Христо Пощаков
Никога не е късно за нови беди

Когато Джордж Гартфилд разкопа празното място зад стария плевник, изля основата и започна да строи пирамидата, съседът по ферма — Робърт Хоукинс, реши, че е откачил. Наистина, наоколо говореха за тлъста сума, спечелена от Голямата земеделска лотария, но изразходването й за такова начинание изглеждаше налудничаво. Независимо от общото мнение, строителството на пирамидата напредваше с отлични темпове. Наетите работници сваляха и поставяха кофражни платна, бетоновозите пристигаха по строго разписание, помпата приемаше товара им и сумтеше, а дългият й хобот го изсипваше в приготвените кубични форми. След двайсетина дни пирамидата започна да се оформя, Робърт Хоукинс не издържа на любопитството си и реши да научи повече.

Джордж Гартфилд беше един от старите му приятели, с когото напоследък се виждаше рядко. Това бе прекрасен повод да се настани в стария си „Форд“, да го подкара, и не след дълго да го паркира пред къщата му.

За негово учудване, не дочу обичайния бесен лай на проклетия пес, прочут с невероятната си злоба. „Трябва да се е случило нещо“ — помисли Робърт и натисна клаксона на колата. Изчака малко, навън нищо не се променяше, накрая се престраши и излезе. Откъм ъгъла на спретнатата постройка вече се задаваше Джордж — носеше работно облекло и беше обул гумени ботуши. Засмяното му квадратно лице не издаваше в него нито самотен вдовец, нито изоставен от децата си човек, не пожелал да се раздели с фермата. Вдървената му походка подсказваше за старост и артритни болки; някак си неприлично напомняше, че Джордж вече не е онова момче, с което Робърт тичаше през полето.

— Здрасти, Боб! — поздрави той. — Не съм те виждал отдавна, а не живееш много далече.

— Виновни са бъбреците, Джорджи. Можеш да добавиш колит, гастрит, язва, телевизия и вечно мърмореща жена. Все болести на възрастта и цивилизацията. Разбрах, че правиш нещо и реших да намина. Говорят за някаква пирамида.

— Аха, клюкарите оттатък са разпространили новината. Не „някаква“ пирамида, а точно копие на Хеопсовата — умалено, но достатъчно внушително.

— И за какво ти е?

— Реших да увековеча фермата и паметта на Дъдси. Горкият, вече два месеца лежи балсамиран във фризера в кухнята.

— За кой Дъдси става дума?! — попита Боб с недоумение.

— За кучето ми, естествено — виждал си го. Умря от старост, съжалявам, че не изпохапа всички онези!

Джордж ядосано махна с ръка по посока на съседите, после придърпа Роберт към себе си, за да направи място на бетоновоза, който завиваше към широко отворената двукрила врата.

— За всеки случай, паркирай колата по-назад — продължи той. — После ще ти покажа строежа.

Приятелят му изпълни съвета, след минута двамата крачеха към стария плевник.

— Това начинание сигурно струва много пари — подхвърли по пътя Боб.

— Не е възможно да не си подочул за печалбата от лотарията. Басирам се, че отсрещните клюкари са те уведомили! А моите синковци няма да видят и цент от нея — пирамидата ще изсмуче всичко.

Те спряха пред бетонната грамада, достигнала десетина метра височина и Робърт Хоукинс усети неволно възхищение от строителния размах на Джордж.

— Ще се издигне още толкова, дори малко повече — поясни той с гордост. — Сега се втвърдява погребалната камера — централната, ако разбираш от пирамиди. Утре ще махнем кофража и тържествено ще положим в нея тялото на бедния Дъдси. Изготвил съм му специален саркофаг, от истински мрамор. Мислих да облицовам с него и пирамидата, ала излиза невероятно скъпо. Ще се задоволя с обикновен варовик, разбира се по-дебело нарязан. След два месеца считай работата за свършена — такъв е срокът на договора.

— Знаеш ли, Джорджи? Неудобно ми е да ти го съобщя, но някои тук те мислят за смахнат.

