Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (22)

XXII.

Неща, които си спомням от последните месеци на тази зима:

Не си позволих да отида нито веднъж неподготвен на упражненията при Денди попа. От време на време той ме опипваше с внезапни въпроси, за да провери дали точно днес не съм се успал. Усещах, че губи търпение. Малко преди да свърши спецкурса, той съобщи с усмивка:

— Колеги, колоквиумът ще бъде проведен „comme il faut“^[1]. И никой да не се надява, че инцидентно демонстрираните през семестъра знания ще му позволят да излезе сух от водата.

Доцентът обичаше да демонстрира добро владеене на френския чрез използване на характерни думи и изрази. Считаше го за шик. А посланието, адресирано до колегите, всъщност беше насочено към един конкретен колега. Знаех и името му.

Не мислех да се давам без бой, но носех нормална глава на раменете си. В даден момент, по даден акцент, можеше и да не изплува необходимата информация. Пък и въпросът можеше да бъде формулиран по-мъгляво, а после да се направи предварително приетия извод за „някои колеги“.

Но когато Господ помага, помага… В случая той може би си беше спомнил за ренегатството на Денди попа?

Два дни преди насрочената дата за колоквиума Денди се разболя от бронхопневмония. Двойна! Искрено му пожелах да си боледува на спокойствие и да не бърза да оздравява.

Самоотверженият капитан от историческия фронт поиска изместване на датата, но генералът академик, шеф на катедра, взе друго решение. Че няма какво да се размотаваме. На датата изпрати друг асистент. Бях зубрил цял семестър и накрая блестях сред колегите си като Венера в ранна утрин — другите звездички просто се губеха.

Стигна се до патологията Любо, асистентът, да изкаже полувъпрос, полуконстатация:

— Колегата сигурно има амбиции за научна работа в областта на византологията?

Обясних простосърдечно, че само съм имал идеята да се оправя с колоквиума, но асистентът, разбира се, не ми повярва:

— Де и ние да сме били студенти… И да помним по колко сме се готвили за някакъв си колоквиум…

След два дни се засякохме пред библиотеката, заговорихме се и аз му разправих как стоят нещата. Много се смя. Доколкото усещах, бяха конкуренция с Денди, затова обеща да го тровне с възторжена рецензия за „колегата, който ме смая със знания“.

 

 

Друг спомен от това време. Нено също се разболя. Също от двойна бронхопневмония. Отслабна и кашляше така, като че ще си изхрачи дробовете. Прибраха го в университетската клиника, в отделение, в което бе забранен външен достъп. Не ми беше проблем да се намъкна при него един следобед в бял халат, с маска намордник. Беше така отслабнал, че кожата му жълтееше и бледнееше.

— Здравей, кекав аристократ! — поздравих го подобаващо оптимистично.

Въпреки че беше се сбръчкал от изтощение, Нено прихна, а после се закашля. Опита се да каже нещо, но продължи да кашля. Все пак по някое време успя да надвие спазмите и отговори в тон:

— Здравей, биче от аристократична порода.

Направих се на обиден:

— Аз те причислих към човешката знат, а ти ме пращаш от благодарност при кравите…

— Важното е да си аристократ! А дали ще си при хората като граф, или при кравите като бик, не е толкова съществено — успокои ме милостиво той. — Същественото е да си преживееш живота нахъсано като аристократ. Да имаш духа и самочувствието на аристократ. Останалото е елементарна, социализирана биология.

— И е така, и не е така — продължих да се съпротивлявам. — Друго си е да си от корен и сой на рода человечески.

— Ами, друго… И прадедите на аристократите са газили тор. Защо, мислиш, са измислени всички тези титли и звания — графове, лордове, баронети? Инстинкт, брат ми, инстинкт. За да се предпазва човек от Адамовия си комплекс, че произхожда от глината. Дали си аристократ или не, се определя не от титлата, а от способността да гледаш живота малко по-кораво в очите.

— А ти можеш ли? — погледнах го, но този път сериозно.

