Спайдър Робинсън
Меланхоличните слонове

Тя седеше вглъбена в себе си, концентрирайки се върху това да не се концентрира, докато не стана време да се приготви за срещата. Седенето сякаш й носеше обичайното спокойствие, даваше й ясен поглед върху нещата. Ръката й не потрепна, докато си слагаше грима. От огледалото я гледаше лице със спокойни черти. Беше леко изненадана от това колко добре се владее, докато не излезе от хотелския асансьор в подземния гараж и не бе нападната от крадец. Тя го уби, вместо да го парализира. Което явно не бе нито добре премерено, нито уравновесено действие — бюрократичните бъркотии и показанията можеха да я забавят прекалено. Недоволна от себе си, тя натика трупа под един блестящо нов всъдеход „Уестингхауз“, за чийто собственик знаеше, че в момента бе на Луната, и продължи към собствената си кола. Трябваше да уреди по-късно сметките и те щяха да струват доста. Но от това измъкване нямаше — пребори се да си възвърне поне привидно спокойствието, когато колата й изскочи от гаража и се насочи на север.

Нищо не биваше да попречи на тази среща или на нейната роля в нея.

„Дузини човекогодини и кой знае колко долари — помисли си тя, — хвърлени за може би половинчасов разговор. Всичките усилия, всичките надежди. Незначителни на фона на Голямото колело, разбира се… Но когато за балансирането на всичко това имаш половинчасов разговор, като че ли балансираш стереодоза върху върха на иглата — необходим е натиск от само около един грам, за да се изхаби късче диамант. Трябва да съм по-твърда от диамант.“

Вместо да изсветли един от тъмните прозорци и да наблюдава Вашингтон, над който се носеше всъдеходът й, тя включи телевизора. Погълна и интегрира новините, в случай, че имаше някой факт от последния момент, който да можеше да използва за свое предимство в предстоящия разговор. Но не намери такъв. Малко по-късно всъдеходът се обърна към нея:

— Кацаме, госпожо. Изисква се идентификация на ретината.

Щом кацна, тя изсветли и после отвори прозореца си, след което представи пропуска и картата си за самоличност на един морски пехотинец в синя униформа и веднага получи разрешение за влизане. По негово упътване тя отново направи прозореца непрозрачен и предаде управлението на локалния компютър, а когато всъдеходът се паркира и се изключи, тя слезе, без да бърза. Да я посрещне бе дошъл мъж, когото познаваше. Той й се усмихваше.

— Радвам се да те видя отново, Дороти.

— Здравей, Филип. Хубаво е, че ме посрещаш.

— Изглеждаш чудесно тази вечер.

— Много си мил.

Не се подразни от безсмислените закачки. Имаше нужда от подкрепата на Фил или можеше да има. Но се замисли колко много, твърде много изречения се бяха изтъркали от употреба, лишени от значение след повтаряне с векове. И тази мисъл съвсем не бе нова.

— Ако ме последваш, той ще те приеме веднага.

— Благодаря ти, Филип.

Искаше да попита в какво настроение е старецът, но знаеше, че ще затрудни Фил.

— Мисля, че имаш късмет. Тази вечер старецът изглежда е в отлично настроение.

Тя се усмихна в знак на благодарност и реши, че ако някога Фил се опита да се приближи до нея, тя ще го приеме.

В края на изглежда безкрайните коридори имаше асансьор. Филип я покани да влезе, натисна един бутон, без да й даде възможност да види за кой етаж, и отстъпи назад в коридора.

— На добър час, Дороти.

— Благодаря ти, Филип. Някоя тема, която трябва да се избягва?

— Е… не споменавай хемороиди.

— Не мислех, че някой би ги споменал току-така.

— Обядът за четвъртък остава ли? — усмихна се той.

— Освен ако не предпочиташ вечеря.

Той вдигна едната си вежда:

— Със закуска ли?

Тя си придаде замислен вид, след което реши:

— Закуска и обяд.

Той се поклони леко и се отдръпна.

Вратата на асансьора се затвори и тя забрави съществуването на Филип.