— Онези ли отрепки имаш предвид?Въшливите койоти, които през целия ми живот искаха да отмъкнат земята ми? Приготвил съм им изненада и ще ти кажа под секрет: преди да ме посетиш отново, обезателно предупреди по телефона! Защото този път съм поръчал две кучета — гарантирано зли, обучени от реномирана фирма-доставчик. И те ще се разхождат свободно, нали разбираш? Няма да закачат работниците и тебе, но преди това трябва да получат инструкции. Едва ли някога ще достигнат нивото на Дъдси, ала какво да правя? Човек понякога е принуден да се задоволява с наличните възможности. Колкото до смахнатостта, сигурно и приближените на фараона Хеопс са го смятали за смахнат, а пирамидата му е надживяла хилядолетията. Макар да не претендирам за такава слава, заедно с Дъдси заслужаваме поне част от нея. Бъди сигурен, Боб: ще довтасат репортери и телевизия, ще се домъкнат и моите синковци. Ще зяпат хилядите долари, въплътени в здрав бетон, ще им се плаче от мъка и завист. Наистина, ако пирамидата изцяло беше от камък, щеше да бъде по-натурална, но щеше да струва много повече. Въпреки че бетонът, направен с висококачествен цимент, не е за пренебрегване. Ако в древния Египет са разполагали с него, сигурно са щели да изградят много по-внушителни неща, а сега туристите са принудени да се задоволяват с направеното по техните възможности.

Робърт Хоукинс слушаше удивен. В съзнанието му почти надделяваше мнението, че Джордж Гартфилд е по-скоро велик, отколкото смахнат.

— Идвай по-често, Боб! — каза той на сбогуване. — От цялата околна измет понасям единствено теб — добрия приятел. И не забравяй да предупредиш по телефона!

Изминаха няколко седмици, после месец. Робърт свикна да посещава Джордж, както в доброто старо време, а възстановения навик предизвика късната ревност на жена му Сара. След всяко посещение отношенията им укрепваха, постепенно Боб прие грандиозното дело като свое собствено и всячески се стараеше да парира злите езици. Новите кучета на Джордж вече се отнасяха към него с нужното уважение.

Към края на втория месец се появиха първите журналисти, но Джордж категорично заяви, че преди окончателното завършване на строежа, няма да ги допусне до себе си. Изглежда заявлението му разпали вродената нахалност на това племе, защото след няколко дни кучетата изпохапаха телевизионен оператор, след още няколко, двама репортери останаха с нещо, което трудно можеше да се нарече панталони.

Внушителното тяло на пирамидата могъщо стоеше върху здравата си основа, то вече се виждаше от няколко мили. Пътуващите по близката аутострада също го забелязваха и учудено извръщаха глави. Дъдси отдавна лежеше погребан във вътрешността му, върхът беше издигнат, а в непосредствена близост, тежки камиони разтоварваха нарязан на плочи варовик.

В началото на третия месец, внушителния строеж бе завършен.

Откриването стана по правилата — съвсем тържествено. Джордж се беше смилил над съседи и репортери; предвидливо завързал кучетата, приветливо посрещаше пъстрия народ, който се изсипваше от спрелите пред входа коли. Беше облякъл нов костюм, потеше се в него, но сияеше като слънце. По някое време пристигнаха синовете му и той си смени физиономията.

— Видя ли? Казвах ти, че ще се домъкнат — сподели мрачно с Боб, който почервенял от смущение, току-що бе дал първото в живота си интервю. — Сега ще започнат да ми досаждат и ще се наложи да ги изгоня — продължи той гневно, — познавам кътните им зъби! Моля те, забавлявай гостите, докато се оправя с тях!

Робърт се отдалечи с чувството на втора по важност фигура, а синовете на Джордж се приближиха към него с каменни физиономии. Робърт продължи да ги следи с крайчеца на окото си, забеляза кратката буйна препирня и видя гърбовете им да се отдалечават към входа. Позна ги и тримата: Майкъл, Бен, Джим. Като малки Джордж ги водеше на гости у тях, но още тогава се оплакваше от неприличното им държание. Видимо доволен, той вече се бе насочил към него.