— Засега мога! Макар че в момента никакъв ме няма. Нататък ще видим… — опита се да бъде безгрижен Нено. После отново се закашля. Кашля толкова продължително, че накрая ми махна с ръка — „Тръгвай си!“.

Тръгнах си. И си спомних за срещата с един случаен спътник във влака. Историята му е сложна за разказване. В простия вариант звучеше приблизително така: Лекарите открили развитие на рак в белия му дроб. Човекът, обезверен, отишъл при свой приятел в планината. Овчар. И там се излекувал с глад и някаква минерална вода. Понеже откровено не му повярвах, моят спътник ми каза нещо, над което се замислих. „Поправимо е, ако организмът ти се разболее. Умираш, ако в душата ти се развие рак!“

Паркът около клиниката беше покрит с равен, още недокоснат от градската мръсотия сняг. Бял, та чак синеещ. Може би Дега, а може би някой друг от импресионистите, напипал един професионален трик. Към бялото на картините си добавял малко синьо, за да стане бялото още по-бяло.

Бяхме си бърборили с Нено разни оптимистични глупотевини и сега трябваше да ми е добре, след като съм си заредил акумулатора от срещата с него. Знаех, че приятелят ми е достатъчно еластичен и инат и няма да се даде на някаква си болест, но когато отивах към спирката, усещах спазъм в гърлото.

Ние, аристократите…

Какви аристократи сме, щом обувките ни текат и се храним в студентската менза?

Аристократи сме! Именно защото можем да гледаме кораво на живота въпреки скъсаните си обувки…

Докога ще продължава тази зима? Бялата, красива зима на аристократите…

Втора банална констатация, породена от една и съща болест: Господ с едната ръка дава, с другата взима. Защо беше дал на Нено свястна душа и остър ум, а му беше натресъл този детски паралич? Сега пък, като капак, го вкара в болница и му изцежда душата с пневмония… И то двойна!

Това, че дари Денди попа с тази благодат, си е направо справедливо. Но защо я натресе на Нено?

Ето как се пръкват атеистите… Това са всъщност хора не толкова смели и рационални, колкото ядосани и засегнати.

Може пък да е била от озъбения февруарски вятър?… Тази влага в очите ми.

Все пак Нено беше жилав. Бавно и мъчително, но се измъкна от белите полета на болестта. Мъчително, но и с облекчение, като змия от старата си кожа.

Може би така, периодично и с болка, човек трябва да се измъква от старата си кожа?

 

 

Надя и Коко си паснаха учудващо добре. Вероятно всеки беше извървял свой път на търсене и сега, след като се намериха, залепнаха един за друг без никакво колебание. Всеки беше това, което е — Коко продължаваше да мърмори, а Надя гледаше над главата му и си караше както си знае. След месец те се държаха като отдавна сработила се двойка. Във всеки от тях настъпи успокоението, което сигурната връзка дава. Засичахме се често, бърборехме си. По едно време Надя се пресели в дома на добрия сержант. Преди да стане официалната свежа кръв на къщата, започна традиционната война между снаха и свекърва. Новата й майка се беше опитала да внуши на сина си, че не е уцелил в избора, но Коко я беше срязал:

— Искаше снаха, ето ти снаха! — А после беше допълнил с формулировка от професионалния си лексикон: — И без повече да ми се обясняваш!

Тия шопи, определено не страдат от липса на характер…

В началото на март им отидох на гости. Надя се беше обживяла в къщата. Чувстваше се онова женско присъствие, което прави от къщата дом. По едно време надойдоха още приятели от селото и стана весело. Когато настъпи фазата на разговорите на всеки с всеки, подхвърлих на Надя:

— Ще говорим ли пак за дегустацията на бъдещата булка?

Надя знаеше, че това е провокация, но камъкът, който прехвърча през оградата, не можеше да остане в градината й.