„Разумните същества са безброй. Заклевам се да ги спася всичките. Измамните страсти са безгранични. Заклевам се да ги унищожа всичките. Истината е безгранична. Аз…“

Вратата на асансьора се отвори отново, прекъсвайки Клетвата на Бодхисатва. Тя не бе усетила асансьора да спира — и все пак знаеше, че се е спуснала поне стотина метра надолу. Излезе от асансьора.

Залата беше по-голяма, отколкото бе очаквала. Въпреки това големият автоматизиран стол се извисяваше сред нея. Столът, поне така изглеждаше, се извисяваше и над човека в него. Заблуждаващо впечатление, тъй като човекът господстваше над цялата тази огромна къща, над всичко в нея, а до голяма степен и над страната, където тя се намираше. Но външно това не му личеше.

Изпълняваше се симфония от мириси — канеленият откъс от „Детство“ на Булачевски. По случайност той бе един от любимите й композитори и това я окуражи.

— Здравейте, сенаторе.

— Здравейте, госпожо Мартин. Добре дошла в моя дом. Извинете ме, че не ставам.

— Разбира се. Много е великодушно от ваша страна да ме приемете.

— За мен е удоволствие и чест. Човек на моята възраст оценява възможността да прекара известно време с такава красива и интелигентна жена като вас.

— Сенаторе, кога ще започнем разговора по същество?

Онази част от лицето му, където едно време е имало вежда, се повдигна.

— Вярно е, че все още не сме „казали“ нищо. Вие не ставате, защото не можете. Да ме приемете така великодушно, ми струва три старателно изграждани благоразположения и значителна сума пари в брой. Повече от обикновената тарифа, защото ме виждате без желание. Доколкото знам, имате най-малко осем любовници, всяка от които ме кара да изглеждам като тъпа стрина. По пътя насам скрих един още топъл труп, защото не смеех да закъснея. Моето време е кратко, а работата ми е спешна. Можем ли да започваме?

Тя задържа дъха си и мислено изрече молитва. Всичко, което бе успяла да научи за сенатора, й казваше, че това беше правилният подход към него. Но така ли бе?

Приличащото на мумия лице се разцепи в широка усмивка.

— Веднага. Аз ви харесвам, госпожо Мартин, и това е истина. Разполагам с малко време. Какво искате от мен?

— Не знаете ли?

— Мога да направя предположение. Но мразя да предполагам.

— Аз съм се отдала изцяло и открито на каузата да се премахне У-4217896.

— Така е, но доколкото знам може да сте дошла тук да я продадете.

— О! — тя се опита да не покаже изненадата си. — Какво ви кара да мислите, че това е възможно?

— Организацията ви е голяма, добре финансирана и доста ефикасна, госпожо Мартин, обаче в нея има нещо, което не разбирам.

— Какво е то?

— Целта ви. Аргументите ви са слаби и неприемливи, а когато това се посочи на някого от вас, вие просто продължавате да настоявате. Много пъти съм виждал хора да заемат дадено становище привидно без никаква логика, но аз винаги съм успявал да разбера логиката им, ако я потърся достатъчно настоятелно. Както обаче аз виждам нещата, У-4217896 би донесъл явно и дълготрайно преимущество на групата, която твърдите, че представлявате. Вашата организация има твърде голям интелектуален потенциал, на който целите ви не отговарят. Така че се питам какво преследвате наистина. И защо? Една от възможностите е да се съгласите да отстъпите по въпроса за авторското право в замяна на онова, което наистина искате. Следвате ли мисълта ми?

— Сенаторе, аз работя за всички хора на изкуството, а в по-широк смисъл и…

Той придоби измъчено изражение или по-скоро още по-измъчено.

— … „за цялото човечество“. О, госпожо Мартин, стига, за Бога!

— Знам, че сте чували това безброй пъти и навярно не по-малко пъти сте го произнасяли. — Той се усмихна злобно. — Този път обаче е един от редките, когато се случва това да е истина. Вярвам, че ако У-4217896 се приеме, човешката раса наистина ще пострада сериозно.

Той вдигна ръката си като на скелет и докосна долната си устна.

