск. И все пак го правя, без да се чувствам притеснен. И като индивидуалист. И като човек от братството на индивидуалистите.

Нещо като че ли просветва? До категоричен извод не мога да стигна, но до някаква приблизителна степен на истинност като че ли се добирам?…

Чрез включването в някакво братство животът ми придобива поляритет. Вече не съм браунова частица, движеща се хаотично.

Какво съм точно? Нямам отговор. Е, нормално е да не успяваш да се добираш до абсолютните истини…