Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (11)

XI.

Групата беше дошла на летището поне преди час. Събуди ме запускът на самолета. Двигателят му се закашля като стар пушач рано сутрин, пое си дъх и забоботи равно.

Ритнах одеялото, измъкнах се от бараката и тръгнах към чешмата пред съседната сграда. След сън, докато не си измия очите, виждам света около себе си само приблизително.

След като ми просветна, се огледах. Хората бяха насядали на пейките под голямото дърво. Какво ми се смеят? Не са ли виждали сънен човек? Но и те не изглеждаха кой знае колко бодри… Така е, когато ходиш вечер по кръчми.

Огледах групата. Барбара, разбира се, я нямаше. Огледах се пак. Да, няма я.

Този път всички се разкикотиха. Много смешно…

Бях минал край нея, без да я видя. И тя се смееше. Нищо де, нищо, смейте се…

Да имаше кой да донесе сега едно кафе…

Нямам спомен какво си говорихме за последно. Било е нещо обикновено, което не се забива в съзнанието, за да остави спомен. Взех чантата й, когато тръгнахме към самолета.

И в прощаването нямаше нищо от любовната класика. Никакви запомнящи се думи. Докато хората минаваха край нас, се целунахме. Усетих нещо като спазъм, но от моите устни ли, или от нейните?…

Запомних очите й. В тях нямаше никакво предчувствие. Малко болка, може би, но така е при очаквана по-продължителна раздяла.

С поклащане като патица, машината изрулира към началото на пистата. Пилотът плавно повиши оборотите на двигателя, самолетът, отначало тромаво, а след това все по-бързо, се засили към кичура дървета в края на летището. Отлепи се. Пое към основата на нежните сутрешни облачета. И постепенно започна да се смалява, докато се превърна в точка. А после и точката се загуби някъде там, на запад.

 

 

Сън или спомен? Започваше етапа на обратно броене на времето, когато споменът е малко като сън, а сънят често се връща към спомена.

 

 

Седнах на последната седалка на автобуса и се нагласих да поспя през следващите двадесетина минути. Тъкмо се унасях и се плеснах по челото. Забравихме да си разменим адресите. Така е, когато вечно не си доспиваш… Не че проблемът беше неразрешим, но Барбара можеше да си помисли нещо. Това, че не си давам адреса, беше вече не намек, а натвърдване.

След два дни намерих в страничния джоб на костюма си половинка лист от тетрадка. „Polska. Ynyelyn. Ul…“^[1] Вероятно, докато се бяхме прегръщали за последно, беше успяла незабелязано да го напъха. А може би го беше направила още вечерта, в хотела.

Обикновено в такива случаи се говори за страданието при раздялата. Страданието може да бъде огромно, голямо или по-малко. Има и специфични изразителни думи, например глождещо. Като камъче в обувката. Може да бъде определено и по цвят и нюанс — черно, просто тъмно, или пък поетично, светло…

За да демонстрирам пророческа дарба, бих могъл да спомена и за някакво тъмно предчувствие, което постепенно се е загнездвало в душата ми.

Само че при мен нямаше нито тъмно, нито светло, нито голямо, нито малко — нямаше никакво усещане за нещо тревожно. Барбара просто се беше наместила в мен. Това, че я нямаше в момента, съм го възприемал като нещо временно. Ще се появи. Или аз ще намеря начин да… Има време…

След няколко дни даже започнах да си мисля, че нещата стоят още по-спокойно. Хубаво изживяване, което постепенно започва да се губи във времето, без да създава никакви усложнения.

Не бързах да й пиша. Какво да й пиша?

Така минаха около две седмици.

Нощем ходех на гарата и разтоварвах зеленчуци, въглища, тухли и всякакви блага на цивилизацията. Срещу които получавах доста мизерни пари.

След като взех хонорара от статията и пресметнах още веднъж авоарите си, тръгнах към оказионния магазин. Огромната пишеща машина още стоеше на витрината. Само да не е нещо развалена? Поставих лист под валяка и изчатках всичките знаци. Лентата беше поизсъхнала, но отпечатъците бяха направо добри. Съприкосновението с клавишите предизвикваше във върховете на пръстите ми почти еротично усещане за нежност.

От какво може да се почувства човек щастлив? На двайсетина години от много неща. Например от това, че вече си има огромна пишеща машина с внушителната марка „Москва“. Беше ми направо хубаво… В трамвая някакъв брадясал ме попита това в ръцете ми малък парен валяк ли е? Отговорих му — не бе приятел! Това е машина за изваряване на въшкарници. Ако искаш, съблечи се гол и си дай дрехите — процедура №1 е безплатна…

Нено пък я оприличи на реактор. Такова кюмбе имало в лабораторията на ядрения институт, където ходили на практика миналата година.

Имаше още предположения — антика, на която древните елини са написали първия вариант на азбуката си. И по-сложни импровизации: сувенир алегория на безсмислието на техническия прогрес, изработен от самоук майстор китаец по поръчка на Мао Цзе Дун. Той трябвало да бъде връчен на Хрушчов по случай помиряването между двете супердържави. Като намек за възможното бъдеще на цивилизациите. Но понеже помиряването не се състояло…

Само дето никой не искаше да я възприеме в автентичната й функция — просто като пишеща машина…

 

 

Появата на статията събуди у мен апетит за писане. За около седмица сглобих вариант на малко странна за тогава тема.

Показах го на Нено. Той го прочете, смя се, но отказа коментари и анализи. Все пак беше милостив:

— На мен ми е интересно. Но тия, от които зависи да види бял свят, няма да го пуснат.