— Сега, уверил се какво становище заемате, смятам, че мога да ви спестя значителна сума пари. Като прекратя тази среща и се погрижа подкупът, който сте платили за половин час от времето ми, да ви бъде върнат пропорционално на неизразходваното.

Сърцето й се сви, но тя запази гласа си равен:

— Без дори да изслушате логиката на аргументите ни?

— Ще е безсмислено и жестоко да ви оставя да изиграете козовете си, госпожо. Трябва да разберете, че не мога да ви помогна.

Искаше й се да извика, но не си го позволи. Контролирай се! — шепнеше част от съзнанието й, докато друга крещеше, че човек като този не използва лекомислено думите „не мога“. Той трябваше да е сгрешил. Навярно изречението бе само начало на пазарлъка…

Но от вътрешната й борба не се забеляза и следа. Гласът й бе спокоен и умерен.

— Господине, аз не съм дошла тук да агитирам. Просто исках да ви уведомя персонално, че организацията ни възнамерява да направи необвързващо предизборно дарение на сума от…

— Моля ви, госпожо Мартин! Преди да се задължите с каквото и да е, ще повторя: аз не мога да ви помогна. Независимо от предложената сума.

— Тя е доста голяма.

— Сигурен съм, че е такава. И независимо от това е недостатъчна.

Знаеше, че не бива да пита.

— Сенаторе, защо?

Той се намръщи, което бе ужасяваща гледка.

— Чуйте ме — рече тя и този път отчаянието й почти прозираше, — запазете сумата, която бяхте готов да ми върнете, ако с нея мога да купя отговора ви! Докато не се убедя, че мисията ми е напълно безнадеждна, не мога да я зарежа. Най-бързият начин да ме накарате да си тръгна оттук е, като ми отговорите. Скенерите ви съвсем щателно ме претърсиха и знаете, че не записвам думите ви.

Продължавайки да се мръщи, той кимна.

— Добре. Не мога да приема предизборното ви дарение, защото вече съм приел друго подобно предложение.

Тайният й страх за най-лошото се бе оправдал. Вече бе взел пари от другата страна. Единственото нещо, което всеки политик, независимо колко е силен, трябва да спазва, е веднъж купен, да не изменя. Значи всичко бе свършено.

Цялата й паника и напрежение се стопиха, за да бъдат заместени от толкова голяма и дълбоко проникваща тъга, каквато за миг й се стори, че е в състояние да спре сърцето й.

Твърде късно! О, Боже, закъсняла съм!

Със съжаление си даде сметка, че в живота й имаше твърде много хора, твърде много отговорности и обвързаности. Щеше да й с необходим поне месец, преди да може да извърши почтено самоубийство.

— … добре ли сте, госпожо Мартин? — питаше старецът с явна загриженост в гласа.

Тя си наложи самодисциплина, сякаш си намяташе удобен халат.

— Да, господине, благодаря ви. Благодаря ви, че се изразихте така ясно. — Тя се изправи и приглади полата си. — Както и за любезното ви…

— Госпожо Мартин.

— … гостоприем… Да?

— Ще ми кажете ли вашите аргументи? Защо не би трябвало да поддържам У-4217896?

Тя премигна бързо няколко пъти.

— Току-що заявихте, че ще е безсмислено и жестоко.

— Ако ви давах и най-малката надежда, наистина щеше да е така. Ако предпочитате да не си губите времето, няма да ви насилвам. Но все пак съм любопитен.

— Любопитството на разума?

Той сякаш се поизправи на стола си — сигурно бе зрителна измама, тъй като изкуственият гръбнак не можеше да се движи.

— Госпожо Мартин, факт е, че съм се обвързал с определена линия на действие. Това обаче не означава, че не се интересувам дали действията са добри или лоши.

— О! — замисли се тя за момент. — Няма да сте ми благодарен, ако ви убедя.

— Знам. Видях израза на лицето ви преди малко и… той ми напомни една нощ преди много години. Нощта, през която почина майка ми. Ако тъгата ви е толкова голяма и аз мога да поема част от нея, трябва да се опитам. Седнете.

Тя седна.