— Бързо се отървах от тях — заяви кратко. — Време е да отидем при пирамидата и да отворим шампанското.

Свечеряваше се. Джордж включи приготвените рефлектори с петстотин ватови лампи и бялата грамада тържествено изплува от тъмата. Звукът от отварянето на шампанското съвпадна със странно небесно явление, което лумна на небосвода и се стопи в овациите на присъствуващите. Джордж се отказа от речи и тръгна да разлива бутилката.

— Видя ли знамението? Не беше от добрите — обърна се той към Робърт, докато пълнеше чашата му. — Едва ли всички го забелязаха.

— Глупости, сигурно падна метеор. Нещо типично за края на Август.

— Не, Боб, не беше метеор. Светлината бе много по-силна. Да ти призная, за миг ми се сви сърцето, получих мрачно усещане за вина.

— Хайде, стига! Да пием за твоя велик ден, Джорджи!

— Дано да е така — въздъхна приятелят му и се обърна към репортерите, но вече не се усмихваше.

Всяко чудо за три дни, горе-долу толкова продължиха коментариите около пирамидата, после интересът към нея заглъхна, изместен от нови събития. Все пак, тя бе вписана като местна забележителност и от време на време, откъм аутострадата завиваха коли, любопитните им пътници обикаляха къщата на Джордж, разлайваха кучетата и си заминаваха. Понякога заварваха двамата приятели заети с игра на шах, на предната веранда, насочваха към тях телеобективи и снимаха. Джордж и Робърт донякъде бяха свикнали с положението да бъдеш известен и почти не им обръщаха внимание.

Една вечер, преди Боб да тръгне към дома си, на небето избухна познатото вече сияние. Джордж се вторачи в него и неволно положи ръка над сърцето си.

— Същото чувство — промълви. — Ще видиш, нещо ще стане!

— Какво може да стане? Според мене, това са старчески глупости.

— Усетих го, по дяволите! Има нещо нередно, свързано с мен! Ще обещаеш ли, че ако се наложи да те повикам по всяко време, веднага ще пристигнеш?

— Не те разбирам, но съм съгласен. Винаги ще разчиташ на моята помощ! Да не би да се страхуваш от нещо?

— По-скоро е някакво предчувствие. Сиянията започнаха да се появяват след като построих пирамидата. Вече няколко пъти ги наблюдавам и винаги са съпроводени със същите усещания. Нещо не е в ред, нещо ще се случи!

Робърт беше запазил илюзията за себе си, като за здрав мъж, достатъчно вещ в побоите. Въпреки че напълнялото му старческо тяло не отговаряше на тази представа, той убедително повтори:

— Винаги ще разчиташ на моята помощ!

През следващата нощ съдбата реши да провери силата на обещанието и го събуди с продължителен телефонен звън. Сънливо повдигна слушалката и в уморените му уши се вмъкна сподавеният глас на Джордж:

— Ела веднага при мен! Преди да стигнеш до къщата ми спри, изгаси фаровете, изключи мотора и чакай да дойда. Ако имаш оръжие, вземи го със себе си!

Робърт някак си се справи с негодуванието на Сара, след десетина минути вече се намираше зад волана на колата и включи двигателя.

Пътят до фермата на Джордж не отне много време, изпълни получените указания и остана в купето. В нощта витаеха напрежение и тайнственост, най-сетне нарушени от тънкия лъч на фенерче. Принадлежеше на Джордж.

— Какво ти става, за бога?! — почти се развика Робърт. — Да не мислиш, че е почтено да разиграваш хората посред нощ?

— Млъкни, нещастнико — просъска Джордж. — След малко ще видиш нещо, което никога не си виждал, тогава ще разбера колко си смел. Сега ще минем през оградата, внимавай да не се одереш!

