Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (30)

XXX.

Настаниха ни в някакво общежитие. Облъскани от пътуването, всички набързо заспаха. Чувах шума от равномерното дишане на Емо. И затова се учудих, когато го чух да казва:

— Опитай се да заспиш…

Каза го равно и спокойно. Съчувствието беше добре прикрито. „Това е животът! Толкова…“

Струваше ми се, че няма да затворя очите си поне седмица. Но скоро след думите на Емо съм заспал. Още не съм бил успял да осмисля станалото с Барбара. Сънувах я, но такава, каквато беше през есента. А може би такава, каквато е била през пролетта… Разхождахме се в някаква безкрайна люцернова нива. Току-що бе валяло. Държахме се за ръка като дечица в детска градина. В съня липсваше лепкавото усещане за смърт.

То се появи по-късно. Някак постепенно.

Не взех медал, разбира се. Когато се качвах в самолета, възвръщах привичните си навици, чувствах се уверен. Уж… Но на четвъртия скок се издъних. Грешка, от раздела „С тия вече се справям“. Изхвърчах от класирането в началото, но се спрях някъде около средата. Бяха ми икономисани разборите и натякванията.

Имам спомен за още нещо. Вероятно съм бил наежен като таралеж. Държанието ми е можело да бъде определено с думите: „Без съболезнования, моля!“. Смеех се на това, на което и другите се смееха. Може би малко по-вяло, но се смеех. Когато усетех, че започвам да гледам с празни очи пред себе си, вземах мерки. Например правех се, че чета книга или вестник. Спомням си, че носех „Парижката Света Богородица“. Някога, като дете, тя беше обсебила въображението ми и затова я бях взел на летището за препрочитане. В главата ми не влезе нито ред. Оттогава не мога да я погледна.

Все пак, стоях по-встрани от другите. И чувах гласа си като чужд. Дните се нижеха някак безплътни. Беше ме обзело особено спокойствие. Смъртта е най-справедливия социален феномен. Релативен, равен за всички. Средностатистически, всеки човек умира поне по веднъж. Даже когато умира безсмислено, по заповед на друг човек, в негова полза. Привидната несправедливост се изявява за кратко. Защото едно е сигурно — и този, който те е изпратил на смърт, също ще умре.

Смислена, безсмислена… Смъртта си е смърт. Съществено е само онова пламъче, животът. Дългият и ужасно кратък, винаги несъразмерен живот.

Получаваме живота без да сме го поискали. И го губим, нерядко, от глупост. Най-често, когато се опитваме да му въздействаме по някакъв начин.

Барбара беше тръгнала да открива друг, по-привлекателен свят. И загуби живота си. Трябва ли да съжалява? — Да, но тя загуби възможността и да съжалява?

Дали трябва да си направя някакъв практичен извод? Например: време е да се причисля към някакъв „сорт“ обезпечил живота си чиновник.

Привидна мъдрост: Отричайки миналото си, изграждаме по-рационално бъдеще. Но точно този рационализъм ти отнема възможността да почувстваш великолепието на блясъка на звездите…