Пол Верлен
Скица от Париж

Луната обкова стените с ламарина

от цинк студен,

над стръмните стрехи димът от два комина —

огромно римско пет — зачеркна този ден.

 

Летеше вятърът и плачеше далече

като фагот,

гласът на котарак премръзнал се провлече

и бързо стихна под изцъкления свод.

 

Аз вървях вглъбен — о, сън, невероятен! —

към Саламин,

С мен бяха Фидий и божественият Платон…

И минаха край нас фенери с пламък син.