Джордж освети пространството пред себе си, повдигна ръждясалата бодлива тел и му помогна да мине под нея. Боб се запъхтя, годините и тлъстините му пречеха, но все пак успя да се провре и даже да се изправи.

— Носиш ли оръжие — попита приятелят му, след като направиха стотина внимателни стъпки.

— Взех пистолета си. За какво го направих, ако можеш да поясниш?

— За всеки случай. И аз взех моя. Ако бъдем нападнати, ще се отбраняваме. Не исках да те въвличам в тази история и все още имаш време да се откажеш. Знай, че е доста опасно!

— Ще кажеш ли най-после, за какво ме повика?

— Ш-ш-ш-т! Погледни към пирамидата — произнесе тайнствено Джордж. — Все още не зная за какво точно се отнася, но не е за слаби нерви.

Свали бинокъла, провесен на шията му и го подаде на Робърт. Той го поднесе към очите си, насочи го в указаната посока и едва не падна върху стърнището на нивата. Почвата под краката му стана невероятно мека и нестабилна.

Около пирамидата се разхождаха някакви фигури, облечени в жълти комбинезони. Главите им наподобяваха човешки, но притежаваха огромни кръгли очи и птичи клюнове, вместо носове. В привидната им суетня се отгатваше целенасоченост — приличаха на работници, заети с монтажа на промишлена инсталация. Забиваха нещо в земята, нещо опъваха, пренасяха, полагаха около пирамидата. Просветваха ярки отблясъци, като от електроженова заварка.

— Сега погледни вдясно! — прошепна Джордж.

Гледката бе още по-изумителна. Беше огромно елипсовидно тяло, по чиято повърхност светеше огърлица от илюминатори.

— Това е… Това са… — заекна Робърт и с мъка преглътна слюнката си.

— Извънземни, искаш да кажеш — допълни Джордж. — И изглежда е така. Пристигнаха тихо, като нощни птици. Едва ги усетих, кучетата мълчаха.

— Смяташ ли, че ако ни открият, жалките ни оръжия ще помогнат?

— Предупредих те за опасността. Ако изпитваш страх, тръгвай си, но мисля че се намираме на достатъчно безопасно разстояние. Повиках те най-вече, за да обсъдим защо се навъртат около пирамидата ми.

Отговорът на въпроса му пристигна съвсем бързо. Жълтите фигури изчезнаха в кораба, след това пирамидата плавно се издигна от мястото си… и също изчезна. Илюминаторите на извънземната грамада угаснаха и тя се стопи в тъмнината. Известно време приятелите я търсиха с погледи, с лица насочени към небето, но от там единствено им намигаха познати и непознати звезди. Пирамидата продължаваше да липсва.

— Видя ли какво стана? — едва не проплака Джордж. — Невероятно, но тези проклетници я откраднаха! Отмъкнаха я, заедно с тленните останки на Дъдси, докато ние ги зяпахме със страхопочитание! Излъгаха ни като последни глупаци!

— Какво можехме да направим?!

— Поне да бяхме изстреляли по един куршум, съвестта ни щеше да бъде чиста! А ако се бяха уплашили?

— Не е много за вярване, за предпочитане е да проверим всичко на място. Чувал съм за масови халюцинации, възможно е двамата да сме жертва на нещо такова. Пирамидата беше погълнала повече от три хиляди тона цимент, трудно е да повярваш, че току-така ще изчезне! Фундаментната плоча над пясъчната възглавница бе два метра дебела, прибави вода, баластра, арматурно желязо! Всичко това тежеше над десетина хиляди тона, такава кражба е несравнимо по-тежка за изпълнение от кражба на бейзболна топка!

Те се върнаха при оградата. Робърт отново се запъхтя при преодоляването на телта, в замяна на това, остатъкът от пътя до къщата на Джордж бе преминат значително по-комфортно.