— А сега ми кажете: какво толкова ужасно има в това да бъде удължен срокът на авторското право, така че да отговаря на особеностите на съвременния живот? Обикновено се опитвам да изслушам и двете страни, преди да приема предизборно дарение. Но случаят изглеждаше съвсем ясен и предопределен, очевидно…

— Сенаторе, този законопроект е краткосрочна благодат за някои и дългосрочна трагедия за всички хора на изкуството, на Земята и извън нея.

— „В края на краищата, г-н Президент…“ — започна той, цитирайки Кейнз.

— „… някои от нас са все още живи“ — довърши тихо тя, като наблегна на последната дума. — Не сме ли? Засегнахте обаче само част от проблема.

— Каква е тази трагедия, за която говорите? — запита той.

— Най-страшната психическа травма, от която някога е страдала расата ни.

Той я изгледа изпитателно и пак се намръщи:

— За такава възможност дори и не се намеква в книгите или материалите ви.

— Ако го направим, означава да ускорим процеса. Понастоящем знаят едва шепа хора, дори в организацията ми. Казвам го на вас, защото вие попитахте и защото съм сигурна, че сте единственият, който записва този разговор. Обзалагам се, че ще изтриете лентата.

Той мигна и облиза беззъбите си венци.

— Бре-бре — рече меко той. — Нека да се настаня по-удобно. — Спусна облегалката на стола силно назад и го включи да масажира долните му крайници. Тя забеляза, че ако поискаше, той можеше да продължи да я наблюдава в огледалото на тавана. Очите му бяха затворени. — Добре, продължавайте.

Не й трябваше време да подбира думите си:

— Знаете ли колко старо е изкуството, сенаторе?

— Старо като човека, предполагам. На практика може да е част от определението за човек.

— Добър отговор — отвърна тя. — Запомнете го. Но от гледна точка на днешните разбирания и цели може да се каже, че изкуството е на малко повече от 15 600 години. Такава е възрастта на най-старото оцеляло произведение на изкуството — пещерните рисунки в Ласо. Несъмнено пещерните хора също са пеели, танцували и дори са разправяли истории, но тези изкуства не са оставили записи, по-трайни от спомена за изпълнителя. Навярно разказвачите са били следващите, които са измислили начин как да съхраняват изкуството си. Безброй поколения са отминали, преди да се изнамери и стандартизира приложим метод за запис на музика. А танцьорите са се научили едва през последните няколко века как да оставят дори и най-елементарния запис на изкуството си.

Най-голямата крачка, постигната с един акт, дължим на изобретяването на писмеността. Обхватът на паметта ни изведнъж се е разширил от няколко поколения до период от време, равен на съществуването на Библията. Но за да се запази толкова дълъг спомен, са били нужни огромни усилия — трудно е било да се преписват ръкописите по-бързо, отколкото са ги унищожавали варварите, чумите и другите природни бедствия. Очевидното решение е технологията на печатането, с която да се изработват и разпространяват толкова копия на един ръкопис или произведение на изкуството, че някои от тях да надживеят каквато и да е катастрофа. Но с печатането се ражда и нова идея. Изведнъж става възможно изкуството да се продава масово, а в това се крият пари. Писателите решават, че трябва да притежават правото да копират произведенията си. Предстои да се роди и идеята за авторското право. По-късно, през последните сто и петдесет години в расовата памет на хората се извършиха най-големите количествени скокове с технологии на записа. Визуалните: фотографията, филмът, видеото, ксероксът, холографията. Звуковите: в началото с по-ниско, после с по-високо качество, стереото, дигиталните записи. Сетне компютрите, най-доброто в съхраняването на информация. Всяка от тези технологии ражда нови видове изкуства, както и нови начини за съхранение на по-старите изкуства. А всяка изисква и преоценка на идеята за авторското право. Познавате системата, която използваме в момента, непроменена от средата на двайсети век. Авторското право престава да съществува петдесет години след смъртта на притежателя си. Човешката раса обаче се е разраснала драстично от 1900-та година насам, както като брой на населението, така и като средна продължителност на човешкия живот. Повечето хора в развитите страни понастоящем могат да очакват да доживеят до сто и двайсетгодишна възраст, а вие самият сте значително по-стар. Така че, съвсем естествено, У-4217896 сега се опитва да разпростре авторското право върху вечността.