— Нали споделих веднъж с теб, че ми се иска да ти ударя шамар? И сега го искам! Само че се смени мотивацията. По-рано беше, защото не искаше да направиш нещо. Сега, защото ми го напомняш… — Извъртя очи уж уплашена и ме предупреди: — Не си го и помисляй! Нали знаеш, че шопът носи патлак?… А си ми посегнал, а сме излезли на първа страница на вестниците като жертви на любовна трагедия…

Това извъртане на очите и показно сериозният страх от великия сержант ме разсмяха. Надя определено имаше дарба на мимик. Точно в това време Коко влизаше в стаята с поредната кана вино. Вторачи се в нас:

— Ей, вие там, аудиторията… Какво се хилите?

— Пита дали може да ти постави рога? — осведоми го добросъвестно Надя.

— Може! Ако му стиска да остане без копита!

После си поговорихме с Надя. Очертаващият се брак наистина я устройваше. Пред перспективата да се забие като млад безпомощен лекар някъде по периферията на родината, вариантът със селото, предградие на столицата, направо искреше.

Имаше и нещо друго… Надя подхождаше по женски грамотно. Постепенно почистваше излишните напластявания в многострадалната сержантска душа и даваше възможност на Коко да добива уравновесено мъжко самочувствие.

Направо сюжет за оптимистичен разказ…

За да не ви прозвучи този сюжет като прекалено захаросана история, ще добавя и неизбежния тъмен щрих.

Когато Коко седна до мен, сподели нещата, които го тормозеха.

— Старата ще клекне, няма къде да ходи. Но в главата на моето уси…

— Чакай, чакай! Първо, усойниците са змии, лишени от агресия. Хапят само от страх, като самозащита. А и… Не ти ли е още рано за употреба на такива епитети!

— Бъдещият брак не трябва да се гради на бъдещи илюзии — убедено каза Коко. — Всяка жена е усойница! Само че някои го демонстрират, а други умеят да се преструват. И, ако ги натиснеш, ти измислят теория, подобна на твоята, за беззащитността на змията. Моята пък е от трета разновидност — не прави демонстрации, ама си кара както си знае и няма сила, която да я отклони от избрана посока и взето решение. Та моята уси си е навила на пръста да ме накара да довърша следването. То вярно, че инженер лейтенант звучи по-добре от сержант. Да не говорим за инженер полковник… Ама главата ми е отвикнала от учене, пък и…

— Няма пък, няма и! — застанах на страната на Надя аз. — Погледни въпроса откъм полезната му страна. Ще ти вдигнат заплатата, ще елиминираш лейтенантите, които сега ти тровят живота. Ще отидеш на позиция ти да тровиш няколко сержанти… Струва си да се напънеш!

— Ще елиминирам лейтенантите, но ще се появят капитаните и майорите. А ще се приближат и полковниците, които на този етап са абстракция за мен — уточни Коко. — Но по принцип си прав. Човек трябва да се движи в някаква посока. Иначе изпада в безпътица по теорията за Брауновото движение…

— Ти си бил направо философ бе, полицай! — погъделичках го с възторжен комплимент.

— Не съм полицай философ, а сержант милиционер! — не се остави да бъде подведен Коко. — На това отгоре ми предстои да се женя, а си ме е направо шубе…

— Ама това е естествено за един стар ерген бе, сержант милиционер!

— Ти пък откъде знаеш, след като още не си се женил?

— Имам развинтена фантазия и си представям не само случки, но и изживявания.

— Имаш вятър между ушите! — изсумтя присмехулно Коко. И добави: — Има и още едно усложнение. Надя държи да минем и през църквата, а шефовете, ако научат, ще ме изритат от службата като мърляво коте. При нас професионалната расова чистота се определя от политическата благонадеждност. Трябва да си вярващ, но в светлото комунистическо утре, а не в някакъв си господ или в сина му!

— Този проблем не е проблем! — успокоих го аз. — На деня минавате и регистрирате граждански брак. Малко по-късно, като банда съзаклятници, отиваме в един манастир. С игумена му сме приятели. Той ще ви помърмори и ще се регистрирате и пред Бога!

Коко ме погледна с одобрение:

— Усетлив си… Що не вземеш да станеш милиционер? Ще тръгнеш направо с лейтенантски пагон.