Не се чуваше кучешки лай, тишината изглеждаше подозрителна. Все още изтръпнали от невероятното преживяване, старците извадиха оръжията и бавно продължиха към плевника. По едно време лъчът на фенерчето освети тялото на куче — изглеждаше потънало в непробуден сън. Коремът му равномерно се повдигаше, ушите и очите не реагираха. Въпреки повишеното внимание, по-нататък не се случи нищо особено, накрая се спряха пред внушителен квадратен ров, чиито стени изглеждаха отрязани като с нож. Без съмнение беше първоначалния изкоп на пирамидата.

— Вярно е, наистина е открадната — унило установи Джордж. — Но защо го направиха! Защо ми отнеха радостта на творец?!

Той беше съвсем съсипан от неоспоримия факт, а Робърт се чудеше как да го утеши. След вложено красноречие и няколко уговорки, успя да го убеди да се приберат в къщата. Остатъкът от нощта прекараха в спорове и догадки.

Новината за изчезването на пирамидата се разпространи бързо — като отровна змия, предназначена да ухапе. Разказаната от Джордж истина за събитието подсили отровата й, направи го жалък и го превърна в обект на подигравки. Изглеждаше странно, но никой не искаше да повярва! Мълвата твърдеше, че пирамидата е била изкусно изработена бутафория, набързо демонтирана след известно време. Слабите гласове за установяване на истината се изгубиха всред язвителните коментарии и смешната песничка, изпята от група дългокоси певци, прочути с мръсното си облекло и още по-мръсни текстове. „Кой открадна пирамидата?“ стана известна рубрика в хумористичната страница на местния вестник. Джордж почти не си подаваше носа навън и търпеливо изчакваше бурята да отмине. Ровеше се в библиотеката си, четеше много и страдаше. На десетия ден от събитието, съживилите нрава си кучета отново впиваха зъби в дрехи и човешка плът.

Робърт Хоукинс също не избягна горчивата участ. Превърнат в обект на насмешки, той се доверяваше само на няколко члена от сектата „извънземни за спасение“, които единствени продължаваха твърдо да вярват в първоначалните му признания. Общата беда още повече сплоти старите приятели и окончателно раздели света на две части — тяхната и на останалите глупаци. Въпреки че двамата продължаваха да следят състоянието на небето, светлинните сияния повече не се появиха.

— Знаеш ли Боб? — каза веднъж Джордж, след партия шах. — Мисля, че открих причината. Погледни тази илюстрация, не ти ли напомня нещо?

Беше цветна фреска на бог Ра, изпълнена в една от египетските гробници.

— Наподобява на някой от онези, извънземните, но главата му е повече птича, отколкото човешка, а при тях беше обратното. Липсва и жълтия комбинезон.

— Точно така, доста си наблюдателен — потвърди Джордж. — Изглежда жълтият комбинезон е типичен за еднакви професии, дори в различни части на Вселената. У нас го носят работниците по пътищата.

— Какво искаш да кажеш? — облещи се приятелят му. — Въпреки странностите ти, досега общо-взето изглеждаше нормален!

— Опитвам се да ти обясня защо ми откраднаха, по-точно преместиха пирамидата.

— Преместиха?!

— Да! Тя сигурно се намира някъде, не е възможно да се е изпарила.

— Защо им е трябвало да я местят? На кого е пречила?

— Най-сетне коректен въпрос, браво Боб! Сега погледни другата книга, нарича се „Особени свойства на пространствените конструкции“ от Ф. Мейнхеймър. Този човек е изключителен мозък, запомни го!

— Защо ми замътваш главата? Или казвай какво мислиш, или ме остави на мира!

— Не мога да го обясня правилно, докато не разбереш първоначалната ми грешка, а тя се състои в копирането на пропорциите на Хеопсовата пирамида. В тази книга е написано, че затъпени ножчета за бръснене, поставени на височина две трети над основата на такава конструкция, възстановяват остриетата си, а храна, поставена в нея, не се разваля. В случая материалът не е от значение, основна роля изпълнява пространствената конфигурация. Това е свойство на ФОРМАТА!

— Изглежда си се повредил, Джорджи! Искрено ти съчувствувам!