— Добре — прекъсна я сенаторът. — Но какво лошо има в това? Трябва ли произведението на един човек да престане да бъде негово само защото той е престанал да диша? Госпожо Мартин, ако законопроектът бъде приет, вие самата ще сте богата през целия си живот. Нима наистина искате да се откажете от плодовете на гения на покойния ви съпруг?

Тя трепна против волята си.

— Простете прямотата ми, но това е нещото, което най-малко разбирам от вашето становище.

— Сенаторе, ако се опитам да задържа плодовете на неговия гений, мога да осакатя расата си. Не разбирате ли до какво ще доведе вечното авторско право? Това означава вечна расова памет! Този законопроект ще дари човешката раса с паметта на слон. Виждали ли сте някога весел слон?

Той помълча известно време, после каза:

— Все още не съм сигурен, че разбирам проблема.

— Не се чувствайте неудобно, господине. Проблемът е бил пред очите на всички ни поне през последните осемдесет години и никой не го е забелязал.

— Защо?

— Мисля, че е свързано с някакъв вид вроден недостатък на математическата интуиция, присъщ на повечето хора. Имаме склонността да приемаме всяко достатъчно голямо число за безкрайност.

— Е, всичко над десет на осемдесет и пета степен може да се приеме за безкрайност.

— Извинете, какво казахте?

— Съжалявам, не трябваше да ви прекъсвам. Това е последното предположение за броя на атомите във вселената. Продължавайте.

Тя се напрегна да се овладее.

— Повечето умове биха приравнили „безкрайността“ и с нещо доста по-малко. В продължение на милиони години сме гледали океана и сме казвали: „Той е безкраен. Вечно ще поглъща боклуците и отпадъците ни.“ Гледали сме небето и сме казвали: „То е безкрайно. Ще поеме безкрайно количество пушек.“ На нас ни харесва идеята за безкрайността. Който и да е проблем, съдържащ в себе си безкрайност, се решава лесно.

Сенаторът изглеждаше притеснен. Отпи от нещо, от което смучеше през сламка.

— Свържете всичко това с проблема си.

— Спомняте ли си един случай отпреди осемдесет години, свързан с песента „Мили ми Боже“ на Джордж Харисън?

— Да си го спомням ли? Аз го разследвах. Фирмата ми спечели.

— Фирмата ви убеди съда, че Харисън е взел мелодията за тази песен от друга, наречена „Той е толкова мил“ и написана десетина години по-рано. Малко по-късно Йоко Оно бе обвинена, че е откраднала „Ти си моят ангел“ от класическата „Да се веселим“, написана повече от трийсет години преди това. По-нататък наследниците на Чък Бери заведоха дело срещу наследниците на Джон Ленън по въпроса за „Да се съберем“. След това, в края на осемдесетте години, в съдилищата наистина се разрази голямата Чума на плагиатството. Оттогава насам нашумелите композитори са под непрестанен обстрел и продължават да бъдат. Но на практика нещата се раздухаха до крайност в края на века, когато бе отсъдено, че „Звънлива песен“ на Бриндъл в значителна степен наподобява един от концертите на Корели. А нотите са само осемдесет и осем. Сто седемдесет и шест, ако ухото ви е достатъчно тренирано да разпознава четвърттоновете. Добавете паузите и прочее, както и различните ключове. Изберете си число за максималния брой ноти, които може да съдържа една мелодия. Аз нямам представа какъв е максималният възможен брой мелодии, които биха се получили — променливите са твърде много, — но съм сигурна, че е доста голям. Сигурна съм, че не е безкраен. От една страна, огромна част от тези възможни подреждания на осемдесетте и осем ноти няма да се възприемат от човешкото ухо като музика, като мелодия. Навярно повече от половината. Те няма да могат да се тананикат, да се подсвиркват, да се слушат — някои ще са направо неприятни за слушане. Друга голяма част ще са толкова подобни едно на друго, че на практика ще са еднакви. Ако промените три ноти в „Лунната соната“, няма да сте създали нищо ново. Аз не знам какъв е максималният брой на отделните мелодии, които човек би оценил като такива, но отново съм сигурна, че е доста голям. И отново съм сигурна, че не е безкраен. Ние, живите, сме шестнайсет милиарда, сенаторе, повече от всички хора, които някога са живели. Благодарение на техниката ни по-голямата част от нас нямат никаква смислена работа, която да вършат. Петдесет и четири процента от населението се води в данъчните регистри като хора на изкуството. Тъй като синтезаторът е толкова евтин и универсален, мнозинството от тях са музиканти, а значителен брой и композитори. Знаете ли какво означава човек да е композитор в наши дни, сенаторе?

