Шарл Бодлер
Сплин — II

Колко спомени — сякаш вечност съм живял.

 

И огромният шкаф — в чекмеджета побрал

непотребни билети, писма, мадригали,

тежки къдри, в квитанции стари заспали —

няма повече тайни от мойта глава.

пирамида, дълбок мавзолей е това

с много повече мъртви от братска могила.

Аз съм гробище — там под луната унила

мъртъвците ми скъпи остават без плът.

Аз съм стар будоар, пълен с рози изтлели;

сред разкопки от моди — отдавна умрели —

дремят тъжни пастели и бледен Буше,

и въздишат с парфюма на празно шише.

 

Няма нищо по-дълго от дни окуцели,

под товара на мокрите зимни парцали

пак Досадата — плод на пресита — гнети

и безсмъртие с ужас й предричаш ти.

И потъваш след миг, о, материя жива!

След ужасните вихри гранитът почива,

вдън мъгливата знойна Сахара смирен —

Сфинксът грохнал избяга от светския плен

и — забравен на картата, горд, недоволен —

пее само в лъчите на залеза болен.