Шарл Бодлер
Фаровете

Рубенс — душна градина, река от забрава,

ложе, дето цъфти само плътска любов,

и животът — нестихнал — след миг закипява

като вихър подводен и вятър суров;

 

Леонардо да Винчи — простор в огледало,

дето не един ангел изнежен зове,

но с усмивка загадъчна — в сянка изцяло

сред затвора от глетчери и лесове;

 

Рембранд — болница тъжна със сводове голи

и разпятие черно над ропот и злъч,

дето — сам в мръсотията — всеки се моли,

озарен от студен и безрадостен лъч;

 

Микеланджело — там Херкулесовци смели

и Исусовци сплитат гигантски тела,

страшни призраци с пръсти, от стискане бели,

късат свойте савани в среднощна мъгла;

 

яростта на побойник и похот на фавън;

красотата открил в оскотели мъже,

жълт, с подуто сърце, от надменност отравян,

хилав цар на каторжния свят — о, Пюже;

 

а Вато: карнавал на сърца запламтели —

пеперуди в нощта край фенер заблестял, —

свежи, росни гирлянди и златни дантели

сред потоп от светлини на лудешкия бал;

 

Гоя — сънища с ужаси, зли карманьоли,

ври зародиш сред вещици, скупчени в трап,

сластни баби се пудрят, момичета голи,

съблазнявайки Бяса, обуват чорап;

 

здрачно езеро кръв сред зелени дървета,

свят на паднали ангели с диви очи —

ето Дьолакроа — под скръбта та небето

пак въздишката глуха на Вебер ечи;

 

тези стонове, клетви, възторзи, Осанна,

богохулство, молби, просълзени лица —

те са ехо сред бездни в игра непрестанна,

дивен опий сред смъртните наши сърца!

 

Те — кънтящият глас на безброй караули,

боен зов, от фанфари безброй разгласен,

фар, запален високо над хиляди кули,

сред дъбравите — вик на ловец заблуден!…

 

И наистина, Господи, знаеш ли ти

в този свят по-достоен залог за човечност

от пламтящия стон, който цял век лети

и издъхва на прага на твоята вечност!