— Познавам няколко композитори.

— Които все още работят?

— Е… трима от тях.

— Колко често представят нова творба?

Моментно мълчание.

— Бих казал веднъж на пет години средно. Хм-м. Никога не съм се замислял върху това по-рано, но…

— Знаете ли, че в наши дни от всеки пет заявки за авторско право в Музикалния отдел две се отхвърлят още при първата компютърна проверка?

Лицето на стареца бе престанало да показва изненада, освен с театрална цел, преди повече от век. Независимо от това тя разбра, че го е потресла.

— Не, не знаех.

— Че и защо да знаете? Кой би говорил за това? Въпреки всичко това е факт. И друг факт е, че дори ако се вземе предвид нарастващият брой на работещите композитори, броят на заявките в Агенцията за авторско право значително намалява. В момента има повече композитори от когато и да е било, но индивидуалната им производителност спада. Кой е най-известният жив композитор?

— Ъ-ъ… Предполагам, че е Вачандра.

— Правилно. Той работи поне от петдесет години насам, че и малко повече. Но ако сега започнете да свирите една по една всяка нота, която някога е написал, ще свършите за дванайсет часа. Вагнер е написал над шейсет часа музика — само „Пръстенът на Нибелунгите“ е с продължителност двайсет и един часа. Бийтълс — главно двама композитори — са дали над дванайсет часа оригинална музика за по-малко от десет години. Защо великите творци от миналото са били толкова по-плодовити? Те са могли да намерят по-голям брой приятни пермутации на осемдесет и осемте ноти.

— О, Боже! — прошепна сенаторът.

— Нека се върнем отново в седемдесетте години. Спомняте ли си случая с плагиатството на „Корени“? И дузината подобни, които го последваха? Приблизително по същото време един писател на име А. Е. ван Вогт заведе дело срещу създателите на успешен филм, наречен „Пришълецът“, за плагиатство по разказ, написан четирийсет години по-рано. Други двама писатели — Бен Бова и Харлан Елисън — съдиха телевизионна компания за кражбата на идея за сериал. И тримата спечелиха. Това доведе до отказ от правния принцип, че обект на авторско право са не идеите, а подредбата на думи. Броят на пермутациите от думи е краен, но броят на идеите е много по-малък. Естествено, те могат да бъдат разказани по безброй начини — „Уестсайдска история“ е великолепна преработка на „Ромео и Жулиета“. Това обаче е било възможно само защото пиесата „Ромео и Жулиета“ е била обществена собственост. Не забравяйте също, че от безкрайния брой истории, които могат да бъдат разказани, известна част ще са лоши разкази. А визуалните изкуства? Веднъж някакъв човек демонстрира в лабораторни условия способност да различава с точност осемдесет и един оттенъци на един цвят. Мисля, че това е горната граница. Има максимално количество информация, която окото е в състояние да възприеме, а голяма част от нея няма да се различава по същество от шума…

— Но… но… Но винаги ще има промяна… Винаги ще има нови открития, нови хоризонти, нови социални поведения, които да подхранват изкуството с нови…

— Не и със скоростта, с която се размножават хората на изкуството. Знаете ли за голямото разцепление в литературата от началото на двайсети век? Голяма част от писателите на практика се отказаха от Романа на идеите след Хенри Джеймс и обърнаха общото си внимание към Романа на образите. По средата на века бяха пресушили и него също, но продължават да пишат евтини блудкави книжки и днес. Междувременно малка група писатели, търсейки нещо ново, за което да пишат, нови истории, които да разкажат, изобретиха нов жанр, наречен научна фантастика. Те потърсиха нови идеи в бъдещето. Безкрайното бъдеще — като безкрайните залежи на въглища, нефт и медна руда, с които са разполагали тогава. За по-малко от век те изчерпаха всичко. В научната фантастика не е имало действително оригинална идея през последните петдесет години. Фантастиката винаги е била представяна като „литература на безкрайните възможности“. Има обаче теоретична горна граница дори на „смислено невъзможното“ и ние бързо ще я достигнем.

