Шарл Бодлер
Скърбите на луната

Луната тази нощ е толкова блажена-

красавица, която мечтае сред алков

и докато заспи, от ласки изтощена,

гръдта си гола милва с безсмислена любов.

 

На мекото легло сред облачни дантели

блажено се отпуска и в сласт потръпва тя,

с блуждаещ взор следи виденията бели,

които сред лазура растат като цветя.

 

И щом над този свят, над скуката безкрайна

отрони тя сълза, издала скъпа тайна,

Поетът неспокоен, с нощта във вечен спор,

 

я взема с трепет плах — безцветна и горчива —

и като бисер скъп в сърцето си я скрива,

далече от лъчите на слънчевия взор.