Шарл Бодлер
Мъченица (Картина от неизвестен майстор)

Сред лъскави флакони, огледала, картини,

        уханни дрехи от атлаз

и мебели богати, драперии старинни,

        стаили в гънките си сласт,

 

сред стая като парник, с постели още топли

        и с дъх на въздух застоял,

отровен от букети, умиращи без вопли

        в ковчезите си от кристал,

 

обезглавено тяло — така река залива

        ливада, пламнала от зной —

дивана напоява с кръв алена и жива

        и все се ненасища той.

 

С примамливия блясък на призрачните сцени,

        които хвърлят в сладък страх,

главата с черни къдри, с бижута скъпоценни,

        блещукащи едва сред тях,

 

стои на нощно шкафче, по-бледа от лютика,

        и гледа с ледени очи —

с цвета на здрача зимен, — в които страст не блика,

        ни тайна някаква личи.

 

Безтрепетното тяло сред тая мрачна спалня

        разголва целия си чар:

един потаен блясък и красота фатална,

        за всички нас върховен дар.

 

Като забравен спомен бедрото се открива

        изпод чорап със златен кант,

а жартиерът моден зловещо в тебе впива

        окото си от диамант.

 

И цялата картина е зрелище ужасно,

        и в тягостната самота

тя погледа ни грабва и ни повлича властно

        към бездните на любовта,

 

към празненствата странни с блаженството проклето,

        което скръбно весели,

в което с грейнал поглед, прикрити зад пердето,

        се взират демоните зли.

 

По острото й рамо с мършавина тъй стилна,

        по ханша гладък и висок,

по талията нежна, но гъвкава и силна

        като змия в предсмъртен скок,

 

личи, че не е стара… Над трепетите млади

        досадата ли връхлетя,

Че за тълпата стръвна от гибелни наслади

        душата си разтвори тя?

 

Мъжът, когото — жива — ти с щедрото си лоно

        не бе наситила, дали

над тялото бездушно, към всичко благосклонно,

        прищевките си утоли?

 

Кажи, о, труп порочен — ръце неумолими

        дали в косите той заби?

едно върховно „сбогом“ не лепне ли — кажи ми? —

        върху студените зъби?

 

Далече от закона, далече от скандала,

        от цялата злорада гмеж,

спокойно спи, ти — странен сън заспала,

        сама сред този склеп зловещ.

 

Съпругът ти избяга. Но твоят образ вечен

        преследва го и през нощта

и — както ти на него — на теб е той обречен;

        на теб е верен — до смъртта!