— Какво попита преди малко? — продължи приятелят му, без да обръща внимание на забележката. — На кого е пречила моята пирамида, нали? А следващият логичен въпрос е: защо е пречила? И ще ти кажа защо. Защото е била пътен знак, поставен неправилно. Не ме гледай с такива очи! Ако такава пирамида е способна да заостря бръснарски ножчета и да предпазва храна от разваляне, защо да не послужи за пътен знак? Не за нашите пътища — за техните. Не за нашите измерения, а за междузвездните. Както споменах, материалът е без значение, но по-дълговечният е за предпочитане. Хеопсовата пирамида е служила хиляди години без нужда от подмяна и още служи, моята също ще изкара доста време. Премахнали са я, защото е дублирала вече поставен пътен знак.

— Съвсем престанах да те разбирам — промърмори Боб недоволно, — направо ми поду главата! Какво общо има Хеопсовата пирамида с пътните знаци?

— Много общо, но трябва да се напънеш да си го представиш. Например, тя може да бъде поставена в началото на пространствен коридор в някое друго измерение и да речем, да означава „еднопосочно движение“. А аз я копирам и я поставям от другата страна на коридора, например преди знака „забранено влизането“. Какво според тебе ще се получи, ако този пространствен коридор е нещо като улица за междузвездните превозни средства?

— Неприятна работа. Вероятно непрекъснати катастрофи!

— Точно това си помислих. Спомняш ли си как ме пробождаше сърцето, когато гледах сиянията? Едва сега разбирам, че съм имал за какво да се притеснявам!

— Изглежда евтино сме отървали кожите си. А ако бяха потърсили отговорност?

— Невъзможно е да търсят отговорност от представители на по-слабо развита цивилизация, която е годна да изработва пътни знаци, но не и самостоятелно да ги поставя на определените за целта места. Равносилно е да потърсиш отговорност от котка, изяла канарчето на съседа. Аз от своя страна съм готов частично да се реабилитирам, поне малко да компенсирам загубите от направената грешка.

— По какъв начин?

— Смятам да поставя допълнително осветление в някой от пространствените коридори, да речем в този, който със сигурност минава през моята ферма — присъствието на птицеглавите го доказа.

— Как ще го осъществиш?

— Прочетох за свойствата на тетраедъра. Стигнах до убеждението, че един четиридесетметров ще бъде достатъчен. Парите ми свършиха, но ако продам по-голямата част от земята си и организираме подписка…

— Ти си луд, Джорджи! Напълно луд! — прекъсна го Боб. — Откъде си сигурен, че тетраедърът ще послужи за допълнително осветление? А ако се случат по-страшни неща и те отново се появят? Знаеш ли колко котки са избити, защото са се пристрастили към ядене на пилета?

— Усещам го, въпрос на интуиция. И книгата е съвсем професионално написана!

— Слушай какво ще ти кажа: — предупреди Робърт сериозно изплашен — ако започнеш такова начинание, не ти, а аз ще продам фермата и земите си. Ще изчезна оттук и край на приятелството!

— Каква пирамида беше! — отнесено промълви Джордж. — Голяма и бяла, същинска красавица! Но тетраедър с подобен размер също ще изглежда внушително!

— Замълчи! — изкрещя Робърт и ядосан си тръгна.

През следващите седмици престана да търси приятеля си, Сара бе извънредно доволна. Но една сутрин телефонът иззвъня.

— Боб, ти ли си? — прозвуча пределно познат глас.

— Какво стана? Отказа ли се? — попита Робърт с надежда.

— Не, скъпи. Но стигнах до извода, че същата работа може да свърши и тороид с по-малки размери. По-икономично е, двайсетина метра ще бъдат достатъчни. Ще струва много по-евтино, освен това…

Робърт Хоукинс хлопна слушалката и прибледнялото му лице се извърна към недоумяващата съпруга.

— Стягай багажа, Сара! — заяви нервно. — Още днес ще заминем далече оттук!