— Можем да създаваме нови видове изкуство.

— Хората от дълго време се опитват да създават нови видове изкуства, господине. Почти всички отпадат по пътя. Хората просто не ги харесват.

— Ще се научим да ги харесваме. Ще сме принудени, дявол да го вземе!

— Те ще помогнат, но само за известно време. През последните два века са се родили повече нови видове изкуства, отколкото през изминалите милиони години. Обаче нито едно през последните петнадесет години! Симфония от мириси, осезателна скулптура, кинетична скулптура, танц в безтегловност — всички те са богати нови полета и бълват планини от нови авторски права. Планини с крайни размери. Най-тясното място в цялата работа е следното: ние разполагаме само с пет сетива, с които да възприемаме изкуството, а това е краен брой. Мога ли да пийна малко вода, моля?

— Разбира се.

Старецът, изглежда, бе възвърнал обичайното добре контролирано състояние, обаче в чашата, която се появи от страничната облегалка на стола й, имаше ябълков сок. Тя пренебрегна тази подробност и продължи.

— Не това е от каквото се страхувам, сенаторе. Теоретичната топлинна смърт на творческата изява е нещо, което можем никога да не достигнем на практика. Играта ще свърши много преди тази точка.

Тя направи пауза, за да събере мислите си, и отпи от сока. Част от съзнанието й отбеляза, че сокът хармонизира с текущия канелен мотив на симфонията от мириси на Булачевски, която продължаваше да се изпълнява.

— Векове наред творците са се заблуждавали, че създават. В действителност те не правят нищо подобно. Те откриват. В същността на реалния свят са вградени известен брой комбинации на музикалните тонове, които ще се възприемат като приятни от централната нервна система на човека. От хилядолетия ние ги откриваме, скрити във вселената, а си казваме, че ги „създаваме“. Да създаваш предполага безкрайни възможности, докато да откриваш означава крайни възможности. Мисля, че ние като човешка раса ще реагираме зле, ако ни бъде натрит носът с факта, че сме откриватели, а не създатели.

Тя спря да говори и седна. Неизвестно защо я заболяха краката. Затвори очи и продължи да разказва:

— Съпругът ми написа песен за мен по случай четирийстата годишнина от сватбата ни. Нашата любов бе изразена в музика, неповторима, специфична и лична, най-хубавата мелодия, която съм чувала през живота си. Той беше толкова щастлив, че я е написал. От последните си десет композиции бе изгорил пет като производни, а от останалите никоя не бе получила разрешение за авторско право. Но тази песен бе свежа, особена — той се пошегува, че любовта му към мен го е вдъхновила. На следващия ден я представи за авторско право и научи, че това е била популярна мелодия през ранното му детство и че досега е била представяна безуспешно за получаване на авторско право четиринайсет пъти след първоначалната й регистрация. Седмица по-късно той изгори всичките си ръкописи и работни ленти и се самоуби.

Тя помълча известно време, но сенаторът не заговори.