— Един приятел ми предложи да съм сменял кардинално насоката и да съм се захванел със сериозни, точни науки. Сега се очертава евентуален вариант да сменям страна заради жена. Ти пък ме ковеш да се захвана с нещо, за което не съм и помислял. Изглежда, създавам впечатление на слабохарактерник, който може да бъде лашкан във всички посоки?…

— Сигурно има нещо, щом и този, и онзи се опитват да те работят — отказа ми съчувствието си Коко. — Но имам идея: дай с помощта на тази кана да опитаме да установим има ли някаква, па макар и относително устойчива истина? И дали тя е вярно, точно във виното?

Последният ми спомен от онази хубава вечер беше, че се захванахме със сериозен анализ. От което на другия ден ми беше малко замаяно.

Не сънувам кошмари. Обикновено, преживявам като първи пубер разни приключения. Гонитби, стрелби, завързани положения при скок с парашут. Млади жени със съблазнителни гърди и източени бедра. Затова, не се будя разтреперан или ококорен. Използвам съня си по предназначение — за възстановяване на добре обслужващите личността ми психика и физиология. Направо съм за пример пред докторите.

Но една нощ все пак сънувах нещо, което ме накара да се събудя скован от страх.

… Ранна пролет. Пътувах с някакъв странен трамвай, който притропваше в тясната долина на река. Сред този пейзаж, електрическата придобивка на цивилизацията беше съвсем не на място. Помня проскърцването на завоите, когато очаквах със спортен интерес дали няма да се обърнем върху камънаците. Возилото се движеше бавно, тромаво и предпазливо. Като змия, напечена от слънцето. По някое време скочих от стъпенката и продължих пеш. Небето бе синьо, пееха птички, жужаха пчелички. Спокойствие и красота, като в картина на френски импресионист.

И както вървях и си подсвирквах, стигнах до подножието на голяма, каменна стена. Пред нея, върху масивна, дървена маса, бе положено женско тяло. Отрупано с цветя. До краката му стоеше възрастна, петдесетгодишна жена. Не плачеше, беше спокойна, съсредоточена. Мадона Пиета, приела философски мъката си. Само че пред нея не лежеше Божия син, а момиче. Чертите на лицето на Мадоната ми бяха познати, без да съм я виждал.

Погледнах момичето. Знам, че сега трябва да продължа с „… и изтръпнах“. Момичето бе Барбара. Но не усетих никакъв потрес. Вероятно, изражението ми е било като изражението на нейната майка. Барбара беше с кръстосани на гърдите ръце. Но аз, кой знае защо, бях сигурен: не е мъртва, а спи. И спрях, за да се порадвам на правилните черти на лицето й.

Майката даже не погледна към мен, въпреки че се настаних до нея. След малко се поместих и застанах до главата на момичето.

В този момент чух предупредително, заканително изръмжаване отгоре. Повдигнах поглед. Орангутан. Държеше над главата си огромен камък. Миг, преди да го хвърли със сила върху моята глава… Е, тогава изтръпнах. И се събудих.

Орангутанът си беше… орангутан, но върху маймунската си глава носеше човешки черти.

Моите черти.

Не, че вярвам в сънища, но…

Каква бе символиката? Защо Барбара бе като мъртва, но не предизвикваше усещането за смърт, а за спокойствие. И защо орангутанът с моите черти хвърли върху моята глава огромния камък?

Всъщност, събудих се навреме, преди да е хвърлил камъка. Но тази мътилка нямаше нищо общо с бодряшкия оптимизъм на другите ми сънища. Направо бях с кръвно 200 и поне стотина притропвания на сърдечния мускул.

На бърза ръка скалъпих теория. Позитивна. Животът поднася какви ли не изненади, но трябва да умеем да запазваме спокойствие. Въпреки че, маймуната в нас може да започне да хвърля върху главите ни огромни камъни заплахи.

Можеш да споделяш преживяно с жената, която обичаш. Но така, избирателно. Не трябва да стигаш до глуповатата форма на интимност и да й разбиваш сърцето с нережисирани, апокалиптични картини. Плод на някакви дълбокозакопани в душата ти комплекси.

Без много анализ проумях, че по никакъв начин не трябва да споменавам пред Барбара какво съм сънувал за нея.