Нищо де… Залудо работи, залудо не стой! Като мозъчна гимнастика бива… — успокои ме великодушно.

Докато носех материала към редакцията, нещо започна да ме човърка отвътре. Седнах на една градинска пейка срещу Армейския театър и прочетох написаното. Правилно ме човъркало. Имаше абзаци, които кънтяха. Отначало извадих химикалката и започнах да редактирам написаното, но после разбрах, че всичко трябва да се прекрои и изложи по друг начин. Малко ме беше яд за загубеното време, но осъзнавах, че постъпвам правилно.

Прибрах се в общежитието с идеята да седна и да оправя статията, но не стана. В стаята беше оформено каре и играеха на карти. Да сте видели някъде някои играчи, които просто мятат картите, мълчейки. Може и да сте видели, но аз не съм. Наместих се на едно от леглата и се опитах да се съсредоточа, но след няколко минути вдигнах ръце. После приседнах, за да гледам отстрани. После седнах да играя… А когато на другия ден потърсих статията, нея просто я нямаше. Половин ден загубих в търсене и благославяне. Нено, добра душа, също ровеше старателно. Проверихме и в съседните стаи. Нищо. По едно време Нено приседна, почеса се и каза:

— Слушай бе човек. Щом я няма и не можеш да я намериш, значи така трябва да бъде. Господ така е решил. Нали я имаш в главата си?

Не можех да спра отведнъж:

— Ти, първо като рационалист, трябва да си атеист по професионална ориентация. И второ, Господ и да го има, няма да се занимава с мен — да ми крие листата. Той да не ти е хлапе от отделенията или пийнал студент?

— Щом ще делим на първо и второ, ще ти кажа например че и Айнщайн е вярвал в Бога. Това и ти го беше споменал в твоето писание. И руският бомбаджия номер 1 — Курчатов — и той му е удрял скришом по едно кръстене. И Менделеев. И…

— Поменик ли ще ми пишеш? Набожни учени, представители на точните науки…

— Що, има и от твоите, неточните. Те даже още по-масово се кръстят.

— Вярата в Бога е по-скоро въпрос на вътрешна потребност, отколкото на логична обосновка. На всеки му се иска да има на кого да се опре, когато му е крив светът. Затова остава до живот обичта към майката. Когато нещо върви на терсене, си спомняш за нея и мислено й се ожалваш. Макар че какво може да ти помогне една стара жена? Защо най-често се обръщат в молитвите и молбите си към Божията майка? Защото чувстват в нейно лице собствената майка…

Нено ме гледаше по неговия си начин, мълчеше и се усмихваше.

— Какво ми се хилиш? Майката може и да не е в състояние да ти даде акъл. Или пък да ти помогне. Но може да те погали. Или ти да си представиш, че те е погалила. Тогава нещата започват да изглеждат не чак толкова безнадеждни.

Нено престана да ми се смее и миролюбиво предложи:

— Въпросът с отношението към Бога не е бил решен от толкова умници досега. Какъв е смисълът точно ние и точно сега да се напъваме да го решим?…

Естествено, прав беше. Съгласих се. Докато излизах от стаята, дочух и допълнение:

— А на майките наистина не им е лесно. Особено на твоята. Как ли е успяла да селекционира такава твърдоглава порода?

— Ако смяташ, че наистина съм уникат, организирай представянето на мама за Нобелова премия — посъветвах го през рамо.

Мама така си и отиде, без да стане нобелистка. Явно не съм първи представител на уникална порода…

След двадесетина дни намерих листата, напъхани в двойното дъно на сака. Но вече не ми трябваха. Защото бях извлякъл върху хартия това, което изчистено и по-точно дефинирано, се беше подредило в главата ми.

Писането на машина ми беше физически приятно. Започнах да я усещам като част от себе си. Добрият човек Нено обаче ме предупреди, че трябва да внимавам. Такъв фетишизъм към предмет, пък бил той даже пишеща машина, можел да доведе до сексуална дезориентация. Чукането върху клавишите лесно можело да подмени естествената необходимост да се чукат мадами. Благодарих му за предупреждението и го посъветвах да напише монография за приликата между жената и пишещата машина.

Аммар, който се подмотаваше край нас, се облиза и застана на моя страна. С простия аргумент, че човек можел да преживее живота си, без да е натиснал клавиш на пишеща машина. Но щяло да му бъде трудно да живее, без да разсъблича поне от време на време жена.

Тия араби са вярно големи сладострастници! Но — прав е…

Понякога не е много полезно да имаш фантазия, която лесно кълве на асоциации. В момента, в който чух за разсъбличането, усетих познатото, приятно изтръпване.

Барбара беше още в мен. Но — не до мен. Не можех да протегна ръце, да я притегля към себе си, да й кажа на ухото, че…

Явно беше немислимо да преживея в състояние на любовна вярност и святост до началото на лятото, когато щяхме да отлетим за Полша. От друга страна, постепенно осъзнавах, че наистина ми е направена магия, от която не искам да се измъкна.

Да потърся Бети, беше глупаво. С нея отношенията ни бяха стигнали до логичния си завършек. А и тя не би търпяла да бъде на позиция работещ втори вариант.

Не знам как ще ме разберете? В известен смисъл в този момент не само мислех с топлина за Елизабет, но и отношението ми към нея беше най-ясно и изчистено. Осъзнавах, че тя е наистина стойностен човек, когото ще обичам винаги. Независимо от това, ще се срещаме ли повече. Изпитвах естественото желание да правя нещо добро за нея, без да очаквам изблик на топла благодарност.

Въобще това — топла целувка, топла прегръдка, топла благодарност… Топъл чай…

Проточени безкрайно във времето, нещата се разводняват.