— „Ars longa, vita brevis“ — рече тя накрая. — Това е носело известно успокоение в продължение на хилядолетия. Изкуството се запазва дълго, но не безкрайно. „Магията си отива.“ Един ден ще я изчерпим, освен ако не се научим да я възстановяваме като всички други видове крайни ресурси. — Гласът й придоби сила. — Сенаторе, този законопроект не трябва да бъде приет, дори и ако трябва да се преборя с вас, за да постигна това. Навярно няма да спечеля, но ще се бия с вас! Не трябва да се разрешава срокът на авторското право върху произведение да е по-дълъг от петдесет години, след което информацията за него трябва да се изтрие от паметта на компютрите в Агенцията за авторско право. Имаме нужда от избирателна доброволна амнезия, ако искаме Откривателите на изкуството да продължат да работят без психически увреждания. Фактите трябва да се помнят, но нима и мечтите? — потрепери тя. — Мечтите трябва да се забравят, когато се събуждаме. Иначе някой ден ще стигнем дотам, че няма да можем да спим. Като се имат предвид осемте милиарда хора на изкуството с ефективен период на работа по над един век, не можем повече да позволяваме на отделни индивиди да притежават откритията си вечно. Трябва да постъпим по начин, по който човешката раса е действала в продължение на милиони години: да забравя и да преоткрива. Защото един ден безкрайният брой маймуни няма да има какво друго да напишат, освен пълните съчинения на Шекспир. А за тях вероятно ще е по-добре да не знаят, когато това се случи.

Тя свърши, нямаше какво повече да каже. Свършила бе и симфонията от мириси, чийто последен мотив бавно се стопяваше във въздуха. Не се чуваше тиктакането на часовник, нито бръмченето на какъвто и да е апарат. Тишината бе пълна, може би за около половин минута.

— Ако поживеете достатъчно дълго — бавно заговори накрая сенаторът, — ще разберете, че няма нищо ново под слънцето. — Той се размърда върху огромния си стол. — Ако сте щастлива, ще умрете по-рано от това. Не съм чувал нов мръсен виц от петдесет години насам. — Тялото му сякаш се изправи на стола. — Аз ще проваля У-4217896.

Шокът я парализира. След малко тя леко се отпусна и започна да диша отново. Толкова много чувства се бореха да вземат връх в нея, че тя едва успяваше да ги разпознае, докато те се появяваха и изчезваха. Не можеше да говори.

— Освен това — продължи той — аз няма да кажа на никого защо го правя. Това ще е началото на края на моята кариера в обществения живот, който никога не съм възнамерявал да напускам, но вие ме убедихте, че трябва. Аз едновременно… се радвам и… — лицето му се стегна от болка — … и горчиво съжалявам, че ми казахте защо трябва да го сторя.

— Аз също, господине — отвърна тя тихо, почти нечуто.

Той я изгледа остро.

— При някои видове борба не можеш да се чувстваш добре дори и да спечелиш. Само два типа люде се впускат в такава борба: глупаците и забележителните хора. Мисля, че вие сте забележителна личност, госпожо Мартин.

Тя се изправи, като събори чашата със сока.

— Бих искала да съм глупак, за Бога! — извика тя, като почувства, че най-накрая започва да губи контрол над себе си.

— Дороти! — прогърмя гласът му.

Тя трепна, сякаш той я бе ударил.

— Господине? — отзова се тя автоматично.

— Не се разпадай! Това е заповед. Прекалено си натегната. Парчетата може никога да не се съберат отново в едно.

— И какво от това? — попита тя горчиво.

Той вече използваше пълната мощ на гласа си, гласът, който бе спрял най-малко една война.

— Колко приятели мислиш, че може да има човек на моята възраст, по дяволите? Мислиш ли, че умове като твоя се срещат често? Сега споделяме тази задача и това ни прави приятели. За четвърт век ти си първият човек, който излиза от онзи асансьор и наистина успява да ме изненада. А скоро, когато се разчуе, че съм изневерил на думата си, хората ще престанат да слизат с асансьора. Ти мислиш като мен и аз не мога да си позволя да те загубя. — Той се усмихна и усмивката като че ли стопи десетилетия от лицето му. — Дръж се, Дороти — рече той, — и ние ще се утешаваме взаимно за страшната си тайна. Така добре ли е?

В продължение на почти цяла минута тя се концентрира изключително върху дишането си, като го забави и регулира. После предпазливо огледа чувствата си.

— Защо не? — рече тя с учудване. — По-добре е, ако е… споделена.

— Всичко споделено е по-добро.

Тогава тя го погледна, опита се да се усмихне и най-накрая успя.

— Благодаря ви, сенаторе.

Той отвърна на усмивката й, като изтри всички записи на разговора им.

— Наричай ме Боб.

— Да, Робърт.