Пол Верлен
Славеят

Подобно птици, пуснати от плен,

с крила се бият спомените в мен

и бият листите, които рони

сърцето ми, простряло голи клони

над здрачните води на Горестта,

ромонещи в печална самота;

те бият се, а после злата песен —

като на вятър, из леса понесен —

полека стихва в клоните и в мен;

не се дочува нищо тук, освен

едно — гласа на милата Раздяла,

освен гласа — о, как е отмаляла! —

на птицата на Първата Любов:

тя както някога ми праща зов;

и в зрака скръбен на лъчите лунни

печална, бляскава нощта на юни

се възцарява над земята пак,

натегнала от тишина и мрак,

и милвани — ветрецът син това е! —

дървото тръпне, птицата ридае.